Съдържание Цялата книга на една страница

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ВРАЖДАТА МЕЖДУ РОДИТЕЛИ И ДЕЦА

ДА ПРИЕМАМЕ ХОРАТА такива каквито са и да се доверяваме на Бога да извърши промените, които смята за необходими, се отнася не само за брака, но и за всяко едно взаимоотношение. Раздорът може много бързо да се промъкне в отношенията между родителите и децата.

Дейв и аз имаме четири деца. Едно от тях има моя характер, едно прилича на Дейв, а другите ни две деца притежават смесица от нашите характери и характера на нашите родители.

Хората се раждат със заложена в характера им комбинация от темпераменти. Личността на човека се формира с течение на годините, вследствие естествения темперамент, който Бог ни е дал, и събитията, които се случват през ранните години от живота ни.

Може да си мислите, че ще ви е лесно да се разбирате с някого, който е точно като вас, но понякога това е по-трудно, отколкото да се приспособиш към съвършено различна личност. Две от четирите ми деца, с които имах особени трудности, бяха най-големият ми син  (който притежава моя нрав) и най-голямата ми дъщеря. Тя се научи на дисциплина като възрастен човек, но докато растеше такава изобщо нямаше.

ДЕЙВИД

Най-големият ни син, Дейвид, толкова много приличаше на мен, че помежду ни постоянно съществуваше вражда. Тъй като и двамата сме силни личности, които обичат да вземат властта в свои ръце, ние непрекъснато се опитвахме да направим това един от друг! Аз исках той да прави онова, което аз искам. А той искаше да бъде самостоятелен. Освен това държеше и аз да правя това, което той иска от мен.

Още като малко дете, той настояваше да седна и да играя с него. Изобщо не искаше да се забавлява сам. Винаги по някакъв странен начин чувствах, че се опитва да ме контролира. Докато порастваше, проблемите само се увеличаваха. Постоянно усещах борбата между нас и наистина така и не разбрах какво точно става.

Обичах го, но ако трябва да съм честна, не го харесвах. По-късно осъзнах, че не съм харесвала себе си и затова естествено не съм можела да харесвам и него, защото толкова много си приличахме. Много родители имат по едно дете, което е точно тяхно копие, и преминават през големи борби с него. Често виждаме всички слабости, които не харесваме в себе си, в някое от нашите деца. Трябва да сме внимателни и да отделяме слабостите от личността на детето. В противен случай накрая може да отхвърлим личността, вместо да се опитаме да й помогнем да преодолее слабостите си.

Чувствах се виновна, защото не харесвах сина си. Знам, че много от хората, които четат тази книга, са преживели същото. Родителите знаят, че трябва да обичат и да приемат собственото си дете. Когато това изглежда невъзможно, в тях се надига чувство на вина. Всъщност сега разбирам, че това, което не харесвах, не беше даже той самият. В действителност на мен не ми харесваше да ме контролират. Обичах го, но не ми харесваше начина, по който той постъпваше.

Изпълненото ми с обиди и тормоз минало бе станало причина да развия прекомерна чувствителност към силните личности. Въпреки че самата аз бях силна личност, не ми харесваше да се навъртам около подобни хора. Исках аз да контролирам нещата, а не да бъда контролирана.

Ако можех тогава да разбера какво се случва между сина ми и мен, щях да мога още в най-ранна възраст да му помогна да се научи да бъде силен по един положителен начин. Но тъй като не го разбирах, аз само увеличавах слабостите в неговия характер. Двамата живеехме в непрекъснати разпри и това оказваше огромен натиск върху двама ни.

Всяко дете усеща, когато родителят не е доволен от поведението му. Дълбоко вътре в себе си Дейвид знаеше, че не съм удовлетворена от него и се чувстваше отхвърлен. Не му давах свободата да бъде това, което е, и, както правех с много хора, се опитвах да го променя и да го направя такъв, какъвто на мен ми се искаше да бъде.

Обучавай детето в пътя, в който трябва да ходи  (който съответства на индивидуалната му дарба или склонност) и когато остарее, няма да се отклони от него.  

Притчи 22:6

Научих много от превода, който Разширената Библия дава на този стих. Там не се казва: „Обучавай детето в пътя, по който ти би искал то да поеме. “ Стихът заявява, че трябва да обучаваме децата си според индивидуалните им дарби или наклонности, в съответствие с „духовните белези“, които виждаме в тях.

Ако тогава бях малко повече „в час“ духовно, щях да разпозная, че Бог е изградил Дейвид за водач и че му е дал и необходимия характер. Но вместо това единственото, което виждах тогава, бе, че Дейвид ме кара да се чувствам неудобно и че исках той да се промени.

Дълго време се сблъсквахме със сериозни проблеми в нашето взаимоотношение. Но колкото повече изучавах Божието Слово, толкова повече разбирах, че не подхождам правилно към ситуацията. Спомням си когато Бог ми каза, че е необходимо да простя на Дейвид, че не е оправдал „моите“ очаквания. Бог ми каза, че живея в непростителност към сина си поради факта, че той не е онова, което „аз“ исках той да бъде. Това осъзнаване бе една огромна крачка към изцеляването на нашето взаимоотношение.

Святият Дух ми показа, че трябва с думи да изразя това, че приемам Дейвид. Трябваше да го уверя, че макар и да не бях съгласна с всичко в характера му, аз все пак го обичам и съм готова да го приема такъв, какъвто е.

Процесът на изцеление отне известно време, но от момента, когато аз простих, започнахме малко по малко да виждаме промяната. Тогава Дейвид бе на около осемнадесет години. След известно време Бог го призова да отиде в библейски колеж. Когато завърши, той се ожени и прекара една година като мисионер в Коста Рика. Когато със съпругата си се завърнаха от мисионерското поле, той започна работа при нас. Сега е ръководеща фигура в служението ни.

След като Дейвид дойде да работи при нас, бяхме изправени пред сериозно изпитание, тъй като трябваше да се научим как правилно да работим заедно и то в различните роли, които изпълнявахме – на дете и родител, на работодател и служител, като същевременно Дейв и аз трябваше да продължим да изпълняваме ролята си на духовни водачи в живота му.

Той все още продължава да израства духовно, но като част от Божия план. Същите онези неща в личността му, с които се бях борила толкова много докато беше дете, сега станаха най-голямото благословение за нас в служението. Нуждаем се от хора с дарби на управление, на които да можем да се доверим и той е един от тези хора.

ЛАУРА

Най-голямата ни дъщеря бе моето второ голямо предизвикателство като родител. Лаура не беше организиран човек. Тя все забравяше нещо, лесно губеше личните си вещи и носеше само слаби или средни оценки от училище. Ако случайно си спомнеше да си напише домашното вечерта, то твърде вероятно бе да го загуби сутринта преди да е стигнала до училище. Или пък ако го занесеше в клас, го предаваше без да си е написала името и затова не получаваше оценка, че е свършила работата си.

В стаята й обикновено цареше пълен безпорядък. Когато вечер минеше през входната врата след училище, след нея винаги се виеше диря отлични вещи. Палтото й бе хвърлено върху някой стол, ключовете й биваха захвърлени на масата, портмонето – изпуснато на дивана, ученическата й чанта – пльосната на пода в кухнята, а тя самата се разполагаше на леглото и започваше да говори по телефона!

Родена съм с организаторски талант и винаги съм била дисциплинирана по природа. Очаквах и тя да бъде същата. Говорех и й обяснявах, като се опитвах да я накарам да ме разбере. А когато приказките не помагаха, крещях и виках.

След като завърши гимназията, Лаура дойде да работи за Живот в Словото. По онова време офисът ни се намираше на долния етаж на дома ни. Макар че обсъдихме необходимостта да изработим помежду си отношенията работодател – служител, скоро стана ясно, че наемането й на работа щеше да породи разпри.

Тя бе много млада и си имаше свои представи за живота и за начина, по който трябва да стават нещата. Вече проявяваше леки симптоми на бунт. Не беше нищо сериозно, но не желаеше никой да й казва какво да прави, особено мама и татко.

Понякога сутрин, когато вече трябваше да е долу и да работи, се случваше да я намеря в банята да си сресва косата. Разбира се, смятах, че трябва да й кажа, че е нужно да отива навреме на работа, фактът, че офисът се намира в дома ни и че тя ни е дъщеря, нямаше никакво значение.

Опитахме се да й обясним принципите на превъзходството. Припомнихме й, че трябва да има предвид и другите служители. Тя кимваше в знак на съгласие, но всяка сутрин, когато слизах надолу по стълбите, за да започна работния си ден, усещах как раздорът се качва по стълбите, за да ме посрещне. Съществуваше едно „гневно вътрешно отношение“ без да има открити словесни спорове. Външно отговорът й бе: „Чудесно, ще направя това, което казвате. “ Но вътре в сърцето си тя смяташе, че не сме прави.

Случваше се понякога да иска да излезе по-рано от работа, за да отиде някъде с приятеля си и ние трябваше да й откажем. Понякога на нас ни се струваше, че прекарва прекалено много време в разговори с него по телефона в работно време. Чувствах се все по-неловко и бях загрижена, че ако не направим нещо, връзката ни напълно ще загине. Бях се опитвала да се изправя срещу проблема, но това сякаш само влошаваше нещата. Какво трябваше да направим? Щяхме ли действително да уволним собствената си дъщеря?

Бог бе наставлявал двама ни с Дейв, че ако не допускаме раздора в брака и служението си, Той ще ни благослови. Бог ни бе проверявал и изпитвал в тази област. Знаехме, че и врагът ни подлага на изпитание. Сякаш дяволът ни казваше: „Сега ще видим доколко сте сериозни по въпроса с раздора. “

Има случаи, при които ако прекарате известно време далеч от определен човек, това ще промени позицията ви към цялостното взаимоотношение. Дейв и аз обсъдихме и се молихме за това. И двамата чувствахме, че като цяло, ще е по-добре за връзката ни с нея, ако тя работи някъде другаде. Отидохме при нея, споделихме открито чувствата си с нея и тя се съгласи.

Не след дълго Лаура ни съобщи, че възнамерява да се омъжи. Възникнаха нови несъгласия по въпроса за нашите финансови задължения за сватбата. Отношенията й с мен в месеците преди сватбата и дори на самия ден бяха доста хладни. И макар че живееше само на петнадесет минути път от нашия дом, през първите шест месеца тя рядко идваше и се обаждаше.

Една вечер, докато лежах в леглото и плачех, се обърнах към Дейв и казах: „Лаура не ме обича вече. “ За мен това бе едно изключително болезнено чувство, както би било и за всяка майка. Когато едно дете отхвърли родителите си, те рискуват да почувстват, че напълно са се провалили в областта на родителството.

Дейв се опита да ми обясни, че Лаура ще промени отношението си, ако й дам малко време. „Тя има нужда да прекара известно време сама – каза той. – Ще разбере, че животът е малко по-различен от това, което е очаквала. Ще открие, че в края на краищата мама и татко не са чак толкова лоши. “

Дейв беше прав. След време започнахме да я виждаме по-често. Внимавахме да не се месим в нейните работи. Осъзнахме, че тя много се засяга, ако се опитваме да й казваме какво да прави. Не беше разумно даже да и предлагаме нашето мнение. През онези месеци тя спря да ходи на църква и разбира се, ние бяхме загрижени за това. Но знаехме, че е важно да не се караме с нея по този въпрос.

Трябваше да я обичаме точно на това място, където се намираше в момента, и да позволим на Бог да извърши необходимото. Молехме се за нея, обичахме я и чакахме. Не твърдя, че правехме всичко това без емоционално страдание. Беше ни трудно, като виждахме, че страни от църквата, докато ние служехме на Бога на пълен работен ден. Бог е номер едно в нашия живот и ние искахме да Го направим номер едно и в нейния.

След като напусна Живот в Словото, тя бе приета на работа в една адвокатска фирма. Там започна да вижда какво точно представлява светът. От време на време ходеше на църква, но не беше сериозно посветена на Господа. Не спря да вярва, но ако не вземеше решение, я очакваха неприятности. Ако сте християнин, вие или упорито напредвате, или отстъпвате и отпадате. Не може да сте в застой. Ако не напредвате, неминуемо ще се върнете назад. Като родител е много тежко да гледате как децата ви се борят в тази област, тъй като знаете, че ако им натрапите разбиранията си за духовния растеж, това само ще усложни нещата.

След един период от време Лаура се почувства нещастна. Тя сметна, че ако си намери нова работа, това ще й помогне да оправи нещата. Отиде да работи в едно държавно училище за слепи. Винаги се бе радвала да помага на страдащи хора и почувства, че там ще бъде по-щастлива. Това наистина й помогна за малко, защото беше нещо ново. Но скоро в нея се завърна същото неудовлетворение.

Когато напускаше нашето служение, ние й бяхме казали, че вратата ни ще бъде отворена, ако иска да се върне. Но първо трябваше да се посвети на Бога в духа. До този момент вече й бяхме доказали, че ще я приемем такава, каквато е. Тя знаеше, че я обичаме. Можехме дори да говорим с нея за нуждата й да започне отново редовно да посещава църквата и да спре да се отчуждава от Бога. Тя се съгласи с това, но не беше готова да го извърши в живота си.

Накрая дойде моментът, когато искаше отново да се върне и да работи при нас. Осъзнаваше, че действително се нуждае да извърви пътя на посвещението. Разбираше какъв живот трябва да води, за да може да работи за служението и вярваше, че връщането й на работа при нас ще й помогне да извърви този път. Проведохме няколко дълги разговора и всички се съгласихме да опитаме отново.

Наскоро отпразнувахме първите й пет години в служение. Тя работи за нас доста дълго, а после се отвори и възможност за нейния съпруг да започне работа при нас като озвучител при пътуванията ни. Той заемаше този пост доста време, преди да бъде повишен да отговаря за пътуванията.

Той и Лаура се справиха прекрасно. Разбираме се много добре и всички сме щастливи. Те и двете им деца все още пътуват навсякъде с нас.

Това започна като една ситуация, при която прекалената близост причиняваше неприятности. Но всички ние узряхме и придобихме достатъчно мъдрост, за да се справим с нещата. Съумяхме да се върнем към нормалния живот.

Все още се удивявам, като разбирам колко нещастие съм причинявала на самата себе си, когато се опитвах да променям хората. Никога не се получаваше. Бог успя да направи с лекота и то за кратък период от време това, което аз се бях опитвала години наред.

Родителите трябва да внимават да не пречупят духа на детето. Грубите и прекалени наказания могат да доведат точно до това. Детето може да прави всичко, на което е способно, но ако родителят е непрекъснато недоволен, това ще изтощи детето и ще пречупи духа му. То няма да иска да опитва повече. Може да се откаже и да се разбунтува, като защита срещу непрекъснатите ви критики.

Бащи, не дразнете и не предизвиквайте децата си да се гневят  (не ги раздразвайте, така че да ги докарате до ярост), но ги отглеждайте  (нежно) в обучението, дисциплината, в съветите и наставлението на Господа.  (Ефесяни 6:4)

Свободата е един от най-големите дарове, които можем да дадем на човека. Любовта освобождава човека да бъде това, което Бог го е създал да бъде. Тя не се опитва да го манипулира заради лични облаги. Любовта помага на хората да преодолеят слабостите си и рано или късно ги преобразява в любящите същества, каквито Бог първоначално е възнамерявал да бъдат. Ако обичате някого, освободете го и ако това е истинска любов, той ще се върне при вас.

Молитвата ми е, след като споделих примери от моя личен живот, да съм ви помогнала да не допуснете някои от същите грешки, които направих аз. Или ако вече изживявате болката от някое съсипващо ви взаимоотношение, вземете решението да унищожите раздора в него. Вероятно сте готови да предприемете стъпка на простителност.