В очакване на сила

Потулено като грапавина под легло от рози в разказа на Матей е следното разкритие: „Единадесетте ученици отидоха в Галилея, на хълма, където Иисус им определи. И като Го видяха, Му се поклониха; а някои се усъмниха“ (Матей 28:16-17, курсивът мой). Трите години спектакъл от чудеса не са им достатъчни. Нито пък четиридесетдневният Следвъзкресенски лагер. Виждали са как той опразва гробове и диктува посоките на вятъра. И все пак се усъмняват.

Не може да бъде. Че кой друг би го познавал по-добре от тях? Задайте им някакъв въпрос по христология. Давайте. Питайте ги каквото и да е. Дали си е тананикал, докато е вървял по прашните пътища? Как се е молил преди хранене? Заповядвал ли е на бурите и насън? И ако го е правел, дали бурите и тогава са се покорявали? Единадесетте знаят. Те лично познават кой е Христос.

Някои от тях лично са наблюдавали и мъченията на Христос. Йоан е замижавал при всеки удар на чука. Мария е плакала, докато синът й е викал от болка. Били са достатъчно близо дори да бъдат опръскани от кръвта му. Затова добре помнят страданията му. А когато настъпва моментът да приготвят тялото за погребение, точно те са го извършили.

Те са и първите, които пристъпват неуверено край опразнената гробница. Петър е докосвал хладните каменни стени. Тома се е взирал в дланите на Исус като хиромант. И в продължение на четиридесет дни Христос ги е поучавал. Цели четиридесет дни! Можете ли да си представите да бъдете на шестседмичен семинар с преподавател, който е бил мъртъв? „Разкажи ни пак! Как точно се завърна от отвъдното?“

Лично тренирани от Христос. Свидетели на най-преломните моменти в човешката история. Сигурно вече би трябвало да са готови. Но очевидно те не са. „А някои от тях все още се съмняваха“ (17 ст., ЖТ).

Въпросите жужат като селски мухи. Дори след хиляди разговори край лагерни огньове и след като дневниците им са изпълнени с главозамайващи преживявания, някои от тях все още изпитват съмнения. Все още се дърпат: „Не съм напълно убеден.“

Какво да ги прави Исус такива хора? Много хубав въпрос. Какво можеш да ги правиш хора, които тъпчат на едно място, закачени за фразата „все още“?

„Все още се притеснявам.“

„Все още си клюкаря.“

„Все още бракът ми не е наред.“

„Все още се разкъсвам между чашката и богослужението.“

„Все още скърцам със зъби, когато ми се обади бившият ми приятел.“

Странна е утехата, която намираме в остатъчните съмнения у единайсетте. А я търсим, понеже и ние си имаме свой набор от колебания. Какъв е отговорът на Христос за всичко това? Има ли нещо, което той ще иска да каже на затъналите в тресавището „все още“?

Категорично, има! Сигурно напътствията му ще ви изненадат. Същото, което той казва на единайсетте, казва и на нас. „Не напускайте Йерусалим все още. Изчакайте тук, докато Отец не ви даде Светия Дух, както съм ви обещал“ (Деяния 1:4, СЕУ).

Какво казва Исус на съмняващите се ученици? „Изчакайте.“ Преди да се пръснете, притихнете за малко. Преди да тръгнете, поседнете. „Останете тук, в града, докато Светият Дух не дойде и не ви изпълни със сила от небето“ (Лука 24:49, ).

Което и правят. „Те се събираха в горната стая на къщата, където живееха тогава… Всички те се събираха редовно за молитва заедно с майката на Исус Мария, няколко други жени и братята на Исус“ (Деяния 1:13-14, ЩТ).

Имат достатъчно причини да се махнат оттам. Някои си имат отговорности в бизнеса, други – на фермата. Освен това същите войници, които са екзекутирали Исус, все още обикалят по улиците на Йерусалим. Предостатъчно основания да изоставят тайната квартира и да се пръснат всеки откъдето е. Но те остават. И то остават всички заедно.

„Те се събираха редовно.“ Представете си 120 души, натъпкани в една къща. Колко ли потенциални конфликти могат да се зародят в такава група? Та те са като буре с барут. Натанаил ще гледа Петър на кръв, загдето се е отрекъл от Христос край огъня. Но Петър поне е бил близо до огъня. Той би могъл да обвинява останалите, че са се пръснали. А жените на свой ред хвърлят искри към всички онези, които са си плюли на петите страхливо, вместо да съпроводят Учителя си до кръста. Конфликтите в горната стая са назрели. Мария може да поиска специално отношение. Кръвните братя на Исус също са там. Преди време те са се опитали да задържат Исус. Кой може да гарантира, че сега няма да се опитат да задържат и учениците му? А и жените, впрочем, какво търсят в горната стая? Това си е мъжко събрание. Кой ги е викал тук? Горчилка и гордост, мнимост и мнителност – стаята е потенциален аквариум за всевъзможни пререкания. Но никой не драсва клечката. Те остават заедно – и което е още по-важното, те се молят заедно.

„Всички тези единодушно бяха в постоянна молитва“ (14 ст., РИВ). Марк прибягва до същата гръцка дума, тук преведена „постоянна“, за да опише как една лодка се е носела по вълните в очакване на Христос. По това време Учителят, проповядвайки на галилейското крайбрежие, е заръчал на последователите си да подготвят една ладия и да го чакат (Марк 3:9). Тогава лодката е била в постоянна готовност за идването на Христос. И сега същото се случва с горницата. Минава един ден. После втори. След това цяла седмица. От тяхна гледна точка това чакане може да продължи безкрайно. Но те не излизат от стаята. Вместо това предпочитат да останат в очакване на Исус.

И тогава изведнъж, дръжте се за стола, всичко се случва толкова бързо, че отначало никой не си дава сметка:

В деня на Петдесятница, седем седмици след възкресението на Исус, вярващите се бяха събрали заедно на едно място. И внезапно от небето долетя звук като рева на могъща вихрушка в небесата над тях и изпълни къщата, където се бяха събрали. После нещо като пламъци или огнени езици се появиха и застанаха над всекиго от тях. И всеки присъстващ се изпълни със Светия Дух (Деяния на апостолите 2:1-4,).

Колебливците се превръщат в пророци. Петър започва да проповядва, хората се събират и Бог отваря портите пред най-великото движение в човешката история. И всичко това започва просто защото последователите на Христос са били готови да изпълнят едно нещо – да изчакат на указаното място за сила.

Ние обаче обмисляме надълго и нашироко дали си струва да последваме примера им. Че на кого му стига времето за чакане? Дори самата мисъл за това ни кара да пъшкаме от съклет. Обаче изчакването не е равносилно на бездействие. Напротив. То е заредено с много конкретно действие. Христос не ни призовава към лениво чакане, а към активно очакване. Разликата е значителна. Когато чакащ автобуса, обикновено не го правиш мързеливо и разсеяно. По-скоро очакваш с нетърпение, на пръсти, с надежда. По същия начин се очаква да очакваме и Бога. С трепет. С надежда. С ревност. Невероятни обещания са дадени на онези, които го правят така. „Онези, които чакат ГОСПОДА, ще подновят силата си, ще се издигат като орли. Ще тичат и няма да отслабнат, ще ходят и няма да се уморят“ (Исая 40:31).

На всички онези, които все още се борят с нещо, Бог казва: „Очаквай ме.“ И то ме очаквай на указаното място. На нас Исус не е заръчвал да стоим в Йерусалим, но ни е казал да стоим в правдата, в истината, в спасението. „Ако не слушате гласа на ГОСПОДА и се бунтувате срещу ГОСПОДНАТА заповед, тогава ръката на ГОСПОДА ще бъде против вас, както беше против бащите ви“ (I Царе 12:15). Изпълваш ли джоба си по непозволен начин? Предлагаш ли тялото си на някого, с когото не споделяш фамилно име и който не носи халката ти? Прилича ли устата ти на ниагарски водопад от сплетни? Ако съзнателно си застанал на автостоп в очакване на непозволени изкушения, помни следното. Оттук Бог няма да мине. По-добре отиди на автобусната спирка на послушанието. „Светият Дух… е подарък от Бога за онези, които му се покоряват“ (Деяния 5:32, ТЕУ).

И докато го очаквате на указаното място, нека да е с подходящите хора. Дали Светият Дух ще благославя свадливи ученици? Според апостол Петър пререканията пречат на молитвите. Той казва на съпрузите: „Живейте със съпругите си в разбирателство. […] По този начин нищо няма да препятства на молитвите ви“ (I Петър 3:7, НСУ). Да очакваш Бога означава да изглаждаш конфликтите, да даваш прошка за обидите, да разрешаваш излишните словоборства. „Винаги поддържайте единството си в Светия Дух и се обвързвайте помежду си с мир“ (Ефесяни 4:3, ЖТ).

Преди няколко години си купихме един трамплин за задния двор на къщата. Една събота следобед видях как и трите ни дъщери скачат на него. Като всички нормални деца, и те понякога не се разбират помежду си. Този следобед обаче по някаква причина те бяха решили да бъдат първи приятелки. Докато една от тях скачаше, другите й ръкопляскаха. Ако някоя паднеше, другите й подаваха ръка. Усетих как гръдният ми кош се изпълва с гордост. И познайте какво направих няколко минути по-късно. Присъединих се към тях. Не устоях на изкушението. Тяхното разбирателство ме зарадва. Също както нашето разбирателство радва Христос. Той ни е дал обещание: „Когато двама-трима са се събрали заедно заради мен, бъдете сигурни, че и аз ще бъдат там“ (Матей 18:20, М80).

Искате ли да имате сила в живота си? Тя ще идва винаги, когато се стараете „да живеете в мир с всекиго, доколкото е възможно“ (Римляни 12:18, ЖТ).

Ще идва и когато се молите. В продължение на десетина дена последователите на Христос не престават да се молят. Тази десетдневна молитва плюс няколкоминутната проповед довеждат до спасяването на три хиляди души. Дали ние не обръщаме тенденцията? Предпочитаме да се молим няколко минути и после да проповядваме десет дена. Апостолите правят друго. Подобно на ладията, която е очаквала Христос, и те постоянстват в неговото присъствие дълги дни. Те устояват на указаното място за молитва.

Мнозина библейски автори пишат за това място. В послания към различни църкви ранните християни получават призиви:

•  да се молят без прекъсване (I Солунци 5:17);
•  винаги да бъдат в молитва (Римляни 12:12);
•  да се молят по всяко време и по всеки повод (Ефесяни 6:18).

Помните ли наречието „постоянно“, което описваше молитвената обстановка в йерусалимската горница? Една дума със същия корен се използва на друго място, за да опише и какви трябва да бъдат собствените ни молитви: „Постоянствайте в молитва и бдете в нея с благодарение“ (Колосяни 4:2).

Тежичко ли ви звучи? Сигурно се питате: Работата ми не търпи отлагане. Децата ми очакват вечеря. Сметките ми няма кой друг да ги плати. Как тогава да си позволя лукса да стоя на едно и също място в молитва? Непрестанната молитва може да звучи като много сложно нещо. Но не е задължително да бъде такова.

Опитайте следното. Променете представата си за молитвата. Възприемайте я не толкова като дейност за Бога, колкото като съзнание за Бога. Пробвайте да живеете с непрестанно съзнание за Божието присъствие. Когато чакате на опашка да застраховате колата си, си кажете: „Благодаря ти, Господи, че си тук.“ Докато пазарувате в зарзаватчийницата, изповядайте наум: „Приветствам присъствието ти, Царю мой.“ Докато миете чинии, пейте хвалебни песни на Създателя. Подобно нещо е практикувал известният автор брат Лорънс. Той обичал да нарича себе си „господар на тенджерите и тиганите“. В своята книга „Практикуване на присъствието на Бога“ той пише следното:

За мен времето за работа не се различава от времето за молитва. И в целия шум и суета на кухненската стая, докато едновременно няколко души искат различни неща на висок глас, аз притежавам Бога със също толкова осезаем мир, колкото го изпитвам, когато съм на колене в блаженото тайнство на личната молитва.

Макар и новобранец в Лигата на устойчивите молители, определено мога да кажа, че се наслаждавам в това приключение. Намирам голяма сила в провеждането на два вида разговори – с някого до мен и с Някого у мен. Откривам, че е напълно възможно едновременно и да изслушвам човека до мен, и да се моля за напътствие свише. Когато някой приятел ми споделя своя трудност, често тихичко се моля наум: „Боже, имам нужда от помощта ти сега.“ И Бог винаги ми отговаря. Освен това с всеки изминал ден все повече откривам удоволствието от това, да пия непосредствено от извора. Затова през целия ми ден, независимо с какво се занимавам, мислите ми са белязани от подобни изрази: „Напътствай ме, Татко. Прости ми тази мисъл, моля те. Закриляй дъщерите ми днес.“

И една последна забележка. В йерусалимската горница е имало 120 ученици на Христос. Ако историците са прави, че по онова време в Палестина са обитавали към 4 млн. души, това означава, че в ранната църква по-малко от 1 на 30 000 души е бил християнин. Пък вижте само до какъв плод са довели техните усилия. Или да го кажем по-правилно, вижте само какъв плод е произвел Светият Дух в техния живот. Можем само да се чудим какво би се случило, ако и ние, които „все още“ се борим с някои стари тежести, решим да постъпим като тях. Да очакваме Господа на указаното място.

следваща глава Ръкавици за Бога