Отношения на любов с Бога

Замисляли ли сте се някога върху дълбокия смисъл на простичките думи „Бог ви обича?“ Те може би съдържат най-съществената истина, коя­то човек е способен да проумее, а именно, че Бог ни е призовал да имаме общение на любов с Него. От нас се иска просто да Му се доверим и да по­вярваме в дълбоката грижовност и състрадание, които Той безусловно ни предлага.

Колко прекрасно е да изпитваме свободата и радостта от тази връзка с Бога продиктувана от любов! И от друга страна, колко тъжно е, че тол­кова много хора настойчиво държат да имат легалистични отношения с Бога. Тяхната праведност се основава на това, какво те могат да направят за Господа, вместо на това, какво Той вече е напра­вил за тях. Те носят със себе си един огромен спи­сък от „Прави!“ и „Не прави“, който да ги държи свързани с Бога.

Аз не съм чужд на тази гнетяща негативна праведност. Когато израствах, се смятах за едно от най-благочестивите деца в квартала поради това, което не правех. Не пушех. Не танцувах. Не посе­щавах шоу-програми. Бяха ме учили, че тези неща са абсолютно греховни. Така че, не само ги отбяг­вах, но вярвах също, че съм далеч по-праведен от моите по-слаби приятели, които с удоволствие се отдаваха на тях. Мислех си, че съм много по-свят от сина на проповедника, за който се знаеше, че събира угарки от цигари и ги пуши крадешком. Аз бях над всичко това и бях убеден, че Бог го забе­лязва.

Но все пак, имах сериозен проблем. Въпреки, че не посещавах шоу-програми, копнеех да видя „Снежанка“ и поради това се чувствах осъден. Всяка неделя вечер трябваше отново да бъда спасен и обе­щавах на Бога, че следващата седмица ще бъде различна. Щастлив бях, ако връзката ми с Него успее­ше да продължи и след закуската в понеделник.

Тъй като праведността ми бе въпрос на собс­твени усилия и воля, не след дълго отношенията ми с Бога се превърнаха в непоносимо напреже­ние. Всяко лято посещавах младежки лагер, органи­зиран от нашата църква. Последната вечер запал­вахме голям огън на открито, около който се съби­рахме да пеем хвалебствени песни, като например: „Предавам Ти всичко“ и „Ще Те следвам, Господи Мой“. По време на тези прочувствени моменти, ни помолваха да отбележим на лист хартия някоя об­ласт от живота си, която искахме Бог да промени, или да напишем някакво тържествено обещание пред Бога. Всеки от нас вземаше борова шишарка, втъкваше в нея листчето с посвещението си и я хвърляше в огъня. Докато наблюдавах как изгаря­ше моята шишарка, сълзи се стичаха по бузите ми. Казвах на Бога, че искам живота ми да бъде по­гълнат от Неговата любов и че желая напълно да Му се посветя, за да Му служа.

След лагерния огън ни насочваха към една масичка, на която водачите на лагера бяха поставили купчина картички. На тях пишеше: „Обеща­вам, чрез Божията благодат, че през следващата година изобщо няма да вляза в театър, няма да из­пуша нито една цигара, няма да пия алкохол, няма да употребявам неприлични думи и няма да ходя на танцови забави.“ Подписвахме тези картички с обещания пред Бога и ги носехме в портмонетата си през цялата година.

Внимавах да изпълнявам всичките си обеща­ния, но се озовавах в легалистични и сухи отноше­ния с Бога. Изпитвах много малко радост в обходата си с Христос, тъй като бях обвързан с Бога чрез договор. Не можех да наруша споразумение­то, та нали точно аз го бях подписал и го носех навсякъде с мен, в задния си джоб? Не, аз бях обещал да спазвам това споразумение и пламенно вярвах, че Бог ми дължи нещо за моите усилия. Бог трябваше да бъде добър към мен… поне по- добър отколкото към тези, които не изпълняваха обреците си.

Представете си шока, който изживях, когато моите приятели, които далеч не бяха толкова пра­ведни колкото мен, спечелиха състезанието, в кое­то се опитвахме да познаем колко желирани бон­бони има в буркана! Ядосвах се и питах: ’’Боже, защо не ме благослови? Ти знаеш, че аз, повече от тях, заслужавам да спечеля това състезание.“ И колкото повече мислех за това, толкова по-объркан ставах. Ето, че аз изпълнявах моята част от споразумението, а Бог сякаш не ми обръщаше ни­какво внимание. Непрекъснато се чувствах изма­мен.

Естествено, от време на време, ставах честен към себе си и си давах сметка, че не съм чак тол­кова праведен, колкото ми беше приятно да си мисля, че съм. Знаех, че мотивите ми често не бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Имаше моменти, в които осъзнавах, че напълно съм се от­клонил от Божията воля за живота ми. Спомням си веднъж, като ученик в гимназията, как се про­мъкнах на едно шоу. След това, в продължение на шест месеца, живеех в пълно осъждение, защото бях нарушил обещанието си. Често се отказвах от мисълта, че Бог някога ще благоволи да ме благослови. Имаше много неща, за които исках да се моля, но какво право имах да искам каквото и да било от Него, след като така ужасно Му бях изме­нил?

Това тежко бреме на праведност чрез дела се пренесе и в ранните години на служението ми в Тюсан, щата Аризона. Не след дълго осъзнах, че нещо липсва в моето служение и във връзката ми с Бога. На това отгоре следях и събранията на вид­ни съвременни евангелизатори, преминаващи през щата ни, и виждах палатки, препълнени от хора, които получаваха спасение и други, които, както изглеждаше, преживяваха свръхестествени изцеле­ния.

Копнеех да видя същата тази сила да се проя­вява и в моя живот и служение. Затова започнах усърдно да търся Бога с пост и молитва, в пустиня­та на Тюсан. Тръгвах сам, за да пребъдвам в очак­ване пред Господа, придружаван само от шише вода, Библията и един бележник. Молех Бога за Неговото благословение, сила и помазание в жи­вота ми. След един такъв период на духовна дис­циплина, в мен се пораждаше чувство на въоду­шевление. Вярвах, че Бог ще благослови църквата ни, защото се бях молил и постил. Едва дочаквах следващата служба, за да видя какво Бог щеше да направи.

За съжаление, от поста така изнемощявах, че в неделя вече едва можех да се крепя прав зад ам­вона. Мислите ми така блуждаеха, че ми беше трудно да проповядвам смислено. Хората заспива­ха, а аз се чувствах съсипан. Очаквал бях мощно съживление от Бога, а вместо това… в църквата се понасяше хор от похърквания. Отчайвах се, ядос­вах се и си мислех: „Боже, нима не видя как постих и се молих? Ти наистина трябва да благословиш тази църква, а и мен покрай нея след като си тук!“

По онова време не разбирах, че моят пост и молитви бяха опити да задължа Бога, да Го прину­дя да направи това, което исках. Мислех си, че ако хората само можеха да видят чудеса като тези, описани в книгата Деяния, те биха се убедили в реалното съществуване на Исус Христос.

По-късно, обаче, открих, че най-убедителното свидетелство, което можем да предложим на света е любовта, която имаме един към друг, любов, из­вираща от сърцето на Самия Бог. Спазването на правила и ограничения просто не може да породи такава любов помежду ни. Можем да се опитваме да наложим закона в отношенията си, но Божията любов е единственият начин да придобием стабил­ността и сигурността, за които копнеем. Библията ни казва, че любовта е изпълнението на закона. Всъщност, когато попитаха Исус коя е най-велика- та заповед, Той отговори, че тя е да възлюбим Гос­пода с цялото си сърце, ум, душа и сила и да въз­любим ближния си като себе си. Любовта, а не за­конът, има ключовата позиция в отношенията ни с Бога и помежду ни.

Бог иска да преживяваме красотата от това да бъдем привличани към Него от връзка много по-силна от чувството на задължение и вина, поро­дени от закона. Ако все още с Бога ни свързва списък от правила и предписания, много скоро ще открием, че се мъчим да се освободим от юздите и ограниченията. Има огромна разлика между това да бъдеш свързан с някого от чувство на любовен възторг, или да бъдеш обвързан с него от задълже­ние и вина.

Бог никога не е възнамерявал Неговите чада да бъдат обвързани чрез безкраен списък от външни принуди. Не Му е угодно да ни слуша да пъшкаме и да се оплакваме: „Каква досада! Трябва пак да отида на църква, а има стотици други неща, които бих предпочел да направя. Но ако не отида, Бог няма вече да ме обича, а и проповедникът ще ме гледа накриво, защото съм пропуснал пропо­ведта му“.

Ако осъзнаем, че се измъчваме под тежестта на подобни мисли, това е сигурен признак, че действията ни не произтичат от отношения на лю­бов с Бога и че вместо това сме изпаднали в легализъм (старание да се спасим чрез дела). Със си­гурност Бог желае за нас нещо по-добро от едно мрачно и лишено от любов съществуване!

Бог никога не е съставял обширен договор, в който да пише: „Спазвай всичките Мои условия, и Аз ще те обичам и благославям; но ако нарушиш и най-малкото постановление, договорът се анули­ра и ти си вън от Царството Ми.“ Християните не са обвързани с Бога чрез тежък за изпълнение до­говор. Павел заявява, че единственото нещо, което го принуждава е Христовата любов (2 Коринтяни 5:14).

В продължение на години Бог трябваше тър­пеливо да работи в живота ми, преди да мога да се освободя от робството на себеправедността. Годи­ни наред бях чувал от други, че са получавали огромно благословение от Посланието към Римля­ните. Тъй като винаги търсех благословение, ре­ших и аз накрая да се задълбоча в това послание. Но колкото и да се опитвах, то ми оставаше чуж­до. Въпреки това реших да упорствам и да видя дали ще мога да открия какво е това, което други намираха за толкова завладяващо.

Един ден, докато изучавах тази неоценима книга, Бог просто направи революция във връзка­та ми с Него. Именно чрез Посланието към Рим­ляните, Той ми откри значението на простата, из­търкана от употреба, но рядко проумявана дума – благодат. От този момент нататък, аз навлязох в такова непринудено и изпълнено с любов общение с Него, че повече не се интересувах дали изобщо ще видя в служението си някое поразително чудо или не. Въпреки че бях склонен да се препъвам и падам, открих, че моите грешки не ме отчуждава­ха от Бога. Връзката ми с Христос, която дотогава приличаше на возене с увеселително влакче, с рез­ки издигания и пропадания, започна все повече да се превръща в спокойно, плавно пътешествие в удивителната Негова любов.

Представете си как се почувствах, когато от­крих дълбоката истина: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“ (Римляни 8:31). Години на­ред бях полагал непосилен труд поради погрешно­то разбиране, че Бог е против мен. Представях си Го как ме дебне да прекрача границата, за да може да изпрати някое огнено осъждение, което с трясък да се стовари върху мен. Най-накрая раз­брах, че Бог иска да се радвам на мира от Негова­та безусловна любов, а не да живея със страха, който винаги съпътства легализма. Започнах да се отнасям към Бога по един напълно нов начин.

Разбрах, че законът е предназначен да служи като пътеводител, който да предпазва Божиите чада от опасност. Неговите ограничения служат по начина, по който родителските наставления, целят единствено благополучието на детето. Веднъж от­крили чудото на Божията благодат, не е нужно вече да бъдем държани под ключ чрез закона. Мо­жем да подходим непринудено към живота, защо­то обичаме Бога и не бихме искали да направим нещо, което би наранило връзката на обич с Него. Когато познаем радостта от общението с Бога, не бихме желали никакви пречки или прегради да застанат помежду ни.

Всъщност, колкото повече опитваме Божията любов, толкова повече Той Самият става първо­степенното ни желание и център на живота ни. Принудителните страни на закона стават излишни. Откриваме, че копнеем да угодим на Бога, просто защото Го обичаме.

И това е най-великата радост в живота – да изпитваме истинско общение на любов с Бога. Да знаем, че Той е на наша страна, че ни обича – това е най-мощният източник на сигурност, който чо­век може някога да познае. Да открия славната Божия благодат бе едно от най-важните събития в цялата ми духовна опитност. Научих се да се отна­сям към Бога по един напълно нов начин: не въз основа на моите дела или моята праведност, а въз основа на Божията любов към мен, чрез Исус Христос.

Това е благодатта и тя е, която придава сми­съл на живота. Всъщност, тя е, която прави живо­та истински, изобилен, пълноценен и удовлетвори­телен, прави го изобщо възможен. Защото когато очите ни се отворят за поразителната истина, че връзката ни с Бога не зависи от жалките камъчета, каквито са собствените ни усилия, а е поставена върху непоклатимата канара на Неговия неизме­нен и любящ характер, тогава животът блясва пред нас като една многоцветна експлозия от не­вероятни възможности.

Благодатта превръща опустошените и запусте­ли полета в тучни, зелени пасища. Тя превръща за­дължението, вършено със стиснати зъби, в енту­сиазирано, продиктувано от любов служение. За­меня сълзите и чувството на вина от собствените ни неуспешни усилия с нестихващ радостен трепет и смях поради щедро предложеното ни веселие от­дясно от Бога. Благодатта променя всичко!

Открили ли сте изобилната радост от живот под Божията благодат? Бихте ли приветствали на­помнянето, че позицията ни пред Бога не зависи от собствените ни незначителни усилия, а от това, което Неговата всемогъща ръка е извършила за нас? Където и да се намирате в духовния си път, аз ви каня сега да отделите няколко минути, за да размишляваме заедно върху удивителната Божия благодат, изляна върху нас.

Защото е истина, че: Благодатта променя всичко!