Съдържание Цялата книга на една страница

7 – ИСТИНСКИЯТ ИЗРАЕЛ

Двете видения в тази глава (ст. 1-8 и ст. 9-17) са все още част от Шестия Печат, даващ разрешение на проблема за падането на Израел. Но те също съставляват прекъсване или пауза, период на отлагане между шестия и седмия печат, който служи да се усили усещането за очакване, от което се оплакват светиите в 6:10, тъй като този раздел е отчасти божественият отговор на тяхната молитва (сравнете отлагането между шестата и седмата тръби, 10:1-11:14). Преди падането на Ерусалим християнството все още е било до голяма степен отъждествявано с Израел, и бъдещето на двете е било свързано. Християните не са били сепаратисти; те са се считали за истинските наследници на Авраам и Мойсей, тяхната религия е била изпълнението на всички обещания към бащите. За Църквата е било напълно немислимо да съществува напълно отделена от Израелската нация и от Святата Земя. Така, ако Божият гняв ще се излее върху Израел с цялата ярост, изобразена в Шестия Печат, водейки до разтопяването на небето и земята и до унищожаването на човечеството, какво ще стане с Църквата? Какво ще стане с верните, които живеят сред една срутваща се цивилизация? Ще бъде ли унищожен вярващият остатък в идещия гняв заедно с враговете на вярата?

Отговорът, даден в тези видения е, че “Бог ни е определил не на гняв, но да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос” (1 Солунци 5-9): Църквата ще бъде запазена. Всъщност, предвид идещия съд върху Израел, Господ даде ясни наставления за това как да се избяга от Скръбта (вижте Матей 24:15-25; Марк 13:14-23; Лука 21:20-24). Християните, живеещи в Ерусалим, са се покорили на пророческото предупреждение и са били опазени, както посочва Марселъс Кик в своето изследване върху Матей 24: “Едно от най-забележителните неща относно обсадата срещу Ерусалим е било чудотворното бягство на християните. Пресметнато е, че над милион юдеи изгубват своя жвот в тази ужасна обсада, но нито един от тях не е християнин. Нашият Господ посочва това в стих 13: ‘Но който устои до края, той ще бъде спасен.’ Че този ‘край,’ за който се говори, не е прекъсването на живота на християнина, а краят на Ерусалим, е очевидно от контекста. Непосредствено след този стих Христос продължава, като казва точното време на края. Християните, които доживеят до края, ще бъдат спасени от ужасната скръб. Христос също посочва времето за християнина да избяга от града, за да бъде спасен по време на неговото разрушаване. Това се потвърждава в паралелен текст (Лука 21:18): ‘Но и косъм от главата ви няма да загине.’ С други думи, по време на запустяването на Ерусалим християните ще бъдат невредими, макар в периода преди това някои да изгубят живота си поради гонения.”[1]

 

144 000 подпечатани (7:1-8)

 

1 След това видях четири ангела, стоящи на четирите ъгъла на земята и държащи четирите земни ветрове, за да не духа никакъв вятър по земята, нито по морето, нито върху някое дърво.

 

2 И видях друг ангел да се издига от изток, у когото беше печата на живия Бог; и той извика с висок глас към четирите ангела, на които беше дадено да повредят земята и морето и каза:

 

3 Не повреждайте земята, нито морето, нито дърветата, преди да ударим печат върху челата на слугите на нашия Бог.

 

4 И чух числото на подпечатаните, сто и четиридесет и четири хиляди подпечатани от всичките племена на израилтяните:

 

5 от Юдовото племе, дванадесет хиляди подпечатани; от Рувимовото племе, дванадесет хиляди ; от Гадовото племе, дванадесет хиляди;

 

6 от Асировото племе, дванадесет хиляди; от Нефталимовото племе, дванадесет хиляди; от Манасиевото племе, дванадесет хиляди;

 

7 от Симеоновото племе, дванадесет хиляди; от Левиевото племе, дванадесет хиляди; от Исахаровото племе, дванадесет хиляди;

 

8 от Завулоновото племе, дванадесет хиляди; от Йосифовото племе, дванадесет хиляди; от Вениаминовото племе, дванадесет хиляди подпечатани.

 

1-3 Св. Йоан вижда четири ангела стоящи при четирите краища на Земята, божествени посланици, на които е дадено да повредят Земята и морето; при все това те възпират Четирите Ветрове от земята, за да не духа никакъв вятър върху Земята или върху морето, или върху някое дърво. Докато Земя и Море са в родителен падеж, дърво е във винителен, посочвайки, че св. Йоан желае да привлече специално внимание върху него. В цялата Библия дърветата са образи на хора (Съдии 9:8-15). В частност, те са символи на праведните (Изход 15:17; Псалм 1:3; 92:12-14; Исая 61:3; Еремия 17:5-8).[2]

В Писанието вятърът се използва във връзка с идването на Бога и с действието на Неговите ангели в благословение или проклятие (сравнете Битие 8:1; 41:27; Изход 10:13, 19; 14:21; 15:10; Числа 11:31; Псалм 18:10; 104:3-4; 107:25; 135:7; 147:18; 148:8; Йоан 3:8; Деяния 2:2). В този случай ангелът говори за сироко, горещия пустинен бурен вятър, който съсипва растителността, като образ на Божия пламтящ съд върху нечестивите (сравнете 16:9, обратно на 7:16):

 

Ако и да е той плодовит повече от братята си,

Пак източен вятър ще дойде,

Вятър от Господа ще възлезе из пустинята,

Та ще престане изворът му,

И ще пресъхне кладенецът му;

Ще ограби всичките му съхранени отбрани съдове.

Самария ще носи наказанието си,

Защото възстана против своя Бог;

Ще паднат от меч,

Младенците им ще бъдат разтрошени,

И бременните им жени разпорени. (Осия 13:15-16)

 

Както видяхме,[3] връзката на ангелите с “природата” не е “само” образ. Бог наистина управлява климатичните явления чрез Своите ангели, и Той използва времето като посредник на благословение и съд. От първия си стих Библията е написана на основата на това, което Гари Норт нарича космически персонализъм: “Бог не създаде самосъществуваща вселена, която сега е оставена да действува чрез автономните закони на природата. Вселената не е гигантски механизъм, като часовник, който Бог е навил в началото на времето. Нашият свят не е механистичен, нито е автономна биологична цялост, растяща според някакъв генетичен код на космоса. Нашият свят бива активно поддържан от Бога през цялото врме (Йов 38-41). Цялото създание е неизбежно личностно и теоцентрично. ‘Понеже от създанието това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията . . .’ (Римляни 1:20).”

“Ако вселената е неизбежно личностна, тогава не може да има никакво явление или събитие в създанието, които да са независими от Бога. За никое явление не може да се каже, че съществува извън Божия всеобхватен план за вековете. Няма нетълкувани ‘груби факти.’ Нищо във вселената не е автономно. . . . Нищо в създанието не създава свои собствени условия за съществуване, включително законовата структура, според която нещо действува или се действува върху него. Всеки факт във вселената, от началото до края, е напълно тълкуван от Бога според Неговото съществуване, план и сила.”[4]

Четирите ангели въздържат съда според заповедта на друг ангел, който св. Йоан вижда излизащ от изгряването на слънцето, откъдето традиционно идват Божиите действия в историята (сравнете Исая 41:1-4, 25; 46:11; Езекиил 43:1-3). Този ангел идва като представител на Христос, Зората от горе, която ни е посетила (Лука 1:78), Слънцето на правдата, което е изгряло с изцеление в крилата си (Малахия 4:2; сравнете Ефесяни 5:14; 2 Петрово 1:19). Той притежава без мярка Духа (Йоан 3:34), Печата на живия Бог, с който Той бележи Своите хора, и по Чиято заповед присъдите върху Земята не са напълно изляти, докато ние – Христос и Неговите посланици – не сме подпечатали служителите на нашия Бог върху техните чела: Печатът на Духа (Ефесяни 1:13; 4:30) се поставя върху праведните преди Печатите на гнева да се поставят върху нечестивите; Петдесятница предшествува Всеизгарянето.

В библейския свят печатът означава даване на власт и сила, гаранция за защита и белег на собственост (сравнете 2 Коринтяни 1:21-22; 2 Тимотей 2:19). Главният старозаветен първообраз на символизма на св. Йоан е Езекиил 9:1-7, който показва Бог, заповядващ на изпълнителите да унищожат всеки човек в града Ерусалим; първите, които трябва да бъдат убити, са старейшините в Храма. Първо, обаче, Той заповядва на друг ангел “Мини през града, през Ерусалим, и тури белег върху челата на мъжете, които въздишат и плачат поради всичките мерзости, които стават всред него” (ст. 4). Праведните са белязани за защита, за да могат отстъпниците в Ерусалим да бъдат унищожени.

Така белегът върху челото е символ на човек, който е възстановен в общение с Бога. Един поразителен пример за това беше Първосвещеникът, чието чело беше белязано със златни букви, прогласяващи, че той е СВЯТ НА ГОСПОДА (Изход 28:36). Освен това, във Второзаконие 6:6-8 целият Божий народ е подпечатан на челата и на ръката с Божия Закона, точно както те се отличават в живота чрез вярно подчинение в мислене и в действие на всяка Божия дума.

Защитният “белег” в Езекиил 9 буквално е tav, последната буква от еврейската азбука. Древната еврейска форма на tav е била +, кръст – факт, който не е убягнал на ранната Църква, която е виждала в него “почти пророческо сведение за белега на кръста, както се използва той от християните, и е възможно употребата на този белег при водното кръщение да произлиза от този текст.”[5] Тертулиан е вярвал, че Бог е дал на Езекиил “самата форма на кръста, за който Той предсказа, че ще бъде белегът върху нашите чела в истинския Вселенски Ерусалим.”[6] Святото Кръщение, Печатът на Духа (2 Коринтяни 1:21-22; Галатяни 3:27; Ефесяни 1:13-14; 4:30; сравнете Римляни 4:11), белязва тези вярващи като пазещи завета слуги на нашия Бог, които ще бъдат запазени от Божия гняв, когато нечестивите бъдат унищожени. “Целта на подпечатването е била да запази истинския Божий Израел като свято семе. Тя не е била да ги спаси от скръбта, а да ги съхрани посред голямата скръб, която идва, и да ги прослави в нея. Макар че старият Израел ще бъде отсечен, нов и свят Израел ще бъде избран и подпечатан с Духа на живия Бог.”[7]

4-8 Числото на подпечатаните е казано на св. Йоан: сто четиридесет и четири хиляди подпечатани отт всяко племе на Израил, с дванадесет хиляди от всяко от дванадесетте племена. Числото 144 000 е очевидно символично: дванадесет (числото на Израел) на квадрат, и след това умножено по 1000 (десет и неговите множители символизират количествено много; сравнете Второзаконие 1:11; 7:9; Псалм 50:10; 68:17; 84:10; 90:4). Св. Йоан ни изобразява идеалния Израел, Израел какъвто е бил предназначен да бъде, с цялото му съвършенство, симетрия и завършеност; святата Божия Войска, подредена за битка според нейните хиляди (сравнете 1 Лет. 4-7). “Хилядата” е била основната военна единица в лагера на Израел (Числа 10:2-4, 35-36; 31:1-5, 48-54; 2 Царе 18:1; 1 Летописи 12:20; 13:1; 15:25; 26:26; 27:1; 28:1; 29:6; 2 Летописи 1:2; 17:14-19; Псалм 68:17). Това е значението на известното пророчество на Михей за Раждането на Исус: Макар Витлеем да е твърде малък, за да се числи “между хилядите на Юда,” твърде незначителен, за да бъдеш считан сериозно във военната стратегия на нацията, “от теб ще излезе за Мен Един, който ще бъде владетел в Израил,” Царят, Който ще установи Божията правда и мир до краищата на земята (Михей 5:1-15). На основата на този образ св. Йоан чува да се извикват имената на племената: Той слуша военната проверка на Господната Войска. В този случай, всяко от дванадесетте племена може да изведе на бойното поле дванадесет пълни дивизии, една съвършена по численост армия от 144 000 войници на Господа.

Така видението на св. Йоан за Израилевата армия е, според думите на Милтън Тери, “апокалиптична картина на това ‘свято семе,’ за което говори Исая в Исая 6:13 – този оцеляващ остатък, който е предопределен да остане като пън от паднал дъб след като градовете са опустошени и цялата земя е станала разорена – този ‘остатък от Яков,’ който ще бъде запазен от ‘погублението всред цялата страна’ (Исая 10:21-23). Това е същият ‘остатък според избора на благодатта,’ за който Павел говори в Римляни 9:27-28; 11:5. Бог няма да разруши Ерусалим и да запусти святите преди места преди първо да избере и подпечата избрано число като начало на нов Израел. Първата християнска църква е била съставена от избрани Божии служители на Бога от ‘дванадесетте пръснати племена’ (Яков 1:1), и краят на юдейската епоха е нямало да дойде, докато чрез служението на юдейските християнски апостоли не е проповядвано благовестието на царството по целия свят за свидетелство на всичките народи (Матей 24:14).”[8]

Св. Йоан утешава своите читатели: Съдът със сигурност ще се излее върху отстъпниците от Стария Завет, но самата Църква не е в опасност. Всъщност, истинският Заветен народ е в безопасност, жив и здрав. Макар Бог да разруши Ерусалим, унищожавайки последната следа от старозаветния световен ред и система на поклонение, Израел продължава. Заветните обещания към Авраам, Исак и Яков не са ни най-малко застрашени. Всъщност, изливането на Божия гняв при разрушаването на Ерусалим само ще служи да открие истинския Израел в по-голяма слава отколкото всякога преди това. Ерусалим е плячкосан и изгорен, неговите обитатели са избити и разпръснати; но Израел – всички хора, във всички племена – е подпечатан и спасен. “Така съдът не само е другата страна на монетата на спасението, но той също е действие на благодат и милост към Божия народ. Колкото и опустошително да беше падането на Ерусалим за верния остатък, без това падане не би останал никакъв остатък.”[9]

 

Редът на дванадесетте племена в Откровение

 

[Поставих това като отделен раздел, защото то несъмнено ще бъде най-изморителната за четене част от книгата. Читателят, който се изморява лесно, трябва да й хвърли бегъл поглед и да премине напред. Макар да се опитах да опростя дискусията доколкото е възможно, страхувам е, че все още тя изглежда прекалено сложна. Всичко това би било много по-лесно, ако знаехме нашите Библии толкова добре, както децата в синагогите от първи век: Ако знаехме наизуст имената на Якововите синове и техните майки, и над двадесетте различни подредби, с които те са изброени в Стария Завет (и причините за всяка подредба), ние почти веднага бихме разбрали какво е направил св. Йоан със своя списък и защо.

Някои бележки от Остин Фарър са особено уместни тук: “Предназначението на символите е да бъдат разбрани непосредствено, целта на тяхното обясняване е да се възстанови това разбиране и да се изгражда върху тях. Това е задача с известни трудности. Авторът не е обмислял съзнателно всеки смисъл, всяка взаимовръзка на своите образи. Те са работели при неговото мислене, те самите не са били обмисляни. Ако се стремим да ги изложим, ще изглежда, че интелектуализираме прекалено процеса на ума му, че представяме раждане на въображение като мисловна конструкция. Такова представяне не само злепоставя, но и унищожава вярата, защото никой не може да вярва в процес, който е представен по този начин. Осъзнаваме, че никой ум не би могъл да мисли с такава сложност, без да унищожи живота на плода от своето мислене. Въпреки това, ако не интелектуализираме по този начин, не можем въобще да го обясним; това е неизбежно изкривяване на метода, и читателят трябва търпеливо да го понесе. Нека да кажем веднъж завинаги, че установената практика на интелектуализирането не трябва да се приема буквално. Нямаме претенцията да правим разлика между това, което се разглежда аналитично, и това, което се замисля интуитивно в един ум, който изпълва своите образи с разум, и вкоренява своите мисловни действия във въображението. . . .”

“Читателят, който устои до края анализа, който следва, може естествено да попита, ‘Каква част от всичко това са разбрали събранията на Седемте Църкви, когато апокалиптичното пастирско послание на техния архиепископ е било четено на глас пред тях?’ Отговорът без съмнение е, че от схематичния анализ, до който достигаме, те не са разбрали нищо, защото са слушали Апокалипсиса на св. Йоан, а не педантичните размишления на настоящия автор. Те са били хора от своето поколение и постоянно са слушали Стария Завет в своите събрания, и са били обучени от проповедника (който може да е бил самият св. Йоан) да го тълкуват чрез определена установена практика. И така, без интелектуален анализ, те са приемали символите просто като това, което са означавали. Те биха разбрали това, което биха разбрали, и това би било достатъчно за времето, което са имали да го смелят.”][10]

Учените дълго са се чудили над реда на племената в списъка на св. Йоан. Очевидно Юда е изброен пръв, защото това е племето на Исус Христос; освен това, много хора са предполагали, че списъкът е подреден или случайно (предвид прекомерното внимание на библейските автори – и особено на св. Йоан – към подробностите, това е силно неприемливо), или е завинаги заключен в тайнственост (това е пълна надменност; винаги трябва да помним, че ако не можем да отговорим на един въпрос, някой вероятно ще може през следващите векове). Както обикновено, обаче, обяснението на Остин Фарър предлага най-пълна картина. Посочвайки, че имената на дванадесетте племена са написани върху портите на четириъгълния Нов Ерусалим (21:12), той предполага, че редът на племената отговаря на реда, в който портите са изброени: изток, север, юг, запад. Както можем да видим в първата диаграма (която като картите от древния свят е ориентирана на изток)[11], св. Йоан започва от източния ъгъл с Юда (защото подпечатващият ангел идва от изток, ст. 2), продължава през Рувим и Гад към Асир в северния ъгъл, тогава по северозападната страна с Нефталим и Манасия; започвайки отново (ще видим защо след малко), той изброява Симеон и Левий на югоизточната страна до Исахар на юг, завива зад ъгъла и продължава през Завулон и Йосиф, завършвайки с Вениамин в западния ъгъл.

1Защо св. Йоан нарежда списъка с племената по този начин? Най-вероятният отговор (на Фарър) се намира в Битие и Езекиил. Дванадесетте племена произлизат от дванадесетте синове на Яков, на които той е баща чрез съпругите си Лия и Рахил, и техните съответни слугини, Зелфа и Вала (юридически, децата на слугините принадлежаха на Лия и Рахил; виж Битие 29:31-30:24 и 35:16-18). Списъкът на синовете на Яков е както следва:

ЛИЯ:

Рувим
Симеон
Левий
Юда
Гад (от Зелфа)
Асир (от Зелфа)
Исахар
Завулон

РАХИЛ:

Дан (от Вала)
Нефталим (от Вала)
Йосиф
Вениамин

Когато пророкът Езекиил излага своето видение за идеалния Ерусалим, той също посочва дванадесет порти, по една за всяко племе (Езекиил 48:30-35).

2На пръв поглед, това сякаш няма много общо с видението на св. Йоан; но когато ги погледнем заедно, те изглеждат всъщност доста близки. Списъкът на Езекиил е подреден много симетрично. Езекиил разделя синовете на Лия на две големи групи от (“големи” и “малки”), уравновесявайки се една друга от север и от юг. Двамата сина на Рахил от изток гледат срещу двамата сина от Зелфа от запад; а под всяка двойка е един от синовете на Вала. Езекиил също слага Юда (царското племе) начело на първия списък с трима, като със Симеон си сменят мястото.

Фарър обяснява Йоановото преразглеждане на Езекиил: “Той прави истинска тройка за Рахил, като заменя името на Дан с Манасия. Всъщност, племето на Йосиф стана две племена, Ефрем и Манасия. Тъй като Ефрем е първородният наследник на Йосиф, Йосиф покрива Ефрем; Манасия е добавен. Страничен продукт от това подобрение е изчезването от списъка на Дан, един от Дванадесетте. Може би това не е било неприятно за Йоан; нека Дан да е Юда Искариот на патриарсите. Всъщност, Дан има съмнителна репутация (Битие 49:17; Левит 24:10-11; 3 Царе 12:28-30; Еремия 4:15 и 8:16). На края (Откровение 21:12-14), св. Йоан поставя имената на апостолите около града, като ги събира с племената. Не можем да предполагаме, че името на Искариот би стояло там, както и това на Дан.

“След това, относно изкуственото издигане на Юда: вместо да смени Юда със Симеон, св. Йоан просто слага Юда две места напред. Резултатът е, че Левий, а не Симеон, бива преместен от първите три. Смяната е вероятно умишлена, защото в новата диспенсация Левий е понижен. Свещенството е свързано с царската власт в племето на Юда, както авторът на Евреи обяснява толкова красноречиво; Левий няма специално положение (вижте особено Евреи 7:11-14).”[1]

 

Голямото множество (7:9-17)

 

9 След това видях, и ето голямо множество, което никой не можеше да изброи, от всеки народ, и от всичките племена, люде и езици, стоящи пред престола и пред Агнето, облечени в бели дрехи, с палмови клони в ръцете си,

 

10 и викаха с висок глас, казвайки:

Спасение на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнето!

 

11 И всичките ангели стояха около престола и около старците и четирите живи същества; и паднаха на лицето си пред престола, та се поклониха Богу, казвайки:

 

12 Амин! Благословение, слава и премъдрост, благодарение и почит, сила и могъщество на нашия Бог до вечни векове. Амин.

 

13 Тогава един от старците проговори, като ми каза: Тия, облечени в бели дрехи, кои са? И откъде са дошли?

 

14 И рекох му: Господине мой, ти знаеш. А той ми каза: ТОва са онези, които идат от голямата скръб; и са опрали дрехите си, и са ги избелили в кръвта на Агнето.

 

15 Затова са пред престола на Бога и Му служат денем и нощем в Неговаия храм; и седещият на престола ще разпростре скинията Си върху тях.

 

16 Няма да огладнеят вече, нито да ожаднеят вече, нито ще ги удари слънцето, нито някой пек;

 

17 защото Агнето, Което е пред средата на престола, ще им бъде пастир и ще ги заведе при извори с текущи води; и Бог ще обърше всяка сълза от очите им.

 

9 Вече забелязахме един литературен способ, който св. Йоан използва, за да покаже своите образи от различни ъгли: чуване, после виждане. Например, в 1:10-13 св. Йоан чува глас, а после се обръща, за да види Господа; в 5:5-6 той чува за Лъвът на Юда, а после вижда Агнето; в 6:1-8 той чува едно живо същество да казва “Ела!” – и после вижда обекта на заповедта на съществото. Същият модел се среща и тук в тази глава: Св. Йоан ни казва, чух числото на подпечатаните (ст. 4); после, след тези неща – след като е чул броя на изкупените – погледнах и ето, голямо множество (ст. 9). Този модел и фактът, че благословенията приписани на двете групи са благословения, които принадлежат на Църквата, показват, че тези две групи са до известна степен две различни страни на единната вселенска Църква. Така от една страна Божиите хора са окончателно преброени; никой от избраните не липсва, и Църквата е напълно симетрична и цяла. От друга страна, Църквата е неизброима, огромно множество, което никой не може да изброи. Видяна от тази гледна точка, Църквата е новият, истински Божий Израел: синовете на Яков, събрани във всичките им племена, пълни и завършени. От друга, също толкова правилен поглед, Църквата е целият свят: голямо множество, изкупено от всеки народ и всички племена и народи и езици.

С други думи, 144 000-те са Избраният Остатък от Израел; а изпълнението на обещанията към Израел се извършва чрез спасението на света, чрез довеждането на езичниците вътре, за да споделят благословенията на Авраам (Галатяни 3:8). Броят на Остатъка е попълнен с множествата спасени от всички народи, точно както Новият Ерусалим – чиито мерки са измерени по дванадесет, и чиито порти са надписани с имената на дванадесетте племена – е изпълнен със славата и почитта на народите на света (21:12-27). Фарър казва: “Чрез сравнението между преброените племена и неизброимото множество св. Йоан изразява две противоположни теми, и двете еднакво традиционни. Бог знае броя на Своите избрани; онези, които наследяват благословенията на Авраам, са неизброими като звездите (Битие 15:5). Но св. Йоан не може да има предвид, че броят на светиите измежду езичниците е неизвестен на Бога, нито че броят на праведните израилтяни може да бъде преброен от хора. Той ни казва, че неговото ухо долавя броя, който идва от ангелско преброяване; и че пред неговото око се представя множество, което той не може да изброи, както беше при Авраам, когато беше призован да погледне към звездите. Видението за множеството в бели дрехи, пречистено чрез мъченичество, трябва във всички случаи да отразява Данаил 11:35. Темата е продължена в Данаил 12:1-3, където същите хора са описани като ‘записани в книгата’ и ‘като звездите’; лесно е да се заключи, ‘преброени, затова неизброими.’”[2]

Затова подпечатаният Остатък от Израел във видението на св. Йоан е святото семе, “първите плодове” (14:4) на новата Църква, определени да се разширят до неизброимо множество, събрано в поклонение пред Престола в небесата. Ядрото на Израел става Църквата, изкупена от всеки народ в изпълнение на Авраамовото обещание (Битие 15:5; 22:17-18); и така Църквата става целия свят. Божието намерение никога не е било да спаси само Израел; Той изпрати Своя Син “за да се спаси светът чрез Него” (Йоан 3:16-17). Както Бащата каза на Сина, при промислянето на Завета на Изкуплението:

 

Малко нещо е да Ми бъдеш служител,

За да възстановиш племената на Якова;

И за да възвърнеш упазените на Израиля;

Ще те дам още за светлина на народите,

За да бъдеш Мое спасение до земния край. (Исая 49:6)

 

Действителният брой на спасените, далеч от това да е ограничен до няколко десетки хиляди, е всъщност множество, което никой не може да изброи, толкова обширно, че не може да бъде обхванато. Защото истината е, че Христос дойде да спаси света. Традиционно – макар калвинистите да са технически прави да твърдят, че пълните привилегии от изкуплението са предназначени само за избраните – и калвинисти, и арминианци обикновено пропускат същината на Йоан 3:16. Тази същност е красиво обобщена от Бенджамин Уорфилд: “Затова не трябва да си въобразявате, че Бог седи безпомощно отстрани, докато светът, който Той създаде за Себе Си, лети с бясна скорост безнадеждно към погубление, и че Той е способен само да грабне с трудност оттук и оттам главня от световния огън. Светът не Го управлява в нито едно от своите действия: Той управлява света и го води постоянно напред към края, който Той е определил за него още от началото, преди още да е бла положена и една греда от него. . . . През всичките години действува едно увеличаващо се намерение, едно увеличаващо се намерение: земните царства стават все повече и повече Царство на нашия Бог и на Неговия Христос. Процесът може да е бавен; напредъкът може да изглежда в нашите нетърпеливи очи като закъснял. Но Бог е Този, Който гради: и под Неговите ръце сградата се издига толкова постоянно, колкото и бавно, и на определеното време най-горният камък ще бъде поставен на мястото си, и пред нашите удивени очи ще се открие не друго, а един спасен свят.”[3]

За нещастие, много хора не са успели да оценят напълно смисъла на този текст. В продължение на повече от век християнството е било болно от едно напълно неоправдано пораженчество: Ние сме вярвали повече в извратеността на човека, отколкото в Божието върховенство. Имаме повече вяра в силата на неновороденото създание да се противи на Божието Слово, отколкото в силата на всемогъщия Създател да обърне сърцето на човека според Своята воля. Такова отношение на безсилие не е било винаги характерно за Божиите хора. Чарлс Спърджън насърчава събрание от мисионери с тези думи: “Аз самият вярвам, че Цар Исус ще царува, и идолите ще бъдат напълно унищожени; и очаквам тази сила, която едно време преобрази света, да продължи да го прави. Святият Дух никога няма да понесе върху Неговото свято име да бъде хвърлен обидният упрек, че не може да обърне света.”[4]

Заради Възкресението и Възнасянето на Христос, това е епохата на победат на Благовестието. Ясните свидетелства на Писанието са, че във времето развитието на народите ще бъде към обръщане. Спасените ще бъдат многократно повече от изгубените. В цялата Книга Откровение, както и в останалата част от Библията, виждаме Сатана постоянно побеждаван от голямата войска на избраните. Дори когато изглежда, че Сатана надделява, той знае, че “има само малко време” (12:12). Времето на привидната победа на Сатана се брои в дни и месеци (12:6; 13:5), и дори тогава това не е нищо повече от безумен, напразен стремеж към временна власт; обратно на това, времето на господството на светиите се брои в години – хиляда години – и от първата (1:6) до последната (20:4-6) те са определени като царе. Исус е Победител! Той дойде да спаси света, да изкупи народите, и Той няма да бъде разочарован: “Той ще види потомството, ще продължи дните Си, и това, в което Господ благоволи, ще успее в ръката Му” (Исая 53:10).

Св. Йоан вижда изкупения свят от победоносни светии стоящи пред Престола и пред Агнето в поклонение. Те са облечени в бели дрехи, символизиращи праведност, с палмови клонки в ръцете си, какъвто е добре познатият символ на възстановяването на Божия народ в Рая. Това също напомня за Празника на Скиниите, започнал по време на Изхода: не е случайно, че думата скиния се среща в този текст (вижте за ст. 15 по-долу).[5] Р. Дж. Ръшдуни показва колко обширни са образите от Изход в символизма на Откровение: “Исус е истинският Мойсей (песента на Мойсей е цитирана в Откровение 15:2ff.), и по-великият Исус Навиев. Той е избавителят на Божия народ. Симеон при храма обяви, че неговите очи са видели Божието спасение, виждайки бебето-спасител (Лука 2:30; ср. Исая 52:10), защото той беше един от онези, които ‘очакваха изкуплението на Ерусалим’ (Лука 2:38), т.е. освобождението от плен, от духовния Египет. Клането на бебетата от Фараона съответствува на смъртоносната заповед на Ирод (Изход 1:16; 2:15; 4:19; Матей 2:16). Бебето Христос е наречено истинският Израел, призован от Египет (Матей 2:14f.; сравнете Изход 4:22; Осия 11:1). Четиридесетгодишното изкушаване на Израел в пустинята и неговия провал съответствува на 40-те дни на изкушаването на Христос в пустинята, завършило с победа; Исус устоя като цитира Мойсей. Исус изпрати 12 ученика, за да бъдат новия Божий Израел, новите родоначалници на нова нация или народ. Исус също изпрати 70 (Лука 10:1ff.), по същия начин, както Мойсей събра 70, на които даде Духа (Числа 11:16ff.). Дадени са ни съответствия за завладяването на Ханаан и за унищожаването на неговите градове чрез огъня на съда (Матей 10:15; 11:20ff; Лука 10:12ff; Второзаконие 9:1ff.; Матей 24). Старият Ерусалим сега играе ролята на Ханаан и ще бъде унищожен (Матей 24). Целият свят е новият Ханаан, за да бъде съден и завладян: ‘Идете по целия свят. . . .’ И Изход, и Откровение завършват със Скинията, първата книга с преобраза, втората книга с истинската Скиния.”[6]

Има също и други съответствия. Празникът на Посвещението (Ханука) напомня за очистването на Храма от Юда Макавей през 164/165 от Хр., след неговото оскверняване от Антиох IV Епифан, когато юдеите се радват “с благодарение, и палмови клонки, и с арфи, и кимвали, и виоли, и химни и песни: защото беше поразен голям враг в Израел” (1 Макавеи 13:51). Исус посети този празник (Йоан 10:22), и на Палмовата неделя повтори имитира действията на Юда Макавей чрез очистването на Храма от оскверняването му от среброменителите (Матей 21:12-13; Марк 11:15-17; Лука 19:45-46; сравнете Йоан 2:13-16).

Като прави съответствие с очистването на Храма, сцената на изкупеното множество в Откровение също обръща образа; защото, за разлика от голямото множество, което поздрави Исус с палмови клонки (Матей 21:8), но имаше само листа, а без плод (Матей 21:19), множеството в Откровение 7 е новият народ на Христос, който носи плод и наследява Царството (Матей 21:43). Че св. Йоан желае да видим такова съответствие е ясно от факта, че думата преведена като палма (phoinix) се среща само два пъти в Новия Завет – тук, и в историята за Палмовата неделя в Евангелието на Йоан (12:13).

10 Присъединявайки се към небесната литургия, неизброимото множество извиква: “Спасение (т.е. Осанна!, ср. Йоан 12:13) на нашия Бог, който седи на Престола, и на Агнето! – приписвайки на Бога и на Агнето това, което Рим претендира, че принадлежи на Цезарите. Марк Антоний казва за Юлий Цезар, че неговото “единствено дело било да спаси всеки, който има нужда от спасение”[7]; а сега на престола е бил Нерон, когото Сенека (като говори за “Аполон”) хвали като божествения Спасител на света:

В много неща той е като мен, по форма и изглед, в своята поезия, пеене и музика. И както заревото на утрото изгонва тъмната нощ, когато нито мараня, нито мъгла устоява пред лъчите на слънцето, и всичко става светло, когато моята колесница се появява, така е когато Нерон се възнесе на престола. Неговите златни къдрици, светлият му лик сияят като слънцето, когато прониква през облаците. Борби, неправда и завист се сриват пред него. Той възстановява на света златната епоха.[8]

В пряко противорение на обожествяващите Държавата богохулства на Рим и Израел, Църквата обявява, че спасението е притежание само на Бога и на Неговия Син. Във всяка епоха това е бил основният въпрос. Кой е Собственикът и Определящият действителността? Чие слово е закон? Държавата ли осигурява спасението? За нас, както и за ранната Църква, няма безопасна неутрална земя между вярата и отстъпничеството.

11-12 Ангелите също се виждат тук в тази небесна хвалебствена служба, обиколили събранието около Престола и давайки седмократно благословение към Бога в хваление – благословение започнато и завършено с клетва: Амин! Благословение, слава и премъдрост, благодарение и почит, сила и могъщество на нашия Бог до вечни векове! Амин! Както в много други библейски описания на поклонението, тук е описано и положението на поклонниците: Те падат по лице пред Престола. Официалното, обществено поклонение в Писанието никога не позволява на участниците да седят при молитва; обществената молитва винаги се изпълнява в положение на уважение, изправено или в поклон. Съвременният номиналистичен платонист, като се мисли за по-духовно настроен от библейските герои (дори от ангелите!), би отговорил, че телесното положение е без значение, доколкото сърцето е изпълнено с правилното отношение. Но това пренебрегва факта, че Писанието свързва отношението на сърцето с отношението на тялото. Поне при общественото поклонение нашите църкви трябва да следват библейските модели на физическа почит при молитва.

Когато рационалистическите протестанти изоставят употребата на перилата за коленичене в поклонението, те допринасят за възхода на индивидуалния пиетизъм, който носи толкова много разруха на Църквата. Човекът се нуждае от литургия и символизъм. Бог ни е създал такива. Когато Църквата отказва на човека тази страна от неговата божествено дадена природа, той ще търси да я запълни чрез недостатъчни или греховни заместители. Завръщането към основаната върху Библията литургия не е лекарство за всичко; но ще стане поправление за плитката, безумна и неуместна “духовност,” която е наследство от векове на литургична бедност.

13-14 Един от старците сега предизвиква св. Йоан да му каже кое е това голямо множество от всеки народ. Св. Йоан признава своята неспособност, и старецът обяснява: Това са онези, които са дошли от Голямата скръб. Макар че този текст може и трябва да бъде използван да утешава християните преминаващи през всеки период на страдание и гонение, неговото основно значение е за “времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена да изпита онези, които живеят по Земята” (3:10), “Голямата скръб,” за която Исус предупреди, когато говори на Своите ученици върху Елеонския хълм (Матей 24:21; Марк 13:19) – скръб, за която каза, че ще стане по времето на тогавашното поколение (Матей 24:34; Марк 13:30; Лука 21:32); най-голямата скръб, която е имало някога, или ще има някога (Матей24:21; Марк 13:19).

За четящите това християни от първи век идеята е била, че Скръбта, от която ще пострадат, няма да ги унищожи. Изправени пред гонение, те е трябвало смятат себе си, първо, за “Божия Израел” (Галатяни 6:16), подпечатани и защитени; и второ, за неизброимо, победоносно множество. Както Бог ги вижда, те не са разпръснати, изолирани групи от бедни и преследвани отделни хора, обвинени като престъпници от безмилостната, демонична тотална Държава; обратното, те са огромно множество от победители, които бяха изпрали своите дрехи, и ги бяха направили бели в кръвта на Агнето, стоящи пред Божия Престол и облечени в правдата на Исус Христос. Вероятно св. Йоан използва образа на ритуала по ръкополагане-инвеститура на свещенство след сериозен изпит. Първо, кандидатът за свещеник бил изпитван за своето родословие. “Ако не е успявал да удовлетвори съда относно своята съвършена законност, кандидатът бил обличан и загръщан в черно, и завинаги отстраняван. Ако е преминел това изпитание, следвало е проучване за всякакви физически недостатъци, от които Маймонид изброява сто и четиридесет, които дисквалифицират завинаги от упражняването на свещенска служба, и двадесет и две, които дисквалифицират временно. . . . Тези, които са преминавали двойното изпитание, са били обличани в бели дрехи, и техните имена са били записани завинаги.”[9] Така белите дрехи на тези свещеници отговарят на белите дрехи на техния Първосвещеник; и така както за Неговата дреха се казва, че е “опръскана с кръв,” така и техните са изпрани и избелени в кръвта на Агнето.

В поразителен контраст на това, което някои християнски групи напоследък са учени, ранната Църква не е очаквала да бъде чудодейно запазена от всички изпитания в този живот. Те са знаели, че са призвани да търпят гонения (2 Тимотей 3:12) и скърби (Йоан 16:33; Деяния 14:22; Римляни 5:3; 8:35; Откровение 1:9). Апостол Петър вече писа, за да приготви Църквата за Голямата Скръб: “Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно; но радвайте се, за гдето с това вие имате общение в страданията на Христос, за да се зарадвате премного и когато се яви Неговата слава” (1 Петрово 4:12-13). В по-общ смисъл, това със сигурно е приложимо за християните на всички места, които претърпяват страдание. Не трябва да гледаме на спасението като на магическа формула за избягване от проблеми. Като облечена в бяло армия на Христос, ние сме повече от победители. Нашето призвание е да устояваме и да побеждаваме.

В своето влиятелно изследване на разширяването на ранната Църква Адолф Харнак пише: “Забележителното нещо е, че макар християните по никакъв начин да не са били многобройни до втората половина на втори век, те са осъзнавали, че християнството образува централната част на човечеството като област на политическата история, както и като негов определящ фактор. Такова съзнание е напълно разбираемо в случая с юдаизма, защото юдеите действително са били голям народ и са имали велика история зад себе си. Но е истински учудващо, че една малка група от хора са се изправили срещу цялата сила на Римската империя, че ще вижда в гоненията на християните главната роля на тази империя, и че ще направи световната история да достигне кулминация именно в този конфликт. Единственото обяснение на това лежи във факта, че Църквата просто заема мястото на Израел, и следователно се е чувствала като народ; от това следва, че тя също е била политически фактор, и дори факторът, който се издига като решаващ фактор заедно с държавата, и чрез който накрая държавата ще бъде победена.”[10]

15-17 Старецът продължава своето обяснение: По тази причина – поради тяхното изкупление и съюз с Агнето чрез Неговата кръв, те са пред Божия Престол в хваление. Подражавайки на херувимите (4:8), тези облечени в бяло свещеници Му служат ден и нощ в Неговия Храм (сравнете 1 Летописи 9:33; 23:30; Псалм 134:1). Така те получават най-характерното благословение на Завета, Сянката на Всемогъщия: Седящият на Престола ще разпростре Скинията Си върху тях. Това се отнася за сянката, давана от Облака на Славата, който се носеше както над земята при нейното сътворяване (Битие1:2), така и над Израел в пустинята (Второзаконие 32:10-11).[11] Изпълнен с “хиляди по хиляди ангели” (Псалм 68:17; сравнете 4 Царе 6:17), Облакът дава крилато убежище, “прибежище от буря, сянка от пека” (Исая 25:4; сравнете Псалм. 17:8; 36:7; 57:1; 61:4; 63:7; 91:1-13; 121:5-6). Всичко това беше обобщено в пророчеството за бъдещата Новозаветна Църква: “Когато Господ измие нечистотата на сионовите дъщери, и очисти кръвта на Ерусалим отсред него, чрез духа на съдба и чрез дух на изгаряне. И над всяко жилище на хълма Сион, и над събранията му, Господ ще създаде облак и дим денем, а светлина от пламенен огън нощем, защото ще има покрив над всичката слава” (Исая 4:4-5; сравнете 51:16).

Този Облак/покрив на Божието присъствие също е наречен покривало (2 Царе 22:12; Псалм 18:11; Плачът на Еремия 3:44; Псалм 91:4), същата дума, използвана, за да опише положението на изваяните херувими, които се извисяваха над Ковчега на Завета (Изход 25:20). Това е също думата, преведена шатри или скинии в Левит 23:33-43, където Бог заповядва на Своя народ да издигне шатри от клонки с листа, за да живеят в тях по време на Празника на Шатроразпъването. Както казват пророците от Възстановяването, този празник е бил изпълнение на пророчеството за спасението на народите, изпълване на Заветния народ с целия свят. На последния ден от Празника на Шатроразпъването Бог говори чрез Агей: “Ще разтърся и всичките народи; и отбраните неща на всичките народи ще дойдат; и Аз ще изпълня този дом със слава” (Агей 2:7). Захария също пророкува за значението на този празник като обръщане на народите и освещаване на всяка област от живота (Захария 14:16-21). През Последните дни, по време на празнуването на същия празник, Исус Христос отново изложи неговото значение: изливането на Духа върху възстановения вярващ, така че Църквата да стане средство за спасението на целия свят. Обещанието на Празника на Шатроразпъването щеше да се изпълни след славното Възнесение на Сина до Престола: “А в последния ден, великия ден на празника, Исус застана и извика казвайки: Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече писанието. А това каза за Духа, който вярващите в Него щяха да приемат; защото Святият Дух още не беше даден, понеже Исус още не беше се прославил” (Йоан 7:37-39).

Видението на св. Йоан за изкупения свят открива неизбежния резултат от Христовото Възнесение, изпълнението на Рая: Те няма да огладнеят вече, нито да ожаднеят вече, нито ще ги удари слънцето, нито някой пек; защото Агнето, Което е пред средата на престола, ще им бъде пастир и ще ги заведе при извори с текущи води; и Бог ще обърше всяка сълза от очите им. По-рано отбелязахме думите на Бащата към Сина от Исая 49, даващи обещание за спасението на света, както и на Израел. Текстът продължава:

 

Ще те упазя, и ще те дам за завет на людете

За да възстановиш земята, За да ги направиш да завладеят запустелите наследства,

Като кажеш на вързаните: Излезте, –

На ония, които са в тъмнината: Явете се.

Те ще пасат край пътищата,

И пасбищата им ще бъдат по високите голи височини.

Няма да огладнеят, нито да ожаднеят;

Не ще ги удари нито жега, нито слънце;

Защото Онзи, Който се смилява за тях, ще ги води,

И при водни извори ще ги заведе.

И ще обърна всичките Си планини на пътища,

И друмовете Ми ще се издигнат.

Ето, тия ще дойдат от далеч,

И, ето, ония от север и от запад,

А пък ония, от Синимската земя.

Пей, небе, и радвай се, земьо, И запейте, планини;

Защото Господ утеши людете Си,;

И се смили за наскърбените Си. (Исая 49:8-13)

 

Църквите през първи век са били в навечерието на най-голямата Скръб на всички времена. Много хора са щели да изгубят своя живот, своите семейства, своите притежания. Но св. Йоан пише, за да каже на църквите, че Скръбта не е смърт, а Раждане (сравнете Матей 24:8), въведение към установяването на световно Царство на Христос. Той им показва сцената от другата страна: неизбежното празнуване на победата.

В Големия Циркус на Нерон, сцената на неговите кървави и отвратителни кланета на християни – чрез диви зверове, чрез разпъване, чрез огън и меч – е стоял огромен каменен обелиск, тих свидетел на доблестта на онези смели светии, които са претърпели страданието и са счели всички неща за загуба заради Христос. Зверският Нерон и неговите последователи отдавна са изчезнали от сцената, за да получат своето вечно възмездие, но Обелискът още стои, сега в центъра на големия площад пред Базиликата св. Петър. На неговата основа са гравирани тези думи, взети от тържествения химн на побеждаващите мъченици:

CHRISTUS VINCIT
CHRISTUS REGNAT
CHRISTUS IMPERAT

 

– което означава: Христос побеждава; Христос царува; Христос владее над всичко.


[1] Austine Farrer, The Revelation of St. John the Divine, p. 108.

 

[2] Ibid., p. 110.

 

[3] Benjamin B. Warfield, from a sermon on John 3:16 entitled “God’s Immeasurable Love,” Biblical and Theological Studies (Philaelphia: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968), pp. 518f.

[4] Цитиран в Iain Murray, The Puritan Hope: Revival and the Interpretation of Prophecy (London: The Banner of Truth Trust, 1971), p. 258.

 

[5] Вижте David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 44-46, 60.

[6] Rousas John Rushdoony, Thy Kingdom Come: Studies in Daniel and Revelation (Tyler, TX: Thoburn Press, [1970] 1978), pp. 149f.

[7] Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars (Philadelphia: The Westminster Press, 1955), p. 52.

[8] Ibid., p. 139. Накрая Нерон се отплаща на Сенека за неговия живот на сервилно идолопоклонство като му заповядва да извърши самоубийство.

 

[9] Alfred Edersheim, The Temple: Its Ministry and Services as They Were at the Time of Jesus Christ (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1980), p. 95; ср. Откровение 3:5.

 

[10] Adolf Harnack, The Mission and Expansion of Christianity in the First Three Centuries, James Moffatt, trans. (Gloucester, MA: Peter Smith, [1908] 1972), pp. 257f.

[11] Вижте Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 13ff.; ср. Chilton, Paradise Restored, pp. 58ff.

 

 


[1] J. Marcellus Kik, An Eschatology of Victory (Nutley, NJ: The Presbyterian and Reformed Publishing Company, 1971), pp. 96f.

 

[2] Вижте предстоящите трудове на Джеймс Джордан, Food and Faith и Trees and Thorns.

[3] Вижте коментарите върху 4:5-8 по-горе.

[4] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1982), pp. 1-2; ср. p. 2-11, 425-54 (превод на български, Гари Норт, Завет за Господство: Битие); виж също Rousas John Rushdoony, The Mythology of Science (Nutley, NJ: The Craig Press, 1967).

[5] E. H. Plumptre, The Pulpit Commentary: Ezekiel (London: Funk and Wagnalls Co., n.d.), Vol. 1, pp. 162f.

[6] Тертулиан, Против Марсион, iii.22, in Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1973), Vol. III, pp. 340f. За законността на белега на кръста като символично действие, виж James B. Jordan, The Sociology of the Church: Essays in Reconstruction (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1986), pp. 207ff.

[7] Milton Terry, Biblical Apocalyptics: A Study of the Most Notable Revelations of God and of Christ in the Canonical Scriptures (New York: Eaton and Mains, 1898), p. 336.

[8] Ibid., pp. 341f.

[9] Rousas John Rushdoony, Salvation and Godly Rule (Vallecito, CA: Ross House Books, 1983), p. 141.

[10] Austin Farrer, A Rebirth of Images: The Making of St. John’s Apocalypse (Gloucester, MA: Peter Smith, [1949] 1970), pp. 20f.

[11] Ориент означава изток; затова, ако сте наистина “ориентирани,” вие вече сте “насочени на изток,” поставени така, че да гледате в правилната посока (която е обикновено, но не винаги, изток).