6 – Благодатта – Градина, а не завод

ОБЪРНАЛИ ЛИ СТЕ НЯКОГА внима­ние на огромната разлика между „дела“ и „плодове“? Думата „дела“ извиква представата за завод, изпълнен с напрежение, спешни срокове и непрекъсната нужда да се произвежда. Докато ду­мата „плодове“ рисува във въображението ни тиха, спокойна градина – място, където сме склонни да седнем, да пием сред красотата, докато се наслаж­даваме на общуването един с друг.

Важно е да разберем, че Бог не идва при за- вода Си, за да търси изделия. Той идва в градината (‘и, за да се наслаждава на плодовете й. Евангелие­то на благодатта ни кани да оставим зад нас пуше­ка и напрежението на заводския живот, опиращ се па дела, и вместо това да принасяме плода, който Бог желае да види в градината на живота ни.

 

Естественият резултат

на общението

 

Галатяни 3:2,3 е от решаващо значение за тези, които желаят да водят живот, угоден на Бога. Павел пише: „Това само желая да науча от вас: Чрез дела, изисквани от закона ли получихте Духа, или чрез вяра в евангелското послание? Толкоз ли сте несмислени, че като почнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плът?“

Забележете, че апостолът сравнява две неща:

 

* Духът, който има връзка с вярата;

 

* делата, които имат връзка с плътта.

 

Всеки път, когато навлезем в областта на де­лата, имаме работа с плътта. А когато сме в об­ластта на Духа, имаме работа с вярата. Духът и вя­рата са свързани така, както са свързани делата и плътта.

Някой може да каже: „Добре, Чък, но нали трябва да вършим дела за Господа“. Не, не трябва. Аз не мога да направя нито едно нещо по плът, което да е угодно на Бога. От друга страна, вярата винаги ражда плод.

Ако се стремите да вършите дела, тогава раз­читате на плътта. Но, ако ходите с вяра в Исус Христос, Духът ражда плодове в живота ви. Пло­дът не е нещо, което вие произвеждате, защото мислите, че трябва да го направите; плодът е ес­тественият резултат на общението.

Погледнете сочните плодове висящи на прас­ковата. Те не се борят, нито пък работят неуморно ден след ден, за да узреят; единственото, което трябва да правят, е да продължават да стоят там.

Узряването е естественият резултат на връзката им с дървото. Докато са на дървото, те ще дават сла­дък плод.

Същото важи и за собствените ни преживява­ния. Ако наистина пребъдваме в Христос – което е позиция на вяра- тогава плодът ще се появи от тази връзка. Ако няма плод в живота ми, тогава общението ми с Бога трябва да бъде поставено под съмнение и дори да се оспори.

Ето защо Павел ни казва: „Изпитвайте себе си, дали сте във вярата; опитвайте себе си. Или за себе си не познавате ли, че Христос е във вас, ос­вен ако сте порицани?“ (2 Коринтяни 13:5). Исус ни каза, че има и вълци в овчи кожи. Може да из­глеждат като християни, да действат като христия­ни и да говорят като християни, но: „Бабо, колко са ти толкова големи зъбите!“. Може да има всич­ки външни белези на овца, но всъщност да е вълк.

И така, как да разпознаем, кой какъв е? Исус каза: „От плодовете им ще ги познаете“ (Матей 7:20).

Призовани сме да разгледаме живота си, за да определим какви плодове даваме. Ако плодовете са лоши, тогава има нещо нередно в отношенията ни с Бога, което означава, че нещо не в ред с вяра­та ни. Живото общение, чрез вяра в Исус Христос, ще принесе плод на всяка цена.

 

Нашата голяма грешка

 

Един от най-големите ни проблеми е, че сме склонни да се интересуваме повече от това какво нравим, отколкото от това какво представляваме, докато Бог повече се интересува от това какви сме, а не от това какво правим. Той търси плода, а ние се опитваме да изработваме дела.

За съжаление, през годините всички сме чували думи, като: „Трябва да направиш следните неща за Бога; трябва да свършиш тази работа за Бога“. Винаги сме поучавани и притискани да вършим дела за Божието царство. Така че, тръгваме и за­почваме да вършим дела за Бога, защото пасторът или духовният съвет на църквата са ни казали да го направим.

Работата може да се състои в това, да каним хора да посетят църквата, без Бог да ни е призовал за това. Познавам такива, които се вцепеняват, ако трябва да посетят дома на някой непознат. Ко­гато отидат до вратата и почукат, пламенно се мо­лят: „Господи, моля Те, не допускай да са си вкъщи тази вечер“. Посещенията по домовете не са нещо естествено за тях. То е принудително уси­лие, дело на плътта, срещу което скоро започват да негодуват. Намразват го и започват да се ос­лушват. Тогава отговорникът на групата по посе­щенията ги привиква и им казва: „Липсвахте във вторник вечерта, когато ходихме по домовете. Ис­каме да сме сигурни, че ще дойдете тук следващия вторник“. Те с неохота отговарят: „Добре“ и спира­лата продължава надолу.

Ето как бивате набутвани в калъпи, за които Бог не ви е създал. Насилвани сте да заемате пози­ции неестествени за вас и започвате да се ядосвате за това, че служите на Бога. Но Бог не иска да Му давате нещо, за което ще се оплаквате. Той не може да понася „християнското мърморене“. Това за Него е обидно. Дори аз самият мразя, когато някой се оплаква, че е направил нещо за мен.

Това ме кара да се чувствам неловко. В края на краищата, кой го е карал да го прави?

Ако има нещо, което просто не ви се ще да направите, не го правете. Не се захващайте да пра­вите нищо възвишено, ако след това ще мърмори­те и ще се оплаквате. По-добре ще бъде, ако нищо ме правите.

Оставете каненето на хора в църквата на тези, които обичат да го правят. На някои им е особено приятно да разговарят с непознати. Отегчават се само да стоят вкъщи и нямат търпение да завър­жат разговор с хора, които никога не са срещали. Такъв им е характерът. За тях това е естествено – тук се крие ключът на проблема.

Когато нещо става естествено, то е в областта на плодовете; а когато става насила – в областта на делата. Бог винаги ни подготвя да извършим това, за което ни е призовал и за нас ще бъде естествено да го направим.

Много хора се чувстват като второкласни християни, защото не могат това, което другите могат. Попадат на някой вярващ, който казва: „През изминалата седмица, слава на Бога, свиде­телствах на пет човека и всичките приеха Исус“. И този, който не е благословен с дарбата на евангелизиране, си мисли: „Какъв ужасен свидетел за Бога съм аз. На никого не съм свидетелствал. Ама че съм некадърник!“ Карат го да се чувства вино­вен, че не е отишъл на улицата, за да хваща хората за яката и да ги пита, дали знаят четирите духовни закона.

Защо някои хора имат такива добри резултати в евангелизирането? Защото за тях това е нещо ес­тествено. Бог им е дал дарба и ги е подготвил за гази работа. Не всеки в тялото е уста, но и устата не би могла да действа резултатно, ако не стоеше умът зад нея и ако не бяха краката, които да я за­ведат там, където е нужно да отиде. Не трябва да се чувстваме виновни, ако нямаме същото служение или резултатите на някои други. Тялото работи като едно цяло, и Бог е Този, Който е определил мястото на всеки един от нас в него.

Бог иска да правите това, за което ви е дал естествена дарба. Плодът на християнския живот се развива във вас по естествен начин, като пребъд­вате в Исус Христос чрез вяра в Него. Исус казва: „В това се прославя Моят Отец, да принасяте мно­го плод“ (Йоан 15:8). Бог иска да бъдете извънред­но плодоносни за Него. Този плод може да се поя­ви само ако пребъдвате в Христос – а това е пози­ция на вяра.

 

Няма такова нещо като

плътска вяра

 

Евангелието на Матей ни казва, че един ден мнозина ще дойдат при Исус и ще изброяват всич­ките дела, които са извършили за Него, а Господа­рят ще отговори: „Аз никога не съм ви познавал“ (Матей 7:23). Господ не признава делата на плът­та; никога не го е правил.

Спомняте ли си какво каза Бог на Авраам: „Вземи сега сина си, единствения си син Исаак…и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмо­вете, за който ще ти кажа“ (Битие 22:2)? Господната заповед звучи малко странно – все пак, Авраам имаше и друг син, Исмаил, който бе поне с чети­ринадесет години по-възрастен от Исаак. Какво имаше предвид Бог, когато казва: „Вземи сега сина си, единствения си син?“

Отговорът е, че Исмаил бе дело на плътта. Не беше синът на обещанието; не беше синът на вя­рата. Исмаил бе плод на плътта. Бог отказа да приеме Исмаил, защото беше дело на плътта. Той призна само Своето дело на Духа, Исаак, детето на вярата. Затова Бог каза на Авраам: „Вземи сега сина си, единствения си син Исаак“.

Бог никога не признава и не награждава дела­та на плътта ни. От друга страна, Той ревниво копнее плодът на Духа все повече да бъде характерен в живота ни.

Петнадесетата глава на Йоан обяснява как мярващите дават плод. Исус казва: „Пребъдвайте в Мен, и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от самосебе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдвате в мен“ (Йоан 15:4). Исус поставя ударението не на това какво правим, но на това какво сме. Това, което произлиза от живота ни е резултат от общението пи с Него. Не можем да имаме истинско, правил­но общение с Господ, а да не принасяме плод. Ако нима плод – защото „по плодовете им ще ги поз­наете“ – то по-добре е да преразгледаме отношени­ята си с Него.

 

Отстъпници  от  вярата,

които държат сметка

за плодовете в живота

на другите

 

Бог е извършил удивително дело в живота ви чрез Святия Си Дух. Докато бяхте все още грешни, Той ви е обичал. И когато чрез вяра Го призовах­те, Бог ви оправда от всяка грешка, която някога сте сторили. Изтри всичко от досието ви. Заличи миналото ви изцяло, така че сякаш никога не е съ­ществувало. Това е, което терминът „оправдан“ оз­начава.

В момента, в който приехте Исус Христос чрез вяра – преди още да сте дали и стотинка деся­тък, преди да сте направили каквото и да било – Бог заличи всяка една черна точка от живота ви. Поради простата ви вяра в Исус Христос като Ваш Спасител и Господ, Бог ви оправда от цялото ви минало. Поради вярата ви, Той прехвърли праведността на Исус в сметката ви. Връзката ви с Него започна чрез вяра.

Това са основни неща, но някак си често ги забравяме. Понякога вярващи критикуват други вярващи, или намират недостатъци. Казват: „Знае­те ли какво правят те? Това е ужасно. Наричат се християни, а правят това или онова. Не живеят според християнските изисквания. Ами те дори хо­дят на плаж. Това е безобразие!“

Всъщност, какво правят тези вярващи? Пос­тавили са себе си за съдии. Превърнали са се в от­стъпили от вярата инспектори на плодове. Съдят за качествата на чужд слуга. Павел имаше какво да каже за такива. Той писа: „Кой си ти, що съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада“ (Римляни 14:4).

 

Много по-лесно е да се угоди на

Бога, отколкото на човек. За да

угодим на Бога, трябва само да

вярваме в Него и да Му се доверим.

Това е евангелието на благодатта.

 

Ако бяхте мой слуга, можех да съдя за работата ви. Можех да кажа: „Ти си некадърен слуга. Не знам защо още те държа“. Ако правехте нещо, което не ми е приятно, аз щях да бъда този, който да ви каже: „Виж какво, не ми харесва как избърсваш съдовете; оставяш много вода по тях и още мокри ги приби­раш. Не ми е приятно да взема от шкафа чаша, коя­то е още влажна отвътре. Точно там се размножават бактериите. Хайде сега, изсуши ги напълно“.

А от друга страна бих могъл да кажа: „Ти си прекрасен слуга. Вършиш си великолепно работа! Удоволствие е, че работиш за мен!“ И в двата случая, аз съм този, който ще прецени работата ни, а не някой външен човек.

Но истината е, че не съм ваш господар и че не мога да ви напътствам как да служите. Вие трябва да стоите пред собствения си господар и аз не мога да оценявам работата ви. Не мога да кажа: „Какъв некадърен слуга си ти“. Нямам право да съдя служението ви за Бога. Бог е Този, на Ко­гото служите и пред вашия господар стоите или падате. Павел продължава, като казва: „Господ е силен да го направи да стои“ (Римляни14:4).

Не се тревожете, че някои хора не могат да си представят как въобще ще се справите. Открих, че е много по-лесно да угодиш на Бога, отколкото на хората. Опитите да угодите на всички са безполез­ни. Дори и да успеете, пак ще се намери някой да ни обвини, че угодничите на човеци. Просто не е възможно да се угоди на всеки.

Хубавото е, че не е нужно да угодим на всеки.

Единственото, което трябва да правим е да угаж­даме на Бога. И какво трябва да правим тогава?

Просто да вярваме в Него и да Му се доверяваме. С всичките си дела и трескави дейности не можем да угодим на Бога. Удовлетворяваме Го, когато вярваме в Него и Му се доверяваме. Това е благо­вестието на благодатта.

 

За мен е удоволствие

 

Вярата удовлетворява Бога и вярата води до об­щението. А общението ражда плод. Това не означа­ва просто да си седя и да съм чист, свят и праведен, да се усмихвам приветливо и да показвам любов през целия ден. Аз съм усилено зает с дейности, но дейности, които не са работа, фантастично е да можеш да кажеш: „Знаеш ли, правя точно това, което ми се иска; фактически, върша това, което ми дос­тавя удоволствие!“ Не е работа, не е услуга, а просто нещо, с което ми е приятно да се занимавам.

Преди години, когато служех в една деноми­нация, ходех на конференции, където се виждах с някои от приятелите си. Излизахме на вечеря и аз започвах да им говоря за някой стих, който Господ бе разкрил на сърцето ми. „Хайде, Смит – да не го­ворим пак за работа“, казваха те и променяха те­мата. А аз им отговарях: „Какво искате да кажете с това „да не говорим за работа? Та това е живо­тът ми! Няма нищо друго, за което да предпочи­там да говоря. За мен няма по-вълнуваща тема за разискване от тази“.

Когато правите това, което обичате да прави­те, то не е работа. Не работите в магазин, нито в завод. Дейността ви е плод на общението.

Когато Божията любов изпълва сърцето ви, единственото нещо, което искате да правите, е да говорите за Него: за Словото Му, за добротата Му, за любовта Му. Не очаквате да получите червени точки просто, защото правите това, което ви е при­ятно. Не очаквате да ви дадат награда за това, което е естествено за вас (въпреки, че Бог ще ви възнагра­ди за плода, който се ражда от живота ви). Правите това, защото сами го искате, защото е в природата ви, защото Бог го е вложил в сърцето ви. Истината е, че ако не го правите, ви се струва, че ще умрете.

„Защото Христовата любов ни принуждава“, пише Павел (2 Коринтяни 5:14). „Защото горко ми, ако не благовествам!“ (1 Коринтяни 9:16).

Убеден съм, че всички сме имали опитности, като тази на Еремия, който беше хвърлен в тъм­ница, защото изявяваше Господното Слово на израилските царе. Като седеше в тъмното, накрая той каза: „Край! Свърши се! Боже, подавам си оставката. Никога повече не ме карай да говоря в Твое име. Няма да го направя. Не влагай повече Словото Си в сърцето ми. Господи, приключих, оттеглям се. Разбираш ли? Свърши се. Никога вече няма да говоря в името на Господа. Отнесе се така с мен, остави да ме хвърлят в тъмница. Не те с грижа за мен. Но няма нищо! Аз съм дотук!“ (вижте Еремия 20:9).

Еремия кипеше отвътре. Беше ядосан. Но скоро след това призна: „Тогава Неговото Слово става в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми; Уморявам се да го задържам, но не мога“ (стих 9). Той не можеше да направи нищо друго, освен да говори. Трябваше да говори. Не беше необходимо да се насилва да го прави, като че ли извършва някаква работа. Всъщност той се опитваше да си наложи да не говори, но все пак говореше. Защо? Защото това бе нещо естествено за него; беше плод от общението му.

 

Оплакването не е

плод на духа

 

Бог не управлява заводи, а отглежда градини. Той не се интересува от делата ви, а копнее да се наслаждава на плода ви. Не иска да сте зависим от плътта, а ви призовава да разчитате на Духа Му.

Както Павел ни напомня, веднъж започнали в Духа, не можем да се усъвършенстваме в плътта (вижте Галатяните 3:3). Не можем да прибавим дела към вя­рата си, и така да подобрим общението си, въпреки че много хора се стремят да направят точно това.

Толкова често се случва хората да започнат християнския си живот с вяра в Господа, като Го обичат и Му служат, и преживяват прекрасно об­щение с Него. Радостта на Духа е в тях. Но ето че се появяват някои братя и започват да ги обвиня­ват в най-различни неща: „Хей, братко, ако наис­тина си християнин, трябва да правиш това. Защо, братя, правите така? Наистина ли искате да каже­те, че сте християни? Та вие дори и това не прави­те“. Започват да стоварват върху тях всички тези тежки изисквания, така че християнството става нещо отегчително и тежко. Престава да бъде ес­тествено и да носи радост, и се превръща в задъл­жение, в скучна и неприятна работа.

Кога ще се научим? Не можем да усъвършенстваме праведността, дадена ни от Бога. Всяко едно общение, основано на дела, скоро се превръ­ща в тежест и така загубваме радостта от общение­то си с Бога. Изведнъж то става задължение, дълг, непосилно бреме. Не след дълго започваме да се оплакваме. Радостта от общението с Господа си отива. Вече не се радваме на свободата, а се измъч­ваме под хомота на робството. Мислим си: „Добре би било да си кажа молитвите тази вечер, в проти­вен случай наистина ще загазя. Ох, ама толкова съм уморен. Не ми се става от леглото. Но предпо­лагам, че трябва, но, оох, толкова е студено!“.

Сигурен съм, че Бог казва: „Млъквай и заспи­вай! Не ме занимавай, когато си в такова настрое­ние. Кой те е карал въобще да Ме викаш?“.

Може би ще си помислете, че всеки, усвоил този урок, би бил проповедник на евангелието. Но все пак има хора, които биха искали да ни накарат да вярваме, че служат на нещата на Духа, чрез де­лата на плътта. Те ще ви опишат какво огромно посвещение е необходимо за служение като тяхното – какви невероятни жертви трябва да прави чо­век, за да има такава сила. Ще ви говорят за посветеността си, за постенето си, за освещението си и ще ви изложат всичко така, че да излезе, че делата им са ги издигнали на нужното духовно ниво, което е накарало Бог да им повери силата Си. Казват, че Бог не може да повери на всеки такава сила, но ме те са я заслужили. Всъщност, често пъти твър­дят неща от сорта на: „Отидох в другата стая, затво­рих вратата и казах: „Боже, няма да изляза от тази стая, докато не ми дадеш силата Си“. И стоях там, и постих и се молих, докато не я получих“. Говорят така, като че ли праведността им е спечелила Бо­жието благоволение. Но всъщност не е така; всич­ко това са само дела. А Бог никога няма да почете, и нито да признае някакво дело на плътта.

Павел казва: „Напусто ли толкоз страдахте? Ако наистина е напусто! Прочее, Тоя, Който ви дава Духа и върши велики дела между вас, чрез дела, изисквани от закона ли върши това, или чрез мяра в посланието?“ (Галатяни 3:4,5). Истинският служител отдава цялата слава на Господа. „Нека свети вашата виделина пред човеците“, казва Исус, „за да виждат добрите ви дела, и да прославят ва­шия Отец, Който е на небесата“ (Матей 5:16).

 

Всички сме поканени

 

Божиите дела не се изработват посредством праведността ни. Те се извършват по благодат, чрез вяра. И това означава, че всеки един от нас може да ги върши. Не е необходимо да бъдете спе­циално помазан инструмент, за да ги вършите.

 

Нека животът ви де бъде като

Градина, в която Бог може да

дойде и дa се наслаждава

на плода, който принасяме, като

пребъдвате в Христос чрез вяра.

 

Яков казва, че Илия беше човек със същото естество като нашето (вижте Яков 5:17). Имаше мо­менти, в които се обезсърчаваше, дразнеше се, ядосваше се и правеше грешки. Но независимо от това, той се помоли и не валя три години. Илия не беше някакъв свръхдуховен пророк. Не беше мис­тик. Беше човек, точно като нас, изпитваше същи­те чувства, които и ние изпитваме, също като нас се обезсърчаваше. Но въпреки това, Бог го послу­ша, поради вярата му.

Във вас е заложен същият потенциал. Нужно е само да повярвате в Господа и да му се доверите.

След като сте започнали в Духа, трябва и да продължите в Духа. Веднъж започнали с вяра, трябва да продължите в нея. Не изпадайте отново във вършене на дела; не допускайте животът ви като християнин да се превърне в досада. Не ста­вайте работник в завод; нека животът ви бъде като градина, в която Бог може да дойде и да се нас­лаждава на плода, който принасяте, като пребъд­вате в Христос чрез вяра.