Съдържание Цялата книга на една страница

КОЛЕСНИЦИ В ОБЛАЦИТЕ

(vi:v:3)

3. Така окаяният народ беше убеден от тези измамници, хора, които лъжеха самия Бог; а не се вслушаха, нито повярваха на знаменията, които бяха толкова очевидни и толкова ясно предсказваха тяхното бъдещо унищожение; но като безумците смаяни, без очи да видят или умове да разберат, не зачетоха изобличенията, които Бог им даде. Така имаше звезда във форма на меч, която стоя над града, и комета, която остана цяла година. Така също преди юдейския бунт, и преди тези вълнения, които предшестваха войната, когато хората идваха с големи тълпи на празника на безквасните, на осмия ден от месец Ксантик [Нисан] и в деветия част на нощта, грейна толкова ярка светлина около олтара на светия дом, че изглеждаше като дневно време; която светлина трая половин час. Тази светлина изглеждаше като добра поличба за невежите, но беше разтълкувана по такъв начин от свещените книжници, че предвещава последвалите веднага след нея събития. На същия празник една юница, когато беше водена от първосвещеника да бъде пожертвана, роди агне посред храма.

Нещо повече, източната порта на вътрешния [двор на] храма, която беше от мед и много тежка, беше затваряна с голяма трудност от двадесет мъже и стоеше на основа, подкована с желязо, и болтовете й бяха приковани много дълбоко в здравия под, който там беше направен от цял камък, беше видяна да се отваря сама в шестия час на нощта. Тогава онези, които бдяха на стража в храма, дойдоха бягайки до отговорника на храма, и му казаха за нея: тогава дойде там и не без голяма трудност успя да затвори отново вратата. Това също се стори на простите като много щастливо явление, като че ли с това Бог им е отворил портата на щастието. Но учените хора разбраха, че сигурността на техния свят дом сама се разпада, и че портата се отваря в полза на техните врагове. Затова публично обявиха, че този сигнал предсказва опустошението, което идва върху тях.

Освен тези, няколко дена след празника, на двадесет и първия ден от месец Артемисий [Яр], се случи едно изумително и невероятно явление; предполагам, че сведенията за него биха били счетени за измислица, ако не беше разказано от онези, които го видяха, и ако събитията, които го последваха, не бяха от такова голямо значение, че да заслужават такива знамения; защото преди залез слънце колесници и войски с въоръжени войници бяха видени да бягат сред облаците и да обкръжават градовете. Нещо повече, на празника, който наричаме Петдесятница, когато свещениците щяха да отиват през нощта във вътрешния [двор на] храма, както беше техния обичай, да изпълняват свещените си задължения, те казаха, че първо са почувствали земетресение, и са чули голям шум, и след това са чули звук като на голямо множество, казващ: “Да се махаме от тук.”[1]

Но нещо още по-страшно, имаше един Исус, син на Анан, плебей и земеделец, който четири години преди да започне войната, и по време когато градът беше в много голям мир и благоденствие, дойде на този празник, където нашият обичай е всеки един да се събира при Бога в храма, и започна изведнъж да вика силно, “Глас от изток, глас от запад, глас от четирите ветрове, глас срещу Ерусалим и светия дом, глас срещу младоженците и невестите, и глас срещу целия този народ!” Това беше този вик, и продължи да вика ден и нощ, по всичките улици на града.

Обаче, някои от по-видните хора от населението силно се възмутиха от тези негови злокобни викове, и хванаха човека и му нанесоха множество силни удари с бич; но той нито каза нещо за себе си, нито нещо особено на онези, които го бичуваха, но продължи пак със същите думи, които викаше преди. При което нашите водачи предполагайки, както се оказа, че това е някакъв божествен гняв в човека, го доведоха пред римския прокуратор; където той беше бичуван докато му се оголиха костите: въпреки това той не отправи никаква молба за себе си, нито проля някакви сълзи, но извисявайки гласа си във възможно най-плачевния тон, на всеки удар от камшика неговият отговор беше, “Горко, горко на Ерусалим!” И когато Албин (защото той беше тогава нашият прокуратор) го попита, Кой беше той? И откъде идва? И защо произнася такива думи? Той по никакъв начин не му отговори на казаното от него, но не прекъсна своя печален напев, докато Албин го счете за луд и го пусна.

И през цялото време, което измина преди да започне войната, този човек не се доближи до никой от гражданите, нито беше видян да прави така; но всеки ден той произнасяше тези плачевни думи, като че ли бяха негова съзнателна клетва, “Горко, горко на Ерусалим!” Нито отвърна с лоши думи на някой от онези, които го биеха всеки ден, нито с добри думи на тези, които му дадоха храна; но това беше неговият отговор към всички хора, и наистина не друго, а скръбно предсказание за това, което идеше.

Този негов вик беше най-силен на празниците; и той продължи този напев седем години и пет месеца, без да пресипва, нито да се изморява от него, до времето, когато видя своето предсказание наистина изпълнено в нашата обсада, когато престана; защото когато обикаляше на стената, той извика с всичката си сила, “Горко, горко отново на града, и на народа, и на светия дом!” И точно когато добави за последно – “Горко, горко и на мен!” дойде камък от един от катапултите и го удари, и го уби веднага; и като промълвяваше точно същите предсказания, той издъхна.



[1] Това събитие също се съобщава от римския историк Тацит: В небето се явило видение на войски в битка, с бляскава броня. Внезапно блясване на светкавица от облаците осветило Храма. Вратите на святото място внезапно се отворили, свръхчовешки глас бил чут да обявява, че боговете напускат, и веднага се чул шумът от тяхното заминаване. (Tacitus, The Histories, translated by Kenneth Wellesley [New York: Penguin Books, 1964, 1975], p. 279.)