2 – Благодатта – Вратата никога не е затворена

КОЛКОТО И ДА Е ПРЕКРАСНО, прощението е само половината от евангели­ето за благодатта. Мнозина вярват, че Бог ни е простил в Христос. При тях проблемът е втората половина на добрата вест: а именно, че само зара­ди вярата в Исус Христос, Бог ни счита за правед­ни.

Далеч не всеки вярва в това. Разни групи са установили норми за праведност, но рядко са на едно мнение, какви точно трябва да бъдат тези норми.

                                                                     

За или против злото

 

Не много отдавна в някои групи се проповяд­ваше, че е грешно да се носят копчета. Използваха телени закопчалки – мъжко и женско – на дрехите и не си и помисляха да сложат обикновени копчета на каквото и да било. „Ти носиш копчета?!“, казва­ха те. „Как може да си такъв грешник? Срамота!“. Дори и днес има групи, които проповядват, че е извънредно грешно да се носят златни украшения. Смятат, че не е възможно да си праведен, щом но­сиш злато. В продължение на цялата история на човечеството, хората са установявали различни норми за праведност. Идеята винаги е била, че ако спазват точно тези норми, Бог ще ги приеме.

Съществува, обаче, истински проблем, когато се опитваме да установим праведност, основана на закони или на дела. факт е, че рядко живеем на висотата дори на собствените си норми!

Всеки от нас възприема известен морален стандарт, който смята за добър и правилен. „Ето, това е моето истинско аз“, си казваме, „или поне, този, който бих могъл да бъда, ако не съществува­ха външни пречки“. Психолозите го наричат наше­то „супер его“, нашето „идеално аз“. За съжаление, никой не познава моето „истинско аз“. Защо? За­щото „истинското ми аз“ е съвършено, твърдят психолозите, фактически, дори аз самият не поз­навам истинското си аз, защото обстоятелствата непрекъснато ми пречат да бъда толкова прекра­сен, колкото съм в действителност.

Освен за „супер его“, психолозите говорят и за „его“, което представлява нашата реална, истинска същност. За съжаление, истинската ни същност никога не достига до нормите, поставени от наше­то „идеално аз“.

И така, ако има значителна разлика между вашето супер его и вашето его, ви считат за човек непригоден за живота. От друга страна, ако знаете, че не сте съвършен и нямате такива високи изиск­вания спрямо вашето „идеално аз“, тогава ви прие­мат като човек, добре пригоден за живота.

Психолозите често се стараят да занижат мо­ралните изисквания на супер егото на даден инди­вид, като казват на пациента си, че си е поставил непрактични цели. „Никой не е толкова съвършен, никой не е толкова добър“, казват те. „Това, което нравите не е чак дотам неестествено. Всеки го прави. Не трябва да се опитвате да си поставяте толкова високи изисквания!“ Тези терапевти непрекъснато се опитват да намалят разликата между супер егото и егото, за да можем да се рад­ваме на по-уравновесен живот. Те търсят лек, като занижават супер егото.

Съпоставете това с делото на Исус. Той не се опитва да занижи супер егото; Неговата цел е да завиши егото. Той иска да издигне истинската Ви същност!

Въпреки, че истинското ми „аз“ стои доста под идеалното ми „аз“, все пак аз съм праведен пред Бога, и Той гледа на мен като на съвършено пра­веден поради вярата ми в Исус Христос.

Това е втората страна на евангелието за бла­годатта. Първо, Бог се е погрижил за всичките ви грехове, те са измити и простени поради вярата ви в Исус Христос. Второ, Бог гледа на вас като на праведни, понеже вярвате в Исус Христос. Незави­симо от това, какво правите или не правите, неза­висимо от спазването на какъвто и да е етичен ко­декс, Бог ви вменява праведност, защото вярвате в Исус Христос.

Това е славното евангелие, добрата вест. Да знам, че Бог ме приема поради вярата ми в Исус Христос и че праведността ми е чрез вяра в Исус

Христос, е наистина добра вест!

 

Вратата е отворена

 

Защо това е толкова добра новина? Защото изобщо не е нужно да се страхувам и да казвам:

„О, не смея да се явя пред Бога, защото току-що излъгах. Току-що избухнах. Току-що измамих онзи човек. Ох, сега нямам право да помоля Бог за по­мощ, защото се провалих в изпълнението на онази задача“. Ако праведността ми се дължи на делата ми, тогава Сатана може да залоства вратата към Бога практически през цялото време, защото ни­кога не правя толкова много, колкото чувствам, че трябва. Никога не съм толкова добър, колкото знам, че трябва да бъда. Не съм достигнал моето супер его. Не съм живял съгласно собствените си норми относно това, което смятам, че е правилно. Понеже не съм успял да спазя тези идеални нор­ми, Сатана ще използва моята несполука, за да ме държи далеч от Бога. „Нямаш право да молиш Бог за помощ, след като току-що отново Му измени. Знаеш, че постъпката ти не е угодна на Бога, и въпреки това я извърши. Сега си загазил и искаш Бог да ти помогне. Мислиш си, че ще те послуша ли? В никакъв случай!“

Сатана може винаги да залости вратата към Бога, ако успее да ме накара да погледна на себе си и да се взирам навътре. Но ако гледам на Исус Христос и ако съзнавам, че съм считан за праве­ден поради вярата ми в Христос, Сатана не може никога да залости вратата.

О, той все още идва при мен и ми казва:

„Чък, ти си един загубен окаяник. Нямаш никакво право да заставаш пред хората и да прогласяваш славната блага вест за Исус Христос. Нямаш пра­во да стоиш там и да учиш хората на Божието Слово. Ти се провали в тази област, провали се и в онази… Животът ти е пълна бъркотия!“

Винаги когато стане това, започвам да се ус­михвам, защото съм сигурен, че съм се промъкнал незабелязано край него с някои неща – знам, че има няколко неща, които той дори не споменава! Казвам му: „Сатана, не ме плашиш с обвиненията си; няма да ме накараш да избягам и да се скрия някъде. Всъщност, знам, че това, което казваш е истина. Знам, че се провалих. Знам, че имам сла­бости. Но ти не ме тласкаш далеч от Исус Хрис­тос, а само ме тласкаш към Него, защото единст­вената ми надежда е кръстът на Исус Христос!“

И така, побягвам към единственото място, къ­дето съм в безопасност, единственото място, къде­то изобщо имам някаква надежда. Със сигурност мога да кажа, че не храня никаква надежда в собс­твеното си аз, нито в собствената си праведност.

Но имам голяма надежда в делото, което Исус Христос извърши за мен и в това, което Бог вър­ши в мен, чрез силата на Святия Си Дух, като ме преобразява според образа на Христос.

Тези неща, които не мога да направя за себе си, Той ги прави вместо мен. Областите, в които бях толкова слаб, Той ме е направил силен. Признах слабостта си и безпомощен се хвърлих в ръцете Му. Това, в което някога бях слаб и непре­къснато се препъвах, сега стоя здраво, защото си­лата Му се показа съвършена в слабостта ми (вижте 2 Коринтяни 12:9).

Безспорно, все още не съм напълно такъв, ка­къвто Бог иска да бъда. Съвсем не! Но благодаря на Бога, че не съм това, което бях. А дори и в се­гашното ми несъвършено състояние, Бог ме счита за праведен и свят. Ето защо, никога не искам да бъда заварен другаде, освен в Исус Христос. Нико­га не трябва да виждаме себе си извън Него.

 

Няма степени на праведност

 

Ако Бог ни е вменил праведността на Хрис­тос, защото сме повярвали в Него, тогава е безу­мие да се опитваме да подобрим тази праведност, като вършим дела. Не можем да подобрим Божия­та праведност. Невъзможно е да усъвършенстваме праведното си стоене, което Бог ни е вменил. Ние сме праведни. Това е Божията преценка за нашия живот, защото вярваме и се доверяваме на извър­шеното от Исус Христос.

 

Праведността  ни, сега и за

вечността, е резултат на

простата ни вяра в

Божия Син.

 

Никой в небето няма да се хвали с това, кол­ко праведен се е направил. Не ще има нужда да слушаме Авраам, Давид, или Павел да разказват надълго и нашироко за всичките прекрасни неща, които са извършили, за да се намерят праведни пред Бога. Тези хора просто вярваха в Бога и вяра­та им се счете за праведност.

В небето никой от нас няма да сравнява доб­рите си дела с тези на другите, защото ще има само един, Който ще приеме слава пред трона на Бога. Ще има само една блестяща звезда. Там няма да има някаква духовна кастова система, според която някои ще се огряват от славата на собствените си дела, докато други от нас ще стоят в ъгъла, учудени как въобще са се добрали дотам. Исус, и само Исус, ще приеме славата за нашето спасение. Ако не беше заради Него, никой от нас не би бил там.

Както Павел казва: „Далеч от мен да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос!“ (Галатяни 6:14). Независимо от това колко добри дела сме извършили за Него, колко хора сме до­вели при Него или колко църкви сме основали за Него, нашата единствена слава е в Исус Христос, Който умря за нас. Праведността ни не е въпрос на добри дела и човешки усилия, нито на спазване на определени ритуали или на диетични правила. Праведността ни – както тук, сега, така и за цялата вечност – е резултат на простата ни вяра в Божия Син, Исус.

Праведността чрез вяра премахва всички раз­личия между тези, които принадлежат на Христос. Аз не съм по-добър от вас, нито вие – от мен. Всички сме грешници, спасени единствено чрез Божията славна благодат. Няма друг начин, чрез който да застанем праведни пред Бога. Има само един вид праведност, която Бог ще приеме, и това е вменената ни праведност на Исус Христос.

Ако търся връзка с Бога въз основа на собст­вената ми праведност или дела, ако очаквам да бъда благословен, защото съм имал добро поведе­ние през седмицата, или, защото съм прочел тол­кова много глави от Библията, или защото съм се молил много, тогава отношенията ми с Бога ще бъдат винаги неукрепнали. Понякога ще чувствам, че връзката ми с Него е добра, а друг път – че е лоша. Защо? Защото се опитвам да поставя за ос­нова на отношенията ми с Него моята праведност.

Без благодатта, общението ми с Бога никога няма да бъде нещо реално съществуващо и няма да бъде възможно да се наслаждавам на мир. Ако отношенията ми с Бога биха зависили от това как се чувствам, или как живея, или от собствената ми праведност, през по-голямата част от времето не бих могъл да имам контакт с Бога.

Обаче, когато връзката ми с Бога, се основава на Божията благодат към мен, вратата на благословенията никога не е затворена. Божиите благос­ловения се дават въз основа на Неговата благодат, на Неговото незаслужено от нас благоволение. Аз самият никога не мога да заслужа или да спечеля някакво благословение. Благословенията, които идват в живота ми, се дължат винаги на Божието незаслужено благоволение към мен. Той ме обича толкова много, че ме благославя независимо от всичко. Бог е тъй добър! Най-истинското хваление е това, което се издига спонтанно от сърцата ни, когато познаем Божията чудна благодат към нас.

 

Една упорита тенденция

 

Оказа се много трудно да се освободим от схващането, че праведността ни по някакъв начин е свързана с делата, които вършим за Бога. Склон­ни сме да считаме някои вярващи за по-святи от други поради проявите им. Можем дори да се уло­вим, че използваме това мерило, за да съдим дру­гите. Ако някой не върши до същата степен дела­та, които ние вършим, или ако не е така ревнос­тен, като нас, тогава, със сигурност този човек не е толкова праведен, колкото сме ние.

Извънредно трудно е да изключим от мисле­нето си идеята за праведност чрез дела. Понеже тази представа е толкова дълбоко вкоренена, мно­го от нас са в непрекъсната борба с чувството на вина. Дори и като християни, можем да изпадаме в съсипващи ни моменти на вина. Тъй като обича­ме Бога, искаме да възприемем избрани от нас норми на поведение, отговарящи на идентичността ни на Божии деца. Сега, след като Христос обита­ва в мен, аз искам да изявявам Неговата любов, която е дълготърпелива, издръжлива, блага, вни­мателна и милостива.

И все пак, колко крехка може да бъде тази любов в живота ми! Например, може да си карам по магистралата, и шофьорът пред мен да направи някакво глупаво движение, с което да застраши живота ми. Моментално гневни чувства нахлуват в ума ми. Имам желание да натисна клаксона и да се доближа толкова много до колата му, че да по­кажа на този идиот, какво е истинското ми мнение за шофирането му. Но, след като съм си помислил всички тези долни неща, се сещам, че до номера на колата ми пише „Голгота“. В този момент, всички мои стари, познати чувства на вина нахлу­ват в сърцето ми. Осъдителни мисли от сорта на: „Ех, че страхотно свидетелство си ти!“ заливат ума ми и ме карат да се чувствам абсолютен греш­ник. Ето, пак избухнах, още веднъж измених на Бога, и в мен се настанява чувството на пълно от­чуждение от Него.

 

Да се опитваме да основем връзката си

с Бога върху лични усилия и дела

означава непрестанна борба.

Не можем да познаем Божия мир,

докато не преживеем Божията благодат.

 

Това, което е трудно да се възприеме е, че дори и поведението ми да е погрешно, то няма нищо общо с моята праведна позиция пред Бога. Толкова е трудно да отделим понятието за дела и закон от идеята за праведността! Поведението ми и позиция­та ми пред Бога изглеждат неразривно свързани, но въпреки това те са напълно независими.

Истината е, че сам Бог ми е вменил позиция на праведност, просто защото вярвам в Неговия Син, Исус Христос. Ако спазването на списък с правила, като например: „никога не се ядосвай, ко­гато караш кола“ или „никога не избухвай пред де­цата си“, би могло да ни доведе до праведни отно­шения с Бога, тогава би съществувала връзка меж­ду поведението ми и позицията ми пред Бога. Но няма правила, които да дават живот, защото гре­хът донесе отчуждение и смърт. За да имаме жи­вот, Бог трябваше да направи Нов Завет, основан на по-добри обещания от праведност чрез дела. Този Нов Завет е евангелието на благодатта.

 

Благодат и мир

 

Може би сте се почувствали като жалка от­репка. Били сте раздразнителни и непоносими, и сте си помислили, че е невъзможно Бог да ви оби­ча. Чувствате се напълно отвратени от слабостите на плътта си. Знаете, че всичко, което заслужавате за наказание, е Бог да ви удари плесник, с опакото на ръката Си.

И тогава, внезапно, като изневиделица, Бог ти дава някакво прекрасно благословение. В този мо­мент, от сърцето ви се изтръгва спонтанно хваление и поклонение пред Бога. Това е най-истинска- та форма на хваление – това, което бликва спон­танно, в отклик на Божията благодат. Това е хвалението, което казва: „Бог е толкова добър към мен. Не заслужавам и частица от това“.

Понеже съм свързан с Бога по благодат, как­вото и да стане, никога не съм лишен от Неговите благословения. Но ако очаквам Бог да се намесва в моя полза, в отговор на моята доброта или дела, през голяма част от времето ще бъда отделен от благословенията Му.

Открил съм, че отсъствието на Божиите бла­гословения в живота ми няма нищо общо с външ­ните ми прояви, а по-скоро произлиза от липсата ми на вяра в Неговата благодат. Разбрах, че Божието благословение е безусловно. Колкото по­вече виждам това благословение в живота си, тол­кова повече осъзнавам, че абсолютно не го заслужавам. Поради тази истина, мога да имам чуден мир. Няма защо да се тревожа.

Ако уповаваме на собствената си праведност, като основа на връзката ни с Бога, никога няма да живеем в постоянен мир. Опитите да основем връзката си с Бога на лични усилия и дела, означа­ва непрестанна борба, вечно напрежение и прину­да. Ако искаме някога да познаем Божия мир, трябва да прозрем, че тази удивителна Божия бла­годат първа протича към нас, въпреки че сме били жалки и недостойни.

И така, след като приемем тази славна Божия благодат, Божият мир изпълва сърцата и живота ни. Знаем, че Той ни обича – въпреки че далеч не сме съвършени и при това сме се провалили.

Даже и тогава, когато изглежда, че никой не ни обича (а и не виним никого за това, защото и ние самите дори не се обичаме), Бог продължава да ни обича.

Чували ли сте някога за сиамските близнаци в Новия Завет? Това се двете думички „благодат и мир“. Те вървят винаги заедно и то в този ред. Мо­жем да кажем, че първият от близнаците е благо­датта. Винаги се казва благодат и мир, никъде в поздравите не ги срещаме в обратния ред. Защо? Защото това би означавало да сложим каруцата пред коня. Правилният ред винаги е „благодат и мир“, защото не можем да познаем Божия мир в сърцата си, докато преди това не сме преживели Божията благодат в живота си.

 

Тъй чисти като Исус

 

Библията казва, че този, който е положил вя­рата си в Исус е бил „оправдан“. Какво означава това? Означава, че Бог ни е дарил с такава пози­ция пред Себе Си, сякаш никога не сме съгрешавали.

Това никак не беше незначително постижение от страна на Бога! Защото, ако всички сме съгре­шили и не сме улучили целта, то как може Бог да гледа на нас така, сякаш никога не сме съгрешили и въпреки това да бъде справедлив? Ако вижда живота ни такъв, какъвто той наистина е и трябва да действа в качеството Си на справедлив Бог, то как може да се отнася към нас, като че ли сме съ­вършени?

Ето тук се проявява силата на евангелието.

Бог направи безгрешният Исус да стане грях зара­ди нас. Писанията заявяват, че Бог стовари върху невинния Христос беззаконията на всички нас.

Исус буквално зае моето място и понесе наказа­нието, което заслужавах аз, виновният грешник.

Това е славното евангелие на благодатта. Мо­жем да имаме позиция на праведност пред Бога много по-превъзходна от тази, която бихме постиг­нали чрез закона. Защото, колкото и педантично да се опитваме да го пазим, усилията ни винаги ще са недостатъчни. Но праведността, която идва чрез вяра в Христос, се вменява за наша и е съ­вършена. Нищо не може да бъде прибавено към нея. В Христос аз имам абсолютно съвършена, праведна позиция пред Бога. Не съществуват ни­какви обвинения срещу мен. В Неговите очи, аз съм съвършен. Това не означава, че съм съвършен човек – в никакъв случай! Това означава, че Исус Христос е съвършен и Неговата праведност е впи­сана на моя сметка, поради вярата ми в Него.

Как славя Бога за познанието на Неговата благодат, която Той разкри на сърцето ми и за об­щението на любов, което имам с Него! То не е променливо. Не се мени, когато съм в депресия, когато бъркам, или се ядосвам. Тази връзка е стабилна, непрекъсната и всеприсъстваща. Бог ме обича, когато съм мил, обича ме и когато съм лош. Колко е хубаво да познаваш Божията благо­дат и благата вест на благодатта!