12 – Благодатта – Всичко или нищо

ПРЕДИ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ, в Орегон, присъствах на официален обяд за пасто­ри. Преди да започне програмата, някой ме попи­та дали съм чул за стопаджията, който говорел за Господното пришествие и след това изчезвал. От­говорих му, че съм чул. Само че първия път, кога­то чух за това, беше много отдавна, през 1944 в Бърбанк, Калифорния. Историята винаги завърш­ваше по един и същи начин. Двойката, която качила стопаджията в колата си, по-късно спряла на една бензиностанция и там работникът им казал, че са вече деветите подред клиенти този ден със същата история. Пасторът, който ми бе задал въп­роса, се засмя и каза: ‘Това само показва колко далече е Орегон – били са необходими 50 години, за да достигне този слух дотук!”.

Колко сме склонни да се вълнуваме от неща, които не означават нищо! И колко съм благода­рен, че вярата ни почива върху твърдата основа на Божието Слово. Много повече бих предпочел Бог да ми говори от изпитаните и истинни страници на Писанието, отколкото да получа някакво свръхестествено, специално откровение. Дори и ангел да дойде при мен, твърдейки, че има някак­ва революционна истина, бих се запитал дали пос­ланието му е от Бога.

Безкрайните догадки относно истината не са проблем, когато се обръщаме към Словото. Биб­лията е единствената здрава основа за вярата ни и за християнската ни обхода. Когато животът ни се основава на истината на Божието Слово, няма да бъдем завличани от най-последната доктринална мода или от „новата и подобрена” версия на еван­гелието. Колко е необходимо да бъдем здраво ук­репени в истината на Божието Слово! Това е един­ственият начин да запазим славната свобода, даде­на ни така изобилно в Христос.

 

Как можем да устоим?

 

Важно е да осъзнаем, че тези, които не успя­ват да устоят, биват отклонени от простата вяра в Христос, поради неразбиране на Божието Слово. Единствено солидното и цялостно познаване на Писанията води до истинска стабилност в живота ни.

Павел веднъж отбеляза, че Бог е дал на църк­вата апостоли, пророци, евангелизатори и пастори- поучители за „усъвършенстването на светиите“ (Ефесяните 4:11-12). Белег на това съвършенство е единство на вярата, и то така стабилно, щото „да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от все­ки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости“ (Ефесяни 4:14). Колко е важно за нас да бъдем основани върху Словото, особено в тези изпълнени със заб­луда времена!

Като започнем от материалистичните край­ности на просперитетното движение („Естествено че Бог иска всичките Му деца да карат Мерцедеси. Та ти Тойота ли караш? Как може да си толкова недуховен?“) и стигнем до „новите“ откровения за единствения правилен начин на кръщаване, виж­даме, че странно изопачени християнски догми днес се срещат като правило, а не като изключе­ние.

Когато Павел увещава приятелите си в Галатяните 5:1: „Стойте, прочее, твърдо в свободата, за която Христос ни освободи, и не се заплитайте от­ново в робско иго“, неговото послание е еднакво актуално за нас днес, както по времето, когато Па­вел го е писал. Често се случва самата църква да бъде първата, която да ни налага един легалистичен критерий за праведност. Тези правила и огра­ничения обикновено се приемат добре, защото има известна сигурност в ясно-формулираните ог­раничения на закона. Култовете предлагат на хора­та лично ръководство в най-висша степен, а също и „сигурността“ от сляпото подчинение на автори­тета.

Но тези, които се отдават на стила на живот, изпълнен със строга дисциплина и контрол, запла­щат с личната си свобода. Те не осъзнават, че на­ред с чувството за сигурност, което тези групи да­ват, идва и силно затормозващо чувство на осъждение, в случай на отклонение от нормите. Много хора, които са били поробени от такива системи, ни казват, че са вярвали, че да напуснат групата било равносилно на това да напуснат Бога. Ако някой обръщенец започне да се съмнява в групата или поиска да отиде някъде другаде, му се казва, че адът го грози. Този вид насилствена тактика и възмутителното твърдение за притежаване на единствения ключ към истината, са характерни черти на групите, целещи да заробят душите.

От друга страна църква, която насърчава хо­рата да си намерят място, където ще могат да рас­тат в християнската си обхода, носи белега на духовно здрава. В „Калвари Чапъл“ често предлагаме на хората да потърсят и открият мястото, където ще им бъде послужено най-ефективно. Някои, ко­ито посещават нашите събрания, биха искали да видят повече проява на чувства или усещания по време на службите ни. Ние насърчаваме тези хора да упражнят свободата си, като си намерят място, което да съответства на желанията им. Нашата цел не е да обвързваме някого с църквата ни.

 

От първостепенно значение за нас е

да прегърнем истината , че полагането на

вярата ни в каквото и да било дело, ни

отделя от благодатта на Бога.

 

Когато Павел използва фразата „робско иго“, по всяка вероятност тя се отнася за думите на Симон Петър на Първия Ерусалимски Събор. В Дея­нията, 15 глава, Петър разказва как Бог го е при­зовал да служи на езичниците в дома на Корнилий. Той предлага съборът да не поставя върху езичниците „хомот“ (същата дума използва и Па­вел в Ефесяните 5:1) „който нито бащите ни, нито ние можем да носим“ (стих 10). Павел цитира ду­мите на Петър, за да подчертае, че посланието за свободата в благодатта не е нещо, което той сам е измислил. Тази свобода в Христос беше твърдата позиция на църквата.

 

Ритуалите не спасяват

 

Един ключов аспект на учението, отхвърлено на Ерусалимския Събор, бе настояването езични­ците да преминат през ритуала на обрязването, за да бъдат спасени. Съборът се съгласи с Павел, че не е възможно делата да направят някого праве­ден. Павел по-късно заявява, че да положиш вяра­та си в някакъв ритуал е в разрез с евангелието. Той пише: „Ето, аз, Павел, ви казвам, че ако се обрязвате, Христос никак няма да ви ползва“ (Галатяни 5:2)

Това ни дава право уверено да заявим, че по­лагането на вярата ни в каквото и да било дело, ни откъсва от благодатта на Бога. За нас е от първостепенно значение да прегърнем тази исти­на. Не са много учителите днес, които изтъкват обрязването като път към спасението, но не чува­ме ли много пъти съвсем искрено вярващи да твърдят, че за да бъдеш спасен, трябва да преми­неш през ритуала на кръщението?

Някои използват този принцип в най-различни странни крайности. Има секти, които учат, че за да бъдем спасени, не само трябва да бъдем кръстени, но и да бъдем „правилно“ кръстени. Някои настоя­ват, че трябва да бъдем кръстени единствено в име­то на Исус. Други пък твърдят, че кръщението трябва да се извърши от ръкоположен служител, специално от тяхната деноминация. Някои са тол­кова завладени от техническото изпълнение, че са довели до разцепление в църквите поради разногла­сие по въпроса за поръсването или потапянето във вода, та дори и за това дали при кръщаването тряб­ва да бъдем наведени напред или назад!

Коренът на цялото това разцепление се крие в неправилната вяра, че чрез някакво конкретно добро дело, можем да постигнем позиция на праведност пред Бога. Библията ясно учи, че ако за спасението си се осланяме на каквото и да било добро дело, Христос няма да ни ползва. Не можем да носим две дини под една мишница – да уповава­ме едновременно на Христос, и на добрите си дела. Ако вярваме, че кръщението е основа на спасението ни, тогава основаваме вярата си на дела. Изграждаме духовния си дом върху пясъчна основа, която няма да може да устои.

Преди няколко години, при мен дойде един млад човек, който ми каза, че вече не е христия­нин, а се е присъединил към мормонската църква. Когато го попитах на какво се основава надеждата му за вечен живот, той ми отговори, че тя се осно­вава на вярата му в Исус Христос и постоянното членство в мормонската църква. Аз съвсем откро­вено му казах, че решението му е трагично. В момента, в който се е доверил на нещо друго освен на завършеното дело на Исус Христос, той е оти­шъл твърде далеч.

Единственото, от което се нуждаем, за да застанем праведни пред Бога е вяра в Христос. Ако настояваме на това да уповаваме на Исус и обрязването (или кръщението, или даването на де­сятък, или трайното членство в дадена църква), то­гава Христос няма да ни ползва по никакъв начин.

 

Всичко или нищо

 

Тези, които разчитат, че делата им ще ги оп­равдаят, не могат да използват подхода „вземи, ко­ето си избереш“. Ако приемем, че дадено добро дело е необходимо, за да бъдем спасени, ставаме длъжници на целия закон; трябва да спазваме закона в неговата цялост. Както Павел посочва в Галатяните 3:10: „Защото всички, които се облягат на дела, изисквани от закона, са под клетва, поне­же е писано: „Проклет всеки, който не постоянст­ва да изпълнява всичко писано в книгата на зако­на“. Яков още повече разяснява тази истина, като заявява: „Защото, който опази целия закон, а съг­реши в едно нещо, бива виновен във всичко“ (Яков 2:10).

Ако разчитаме на праведност чрез закона, не само че Христос няма да ни ползва, но също ще трябва да изпълняваме до крайно съвършенство всяка една заповед. Отношенията ни с Бога се ос­новават или на легализъм, или на благодат.

Павел не се въздържа в ударите си, когато от­рича лъжливото учение на юдаистите. Той пише: „Вие, които желаете да се оправдаете чрез закона, сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благо­датта“ (Галатяни 5:4). Тези, които се опитват да внесат в християнството своята програма на привидна духовна святост, са отхвърлили благодатта.

Полезно е да помним, че никой няма да отиде в небето поради добрите си дела. Там няма да чуем Авраам, Давид или Павел да разказват за прекрасните дела, които са извършили, за да пос­тигнат праведност пред Бога. Тези хора просто по­вярваха в Бога и вярата им бе счетена за правед­ност. В небето никой от нас няма да сравнява доб­рите си дела с тези на другите, защото ще има само Един, Чиито дела ще бъдат почетени пред трона на Бога – нашият Господ, Исус Христос.

Исус и само Исус ще получи славата за нашето спасение. Ако не беше Той, никой от нас нямаше да отиде в небето.

Както Павел казва: „А далеч от мене да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Хрис­тос…“ (Галатяни 6:14). Няма значение колко добри дела сме извършили за Него, колко хора сме дове­ли до Него, или колко църкви сме основали, един­ствената ни слава е в Исус Христос, Който умря за нас. Праведността ни не е въпрос на добри дела, човешки усилия, спазването на определени ритуа­ли или закони за хранене. Нашата праведност, както в този момент, така и за вечността, е резул­тат на простата ни вяра в Божия Син, Исус.

Праведността чрез вяра премахва всички раз­личия между тези, които принадлежат на Христос. Аз не съм по-добър от вас, нито вие от мен. Всич­ки сме грешници, спасени единствено чрез Божия­та славна благодат. Няма друг начин да получим праведност пред Бога. Има само една праведност, която Бог ще приеме: вменената на нас правед­ност на Исус Христос.

За нас като вярващи това не е второстепенен въпрос. Ние трябва да стоим здраво в свободата, в която Христос ни е освободил. Не трябва да поз­воляваме на осъдителни правила да се наложат над живота ни, така че да чувстваме, че ако не се молим по седем часа на ден, или не четем по 25 глави от Библията по време на общението ни с Бога, не сме истински праведни. Праведността ни не зависи от това колко четем, колко се молим, постим или колко даваме. Тя се основава на прос­тото упование, че Исус ни умива и очиства от гре­ховете ни и ни прави чисти в очите на Отец.

Делото на нашето спасение е извършено. Нищо не можем да направим, за да го усъвършен­стваме. Добрите ни дела са резултат от това, че Бог ни е приел и обикнал; ние не вършим дела, за да спечелим любовта му. Ако ходим според Хрис­товите заповеди, не ставаме по-праведни, а сме просто по-щастливи и по-удовлетворени. Какъв по-добър начин на живот от това, да се предам на Този, Който ме обича толкова много точно сега и Който ми е обещал да се грижи за мен завинаги? Да бъдеш воден и насочван от Бога е най- удов­летворителното преживяване на света.

 

Само два избора

 

Всички ние или се опитваме да вършим дела, та да бъдем достатъчно добри, за да угодим на Бога, или вярваме и се надяваме Бог да направи за нас това, което самите не можем да направим за себе си. Във всеки момент от живота си, се на­мираме или в единия път, или в другия. Ако все още се опитваме да угодим на Бога, мъчейки се да бъдем достатъчно добри, ще ни сполитат непрес­танно поражения и разочарования. Ако сме се до­верили на Божията благодат да ни промени и да изгради Христос в нас, ще се радваме на живота и мира, които имаме.

 

Научих вечния урок, че

законите и спазването на

правила, никога не могат да

променят сърцата ни.

 

Спомням си за един случай, когато семейст­вото ни, по погрешен начин, съвместно се опита да създаде по-християнска атмосфера в дома ни. Когато децата ни започнаха да израстват, настъпи времето на непрестанно съперничество между тях. По някакъв начин, децата ни бяха добили навика да се наричат един друг с обидни имена. Открих­ме, че викайки си „глупак“, „чучело“ или „идиот“, създаваше търкания помежду им. Така че, се опи­тахме да въведем известна дисциплина в ситуацията и да поставим някои правила.

В една двуетажна къща, една от най-неприятните задачи е почистването на стълбите с прахосмукачка. И така, за да подобрим стила на семейния ни живот, решихме да записваме всички членове на семейството, които обиждаха другите. Този, който най-често се проявяваше, трябваше да почисти стълбите. Всичко това изглеждаше много разумно тогава, но и днес имам тайното усещане, че съм бил подведен.

Един ден двете ни момчета бяха замислили някаква пакост. Когато влязох в стаята, която бяха вече почти опустошили, първите думи, които изля­зоха от устата ми, бяха: „Кой глупак направи това безобразие?“. Предполагам, че се сещате кой тряб­ваше да почисти стълбите с прахосмукачка.

Все пак, остана и нещо добро от тази история. Научих отново вечния урок, че спазването на пра­вила и закони никога не може да промени сърцата ни. Мотивите ни бяха добри. Всички положихме усилия в стремежа на семейството към справедли­вост, но въпреки това се оказахме ужасно недоста­тъчни.

Изглежда, че колкото и да се опитваме да бъ­дем святи, трябва да приемем факта, че нашата праведност е като мръсна дрипа пред лицето на Бога. Бог ни е обещал друга надежда за правед­ност – позиция и отношения с Него, които трябва да приемем като дар. На нас ни се вменява пра­ведност, като вярваме в Исус Христос, знаейки, че не можем да живеем според изискванията на ня­какъв съвършен стандарт. Изправени сме пред следния съдбоносен избор: Можем да се опитаме да очистим старите си, мръсни дрипи и да се опи­таме да изглеждаме представително в небето; или можем да изберем да бъдем облечени в съвърше­ната праведност на Христос чрез вяра.

Прахосмукачката ми напомня, че единствена­та ми надежда е да избера благодатта.

 

Извън пътя и извън погледа

 

Никога не преставам да се удивлявам на това, колко е лесно да се отклониш от правилния път в християнския живот. Дори една привидно малка грешка, в някоя сравнително незначителна сфера от вярата или практиката ни, може да ни отклони напълно почти във всяка област от християнския ни живот. Ето защо, полагането на всички въз­можни усилия да се запази чистотата на учението, става все по-важно с всеки изминат ден.

Скоро имах възможността да обсъждам някои духовни въпроси с един приятел, който вярва, че църквата ще премине през Голямата Скръб. Той бе учуден защо толкова много държа на нещо, ко­ето той самият счита за незначителна част от есхатологията[1]. Аз му отговорих, като го запитах: „Ако предстои църквата да премине през Голямата Скръб, тогава кои са 144-те хиляди, които се спо­менават в книгата Откровение?“. Той ми отговори, че тези хора са част от църквата, защото църквата е духовният Израел. Тогава го запитах дали вярва, че всичките Божии обещания към нацията Израел, са по някакъв начин духовно изпълнени в църквата. Той се съгласи, че са. „Колко интерес­но“, казах, „че толкова „незначителна“ област от есхатологията е повлияла напълно на учението ти за църквата“. Казано с думите на Павел: „Малко квас заквасва цялото тесто“ (Галатяни 5:9).

А сега да го обясним и по друг начин. Представете си, че пътувате със самолет от Лос Анджелис до Хавай. Преди да излетите, пилотът съобщава по високоговорителя: „Е, приятели, има­ме малък проблем с навигационната система, но не се притеснявайте за това. Няма да се отклоним в курса си с повече от два градуса“. Два градуса не са много на излизане от Лос Анджелис, но след като преминем близо 5-те хиляди километра над Тихия Океан, ще се окаже, че сме безнадеждно из­губени. Големият Остров ще е някъде извън полез­рението ни.

Ясно е, че най-добрият подход е да отбягваме и най-малкото отклонение от курса. Що се отнася до доктрините, задължително е да изследваме Пи­санията, да изпитваме всичко, и да отбягваме да се подвеждаме от убедителните аргументи на хората. Ето така ще стоим в благодатта.

 

Скъпоструващото бдение

 

Не се заблуждавайте – това бдение струва нещо. Още от самото начало, проповядването на евангелието е било заобиколено от спорове и преследвания. Както Павел отбелязва в Галатяни 5:11: „И аз братя, защо още да съм гонен, ако про­дължавам да проповядвам обрязване? Защото то­гава съблазънта на кръста би се махнала“. Ако Па­вел беше проповядвал, че праведност пред Бога се постига чрез поредица от добри дела, тогава няма­ше да има съпротива срещу християнството. Но Христовият кръст винаги е бил съблазън за хората.

Кръстът ни показва, че има само един начин по който да бъдем праведни пред Бога. Истинско­то послание за спасението единствено чрез Хрис­тос, обижда хората, защото е така конкретно и из­ключва всички други възможности. Кръстът заявя­ва пред света, че има само една надежда за вечен живот – смъртта и възкресението на Исус Христос. Всъщност, Павел казва: „Ако искам да бъда либерален и ви кажа: „Няма нищо лошо в обрязването, щом смятате, че е полезно“, никой не би ме преследвал. Но аз съм гонен, защото достатъчно обичам истината, за да се застъпвам за нея“.

Павел винаги говореше направо, без заоби­калки. Можем да видим емоционалната му отдаденост на истината от силната му словесна атака срещу онези, които бяха погълнати от идеята за обрязването. „Дано се отсечаха ония, които ви раз­колебават“, пише той в Галатяни 5:12. В английския превод на Библията, наречен King James Version, думата „отсечаха“ означава буквално „скопявам“ или „кастрирам“. Павел иска да каже: „Ако тези лъжливи учители вярват, че леко нараняване на плътта ни прави праведни, тогава защо не отидат до края, като започнат със себе си, щом са се захванали…!“. Съвременен паралел на Павловите думи може да бъде: „Бих искал всички, които ви казват, че праведността идва чрез кръще­нието, да отидат до края и да се удавят!“. Павел даде воля на чувствата си срещу онези, които биха се осмелили да изопачат славното евангелие на благодатта.

Помислете си колко ли съкрушен е бил апос­толът поради развоя в тази църква. Това беше об­щество, в което Духът работеше. В него хората обичаха Бога, и се обичаха помежду си. Там има­ше единство и въодушевление в Господа, до мо­мента, в който тези лъжливи учители се появиха на сцената. Представяйки своята собствена версия на евангелието, те причиниха разцепление и скоро започнаха да се обособяват различни фракции. Прекрасната любов и общение, характерни за това тяло, скоро се превърнаха само в далечен спомен. Не е чудно, че Павел така директно отхвърля тяхното учение.

 

Благодаря, Павле!

 

Ние, които сме дошли до славната спасителна благодат на Исус Христос, дължим голяма благо­дарност на Павел. Ако не беше той, много хора от църквата можеха лесно да станат част от някоя друга еврейска секта. Но именно Павел беше този, който остана твърд и укрепи новоповярвалите в благодатта на Исус Христос. Неговата позиция му струваше скъпо. Той беше преследван, оклеветен и срещна злобна съпротива през по-голямата част от служението си. Но си струваше. В края на живота си той можа да напише тези вълнуващи думи: „Аз се подвизавах в доброто воинстване, попрището свърших, вярата упазих; отсега нататък се пази за мене венецът (правдата), който Господ, правед­ният Съдия, ще ми въздаде в оня ден; и не само на мене, но и на всички, които са обикнали Неговото явление“ (2 Тимотей 4:7-8).

Дано Бог ни даде благодат да стоим за исти­ната и мъдрост да я споделяме с любов. Да ни даде сила да стоим здраво в Исус Христос и в поз­нанието на истината. Дано осъзнаем невероятната дълбочина на благословението и свободата, които Бог така изобилно ни е дал. И дано ежедневно да преживяваме тези благословения, като ходим в Божията прекрасна любов и стоим твърдо в слав­ната Му благодат.



[1] есхатология – учение за последните времена.(бел. ред.)