Съдържание Цялата книга на една страница

ХРАМЪТ Е ИЗГОРЕН

(vi:iv:5-7)

5. Така Тит се оттегли в кулата на Антония, и реши да нападне храма на следващия ден рано сутринта с цялата си войска, и да се разположи около светия дом; но колкото до дома, Бог наистина отдавна го е бил определил на огън; и сега, когато фаталният ден дойде, според развитието на вековете: това беше десетият ден на месец Лоус [Ав], на който беше изгорен преди от царя на Вавилон;[1] макар тези пламъци да се издигнаха от самите юдеи и да бяха причинени от тях; защото при оттеглянето на Тит бунтовниците дебнаха още малко, а после отново атакуваха римляните, когато онези, които пазеха светия дом, се биеха с онези, които гасяха пожара, който гореше във вътрешния [двор на] храма; но тези римляни обърнаха юдеите в бягство и стигнаха до самия свят дом.

По което време един от войниците, без да чака някакви заповеди и без някакво съображение или ужас в себе си при такова голямо начинание, и бидейки тласкан от някаква божествена ярост, грабна нещо от горящите материали, и като беше повдигнат от друг войник, запали един златен прозорец, през който имаше коридор към помещенията, които обкръжаваха святия дом, от северната му страна. Когато пламъците се издигнаха нагоре, юдеите вдигнаха голяма врява поради това толкова голямо бедствие, и се спуснаха да го предотвратят; и вече те не жалеха своя живот, нито позволиха нещо да възпира силата им, тъй като загиваше светият дом, заради който те поддържаха толкова стражи около него.

6. И тогава един човек дотича до Тит и му каза за този пожар, докато той почиваше в палатката си след последната битка; при което той стана с голяма бързина и както беше се спусна към святия дом, за да загаси пожара; след него тръгнаха всичките му командири, и след тях легионите, в голямо смайване; така се вдигна голяма врява и шум, както е нормално при безразборното движение на толкова голяма войска. Тогава Цезар, като извика със силен глас на войниците, които се биеха, и като им даде сигнал с дясната си ръка, им заповяда да загасят огъня; но те не чуха какво им каза, макар да говореше толкова силно, тъй като ушите им вече бяха проглушени от по-силен шум от друга посока; нито обърнаха внимание на сигнала, който им даде с ръка, тъй като вниманието на някои беше все още отвлечено от бой, а на други от страдание; но колкото до легионите, които тичаха след тях, нито някакви убеждавания, нито заплахи можеха да въздържат тяхната сила, но всеки един от тях беше беше воден от страстта си по това време; и когато се събраха в храма, много от тях се стъпкаха един друг, докато голям брой падна сред останките от сводестите галерии, които все още бяха горещи и димяха, и бяха погубени по същия окаян начин заедно с онези, които победиха: и когато се доближиха до святия дом, те постъпиха така, сякаш чуха заповедите на Цезар наопаки; и насърчаваха онези, които бяха пред тях, да го опожарят.

Колкото до бунтовниците, те бяха вече в твърде голямо безпокойство, за да предоставят своята помощ [за погасяването на огъня]; те биваха убивани навсякъде и навсякъде побеждавани; и колкото до голяма част от хората, те бяха слаби и без оръжия, и им прерязваха гърлата където ги намереха. А около олтара лежаха мъртви тела едно върху друго накуп; а голямо количество от тяхната кръв се стичаше върху стълбите, които водеха до него, по които също падаха мъртвите тела убити горе [на олтара].

7. И сега, тъй като Цезар по никакъв начин не можеше да въздържа ентусиазирания гняв на войниците, и огънят все повече напредваше, той влезе в святото място на храма заедно със своите военачалници, и го видя такова, каквото беше, като го счете за много по-превъзходно от разказите на чужденците, и не по-долно от това, с което сами ние се хвалехме и вярвахме за него; но тъй като огънят все още не беше достигнал до неговите вътрешни части, но все още поглъщаше помещенията около святия дом, и предполагайки, че самият дом можеше все още да бъде спасен, Тит дойде бързо и започна да убеждава войниците да потушават огъня, и даде заповед на стотника Либералий, и един от онези копиеносци, които бяха около него, да бият войниците, които бяха непокорни към своите началници, и да ги възпират; но техният гняв беше твърде силен за уважението, което имаха към Цезаря, и за страха, който имаха от него, който им забраняваше, както беше тяхната омраза към юдеите, и едно силно влечение да ги бият беше също твърде силно за тях.

Нещо повече, надеждата за плячка подтикна много да продължат, мислейки, че всички места вътре са пълни с пари, и като виждаха, че всичко около тях е направено от злато; и освен това, един от онези, които влязоха в мястото, попречи на Цезар, когато той се впусна бързо да възпре войниците, и в тъмното хвърли огъня върху пантите на портата; при което пламъкът избухна веднага от вътрешността на светия дом, когато военачалниците се оттеглиха, и Цезар с тях, и когато никой не забраняваше вече на онези, които бяха отвън, да го опожарят; и така беше изгорен светият дом, без одобрението на Цезаря.[2]



[1] Тук Йосиф привлича вниманието към факта, че по Божието Провидение Храмът бива разрушен от римляните на десетия ден от Ав – същата дата, на която този храм бива опожарен от вавилонците през 586 пр. Хр. (виж Еремия 52:12-13).

[2] Според този текст в Йосиф Флавий, Тит се опитал да попречи на войниците да разрушат Храма. Възможно е обаче Йосиф Флавий да се опитва да защитава римляните от юдейските обвинения, че това е умишлена политика. Ранният християнски историк Сулпиций Север, следвайки Тацит, пише: Самият Тит е смятал, че храмът трябва специално да бъде разрушен, за да се унищожат докрай устоите на религията на юдеите и на християните; защото тези религии, макар противни една на друга, все пак произлизали от един и същи извор; че християните са възникнали от юдеите; и че ако коренът се изтръгне, издънките скоро ще загинат. Така, по Божествената воля, като се възбудили умовете на всички, храмът бил разрушен. . . . (The Sacred History of Sulpitius Severus, в A Sellect Library of Nicene and Post-Nicene Fathers of the Christian Church [Grand Rapids: Eerdmans, 1973 reprint], Second Series, vol. 11, p. 111. Ср. Michael Grant, The Twelve Caesars [New York: Charles Scribners Sons, 1975], pp. 228 f.).

следваща глава ЕРУСАЛИМ ПОД ЗАБРАНА