Съдържание Цялата книга на една страница

БРОЙ НА РАЗПЪВАНИЯТА: 500 НА ДЕН

(v:xi:1-2)

1. Така че сега насипите на Тит бяха напреднали значително, независимо от това, че неговите войници бяха силно затруднени от стената. Тогава той изпрати група конници и им заповяда да дебнат онези, които излизат в долините да събират храна. Някои от тях наистина бяха боеспособни мъже, които не се задоволяваха с онова, което бяха взели чрез грабеж; но по-голямата част от тях бяха бедни хора, които бяха възпирани да не дезертират заради загрижеността за своите роднини; защото не можеха да се надяват да избягат заедно със своите жени и деца, без знанието на бунтовниците; нито можеха да си помислят да оставят тези близки да бъдат убити от разбойниците заради тях: не, тежкият глад ги направи смели да излизат така; защото не остана нищо друго, освен като се крият от бунтовниците, да бъдат пленени от врага; и когато щяха да бъдат пленени, биваха принудени да се защитават, от страх да не бъдат наказани; и след като са се защитавали, смятаха, че е твърде късно да молят за пощада; така че първо биваха бичувани, след измъчвани с всякакви мъчения преди да умрат, и накрая бяха разпъвани пред градската стена.

Тази отвратителна процедура накара Тит силно да ги съжали, докато залавяха всеки ден петстотин юдеи; дори някои дни хващаха повече; но на него не му изглеждаше безопасно да пусне онези, които бяха пленени насила; а да постави пазачи над толкова много означаваше, че пазачите им ще бъдат безполезни за него. Основната причина, поради която той не забрани тази жестокост, беше тази, че се надяваше юдеите да се предадат от тази гледка, от страх да не бъдат самите те подложени на същото жестоко отношение. Така войниците от гнева и омразата, която носеха към юдеите, капо подигравка приковаваха на кръстове заловените, един по един начин, друг по друг; докато тяхното множество стана толкова голямо, вече нямаше място за кръстовете, нито кръстове за телата.

2. Но бунтовниците бяха толкова далеч от покаяние при тази тъжна гледка, че напротив, напра-виха множеството да повярва обратното, защото доведоха на стената близките на онези, които бяха избягали, заедно с такива хора, които желаеха да избягат към сигурността, която им предлагаха, и им показаха какви нещастия са изпитали избягалите при римляните; и им казаха, че заловените били молители, а не взети в плен. Тази гледка накара много от онези, които желаеха силно да избягат, да останат в града, докато истината стана известна; все пак някои от тях наистина избягаха веднага към сигурно наказание, считайки смъртта от своите врагове за по-спокоен край, отколкото тази от глада. . . .

следваща глава “С ОЧИ КЪМ ХРАМА”