6 – Господи, научи ни да се молим!
След погребението на баща си, моят приятел Боб Тиндейл прелистваше старата Библия, която беше една от най-близките спътници на баща му. Неговият поглед попадна върху написаните на ръка бележки в полето: „ИСУС НЕ НИ УЧЕШЕ КАК ДА ПРОПОВЯДВАМЕ. ТОЙ НЕ НИ УЧЕШЕ КАК ДА ПЕЕМ. ТОЙ НИ УЧЕШЕ КАК ДА СЕ МОЛИМ.”
Роберт Тиндейл бе прав. Молитвата беше приоритет за Исус. В Евангелието на Марко се казва по отношение на Христовото Служение: „И сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе, и отиде на уединено място и се молеше” (Марк 1:35). В средата на Исусовото служение след удивителното нахранване на петте хиляди души, Матей казва, че Исус отиваше сам в планината да се моли (Матей 14:23). Лука свидетелства, че в края на Своето земно служение, Исус отиваше по навик да се моли (Лука 22:39-41).
Исус направи молитвата навик и Той учеше другите да се молят по Неговите думи и пример. В Евангелията откриваме, че най-вълнуващата работа, която Исус вършеше, беше да се моли; тогава, преливащ от помазание и съчувствие, Той излизаше от тези места на ходатайство, за да прибере плодовете от битките, които беше спечелил в молитва – мощни чудеса, авторитетни откровения, чудесни изцеления и освобождения.
Тъй като молитвата беше постоянен спътник в Неговия живот, не е учудващо, че дори, когато срещна присмеха и проклятията на подигравателите при кръста, първите думи, които Той произнесе, докато висеше там, бяха молитва (Лука 23:34).
Исус срещна смъртта, както беше срещнал живота – без страх. Когато умираше, предаде Духа Си в ръцете на Отец и каза: „Свърши се” (Йоан 19:30).
Но ние не бива да считаме, че Христовата смърт отбеляза края на Неговото молитвено служение. Авторът на Посланието към Евреите казва, че Исусовото служение в Небето днес е ходатайство: „(Той)… може съвършено да спасява тия, които идват при Бог чрез Него, понеже всякога живее, за да ходатайства за тях” (Евреи 7:25). Настоящото служение на Исус в Небето е молитвата. Аз съм в Неговия молитвен списък и ти също си там.
Исус никога не правеше нещо безсмислено или нещо, което нямаше никаква стойност; нито пък изисква ти да правиш това. Точно сега Той ти предлага най-високото от всички призвания. Повтаря ти думите, които отправи към учениците Си в Гетсиманската градина: „Не можахте ли да бдите с Мен един час? Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото немощно” (Матей 26:40-41). Исус иска да се научиш как да прекарваш определено време с Него, как да прекарваш един час в молитва.
Мисля, че зная как се чувстваш. Аз съм Му казвал „да” много пъти. Имал съм желание, но не и дисциплина.
Спомням си една вечер, когато проповядвах на едно място, наречено Бронко Боул в Южен Далас. (Това беше игрището за боулинг, където се събирахме, след като Баптистката църква в Бевърли Хилс ни стана тясна.) Три хиляди юноши бяха в залата тази вечер и когато отправих покана, видяхме петстотин души да излизат напред за спасение.
Никога няма да забравя това. Както стоях пред това море от искрени лица и ги наставлявах за необходимостта от постоянен молитвен живот, нещо вътре в мен заговори: „А ти познаваш ли тази необходимост?” Когато напуснах платформата, другите помислиха, че отивам да разговарям с новообърналите се, но аз отидох в една странична стая, където паднах по лице пред Господа.
Бях объркан. Поглеждайки назад, считам, че това объркване беше навременно. Духът на Бог просто не ме оставяше да се захвана с нищо друго, освен с молитвеното служение.
Не искам да добиеш грешно впечатление. Ние се молехме в Бевърли Хилс. Често се молехме цяла нощ. Молехме се и имахме богата жетва. За четири години църквата нарасна от четиристотин до над три хиляди души. Но Бог искаше от мен да започна да практикувам ранно ставане сутрин, молитва до победа и ходене във властта и помазанието на Бог. Аз се нуждаех от всекидневно ходене, а не от лудо надбягване, за да наваксам в молитва поради някой специален случай.
В дните, когато бях младежки ръководител в Бевърли Хилс, бях поканен да проведа една младежка евангелизация в Хирфорд, Тексас. Винаги съм копнеел да бъда евангелизатор и се зарадвах на предложението. Поради това, че нито една деноминация в града не си сътрудничеше с другите, всяка служба в града трябваше да се провежда в различни църкви.
Евангелизацията не започна много добре. Първата вечер отидохме в Божията църква. Навън беше студено и вътре също беше студено. Аз проповядвах, колкото можах и отправих покана, но никой не излезе за спасение.
Следващата вечер отидохме в църква на Божието събрание. Имахме добро хваление и поклонение, но резултатите бяха като тези от предната вечер. Имах чувството, че всеки се питаше: „Кога той ще направи нещо? Кога ще стане това?”
Третата вечер бяхме в Методистката църква. Аз се постарах да пристигна по-рано, за да мога да остана насаме с Бог. Точно, когато търсех място да се моля, две монахини католички влязоха с една китара през задната врата. Те се насочиха право към мен и ме попитаха: „Брат Лий, би ли ни настроил китарата?”
Сепнат от странния въпрос, аз се вторачих в тях и казах: „Добре… аз… да, ще я настроя.” (Как да кажеш „не” на две монахини католички?) Ние отидохме в една странична стая, където настроих китарата.
Доловила моята нервност поради това, че времето ми за подготовка преди службата отлиташе, едната от монахините постави ръката си върху моята и каза успокояващо: „Не се тревожи, брат Лий, днес ние сме се молили за теб осем часа.”
Аз трудно можех да повярвам на това, което тя каза, но все пак почувствах признателност, дори облекчение. Тя положи ръце върху мен и започна да говори на езици. За няколко секунди аз не знаех дали съм земен или небесен жител, но знаех, че бях с две жени, които истински познаваха Бог!”
Когато свършиха, едната от тях ми каза: „Означава ли нещо за теб фразата „свърши се”, брат Лий?”
Тръпки преминаха през цялото ми тяло, защото това беше моята тема за тази вечер.
Службата започна и аз проповядвах на един от тези поставени от дясно и високо, методистки амвони. В края на проповедта отправих покана и стотина млади хора излязоха напред.
Следващата вечер трябваше да проповядвам в Католическата църква. Отидох там рано и въздъхнах с облекчение, когато видях двете монахини да влизат от задната врата, носейки със себе си тяхната китара. Този път аз изтичах при тях и попитах: „Мога ли да ви настроя китарата?” Предишната вечер никак не ми беше до нея, но този път истински бях готов да я настроя.
Минахме ритуала по настройването на китарата и аз се приготвих за работа. Без да мигна с очи, казах: „Нека направим отново това, което правихме вчера.”
Те положиха ръце на мен и се молиха. Тогава сестрата, която не беше проговорила дума английски в мое присъствие, неочаквано попита: „Брат Лий, спомняш ли си жената с кръвотечението, която се допря до края на Исусовата дреха?” (Досещаш се, че това беше текстът, който бях избрал за моя проповед.)
Аз проповядвах и още сто души намериха Бог. В края на седмицата в този малък град бяха спасени петстотин човека.
Докато летях обратно за Далас, аз се опитвах да измисля как по най-смирен начин бих могъл да известя на моя персонал онова, което Бог беше направил чрез мен. „Как мина младежката евангелизация?” „О, не много лошо – имахме петстотин спасени. Беше добра седмица.”
Аз винаги съм искал да бъда евангелизатор. Сега знаех, че бях евангелизатор и това беше чудесно. Представях си множеството спасени хора и мислех как по-меко да съобщя за това, когато внезапно Святият Дух прекъсна размишленията ми:
„Сине – каза Той, – бъди честен. Ти въобще не си направил нищо в тази мисия.”
Моята уста остана отворена от изненада.
Гласът вътре в мен продължи: „Всичко, което се случи, беше в резултат на това, че някой друг беше платил цената.”
Тези думи кънтяха в ушите ми години след това. Платил цената! Някой друг беше платил цената.
През 1978 година, когато пастор Конатсер премина и Бог не ми позволи да стана пастор на Баптистката църква в Бевърли Хилс, моето объркване достигна кулминационната си точка. За мен не съществуваше нищо друго, освен повикът за молитва. Аз трябваше да отговоря на този повик, на това призвание, което беше по-високо от призванието да проповядвам. Взех моето малко семейство и се върнах обратно в Килгър, Тексас. Тогава срещнах В. Уилхит и силното ми желание за молитва се превърна в свята дисциплина.
В онези дни, когато търсех мъдрост, както човек би търсил загубени пари или скрито съкровище, Господ започна да ми открива нови неща за молитвата, които не съм знаел преди. Като продължавах да викам към Него, Той изливаше в духа ми откровение след откровение.
Междувременно, след като Той ми заповяда да отида в Рокуол и да събера Неговите деца там, аз бях освободен от теологията, според която „голямото е по-добро”. Отидох в Рокуол с една единствена мисъл в ума и тя беше, да науча няколко човека как да се молят. Не знаех, че бях движен точно към корена на същото нещо, което разцъфна в изливането на Божията сила през първото столетие. Знаех само, че трябва да се моля и да науча другите как да се молят.
През 1981 година нашата църква беше на около една година, когато отидох в Ню Орлеанс да слушам Пол Йонги Чо, пастор на Църквата на пълното благовестие в Йоидо, Сеул, Южна Корея – най-голямата църква в света. Господ ми помогна да се срещна с него в една малка стая на църквата, провеждаща семинара. Когато моите очи срещнаха неговите, аз се почувствах така, сякаш гледах дълбоко в човешката душа.
Знаех, че имаме само минута, затова изговорих напосоки нещо като: „Д-р Чо, как изградихте такава голяма църква?”
Той ми се усмихна и без колебание отговори: „Аз правя две неща – моля се и се покорявам.”
Усмихнах се заедно с него, но вътре в себе си повтарях думите му: „Това е ключът – размишлявах вътрешно. – Точно това е. Молитва и покорство, Лари. Молитва и покорство.”
Никога няма да забравя тези думи. Има много хора, които искат да се покоряват, но те не се молят. Има също хора, които се молят, но нямат смелост да се покоряват. Обаче, ако искаме да навлизаме в силата и помазанието на Божия Дух, молитвата и покорството трябва да вървят ръка за ръка.
Убеден съм, че учениците не са били много по-различни от теб и мен. Също като нас, те трябваше да си ударят главите в стената, преди да дойдат при Исус и да Му кажат: „Господи, научи ни да се молим.”
Такъв беше начинът и за мен. Опитвах се да се моля със собствени сили, но знаех, че нещо липсваше. Продължавах да викам към Бог: „Господи, научи ме как да се моля. Научи ме как да се моля.” И един ден, след като тези думи бяха излезли от устата ми, уроците започнаха.