Съдържание Цялата книга на една страница

ЕЗЕРА ОТ КРЪВ В ХРАМА

(v:i:3-5)

3. Но сега тиранинът Симон, синът на Гиора, когото хората бяха поканили с надеждата, че ще им помогне в големите затруднения, в които се намираха, който владееше над горния град и върху голяма част от долния, предприе по-силни нападения върху Йоан и неговия отряд, защото бяха под обстрел отгоре; а той беше под тяхното положение, когато ги атакува, както и те бяха под атаките на другите над тях. При което стана така, че Йоан получи и нанесе големи щети, и при това лесно, защото беше притиснат с бой от две страни; и същото предимство, което Елеазар и неговият отряд имаха над него, след като беше под тях, същото предимство имаше и той, чрез своето по-високо разположение над Симон.

При което той лесно отблъсна атаките, които идваха отдолу, само с оръжия, хвърляни с ръце; но беше принуден да отблъсне онези, които хвърляха стрели от храма над него, чрез своите обсадни машини; защото имаше такива бойни оръдия, които хвърляха стрели, и копия и камъни, и при това не в малък брой, чрез което не само се защити от тези, които воюваха срещу него, но уби много повече от свещениците, докато те се занимаваха с техните свещени служби; защото независимо от това, че тези хора бяха безумни с всякакъв тип нечестие, те все още приемаха онези, които желаеха да предложат своите жертвоприношения, макар да се стараеха да претърсват предварително хората от своята собствена страна, и ги подозираха и наблюдаваха; а не се бояха толкова много от чужденци, които, макар да получиха разрешение от тях, колкото и жестоки да бяха, да влязат в този двор, все пак често бяха убивани в тази размирица: защото онези стрелите хвърляни от машините идваха с такава сила, че преминаваха над всички сгради и достигаха дори до олтара и самия храм, и падаха върху свещениците, и върху онези, които се занимаваха със свещените задължения; дотам, че някои хора, които бяха дошли там с голяма ревност от краищата на земята да принесат жертви на това прославено място, което беше считано за свято от цялото човечество,[1] сами падаха пред своите собствени жертви, и поръсваха със своята собствена кръв олтара, който беше почитан сред всички хора, гърци и варвари; докато мъртвите тела на чужденците се смесиха с онези на своята собствена страна, и тези на обикновените хора с труповете на свещениците, и кръвта от всички трупове стоеше като езеро в самите свещени дворове.[2] И сега, “О, най-окаян граде, какво по-голямо нещастие от това понесе от римляните, когато те дойдоха да те очистят от твоята вътрешна омраза! Защото ти вече не можеш да си място, пригодено за Бога, нито можеш да продължиш да съществуваш, след като стана гробница за телата на твоя собствен народ, и направи святия дом гробница в тази твоя гражданска война! Но дано пак да видиш добри времена, в случай че след това умилостивиш гнева на този Бог, Който причини твоето разрушение.” Но трябва да се въздържам от тези чувства заради правилата на историята, тъй като това не е правилното място за домашни вопли, а за исторически разказ; затова се връщам към действията, които последваха тази размирица.

4. И така имаше три предателски фракции в града, всяка разделена от другата.[3] Елеазар и неговите съучастници, които пазеха свещените първи плодове, излизаха срещу Йоан пияни. Хората на Йоан ограбваха населението и излизаха с голяма ревност срещу Симон. Този Симон си набавяше провизии от града и се биеше против бунтовниците. Затова, когато Йоан беше нападнат от двете страни, той накара мъжете си да се обърнат, да мятат стрелите си върху онези граждани, които идваха срещу него, от покритата галерия, която беше под негов контрол, докато воюваше също срещу онези, които го атакуваха от храма със своите бойни машини; и ако за известно време се освобождаваше от  онези, които бяха над него, което се случваше често, заради това, че бяха пияни и уморени, спускаше се с голям брой мъже върху Симон и неговата войска; и това той правеше винаги в такива части на града, до които можеше да достигне, докато запали онези къщи, които бяха пълни с жито и с всякакви други провизии. Същото нещо стори Симон, когато при отстъплението на другия също нападаше града; като че ли преднамерено сториха това в услуга на римляните, като унищожиха запасите за обсадата, и така отрязаха жилите на собствената си сила.

Съответно стана така, че всички места, които бяха около храма, бяха изгорени и станаха междинно пусто място, добро за бой от двете страни, и беше изгорено почти всичкото жито, което щеше да бъде достатъчно за дългогодишна обсада. Така бяха превзети поради глада, който щеше да е невъзможен, ако не бяха го причинили чрез тези действия.

5. И сега, когато градът беше хвърлен във война от всички страни, от тези предателски тълпи на нечестивци, хората от града измежду тях бяха като голямо тяло разкъсвано на парчета. Възрастните мъже и жените бяха в такова притеснение от тези вътрешни нещастия, че ожидаха римляните и силно се надяваха на война отвън, за да се освободят от своите вътрешни беди. Самите граждани бяха в ужасно смайване и страх; нито имаха някаква възможност да се съветват и да променят своето поведение, нито имаше някакви надежди да постигнат съгласие със своите врагове; нито бягството беше възможно; защото на всички места бяха поставени пазачи, и разбойническите главатари, макар иначе да се биеха едни срещу други, бяха единодушни в убиването на онези, които желаят мир с римляните или са заподозрени в намерение да избягат при тях, като техни общи врагове. Бяха единодушни само в това да убиват невинните.

Шумът от биещите се не стихваше денем и нощем; но воплите на плачещите го надвишаваше; нито имаше някакъв повод за тях да престанат със своите ридания, защото техните беди се стоварваха една върху друга, макар силният ужас, в който бяха, да предотврати техния видим плач; но бивайки принуждавани от своя страх да прикриват своите вътрешни страдания, те се измъчваха вътрешно, без да смеят да отворят устните си в стенания. Нито се оказваше някакво уважение към все още живите от техните роднини; нито се предприемаше някаква грижа за погребението на мъртвите; причината за двете беше това, че всеки се отчая за себе си; защото онези, които не бяха от бунтовниците, нямаха никакви големи желания, понеже очакваха със сигурност скоро да бъдат убити; но колкото до самите бунтовници, те се биеха едни срещу други, докато тъпчеха върху мъртвите тела, докато лежаха на куп едно върху друго, и като изпадаха в обезумяла ярост от тези мъртви тела, които бяха под краката им, ставаха при това още по-жестоки. Нещо повече, те продължаваха да измислят всякакви неща гибелни за тях самите; и когато бяха решени за нещо, го изпълняваха без милост, и не пропускаха никой метод за мъчение или за варварство. . . .



[1] Както споменава Йосиф Флавий няколко пъти в своя разказ, хората по целия свят са знаели за Ерусалимския Храм: той е бил „считан за свят от цялото човечество.”

[2] Сравни с Лука 13:1-9.

[3] Войските на Елеазар завземат светилището. Последователите на Йоан са държали външната Храмова област (докато се опитват да надвият Елеазар), а хората на Симон са държали повечето от останалата част на града, докато се бият срещу Йоан.

следваща глава “СИНЪТ ИДВА!”