4 – Благодатта – Портрет на благодатта

ЕДНО НЕЩО Е ДА ГОВОРИМ абстрактно за благодатта, а съвсем друго да я обрисуваме. Ако „Една картина говори, колкото хиляда думи“, то какво ли представлява картината на благодатта?

Може би най-добрата картина на благодатта в цялата Библия е представена от един Старозаветен образ, цитиран от няколко автори в Новия Завет. Авраам е общоприет за баща на тези, които вяр­ват. Той ни дава ясна картина за това какво е бла­годатта и какво е нейното действие.

Както в Посланието към Римляните, така и в това към Галатяните, апостол Павел се връща към Авраам, като към най-добрия пример за човек, ко­гото Бог приема въз основа на вярата му. В Рим­ляни 4:3 Павел пише: „Понеже какво казва Писа­нието: „Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за правда“. Апостолът използва същия пример и в Галатяните 3:6-7, където пише: „…както с Авраама, който повярва в Бога, и това му се вмени за прав­да? Тогава познайте, че тия, които упражняват вяра, те са Авраамови чада“.

 

Припомняне на историята

 

В Битие 15 се казва, че Авраам и съпругата му Сара не можеха да имат деца. Но въпреки това, Бог им даде обещание, че чрез потомството им, всички нации на земята ще бъдат благословени. Колкото и невероятно да изглеждаше всичко това, Авраам се довери на Бога. В Битие 15:6 се казва: „И Авраам повярва в ГОСПОДА и Той му го вме­ни за правда“.

Но тъй като годините се изнизваха една след друга, а никакво бебе не идваше, Авраам и Сара започнаха да се съмняват дали Бог ще остане ве­рен на обещанието Си. Така, един ден, Сара пое нещата в свои ръце и предложи Авраам да влезе при слугинята й Агар. След това щяха да отгледат детето като свое. (Колко интересно, че идеята за заместническо родителство не е толкова нова, кол­кото си мислим!) Агар зачена и роди син, когото нарекоха Исмаил. Но, когато това дете стана на 13 години, Бог повтори обещанието Си на Авраам.

Но на него все още му бе трудно да повярва, че Бог ще му даде син чрез Сара. Той каза на Бога, че идеята е добра, но след като Исмаил вече го имаше, защо просто не благослови него?

Колко насърчително е да знаем, че Авраам, човекът, когото Библията нарича „отец на всички, които вярват“ (Римляни 4:11), трябваше да се пре­бори със себе си, за да повярва, че обещанието може да бъде изпълнено чрез Сара! Когато Господ повтори обещанието Си да даде син на Авраам чрез Сара, то прозвуча толкова невероятно, че Сара се засмя. Години по-късно, когато обещание­то се изпълни и Сара роди, нарекоха сина си Исак, което означава „смях“.

Докато Исак растеше, по-големият му брат, Исмаил, започна да негодува срещу вниманието, с което обсипваха това дете на обещанието. На уго­щението, в чест на отбиването на Исак, Исмаил стоеше на разстояние и се присмиваше на брат си. Когато Сара забеляза злобното му отношение, изиска Авраам да отпрати както него, така и май­ка му Агар, и настоя Исмаил да не участва в нас­ледството, определено за Исак.

Естествено, Авраам бе съкрушен от този об­рат на събитията, но Бог го увери, че ще се погри­жи за Исмаил. Авраам трябваше да послуша Сара и да изгони робинята и сина й. Ясно беше, че те не можеха да наследят обещаното от Бога благословение.

 

Рисуване на картината

 

За да подкрепи тезата си, че праведността се получава по благодат чрез вяра, Павел насочва чи­тателите си към Авраам, като казва, че тази исто­рия съдържа алегория, която може да изясни него­вото разбиране. По традиция, равините от времето на Павел са твърдели, че всеки пасаж от Писание­то може да бъде изтълкуван по два основни начи­на. Първото тълкуване, наречено peshat, се отнася до простото и явно значение на текста. Те са счи­тали също, че всеки пасаж съдържа и скрито зна­чение (remez). Някои равини са се придържали към още два допълнителни вида тълкуване: derash, което включва алегоричното значение и всичко, което не е буквално; и sod („тайна“), което разяс­нява алегоричния смисъл. Недостатъкът на тези сложни и често противоречащи си мисловни шко­ли е, че объркват средно интелигентния човек и го карат да се съмнява в посланието на Писанията.

Вярвам, че е най-добре да се придържаме към явното и просто значение на текста. Бог е напълно способен да каже точно това, което има предвид.

Толкова много са хората, които в стремежа си към възвишени, произволни тълкувания на Писанието, са се отклонили от ясното учение на Библията. Но нека си кажем истината: можем да вземем една съвсем банална история, като например приказка­та за „Старата мама Хърбърд“ и като я разкрасим достатьчно „духовно“, да направим от нея страхотна проповед. Помислете си какви дълбоки духовни изводи можем да извлечем от историята за тази старица, отишла да вземе от шкафа кокал за кле­тото си куче. Защо да не я опишем, като уловена в капана на самотата, обезсърчението и празнотата на живота за това, че шкафът се оказал празен. Колко трагичен е денят, когато всичките ни сред­ства са изразходвани!

С малко въображение от най-малката къртичина, можем да създадем планини от доктрини. Най-доброто правило, установено от опита, е да избягваме алегоричните интерпретации, освен в случаите, когато самото Писание ни дава основа за алегорията. В дадения случай, под вдъхновение­то на Святия Дух, Павел прави един алегоричен извод от живота на Авраам – извод, на който може да се вярва:

„Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и един от свободната; но тоя, който беше от слугинята се роди по плът, а оня, който бе от свободната, по обещание. И това е иносказание (алегория), защото тия жени пред­ставляват два завета, единият от Синайската пла­нина, който ражда чада.за робство, и той е Агар. А тая Агар представлява планината Синай в Арабия и съответства на днешния Йерусалим, защото тя е в робство с чадата си. А горният Йерусалим е сво­боден, който е (на всички) майка; защото е писа­но: „Весели се, неплодна, която не раждаш; Въз­гласи и извикай, ти, която не си била в родилни болки, Защото повече са чадата на самотната, не­жели чадата на омъжената. А ние, братя, както Исаак, сме чада на обещание. Но, както тогава ро­деният по плът гонеше родения по Дух, така е и сега. Обаче що казва писанието? „Изпъди слугиня­та и синът й, защото синът на слугинята няма да наследи със сина на свободната. За туй, братя, ние не сме чада на слугиня, но на свободна“. (Галатяни 4:22-31)

 

Значението на тази история

 

Павел ни казва, че тези събития са важни не само от чисто историческа гледна точка, но че те също така илюстрират трудното положение на онези, които се опитват да наследят Божиите бла­гословения чрез дела. Агар и синът й представля­ват хората, които се опитват да бъдат праведни пред Бога като изпълняват закона. Когато Авраам и Сара изгубиха надежда, че ще видят изпълнение­то на обещанието, те прибягнаха към собствените си усилия, което им донесе само душевна мъка и разочарование. Тъй като Исмаил беше плод на плътта, той е прототип на онези, които се стремят да бъдат благословени чрез човешки дела. Исаак, от друга страна, е детето на обещанието и пред­ставлява тези, които ще наследят Божиите обеща­ния чрез вяра.

Интересно е, че точно, както Исмаил се подиграваше на Исаак, така и днес, тези, които живеят под закона, продължават да се присмиват на избралите да живеят чрез вяра. Павел навежда на мисълта, че тактиката на натиск от страна на юдаистите е предварително представена в конф­ликта между тези двама братя. По същия начин трябваше да бъдат изгонени онези, които по вре­мето на Павел настояваха, че за да си праведен е необходимо да спазваш закона. В 70 г. сл. Хр. тази алегория беше изпълнена, когато Йерусалим беше разрушен от римските легиони под ръководството на Тит. Онези, които преследваха мъже и жени на вярата, буквално бяха изпратени на заточение.

Божиите обещания, свобода и

благословения принадлежат на

всички, които се стремят да

бъдат праведни пред Бог

чрез Исус Христос.

 

Павел противопоставя тъжния край на легалистите с прекрасното бъдеще на децата на вярата. Цитирайки Исайя, той пише: „Весели се, неплодна, която не раждаш; Възгласи и извикай, ти, която не си била в родилни болки, Защото повече са чадата на самотната, нежели чадата на омъжената“ (стих 27). Той иска да каже, че вярващите, събрани в Царството в резултат на вяра, значително ще пре­възхождат по брой всички, които са се опитвали да достигнат до Бога със собствените си дела.

Точно тук алегорията става най-ясна: „За туй, братя, ние не сме чада на слугинята, а на свободната“ (стих 31). Всички, които принадлежат на Христос, ще наследят Божиите благословения и представляват изпълнението на Неговото обеща­ние към Авраам, че чрез семето му, всички наро­ди на земята ще бъдат благословени.

Ние сме благословени чрез Авраамавото семе – Исус Христос. Божиите обещания, свобода и бла­гословения принадлежат на всички, които се стре­мят да бъдат праведни пред Бога чрез вяра в Исус Христос. Като деца на обещанието и като хора, получили Божията безусловна любов, можем сега да се радваме на прекрасна стабилност в обходата пи с Христос.

Както се казва красноречиво в химна: „Исус всичко плати. На Него всичко аз дължа. Грехът ос­тави алено петно, Но Ти изми ни; и сега сме бели като сняг“. Когато се явим пред трона на Отца, ще стоим в благоговение пред всичко, което Христос е направил за нас. Като видим силата на Божиите обещания, никой от нас няма да каже: „Чрез собст­вените си решителни усилия и вярност придобих тази слава“. Вместо това, преливащи от радост, ще сведем глави и ще кажем: „Благодаря Ти, Исусе! Ти направи всичко това! Знаех, че можеш да ме спа­сиш. Знаех, че чрез добрите си дела, никога нямаше да се спася. Благодаря Ти, Господи!“

 

Ключов въпрос

 

Такава беше Авраамовата вяра. Но ключо­вият въпрос е: Кога Бог обяви този човек за праве­ден – преди или след обрязването? Лъжеучителите в Галатия казваха: ”Не можеш да бъдеш праведен, ако не си обрязан”. Те настояваха, че спазването на даден ритуал е от първостепенно значение за спасението.

И така, кога вмени Бог вярата на Авраам за праведност? Преди или след извършването на риту­ала на обрязването? Преди, а не след това! Авраам fie счетен за праведен преди въобще да знаеше нещо за този ритуал. Обявяването на вменената му праведност се намира в Битие 15, докато ритуалът па обрязването се въвежда едва две глави по-късно.

Праведност беше вменена на Авраам в момента, в който той повярва и се довери на Бога.

Същото важи за вас и за мен. В момента, в който повярваме и се доверим на Исус Христос, Бог ни вменява праведност – не поради това, кое­то сме направили или ще направим, но просто въз основа на вярата ни в Исус Христос.

Понеже Христос е Господ на небесата, Божият син и мой личен Спасител, аз ще Му се доверя. И когато го направя, Бог заявява за мен: „Праведен!“. Един ден запитаха Исус: „Какво да сторим, за да вършим Божиите дела?“. Той отговори: „Това е Бо­жието дело, да повярвате в Този, Който Той е изп­ратил“ (Йоан 6:28-29). Ако искате да вършите Бо­жието дело, вярвайте в Исус Христос. Това е Божи­ето дело. Ето, това е, което Бог изисква от вас.

 

Но какво е истинската вяра?

 

Интересно е, че Яков, който пише посланието си, за да посрита отзад някои християни и ги нака­ра да се размърдат и започнат да действат също използва Авраам, като пример за вяра. Той е спе­циално загрижен да покаже, че вяра без дела е мъртва (Яков 2:26). Яков казва, че вярата на Авра­ам го е накарала да извърши определени неща и затова Бог зачете вярата му: ’Ти виждаш, че вяра­та действаше заедно с делата му, и че от делата се усъвършенства вярата; и изпълни се писание­то, което казва: „Авраам повярва в Бога; и това му се вмени за правда“; и се нарече Божий приятел“ (Яков 2:22-23).

Действията ни трябва са в

хармония с вярата ни. Вярата не

е просто това, което казваме;

тя се изявява чрез това,

което вършим.

 

C други думи, истинската вяра е нещо повече от голо многословие. Истинската вяра води към съответни действия. Ако действително вярвам в определено нещо, то действията ми ще съответ­стват на това, в което вярвам. Може разгорещено да твърдя, че вярвам в нещо, но ако действията ми са несъвместими с изповяданата от мен вяра, то тя трябва да бъде поставена под съмнение.

Например, мога да кажа, че вярвам, че в по­неделник ще има голям финансов срив на фондо­вата борса и че парите ще се обезценят. Всички банки ще бъдат затворени, спестяванията ще бъдат блокирани и никой няма да може да си изтегли парите. Но ако не отида веднага до банката и не изтегля всичките си влогове, с право можете да кажете, че всъщност не съм вярвал в това, което съм твърдял.

Действията ни трябва да съответстват на вяра­та ни. В противен случай, тя може да бъде поста­вена под въпрос. Понеже Авраам наистина повяр­ва, че потомството му ще се именува по Исаак, той можа да заведе сина си горе на планината, да го постави на олтара и да вдигне ножа. Беше готов и да го забие, защото вярваше, че Бог е обещал, че по Исаак ще се наименува потомството му (Исаак по онова време още нямаше деца). Авраам беше готов да се подчини на Бога, принасяйки сина си в жертва. Той знаеше, че ако трябва, Бог ще възкре­си Исаак от мъртвите, за да изпълни обещанието Си (вижте Евреи 11:19). Ето колко силно Авраам вярваше в Божиите обещания.

А ние, до каква степен вярваме в тях? Преди години чух историята за един човек, на когото се свършило горивото посред снежна виелица и той трябвало да поиска от съседа си малко нафта. Ре­ката, която разделяла къщата му от тази на него­вия съсед, била замръзнала. И тъй той започнал да лази на колене и ръце, и протягайки се колкото може напред, почуквал с кокалчетата на пръстите си по леда, за да провери дебелината му. По този начин, като се протягал и почуквал, той се придвижвал сантиметър по сантиметър по реката. Скоро кокалчетата му започнали да кървят. Точно, когато почти се бил добрал до отсрещния бряг, чул зад себе си силен тропот… и видял конски впряг, който се носел с трясък по реката.

Някои от нас казват: „Вярвам в Божието обе­щание“, но въпреки това почукваме, за да видим, дали то ще ни удържи. Придвижваме се бавно и много предпазливо. „Знам, Бог е обещал, че ще снабди всичките ми нужди“, казваме, „но не съм сигурен, че ще го направи. Сметката трябва да се плати и затова почуквам, за да видя дали Той ще ме удържи. Разбира се, че се надявам да изпълни обещанието Си!“. За разлика от тези, има други, които смело се впускат напред, с упование в Бо­жиите обещания. Те са се научили, че Бог винаги ги изпълнява, колкото и неблагоприятни да изглеждат обстоятелствата. И те някога може би са почуквали по леда, но многократно са открива­ли, че Бог е верен. Накрая вярата им е укрепнала и са започнали да действат според нея. Ние всички действаме според нашите вярвания. Те стават явни именно чрез живота ни.

Вярата на Авраам се доказа чрез действията му. Ако беше започнал да спори с Бога, това щеше да означава, че не е повярвал истински. Представете си да беше казал: „Боже, не мога да принеса Исаак в жертва. Какво искаш да кажеш, Господи? Та той е мой син. Ти обеща, че чрез него народите на света ще бъдат благословени. Госпо­ди, не мога да направя това“. Много хора мислят, че просто като кажат нещо, това означава, че вяр­ват в него. Но вярата не се състои само в думи, тя изисква действия и се изявява чрез това, което правим.

Именно затова Яков, цитирайки същия пасаж от Стария Завет, както Павел, се стреми да дока­же, че вярата без дела е мъртва. Да казваш, че вярваш в нещо, но да не го показваш на дело, до­казва, че вярата ти не е истинска. Истинската вяра се изразява чрез действия, които са в хармония със заявената вяра. Авраам повярва в Бога и вярата му произведе действия, които бяха в съгласие с пея. Ето защо, Бог счете вярата му за праведност.

Авраам не беше праведен поради това, което направи, а поради това, в което повярва. А което направи, бе съобразно с това, в което повярва. Бог прие вярата му и поради нея вмени праведност на Авраам.

 

Разбрахте ли за какво става въпрос?

 

Естествено, всичко това не означава, че дейс­твията ни винаги ще бъдат съвършени. Като Бо­жии чада, които вярват в Исус Христос, ние участ­ваме в духовна борба. Въпреки, че духът ни е об­новен в Исус Христос, все още продължаваме да живеем в тези стари, подлежащи на разруха домо­ве – нашите тела. Моят тленен дом ми поставя се­риозни изисквания. Понякога откривам, че се боря с плътта си дотолкова, че не съм в състояние да правя това, което желая. В някои случаи действия­та ми са в разрез с вярата ми в Исус Христос.

Но аз не мога да живея за дълго в такова със­тояние. Може да се препъвам и да падам, като всеки друг, но не оставам легнал на земята. Духът не ме оставя да лежа. Той ме подтиква и ми пома­га да се изправя отново. Когато се препъвам или падам, Бог не грабва гумата, за да заличи името ми от книгата на живота. Когато се опитвате да научите детето си да ходи, препъването му не ви кара да извикате: „Изчезвай оттук, досадно хлапе. Щом падаш така, не си ми дете! Отказвам се от теб“. Не, но вдигате детето си и му казвате: „Няма нищо! Опитай се пак. Ела при татко сега. Хайде! Ела!“. Насърчавате детето си да се опитва отново и отново.

Вие сте Божие дете. Той се опитва да ви по­могне да развиете обходата си с Него. Утешително е да знаем, че когато се препъваме и падаме, Той не ни изритва навън. Не се отказва от нас. Не каз­ва: „Не си вече Мое дете, защото се препъна!“. Вместо това ни вдига и изтупва праха от нас. Каз­ва ни: „Хайде сега, опитай отново“.

Роденият от Бога не може да живее в грях. Не можем да водим живот в грях. А ако го правим, тогава доказваме, че не вярваме в това, което твърдим. Авраам повярва в Бога и действията му бяха вследствие на вярата му.

Това, разбира се, не означава, че Авраам, вед­нъж посветил живота си на Бога чрез вяра, никога повече не се разколеба във вярата. Съвсем не! В Библията, преди и след декларирането на Авраамовата вяра в Битие 15:6, са описани два случая на сериозни пропуски във вярата му. В 12 и 20 глави на Битие четем как Авраам скалъпва лъжи, за да отърве кожата си, вместо да разчита на това, че Бог ще го опази. Авраам също можеше да бъде един от онези, които почукват по леда, но това не беше най-характерното в живота му. И той пропа­даше от време на време, както става с всички нас, но не оставаше за дълго в това състояние. Той живя според вярата си до такава степен, че Библията го нарича човек на вярата. Именно вя­рата му го подтикваше да я приложи в действие.

И все пак, не заради действията му Бог го обяви за праведен; праведността му бе обусловена от вярата му. Същото се отнася и за нас. Вярата ни трябва непременно да води към живот на по­корство и правилни действия, но не тези правилни действия или покорство ни спечелват позицията на праведност пред Бога. Праведността на Исус Христос се вменява за наша чрез вяра.

Благодарение на факта, че вярвам в Бога и се доверявам на Исус Христос, ставам син на Авраам. Ставам негов потомък и така благословенията на завета и обещанията, които Бог даде на Авраам, стават и мои.

Това благовестие на благодатта бе проповяд­вано чрез Авраам преди много години. Животът му представлява славна картина на това какво е благодатта и какво може да извърши тя. И тази картина е много по-прекрасна, от която и да е кар­тина, окачена в Лувъра, в Прадо или в някой друг известен музей на изкуствата. Тя е зашеметяващ портрет на Божията любов към грешника, поло­жил цялото си упование в Него. А най-хубавото от всичко е, че и ние присъстваме, ей там на фона в гази картина, с думата „благословен“ изписана на челата ни.