Съдържание Цялата книга на една страница

8 – ДУХОВНОТО МИСЛЕНЕ ЗА БОГА

Трябва постоянно да мислим за Бога, защото Той е източникът на живота и всички събития са замислени от Него (Римляни 11:36). Всяко добро нещо, което би ни хрумнало, идва от Него. Очевидно в такъв случай е по-правилно да мислим повече за самия Бог, отколкото за Неговите дарове.

Някой хора отричат, че Бог съществува (Псалм 14:1). Странно е, че в страните, където християнството е добре познато, има повече атеисти, отколкото в останалите страни. (Често в страните, където християнството не е разпространено, се ширят други религии). Струва ми се, че за това има три причини. Когато хората съзнателно отхвърлят откровението, направено от самия Бог (независимо дали чрез творението, съвестта или Писанието), Той често ги оставя да закоравеят в своето неверие. Второ, много често тези, които отхвърлят светлината на истината, стават жертва на заблуди. На трето място, ако хората са решени да не виждат светлината, колкото по-ярка става тя, толкова по-здраво те затварят очите си!

Някой признават, че има Бог, но рядко се сещат за Него. Тяхното знание за Бога няма отражение в живота им (Тит 1:16).

На други мислите им са толкова преизпълнени с нещата от този свят, че е невъзможно да мислят за Бога, както би трябвало. (Нямам предвид хората, които живеят в отявлен грях, а тези, които показват все пак някаква религиозност).

Неспособността на някой хора да мислят за Бога се дължи на факта, че са твърде заети в задоволяване на собствените си похоти (Филипяни 3:19). Необходимо е да знаем, че и истинските вярващи могат временно да проявят нехайство по един от изброените начини и така да загубят духовната си нагласа. Но ако те се разтревожат и започнат да тъжат за загубата, тогава нека знаят, че отстъплението е временно и не е показател за постоянна безбожност. Фактът, че човек е изушаван от нечестиви мисли не е доказателство, че е недуховен. Дори изпадането в грях не е такъв белег, ако впоследствие се наблюдава разкаяние и завръщане в Божиите пътища. Съзнателния отказ изобщо да се мисли за Бога в много голяма степен говори за наличието на недуховна същност. Такъв отказ често произтича от факта, че хората са толкова завладени от похотите си, че даже не се осмеляват да мислят за съвършения Бог. Те съзнават, че подобно мислене автоматично ги осъжда като виновни.

Има две неща, които са признак на духовния начин на мислене. Първото е чувството на наслаждение при мисълта за това, какъв е Бог. Духовните хора обичат да мислят за добротата, святостта, могъществото, мъдростта и благодатта на Бога. Тези мисли освежават духа им, независимо от положението, в което се намират. Недуховните хора са щастливи с Бога само когато Той им дава добри неща! Но да можеш да кажеш дори в страдание или трудност: “Защото тоя Бог е наш Бог до вечни векове; Той ще ни ръководи дори до смърт (Псалм 48:14), е доказателство за богоугоден ум и за присъствието на Божия живот в теб. Наближава денят, в който при славното идване на Христос Бог ще изяви Себе Си на всички. Тези, които сега изпитват наслада от същността на Бога, могат да очакват събитието с копнеж. Недуховните не намират радост в подобна перспектива.

Вторият признак за духовна нагласа е светия страх и почит към Бога, защото Божията безкрайна святост и могъщество изискват от нас най-дълбоко страхопочитание. Само устремените към духовното могат да съчетаят и двете. Нечестивите не могат да се наслаждават на това, от което се боят, както и не могат да се страхуват от това, което обичат. Но имайки в себе си вече любов към святостта, хората с духовни копнежи могат едновременно да се наслаждават и да изпитват страхопочитание от славата на Божията безпределна святост. Всяка мисъл за Бога, която не ни носи коренопреклонен страх от Него, най-вероятно не е белег на духовен ум.

Задължението да изпитва коренопреклонен страх от Бога е може би най-важното от всички задължения на един вярващ. То е самото ядро на истинското християнство. Страхът от Бога е начало на мъдростта и без него изпълнението на всички останали задължения губи своята стойност.