10 – Благодатта – А дали няма да се разпуснат

МНОГО ХОРА ИЗПИТВАТ силен, неос­нователен страх, че Божията благодат ще ги доведе до греховен живот. Страхуват се, че ако вярващите осъзнаят, че Бог не ги съди според делата им, а според вярата им в Христос, те ще станат разюздани. „Чакай малко, Чък!“, казват. ’Така ти отваряш една вратичка, и хората ще за­почнат да вършат всякакви злини, като обясняват поведението си с думите: „Неговата благодат покрива всичко, което правя“.

Това възражение не е нещо ново. Благата вест на благодатта, която Павел започна да проповядва сред езичниците мигновено доведе до протести от страна на евреите. Те си мислеха, че като се даде такава свобода на езичниците, те ще се разпуснат. Петър също можа да съзре опасността от непра­вилно тълкуване на Павловото благовестие и на­писа в посланието си: „Както любезният ни брат Павел ви е писал, според дадената му мъдрост, както пише и във всичките си послания, когато го­вори в тях за тия работи; в които послания има ня­кои неща мъчни за разбиране, които неучените и неутвърдените изопачават, както правят и с други­те писания, за своята погибел“ (2 Петрово 3:15-16).

За съжаление, винаги е имало такива, които вземат Божието Слово извън контекста и го изо­пачават за своя погибел. Те използват благовестие­то, проповядвано от Павел, като извинение за разюздания си, греховен живот. Но благовестието никога ме може да бъде правилно разбрано по този начин.

 

Вие сте мъртъв!

 

В Римляните, 5 глава, Павел описва общение­то ни с Бога! по благодат, със силни, величествени думи. В 20 стих той заявява: „Гдето се умножи гре­хът, преумножи се благодатта“. В първия стих на следващата глава той си представя как някои хора казват: „Ами нека тогава да вземем да вършим много грехове, та благодатта още повече да се ум­ножи. Изобилващата Божия благодат е нещо прекрасно! Нека й дадем възможност наистина да преизобилства“. В заключение, Павел отговаря: „Да не бъде! Ние, които сме умрели към греха, как жи­веем вече в него?“ (вижте Римляни 6:2). Отговорът му съдържа важен ключ към християнския живот и опитности.

Да предположим, че са ме хванали докато обирам банка. Изпратен съм в затвора и изправен на съд. След много седмици съдебните заседатели издават следната присъда: „Признаваме го за вино­вен“. Тогава съдията определя деня, в който ще бъде произнесена присъдата. Очакват ме пет годи­ни или доживотен затвор, защото съм използвал пистолет, направил съм няколко дупки в тавана и съм изплашил до смърт касиерите в банката. И накрая идва денят, в който трябва да се явя пред съдията, за да чуя присъдата си.

Законът е извършил работата си. Задържал е и е осъдил виновния. Влизам в съдебната зала и съдията казва: „Моля, подсъдимият да стане“. Ставам и той казва: „Съдът ви смята за виновен и ви осъж­да на пет години затвор“. Новината е толкова лоша, че получавам сърдечен удар и умирам на място.

Ще държи ли съдът трупа ми пет години в затвора? Не. Смъртта ми моментално ме освобож­дава от осъждението на закона. Присъдата ми няма повече власт над мен, защото аз съм мъртъв.

Това има предвид Павел, като говори за онези от нас, които чрез вяра в Исус Христос са били оп­равдани пред Бога и сега живеят под Неговата славна благодат. Ние не живеем вече по плът, на­шето старо „аз“ е мъртво. Законът ни беше осъдил на смърт. Неговите изисквания бяха изпълнени, когато бяхме съразпнати с Христос. Моето и ва­шето старо „аз“ са разпнати. Тогава, ако старото ни естество е мъртво, как можем да продължава­ме да живеем в греха? Ние сме мъртви спрямо онзи стар живот.

„Съразпнах се с Христа“, пише Павел, „и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене“ (английски превод: „Съразпнах се с Христа, въпреки това живея; но не аз, а Христос живее в мене“) (Галатяни2:20). Ние не живеем повече по стария егоистичен на­чин. Дните, отдадени само на нашето „его“, си оти­доха. Не ходим вече по плът. Сега сме свободни от закона, от грешната си природа и от ужасното чув­ство на вина, защото нашето старо, виновно „аз“ бе съразпнато с Исус Христос. Сега ходим по Бога, като уповаваме на Исус.

 

Ако си умрял действай

като такъв

 

Вярата, която ми дава позиция на праведност пред Бога е тази, която се изявява в дела по Бога.

Ако продължавам да живея в мръсотията и поква­рата на старата ми плът, използвайки благодатта на Бога като покривало за развратния ми живот, тогава само се залъгвам, и не съм наистина дете на Бога. В Яков 2:26 се казва: „Защото, както тяло­то без духа е мъртво, така и вярата без дела е мъртва“ (английски превод).

Този, който е бил роден от Божия Дух, непре­менно ще изявява това с начина си на живот. Исус казва: „И защо Ме зовете, Господи, Господи! и не вършите това:, което казвам? Всеки, който дохожда при Мене, и слуша Моите думи, и ги изпълнява, ще ви покажа на кого прилича. Прилича на човек, който построи къща, изкопа и задълбочи, и положи основа на канара; и когато стана наводне­ние, реката се устреми върху оная къща, но не можа да я поклати, защото беше здраво построена. А който слуша и не изпълнява, прилича на човек, който е построил къща на земята, без основа, върху която се устреми реката, и на часа рухна; и срутва­нето на оная къща беше голямо“ (Лука 6:46-49).

Апостол Йоан пише: „И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познавам Го, а заповедите Му не пази, лъ­жец е, и истината не е в Него“ (1 Йоан 2:3,4). На два пъти в това послание той добавя, че който е роден от Бога, не може да продължава да живее в грях (вижте 1 Йоан 3:9; 5:18). Не осуетявайте Божия­та благодат. Повярвайте и се доверете на Исус Христос като на ваш Господ и Спасител и живейте съобразно това ново общение.

 

Обичай Бога и прави

каквото си искаш

 

Сега някой ще попита: „И все пак, щом добрите ни дела не ни спасяват, какво може да ни възпре от това да не пушим, да не пиянстваме или да не висим по долнопробните барове?“ Не че не мога да върша тези неща, а просто нямам желание да ги правя. Христовата любов ме принуждава да живея угоден на Бога живот. Опитал веднъж кол­ко блага е любовта Му, нямам желание да се отде­ля от Него. Искам да се приближа колкото е възможно повече към Исус, защото Го обичам и Той ме обича. Не искам да участвам в нищо, което би опетнило името Му.

Има известна ирония във факта, че сега, под благодатта, живея много по-порядъчно, отколкото когато и да било под закона. При отношения, регу­лирани от закона, винаги се стремя да разширя границите. Постоянно се опитвам да установя дали определени действия са правилни или пог­решни. Винаги търся да открия пролуки. Търся благовидни причини, за да оправдая постъпките си. Живея според легалистичните ограничения, но и малко извън тях.

 

Бог не иска дa ви обвърже със

закон; Той иска дa ви притегли

към Себе Си с любовта Си.

Това е евангелието на благодатта.

 

Отношенията на любов с Бога са коренно раз­лични от легалистичните. Не разисквам вече дали нещо е правилно или грешно. Вместо това, откри­вам, че се питам: „Това угодно ли е на моя Отец? Аз Го обичам и искам да Му у годя. Той толкова много ме обича, че не ми се иска да Го огорчавам. Дали ще е угодно на моя Отец, ако направя това?“.

Понякога, дори и когато законът мълчи, сърцето ми казва, че Бог ще се наскърби, ако извърша не­щата, които съм си намислил.

Това, което Бог желае да постигне, са отношенията на любов с всеки от нас. Той не иска да ви обвърже със закон, а да ви привлече към Себе Си с любовта Си. Това е евангелието на Божията бла­годат – праведността, която Бог ни вменява, без за­кона.

Много от нас не успяват да разберат, че лю­бовта е единствената истинска подбуда да бъдем добри. Страхът никога не е първостепенна, движе­ща сила в християнския живот. Ако сме добри, само защото се страхуваме да бъдем лоши, това не е истинска праведност. Можем да имаме привидно примерно поведение, като покривало за всякакви погрешни и изопачени мотиви. Ако страхът от последствията е единствената причина, която ни възпира, ще бъдем само пример за въздържащ се зъл човек. Това не е истинска доброта. Истинското благочестие е мотивирано винаги и единствено от любовта. Ако моралният избор, който правим, се основава на пламенната ни любов към Бога и силното ни желание да се въздържаме от неща, които биха наскърбили сърцето Му, тогава сме открили правилния мотив за праведността.

Плодът на Духа е любов. Една от отличител­ните черти на любовта е добротата. Когато почувс­тваме любовта, изпитваме радостта. Когато лю­бовта завладее живота ни, тогава познаваме мира. Проявите на любовта винаги са търпение и устоя­ване в изпитанията. Естеството на любовта е бла­гост и кротост. Същността е тази, че когато Духът произвежда плода си в нас, тогава отпада необхо­димостта от спазването на тежки външни форми на поведение, продиктувани от закона. Любовта изпълнява закона.

И така, правим едно чудесно откритие: праведният живот не представлява повече тежест за нас, а радост, защото имаме отношения на любов с Исус.

 

Проблемът, който остава

 

Възможно е да познаем и да преживяваме Бо­жията благодат. Може да живеем в радостта и мира поради оправданието чрез вяра в Исус Хрис­тос, и в Него да имаме пълна увереност за позицията ни на праведност пред Бога. Тази увере­ност идва от знанието, че съм съразпнат с Хрис­тос. Животът, подвластен на плътта ми, е мъртъв, и сега живея нов живот, управляван от Духа на Исус Христос. Имам нова природа – природата на Исус Христос. „За туй, ако някой е в Христа, той е ново създание, старото премина, ето, /всичко/ ста­на ново“ (2 Коринтяни 5:17). Това е една удивител­но освобождаваща истина.

Но аз все още имам проблем. Все още съм в това тяло и докато продължавам да бъда в него, ще съм под силното давление на телесните си на­гони. И затова, вътре в мен се води битка. Плътта изкарва артилерията си и започва да ме обстрелва. Плътта ми – старото ми естество – е мъртва, но въпреки това изглежда, че трябва да мъкна този труп със себе си навсякъде. Аз съм като партньо­рът на Сам Мак Гий, който живее с „един полускрит труп, от който не може да се отърве“.

От извънредно голямо значение е да запом­ним, че Библията прави много важно разграниче­ние: духът ми е изкупен, но тялото ми – не. Това създава огромен конфликт. Павел заявява в Рим­ляните 8:22-23: „Понеже знаем, че цялото създание съвкупно въздиша и се мъчи до сега. И не то само, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и ожидаме осиновението си, /сиреч/, изкупването на нашето тяло“. Колко често ми се случва да стена и плача пред Бога поради слабостта на плътта ми.

След като Исус се бе помолил в Гетсиманската градина, върна се при учениците Си и ги наме­ри заспали. Той каза на Петър: „Симоне, спиш ли? Не можа ли един час да постоиш буден? Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение; духът е бодър, а тялото немощно“ (Марк 14:37-38). Нико­га досега не са изговаряни по-истинни думи от тези. Духът ми наистина има желание за доброто, но плътта ми е слаба, аз пъшкам, мъча се и каз­вам: „О, Боже, ускори деня, в който ще ме освобо­диш от това тленно тяло!“. Копнея да се отърва от този стар труп.

 

В моментни на слабост

Духът ме изобличава и ми дава сила,

и обръща ума ми към Бога.

 

Един ден всички ще бъдем освободени от грешната ни природа. Писанието казва: „Защото това тленното трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие. А кога­то това тленното се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: „Погълната биде смъртта победоносно“. О смърте, где ти е победа­та? О смърте, где ти е жилото? Жилото на смърт­та е грехът, и силата на греха е законът; но благо­даря на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ, Исус Христос“ (1 Коринтяни 15:53-57).

Междувременно, не всичко е загубено. В мо­менти на слабост, Духът ме изобличава и ми дава сила, и обръща ума ми към Бога. Търся Неговата помощ и Неговата сила. Започвам да преживявам Неговата победа. Открил съм, че трябва ежеднев­но да разчитам на силата и мощта на Исус Хрис­тос, за да мога да живея така, както Той иска.

Няма област, в която мога да включа живота си на нулева скорост и да продължа по инерция. В момента, в който направя това, плътта започва да се надига и да заграбва властта и силата. Трябва да държа апетитите си в подчинение, в противен слу­чай те ще започнат да ме управляват. Павел пише: „Но уморявам тялото си и го поробвам, да не би като съм проповядвал на другите, сам аз да остана неодобрен /или отхвърлен/“ (1 Коринтяни 9:27).

Ако съм бил хванат в момент, в който не съм бдял, и открия, че съм се подал отново на плътта, това означава ли, че не съм повече спасен? Трябва ли отново да бъда спасен? Не. Аз все още вярвам в Исус Христос. Все още обичам Господа и все още вярата ми се вменява за праведност. Именно поради вярата ми и новия ми живот в Христос, не мога да продължавам да бъда подвластен на плът­та.

Макар че временно може да падна в някоя яма, не мога да остана в нея. Бог няма да ми поз­воли да остана в това състояние. Той няма да ме остави да върша някои неща, които биха ми се приискали и които всички други правят. Те може да ги вършат и да не бъдат уловени или наказани, но аз не мога. Той ще се погрижи да не ги върша! Ако се опитам да следвам светските пътища и върша това, което тълпата „понесена от течението“ прави, аз или ще се проваля в това, или ще го намразя, или ще бъда хванат от плътта. Понеже Той ни обича и ние сме Негови деца, просто не можем скришом, безнаказано да си вършим грехо­ве, както светът прави.

 

Няма ли никакви критерии?

 

Някой може все още да се чуди: „Тогава, ако сме под благодат, можем ли просто да пренебрег­нем Божиите норми за лично поведение?“. В ника­къв случай. Чрез нашите нови отношения с Бога, ние сме получили Неговата движеща сила и пребиваващото в нас присъствие на Святия Дух. В Хрис­тос получаваме нова природа, която копнее да жи­вее в съответствие с Божията любов и святост. Чрез силата на Святия Дух повече не е необходимо да се напрягаме, за да вършим това, което е правилно. Именно това има предвид Йоан, когато пише: „За­щото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди, а заповедите Му не са тежки“ (1 Йоан 5:3). Божието присъствие в нас ни дава сила да изберем това, което е правилно и да се въздържаме от зло.

Тези, които са чели произведенията на класи­ческата литература, вероятно са запознати с истори­ята на Одисей. По време на пътуванията си, този древен пътешественик чул истории за острова на сирените – смъртоносни чародейки, които пеели толкова прекрасно, че всеки минаващ моряк обръ­щал кораба си към острова им и там се разбивал в скалите. Никой, веднъж чул песента на тези сирени, не оцелявал. Това звучало доста предизвикателно за такъв безстрашен мъж като Одисей. Той решил да бъде първият оцелял, който е чул тази музика.

За да постигне целта си, Одисей сложил восък в ушите на екипажа си и им заповядал да го завър­жат здраво за мачтата на кораба. Когато минавали гребейки покрай острова, съблазнителната музика зазвучала. Одисей положил неимоверни усилия, за да се освободи от въжетата и да доплува до брега. Той заклевал моряците си да обърнат кораба към скалите, но восъкът им пречел да чуят виковете му. Одисей продължил да се бори с въжетата, докато корабът излязъл на сигурно място, извън обсега на музиката. Така Одисей чул песента на сирените и оцелял, но от този момент нататък той бил преслед­ван от спомена за тази измамлива музика.

В гръцките митове се разказва и за друг кораб, който минал покрай този остров и все пак оцелял. Когато смъртоносната мелодия започнала да при- тегля екипажа към пагубните брегове на острова, един надарен мъж на име Орфей, който бил на ко­раба, грабнал лирата и започнал да свири. Неговата музика така далеч превъзхождала тази на сирените, че мъжете отклонили кораба от курса му към ска­лите и запленени от тези нови, прелестни, животво рящи мелодии доплавали до безопасно място.

Изправени пред притегателната сила на изку­шението, повечето от нас могат да бъдат оприли­чени на Одисей, или на Орфей. За някои песента на сирените от света има почти непреодолима привлекателност. Те откриват, че са здраво върза­ни от закона, но се борят срещу правилата му, примамвани от силата на плътта. Единствената им надежда е в закона, който ги възпира.

 

Радостта от единението с Христос

далеч превъзхожда всичко,

което светът или плътта

могат да предложат.

 

Ho има и такива, които са чули една нова пе­сен – небесната музика – в сърцата си. Те откриват, че любовта на Исус Христос е толкова силна и за­доволяваща, че макар светът да продължава да е привлекателен, те с радост го загърбват, за да могат да бъдат силно притегляни в Неговото прекрасно присъствие. Не е нужно да бъдат завързвани или принуждавани. Те не се борят да се освободят от въжетата, които ги спират, защото са открили колко велико е да живееш в близко общение с Бога.

Радостта от това единение с Христос далеч превъзхожда всичко, което светът или плътта мо­гат да предложат. Грехът е загубил очарователната си и притегателна сила. Тези, които са открили удовлетворението от близкото общение с Бога не се нуждаят от закони. Вместо робски да следват наредби като: „Не удряй ближния си по главата!“, те нямат никакво желание да го правят, защото сърцето им е било докоснато от Божията любов. Искат просто да видят ближния си спасен.

Неотдавна видях този принцип в действие. Както карах колата си по една оживена улица в близост до Калвари Чапъл, друга кола внезапно изскочи пред моята и ме накара така рязко да ударя спирачките, че почти блокираха. Възрастна дребна жена с прошарена коса караше колата. Тя не беше забелязала нито мен, нито другите коли, в които едва не се блъсна. Ако останалите шофьори не бяха карали с изострено внимание, щеше да стане ужасна катастрофа. А тя направи толкова много глупави маневри, че се чух да се моля с думите: „Господи, моля Те, помогни на тази възрастна же­ница да се прибере безопасно вкъщи“. Тези, които ме познават, могат да свидетелстват, че загрижено­то ми отношение в тази ситуация не бе нищо друго освен чудо! Прекрасно е да можеш да преживяваш промените, до които водят отношенията ни на лю­бов с Бога чрез Исус Христос.

 

Постоянна любов

 

Поради Христос, ние можем да преживеем истинс­ко единение с Бога. Той не е близко до нас в един мо­мент и далечен – в следващия. Дори и ако се провалим, дори и ако все още сме слаби в много области, позицията ни на праведност пред Бога не се променя според непостоянните ни отношения или различните ни настрое­ния. Връзката ни с Бога е стабилна и сигурна, защото не се основава на самите нас или на нашите лични пости­жения, а на делото на Исус Христос, извършено заради нас. Той взе нашите грехове върху Себе Си и умря вмес­то нас, за да направи реално спасението ни чрез вяра. Можем да загърбим разбирането, според което Бог ни обича само, когато сме „добри“ и ни отхвърля, когато сме лоши.

Често се обаждам на внучката си по телефона. Оби­чам да си говоря сутрин с нея и да я питам как вървят не­щата. Понякога, когато си говорим, тя ми казва: „Днес съм кисело момиченце, дядо“. Дали я обичам по-малко, когато ми казва това? Тя знае, че не е във форма. Но това не променя ни най-малко любовта ми към нея. Нито пък я обичам повече, когато е едно малко сладко ангелче. Аз просто я обичам. Обичам я, когато е кисела и когато е сладка.

Бог гледа на нас по същия начин. Когато не сме в настроение, сме склонни да си мислим: „Не е възможно Бог да ме обича днес. Та дори аз самият не се обичам. Ужасен съм. Не мога да търпя никого около себе си“. Склонни сме да си мислим, че Бог не ни обича, когато сме се провалили в нещо. Но не е така! Ако позицията ни пред Бога се основаваше на това как ние се предста­вяме, никога нямаше да се наложи Исус Христос да умре.

Когато Исус счете вярата ни за праведност, Той ни дава прекрасните и стабилни отношения на любов със Себе Си. Ние добиваме тази позиция пред Него, която казва: „Влез и седни. Позволи Ми да ти помогна; позво­ли Ми да ти дам сила“.

Бог ви обича. Вие сте толкова скъпи за Него, че Той ви избра и призова да бъдете вечно Негови. Ето защо Божията благодат не води към разюздан живот. Радостта, която можем да имаме в Спасителя е неизме­римо по-голяма от тази в греха.