Съдържание Цялата книга на една страница

КРИЕХА СЕ В ПЕЩЕРИТЕ И МЕЖДУ СКАЛИТЕ

(vi:vii:1-3)

1. И сега бунтовниците се втурнаха в царския палат, в който мнозина бяха сложили своите вещи, защото беше толкова укрепен и отблъскваше римляните от себе си. Те също убиха всички хора, които се бяха струпали там, които бяха на брой около осем хиляди и четиристотин, и обраха това, което имаха. Те също взеха в плен живи двама римляни; единият беше конник, а другият пехотинец. Тогава прерязаха гърлото на пехотинеца и веднага след това го повлякоха през целия град, като че си отмъстиха на всички римляни чрез този един човек. Но конникът каза, че има нещо да им предложи за тяхното оцеляване; при което беше доведен пред Симон; но като не каза нищо когато беше там, беше предаден на Ардал, един от неговите военачалници, да бъде наказан, който върза ръцете му на гърба и сложи превръзка на очите му, и тогава го изведе срещу римляните, с намерението да му отсече главата. Но човекът предотврати тази екзекуция и избяга при римляните, и това стана докато юдейският палач изтегляше меча си. Така като беше избягал от врага, Тит не можеше и да помисли да го убие; но понеже го счете за недостоен да бъде повече римски войник, заради това, че беше взет жив от врага, отне оръжието му и го отписа от легиона, в който беше: което за човек с чувство за срам беше наказание по-сурово дори от смърт.

2. На следващия ден римляните изтласкаха разбойниците вън от долния град и опожариха всичко чак до Силоам. Тези войници наистина се радваха да видят града разрушен. Но им липсваше плячкосването, защото бунтовниците бяха отнесли всичките си вещи и се бяха оттеглили в горния град; защото все още никак не се бяха покаяли от злодеянията, които бяха сторили, но бяха безочливи, като че ли правеха добро; защото като видяха града да гори, те изглеждаха радостни и имаха весел вид, в очакване, както те казаха, смъртта да сложи край на техните нещастия. Съответно, когато хората бяха убити, светият дом изгорен, и градът в пламъци, не остана нищо, което врагът да прави.

Въпреки това Йосиф не се умори, дори в тези изключителни обстоятелства, да ги моли да пощадят това, което е останало от града, той им говори за тяхното варварство и нечестие, и ги посъветва как да оцелеят, макар да не спечели нищо с това, освен повече подигравки; и като не можеха да си помислят да се предадат, заради клетвата, която бяха дали, нито бяха достатъчно силни, за да се бият повече с римляните на площада, и като бяха обкръжени от всички страни и вече в известен смисъл пленници, въпреки това те толкова бяха свикнали да убиват хора, че не можеха да удържат десниците си да не правят така. Така се пръснаха пред града и устроиха засади в неговите развалини, за да заловят онези, които се опитваха да избягат при римляните; така много такива бегълци бяха заловени от тях и бяха убити; защото бяха твърде изтощени от липсата на храна, за да бягат от тях; така техните мъртви тела бяха хвърлени на кучетата.

Сега всяка смърт беше счетена за по-търпима от глада, дотолкова, че макар юдеите да се отчаяха, че ще получат милост, въпреки това бягаха при римляните, и по свое желание падаха също сред разбойниците-убийци. Нито имаше някакво място в града, което да нямаше трупове по себе си, но всичко беше напълно покрито с умрелите от глада или от бунта; и всичко беше пълно с мъртвите тела на загиналите, или от бунта, или от глада.

3. Така сега последната надежда, която подкрепяше тираните и тази тълпа от разбойници, които бяха с тях, бяха пещерите и подземията; където, ако успееха да избягат, не очакваха да бъдат търсени; но решиха, че когато целият град бъде разрушен и римляните си отидат, те ще могат отново да излязат и да избягат от тях. Това беше само бълнуване; защото не можеха да се укрият нито от Бога, нито от римляните. Обаче, те разчитаха на тези подземни убежища и сами запалиха повече места, отколкото римляните; и онези, които избягаха от домовете си, опожарени по такъв начин до основи, те безмилостно убиха и ги обраха; и като откриваха храна, принадлежаща на някой човек, вземаха я и я поглъщаха заедно с тяхната кръв; дори сега се биеха един с друг за плячката; и не мога да мисля друго, освен че ако тяхната гибел не предотврати това, тяхното варварство щеше да ги накара да вкусят дори мъртвите тела.