Съдържание Цялата книга на една страница

4 – ПРЕСТОЛЪТ НАД МОРЕТО

Моделът за поклонение (4:1-11)

 

1 След това видях, и ето врата отворени на небето; и предишният глас, който бях чул да говори с мене като тръба, казваше: Възлез тук, и ще ти покажа това, което трябва да стане подире.

 

2 Начаса се намерих в изстъпление чрез Духа, и ето, престол беше поставен на небето, и на престола седеше Един.

 

3 И седналият приличаше на камък яспис и сардис; и имаше около престола и дъга, на глед като смарагд.

 

4 И около престола имаше двадесет и четири престола, и видях, че на престолите седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите им златни корони.

 

5 И от престола излизаха светкавици и гласове и гърмежи. И пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове.

 

6 И пред престола имаше като стъклено море, подобно на кристал, а всред престола и около него четири живи същества, пълни с очи и отпред и отзад.

 

7 Първото живо същество приличаше на лъв, второто приличаше на теле, третото имаше като човешко лице, и четвъртото живо същество приличаше на летящ орел.

 

8 И четирите живи същества, имащи по шест крила, бяха пълни с очи изоколо и извътре; и те не престават денем и нощем да казват:

Свят, свят, свят е Господ Бог Всемогъщий, Който бе, и Който е, и Който ще бъде.

 

9 И когато живите същества принасят слава, почит и благодарение на Този, Който седи на престола и живее до вечни векове,

 

10 двадесетте и четири старци падат пред седещия на престола, и се кланят на Онзи, Който живее до вечни векове, и полагат короните си пред престола, казвайки:

 

11 Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено.

 

1 Този стих се използва от поддръжниците на диспенсационализма, за да подкрепя тяхната “Теория за Грабването,” идеята, че Църквата ще бъде отнета от света преди идването на Голямата скръб; всъщност, този стих изглежда е главното доказателство за грабване преди Голямата скръб. “Грабването” на св. Йоан в небето се счита като знак, че цялата Църква ще изчезне преди да се излеят язвите, записани в следващите глави. Част от логиката на това разбиране е, че Гласът, който Йоан чува, е като звук на тръба, а св. Павел казва, че при “грабването” ще звучи тръба (1 Солунци 4:16). Някои защитници на тази позиция изглежда забравят факта, че Бог използва тръбата при многобройни поводи. Всъщност, както видяхме в първата глава, връзката между Божия глас и звука на тръба се среща навсякъде в Писанието, започвайки от съда в Едемската градина. По тази причина св. Йоан чува гласа като тръба в първото видение (Откровение 1:10). (Нима това посочва възможно “двойно грабване”?)[1]

Диспенсационалистичната школа на тълкуване също се позовава на факта, че след като Гласът казва Възлез тук, “Думата ‘църква’ не се среща отново в Откровение, докато не се изпълни всичко.”[2] Само това наблюдение се изтъква като достатъчно доказателство, че книгата Откровение не говори за “Църква”[3] от този момент до Второто Пришествие (обикновено поставяно в 19:11), което отново доказва, че Църквата е била грабната и отсъствува, в небесата, далеч от всякакви вълнения – само защото думата “Църква” отсъствува! На основа на такъв любопитен принцип на тълкувание можем да кажем с увереност, че Откровение не ни казва нищо и за Исус до глава 12, защото името “Исус” не се появява дотогава (така “Лъвът от юдовото племе” и “Агнето, което е заклано” [5:5-6] трябва да се отнасят за някой друг).[4] Разбира се, този тълкувателен метод включва много повече проблеми за диспенсационалистите: защото думата “Църква” никога повече не се появява в цялата книга Откровение! Следователно това тълкувание на думите Възлез тук не подкрепя грабването на Църквата преди Голямата скръб; то действително учи изчезването на Църквата преди Голямата скръб. След последния стих в Откровение 3 Църквата просто изчезва, и никога повече не се чува за нея.

Очевидно, това не е вярно. Църквата е позната с многобройни имена и описания в Библията,[5] и само фактът, че думата “Църква” не се появява, не е основание, че понятието Църква не присъствува. Хората, които виждат в този стих някакво “грабване” на Църквата, всъщност прибавят към текста. Единствения “грабнат” е самият св. Йоан. Истината е, че св. Йоан използва думата Църква само по отношение към конкретно събрание – не за цялото Христово тяло.

Но трябва също да осъзнаем, че св. Йоан се възнася към богослужение в Господния Ден; и това е ясен образ на седмичното възнасяне на Църквата в небето на всеки Господен Ден, когато тя се съединява в общението на светиите и ангелите в “тържество” (Евреи 12:22-23) за небесната литургия. Църквата изпълнява преживяното от св. Йоан всяка неделя в Sursum Corda,[6] когато служителят (представяйки Христовото Възлез тук!) извиква, Издигнете своите сърца! и събранието пее в отговор, Ние ги издигаме към Господа! Отбелязахме в по-ранна глава коментара на св. Герман, че “Църквата е земно небе”; Патриархът продължава: “Душите на християните са призовани заедно да се съберат с пророците, апостолите и йерарсите, за да се наредят с Авраам, Исак и Яков на мистичното тържество в Христовото царство. Следователно, идвайки в единство на вяра и в общението на Духа чрез раздаването на Този, Който умря за нас и седи отдясно на Бащата, ние вече не сме на земята, а стоим до царския Престол на Бога в небето, където е Христос, точно както Той Самият каза: ‘Праведни Татко, освети в Твоето име тези, които Ми даде, за да могат да бъдат там, където съм и Аз’ (сравнете Йоан 17).”[7] Жан Калвин се съгласява: “За да може чистите души истински да възприемат Христос във Вечерята, те трябва да се издигнат в небето. . . . И по същата причина, е установено от древността, че преди посвещаването на хората трябва да се каже със силен глас да издигнат сърцата си.”[8]

Вече видяхме (при 1:10), че изразът в Духа (ст. 2) е технически пророчески език, отнасящ се не до субективните усещания на св. Йоан, а до неговото обективно преживяване като вдъхновен получател на божествено откровение. Да си “в Духа” е специална привилегия на библейските пророци. Обобщавайки своето обширно изследване по този въпрос, Мередит Клайн пише: “Сътворяването на Адам като образ-отражение на славата на Създателя-Дух се повтаря в историята на пророците. Същественото събитие във формирането на един пророк е било преобразяващата среща със Славата-Дух, от която пророкът излиза като човек, отразяващ божествената Слава. . . . Да си издигнат в Духа е означавало да си приет в божественото събрание, небесната реалност в богообразната Слава-Дух. Белегът на истинския пророк е бил, че той е стоял пред Господа на Славата сред заседанията на ангелския съвет.”[9]

Но с идването на Новия Завет това, което беше преди специална привилегия на пророческата класа в заветната общност, сега става привилегия за всички. Желанието на Мойсей – “Дано всичките Господни хора бъдат пророци, та да тури Господ Духа Си на тях!” (Числа 11:29) – се изпълнява в Петдесятното изливане на Святия Дух (Деяния 2:17-21). Точно както Мойсей (пророкът par excellence на Стария Завет) бе уникално привилегирован да говори с Бога лице в лице (Числа 12:6-8), участвувайки в Неговата слава (Изход 34:33-35), така сега “ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен” (2 Коринтяни 3:18). Всеки вярващ е получил пророческото помазание (1 Йоан 2:20, 27); и всяка седмица ние се възнасяме в Духа в небесното събрание.[10]

Следователно “Теорията за Грабването” се основава частично върху неразбиране на християнското учение за Възнасянето на Църквата. Първоначалното Възнасяне се изпълни позиционно с Исус Христос, в Когото седим в небесни места (Ефесяни 1:20; 2:6); прогресивното (всекидневно) Възнасяне се извършва литургично с Исус Христос всяка седмица, в празнуването на Причастието (Евреи 12:22-24); а окончателното (кулминационно) Възнасяне се извършва есхатологично с Христос а) духовно, при смъртта (Откровение 20:4); и б) телесно, в края на историята (1 Коринтени 15:50-55; 1 Солунци 4:17).[11]

2-3 За да получи откровението, св. Йоан е взет на небесата, където вижда Престол и Един седящ: Йоан ще наблюдава идващите събития от истинската отправна точка, Престолът-Колесница на Бога в Облака на Славата. Бог е Определящият всички неща, и правилното разбиране за света трябва да започва от правилното разбиране за централното положение на Неговия Престол. “В безграничната мъдрост на Господа на цялата земя всяко събитие попада със съвършена точност на своето правилно място в Неговия вечен план; нищо, колкото и малко да е, колкото и странно да е, не се извършва без Неговото нареждане, или без да подхожда специално на своето място в изработването на Неговото намерение; и краят на всичко ще бъде изявяване на Неговата слава и издигане на Неговото хваление.”[12]

И Този, Който седи, е като яспис и сардис на глед: Бог е видян като ярка, непристъпна светлина (сравнете 1 Тимотей 6:16), защото св. Йоан е бил взет в небесното пресвето място, вътрешното Светилище на космическия Храм в Облака на славата. Подчертаващ това е фактът, че Йоан вижда дъга около Престола, на изглед като смарагд. Струва си да се отбележи, че тези три камъка, ясписа (може би опал или диамант),[13] сардис (червеникав камък), и смарагд, представляват три от дванадесетте племена на Израел върху нагръдника на първосвещеника (Изход 28:17-19, LXX); те също са споменати сред скъпоценностите, които са били изобилни в земята в Едемската градина (Езекиил 28:13, LXX). Сравнете видението на Йоан с това на пророк Езекиил:

 

. . . виждаше се подобие на престол, наглед като камък сапфир; и върху подобието на престола имаше подобие наглед като човек, седящ на него на високо. И видях нещо наглед като светъл метал, като изглед на огън в него от всяка страна; от това, което се виждаше, че е кръстът му, и надолу видях като изглед на огън обиколен със сияние. Какъвто е изгледът на дъгата в облака в дъждовен ден, такъв бе изгледът на обикалящото сияние. Това бе изгледът на подобието на Господната слава. (Езекиил 1:26-28)

 

Така св. Йоан е в истинския Храм, небесния първообраз, който представлява модела за изграждането на Скинията от Мойсей (Изход 25:40; Евреи 8:1-2, 5; 9:23-24). Той вижда Престола, съответствуващ на Седалището на Милостта; Седемте светила, съответствуващи на Светилника със седем светила; Четирите живи същества, съответствуващи на Херувимите; Стъкленото море, съответствуващо на Медното “Море”; и Двадесет и четирите Старци, съответствуващи на Двадесет и четирите свещенически рода. (Вижте Приложение А за по-пълно изследване на Левитския символизъм тук и в цялото Откровение.)

4 Около Престола св. Йоан вижда двадесет и четири престола, на които седят двадесет и четири старци. Кои са тези старци? В една известна статия големият новозаветен учен Нед Стоунхаус от Уестминстърската Семинария защитава възгледа, че тези старци са “небесни същества по ранг по-висши от ангелите като цяло, като херувимите и серафимите в Стария Завет, ако не са и самите те.”[14] Въпреки умелата защита на Стоунхаус на неговата позиция, тя почива на презумпция за текста, която със сигурност е неправилна, и така неговото тълкувание се отклонява сериозно. (Повече по текстуалния проблем и мнението на Стоунхаус ще бъде изложено по-долу, в дискусията по 5:9).

От друга страна, има състоятелни основания за разбирането, че тези старци са представители на Църквата в небето (или, както св. Йоан прогресивно разкрива в своето пророчество, земната Църква, която се покланя в небето). Първо, самото име старци посочва, че тези същества представляват Църквата, а не ангели. Никъде в Библията думата старец не се дава нещо друго освен за хора, и от най-ранни времена тя означава хора, които имат власт и представителство в Църквата (вижте Изход 12:21; 17:5-6; 18:12; 24:9-11; Числа 11:16-17; 1 Тимотей 3:1-7; Тит 1:5-9; Евреи 13:17; Яков 5:14-15). Следователно, от пръв поглед изглежда, че старците в Откровение са представители на Божия народ, сенатът, заседаващ около своя епископ.

Това съображение се засилва от второ наблюдение за тези старци: Те са видяни като седящи на престоли. Вече ни е казано в това пророчество, че християните царуват с Христос (1:6), че носят корони (2:10; 3:11), че на тях е дадена царска власт с Него над народите (2:26-27), че отстъпниците ще бъдат принудени да се поклонят пред тях (3:9), и че те са седнали с Христос на Неговия престол (3:21). Сега в глава 4 виждаме старци седнали на престоли; не е ли това продължение на ученията, представени дотук?

Трето, трябва да имаме предвид символизма на числото двадесет и четири. Най-общо, понеже двадесет и четири е два пъти по дванадесет, отново има основание от пръв поглед да приемем, че това число е свързано с Църквата. Дванадесет е число, свързано в Библията с Божия народ: Израел беше разделен на дванадесет племена; и дори за управлението на Новозаветната Църква се говори като за “дванадесет племена,” защото Църквата е Новият Израел (вижте Матей 19:28; Марк 3:14; Деяния 1:15-25; сравнете Яков 1:1). Св. Йоан използва думата старец дванадесет пъти в Откровение (4:4, 10; 5:5, 6, 7, 11, 14; 7:11, 13; 11:16; 14:3; 19:4). Числото двадесет и четири така е “двойна порция” от дванадесет. Многократни числа дванадесет са вградени също в символичната структура на Новия Ерусалим, както четем в последното видение на пророчеството (21:12-14):

 

Градът имаше голяма и висока стена, с дванадесет порти, и на портите дванадесет ангела, и надписани над портите имена, които са имената на дванадесетте племена на израилтяните. . . .

И градската стена имаше дванадесет основни камъка с дванадесет имена на тях, имената на дванадесетте апостоли на Агнето.

 

Но картината на двадесет и четирите старци се основава на нещо много по-конкретно, отколкото простото споменаване на умножено дванадесет. В поклонението в Стария Завет имаше двадесет и четири свещенически рода (1 Летописи 24) и двадесет и четири рода на певци в Храма (1 Летописи 25). Така картината на двадесет и четири водачи на поклонението не е нова идея за тези, които първи са прочели Откровението: Това е било характеристика на поклонението на Божия народ в продължение на повече от хиляда години.[15] Всъщност, св. Йоан събира заедно два образа, които подкрепят нашето общо заключение: (1) Старците седят на престоли – те са царе; (2) Старците са двадесет и четири на брой – те са свещеници. Това, което св. Йоан вижда, е просто Небесният църковен съвет: представителното събрание на Царското Свещенство, Църквата.[16]

Че тези старци са свещеници и царе показва, че Аароновото свещенство на Стария Завет е било отменено и надминато; новозаветното свещенство, с Исус Христос като първосвещеник, е Мелхиседеково свещенство. Така св. Йоан ни казва, че тези свещеници-старци носят корони, защото короната на първосвещеника е била дадена на всички. Двете независими свидетелства от втори век, че св. Яков в Ерусалим и св. Йоан в Ефес са носели златната корона на първосвещеника, са като цяло отхвърлени от съвременните учени;[17] но тези традиции може би отразяват действителната практика на ранната Църква.

Това ни води до друга точка, която трябва да бъде спомената преди да продължим. Вече отбелязахме (вижте при 3:20) няколко проблема, причинени от рационалистичните тенденции на онези групи, които произлизат от Реформацията. За нещастие, в тези същите групи става масово премахването на презвитерската служебна дреха. Макар основанието да е “духовността,” действителните резултати са да се платонизира учението и поклонението, и да се демократизира управлението и служението – по-нататъшни крачки по дългия, прашен път към Реформисткото безплодие. Както ни напомня Ричард Пакие, “Цветът е учител чрез зрението, и той създава настроения. Когато омаловажаваме този психологически фактор в поклонението на Църквата, ние имаме погрешно разбиране за човешката природа и мястото на възприятията в нашия вътрешен живот.”[18] Бог ни е създал по този начин, и продължаващата валидност на официалните дрехи следва по правило от моделите, изложени в Стария Завет: Официалният характер на презвитера се подчертава с употребата на официални дрехи, по същия начин както съдиите в нашето общество все още носят тоги – практика, между другото, която произлиза от практиката на Църквата.

Пакие продължава: “Затова е нормално човек, който служи в богослужението на Църквата, да бъде облечен по начин, който съответствува на възложената му задача, и който видимо изразява това, което той прави. Нещо повече, този, който води действието на поклонението, не го прави като частно лице, но като служител на Църквата; той е представител на общността и говорител на Господа. Затова е полезно специално предписано облекло, някаква църковна ‘униформа’ за напомняне на верните и на него самия, че в това действие той не е Господин Някой Си, а служител на Църквата сред множество хора. Това, което е било не по-малко незаменимо в древни времена, когато чувството за общност и за обективност на култовите действия е преобладавало, става в нашето време много полезно средство, и дори истински необходимо, тъй като индивидуализмът и субективността са станали толкова дълбоко вкоренени в религията на реформистките църкви.”[19]

5-8 Св. Йоан описва небесния събор според познаните звукови и видими ефекти, които придружават Облака на Славата, като при Синай (Изход 19:16-19): От Престола излизат светкавици, и гласове, и гърмежи. Отново, както в 1:4-5, образите са небесния модел на устройството на Скинията (Евреи 8:5; 9:23): Като Светилника с неговите седем светила, горящи на Светото място, има седем огнени светила пред Неговия Престол, седемте светила представляващи седемте Божии Духове, Святият Дух в неговата седмократна пълнота на действието. Ето отново съчетанието на трите страни на образността на Облака на Славата: Гласът (ст. 12), сияещата Слава (ст. 3) и Духът (ст. 5).

Тогава пред Престола св. Йоан вижда нещо като стъклено море, подобно на кристал. Това е друг момент, в който това видение се пресича със записаното в Езекиил 1. Но Престолът се вижда от две различни гледни точки. Докато св. Йоан стои в самия небесен събор, гледайки надолу към “морето” от стъкло (което отговаря, според обзавеждането на Скинията, на съда за миене, също наречен “море”: Изход 30:17-21; 3 Царе 7:23-26), Езекиил стои под Облака на Славата, гледайки нагоре през неговия конус, и “морето” върху него изглежда като синьо небе[20] над него:

 

Видях, и, ето, вихрушка идеше от север, голям облак и пламнал огън, а около него сияние; и отсред него се виждаше нещо на глед като светъл метал, от средата на огъня. Отсред него се виждаше и подобие на четири живи същества. . . . А над главите на живите същества имаше подобие на един простор, на глед като цвят на страшен кристал, разпрострян над главите им. . . . И над простора, който беше върху главите им, се виждаше подобие на престол. . . . (Езекиил 1:4-5, 22, 26)

 

Друго сходство с видението на Езекиил е, че св. Йоан вижда четири живи същества, стоящи посред Престола и около него, крепящи Престола-Колесница в неговия полет (сравнете Псалм 18:10), както правят четирите херувима в Езекиил (забележете, че те са “посред” и “около” Престола; сравни тясната връзка между Престола и четирите живи създания в 5:6). Тези същества (не “зверове,” както е в превода King James) са пълни с очи отпред и отзад, и изглеждат наглед като Лъв, Теле, Човек и Орел. Подробно сравнение на тези стихове с Езекиил 1 и 10 ще разкрие много интересни паралели, както и разлики между двата записа (трябва да се обърне внимание и на видението за шестокрилия серафим в Исая 6:1-4). Че има четири такива показва известна връзка с формата на земята като жертвеник (сравни библейските идеи за четирите краища на земята, четирите ветрове, четирите посоки, четирите реки в Едем, които напояват цялата земя, и т.н.). Майкъл Уилкок обяснява: “Херувимите в Библията далеч не са закръглени бебчета с крилца и трапчинки. Те са величествени създания, видими изражения на Божието присъствие. Така че когато ни се казва (Псалм 18:10), че Господ пътува на херувими и на крилете на вятъра, може би ще започнем да виждаме връзка между четирите живи създания от 4:6 и четирите вятъра от 7:1. Бихме могли да наречем тези херувими-създания ‘природа,’ като осъзнаваме какво наистина е природата – огромна постройка, туптяща с непрестанната дейност на Бога. . . . Може би техните лица (4:7; Езекиил 1:10) представляват Неговото величие, Неговата сила, Неговата мъдрост и Неговата възвишеност, а техните многобройни очи Неговата непрестанна бдителност над всяка част от Неговото творение. Затова е уместно те да са четири, съответствуващи на посоките на света и на краищата на земята и представляващи Божия свят, както двадесет и четирите старци представляват Църквата.”[21]

Макар Жан Калвин се съгласява с Уилкок, неговите бележки върху значението на четирите лица на херувима са още по-радикални: “Чрез тези глави всички живи създания са представени пред нас. . . . Тези животни побират в себе си всички части на вселената чрез този словесен образ, чрез който една част представлява цялото. В същото време, доколкото ангелите са живи създания, трябва да видим в какъв смисъл Бог придава на самите ангели главата на лъв, на орел и на човек: защото това въобще не изглежда да съответствува на тяхното естество. Но Той не би могъл да изрази по-добре неразделната връзка, която съществува между движенията на ангелите и всички създания. . . . Затова трябва да разберем, че докато хората се движат и изпълняват своите задължения, те се насочват в различни посоки към предмета на своите желания, и така правят също и дивите зверове; но в основата на това има ангелски движения, така че нито хората, нито животните се движат сами по себе си, но цялата им енергия се основава на тайно вдъхновение.”[22]

Както казва Калвин няколко страници по-късно, с още по-голяма сила, “всички творения се движат от ангелско движение.”[23] Това е точно обратното на хуманистичните идеи за “природа” и “естествен закон,” но това е библейското учение. Причината то да звучи странно на нас е, че нашият мироглед е бил пропит от философия, която има много общи черти с древния ваализъм. Джеймс Джордан пише: “Подробностите на култа към Ваал сега не са от много голяма важност за нас. Лежащата в основата на ваализма философия е тази, която сега царува в американското образование и живот, и която се преподава във факултетите по естествени науки на почти всички християнски колежи днес, и то не само в тези факултети. Писанието ни учи, че Бог поддържа живота пряко, не непряко. Няма такова нещо като Природа. Бог не е дал никаква присъща сила на развитие на вселената сама по себе си. Бог създаде вселената и всичко живо чрез непосредствени действия, не чрез посреднически процеси. Когато Бог оттегля Своя Дъх (Който е Святият Дух, Господарят и Даващият живота), незабавно следва смърт (Битие 7:22). Идеята, че Бог нави вселената и после я остави да се движи сама, че има такова нещо като Природа, което има присъща сила, е деизъм, не християнство. Теистичната еволюция е деизъм, не християнство. До степента, в която в дадена система природните процеси са заместили Божиите дела, до тази степен системата е станала ваалистична.”[24]

“Поради влиянието на нео-ваализма (светския хуманизъм) в нашето съвременно общество, ние обикновено мислим, че Бог, когато направи света, вложи определени ‘природни закони’ или процеси, които работят автоматично и безличностно. Това е деистичен, не християнски мироглед. Това, което наричаме природен или физически закон, е всъщност приблизително средностатистическо обобщение за обичайната дейност на Бога при управление на Неговото творение. Материята, пространството и времето са създадени от Бога и се управляват пряко и активно от Него. Неговото управление се нарича ‘закон.’ Бог почти винаги прави нещата да стават по един и същи начин, според заветните закономерности (християнския еквивалент на природните закони), които заветни закономерности бяха установени в Битие 8:22. Науката и технологиите са възможни, защото Бог не променя правилата, така че човекът може уверено да изследва света и да се научи да го обработва. Но такава увереност винаги е форма на вяра, вяра или в Природата (Ваал) и в естествения закон, или вяра в Бога и в надеждността на Неговото посвещение да поддържа заветните закономерности.”[25]

Има друга страна на символизма, свързан с четирите живи творения, която трябва да бъде спомената: тяхното съотвествие на Зодиака. Библейските автори са били запознати със системата на съзвездията такава, каквато ние я познаваме днес, освен че името на Орела изглежда обичайно замества Скорпиона. Причината за това може би е, че древната връзка между Скорпиона и Змията (сравнете Лука 10:17-19) е накарала библейските автори да сложат на негово място Орела; някои учени, обаче, твърдят, че “по Авраамово време Скорпионът се изобразявал като Орел” според популярната тогава халдейска система.”[26] Лицата на херувимите в Езекиил и Откровение са средните знаци в четирите групи от Зодиака: Лъвът е Лъв; Телето е Телец; Човекът е Водолей; а Орелът, както видяхме е “Скорпион.” Св. Йоан ги изброява в обратна посока на Зодиака (вероятно защото ги гледа отгоре в небето, а не отдолу от земята); но когато ги използва в структурата на своето пророчество, той ги изброява в правилния ред на сезоните.[27] След Встъплението (глава 1), Откровение се разделя на четири части, всяка “управлявана” от едно от тези творения. Първата четвърт (глави 2-3) се управлява от Телеца; така ударението е върху Седемте звезди върху рамото на Телеца. Втората четвърт (Глави 4-7) се управлява от фигурата на “Лъва от Юдовото племе,” който победи, за да отвори запечатаната Книга. Орелът лети всред небето викайки “горко” през третата четвърт (Глави 8-14). А четвъртата четвърт (Глави 15-22) се управлява от Човека, “Водолея” (сравнете изливането на Чашите на гнева, и реката на живота, която извира от Престола).

Няма нищо окултно в тези неща. Наистина, Библията силно осъжда всички форми на окултизъм (желанието за езотерична и автономна мъдрост), включително и астрологичния окултизъм (Второзаконие 18:9-13; 4 Царе 23:3-5; Исая 8:19-20; 44:24-25; 47:8-15).[28] Но това не означава, че самите съзвездия са зли, нито че езическото поклонение на слънцето ни пречи да гледаме на слънцето като символ на Христос (Псалм 19:4-6; Малахия 4:2; Лука 1:78; Ефесяни 5:14). Напротив: Съзвездията са създадени от Бога и изявяват Неговата слава (Псалм 19:1-6). Те не са просто случайни групи от звезди (нищо в Божията вселена не е случайно в истинския смисъл); но те са били конкретно поставени там от Бога (Йов 9:7-9; 26:13; 38:31-33; Амос 5:8).[29] Подреждането на дванадесетте племена на Израел около Скинията (Числа 2) отговаря на реда на Зодиака;[30] и както херувимите, четири от племената представляват средните знаци на всяка четвърт: Юда е Лъвът, Рувим е Човекът, Ефрем е Телето, а Дан е Орелът.[31] Причината за съответствието между Израел и звездите е обяснена от Гордън Уенхам: “Писанието често нарича небесните тела Божията небесна войска (например Второзаконие 4:19), докато армиите на Израел бяха неговата земна войска (например Исус Навин 5:14 и Числа 1). Земната скиния беше точно копие на Божието небесно обиталище (Изход 25:9, 40). Двете са посещавани от войските на Господа. И накрая, Битие 37:9 сравнява Яков и неговите синове (прадедите на дванадесетте племена) със слънцето, луната и звездите.”[32] Разбира се, най-известният пример за астрономически символизъм в Библията е, че раждането на Самия Месия се изявява на Мъдреците чрез звездите (Матей 2:2), както е предсказано (Числа 24:17; Исая 60:1-3).[33]

След това св. Йоан описва поклонението, извършвано от четирите живи създания, използвайки хорова част, за да ни изтълкува значението на символите в неговото видение за Престола – средство, което повтаря през цялата книга. Той привлича вниманието ни към шестте крила на живите създания, за да ги свърже със серафимите от видението на Исая:

 

В годината, когато умря цар Озия, видях Господа седнал на висок и издигнат престол, и полите Му изпълниха храма. Над него стояха серафимите, от които всеки имаше по шест крила; с две покриваше лицето си, с две покриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към друг казвайки:

Свят, свят, свят Господ на Силите!

Славата Му пълни цялата земя. (Исася 6:1-3)

 

Подобно, живите създания в Откровение имат за своя главна цел да прославят Бога и да Го радват винаги, хвалейки Го – очевидно редувайки се, както са правили серафимите на Исая – за Неговата святост, Неговото Всемогъщество и Неговата вечност: Свят, Свят, Свят е Господ Бог, Всемогъщия, Който бе, и Който е, и Който иде. Това също има своето съответствие в стандартната християнска литургия, в която Sanctus следва Sursum Corda:

Служител: Затова с Ангели и Архангели, и с цялото войнство на небесата, ние възхваляваме и величаем Твоето славно Име; винаги хвалейки Теб и пеейки,

Всички: СВЯТ, СВЯТ, СВЯТ, Господ на Силите; Небесата и земята са пълни с Твоята слава; Осанна във висините!

9-11 Но небесното хваление не завършва с песента на живите създания; защото когато те отдават слава и почит и благодарение на Бога, двадесет и четирите старци се присъединяват в антифонично (ответно) хваление. Те ще паднат пред Него . . . и ще Му се поклонят . . . и ще положат короните си пред Престола, признавайки, че тяхната власт и господство произхождат от Него. Те продължават да Го хвалят за Неговите дела в сътворението и историята: Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко, и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено.

За да оценим пълното значение на това откровено потвърждение на учението за сътворението, нека да го сравним с изявление, изказано преди няколко години от служителите на една от най-големите църкви в Съединените Щати:

 

В НАЧАЛОТО – ИЗБОРЪТ

 

В началото Бог създаде избора. Преди Бог да направи какво да е – земя, небе или човек – той вече беше решил човек да има избор. Не ограничен избор, като това какъв цвят чорапи да носим днес. Бог даде на човека пълна власт да избира, толкова пълна, че човек би могъл да избере – или да отхвърли – Бога. Бог постави Себе Си в твърде рисковано положение, когато въоръжи човека с такова средство. Той даде на човека оръжие, което да използва срещу Бога.

Можете ли да си представите нещо, което вие сте създали, да казва “Не те искам, дори и за приятел.” Бог даде на човека точно тази възможност, макар да знаеше какъв щеше да бъде изборът на човека. Бог знаеше, че Неговото създание ще Го отхвърли, ще Го намрази. Но той също осъзнаваше, че няма по-добър начин да докаже любовта, освен като понесе риска на възможността за отхвърляне. Истинската любов изисква решение, защото истинската любов не може да бъде изисквана, заповядвана, или дори управлявана. Тя трябва да е доброволна.

Това ни показва нещо за Бога. Бог не прави неща просто така. Той трябва да е почувствувал, в определен смисъл, нужда да бъде обичан. Мислите ли, че е честно да заключим, че Бог се “нуждае” от нас? Смятам, че е така. Но Той никога не намалява величината на Своята любов опитвайки се да ни принуди да Го обичаме. . . .[34]

 

Снизходително казано, това е богохулна глупост. Единственото честно нещо в него е липсата на библейски цитати. Има много спорни моменти, за които можем да говорим, но главният за нашите цели е въпросът за върховенството и независимостта на Бога. Дали Бог се нуждае да твори? Бог самотен ли е? Нуждае ли се Той от Своето създание? Нека да оставим Писанието да говори:

 

Всички народи са като нищо пред Него, считат се пред Него за по-малко от нищо, да! за празнота. (Исая 40:17)

 

Аз съм Бог, и няма друг; Аз съм Бог, и няма подобен на Мене, Който от началото изявявам края, и от древните времена нестаналите още неща, и казвам: Намерението Ми ще устои, и ще извърша всичко, що Ми е угодно (Исая 46:9-10)

 

Бог, Който е направил света и всичко що е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворни храмове, нито Му са потребни служения от човешки ръце, като да би имал нужда от нещо, понеже сам Той дава на всички и живот и дишане и всичко. (Деяния 17:24-25)[35]

 

В своето заповядано от Бога поклонение старците прогласяват истината: Създанието съществува, не защото Бог е имал нужда да създава или е зависим от Своето създание по някакъв начин, а просто защото Неговата воля е да създава; угодно Му е било да направи така. Бог е върховен, напълно независим от създанието. Библейското разграничение между Създателя и създанието е абсолютно.

Небесното богослужение тук ни показва какво иска Бог в земното поклонение. Първо, поклонението трябва да бъде общностно. Библейското поклонение не е индивидуалистично, тихо или само вътрешно. Това не означава, че няма място за индивидуално поклонение; но това означава, че библейското ударение върху общностното поклонение e съвсем различно от незаконороденото “хваление” на много евангелски християни, които гледат на индивидуалното поклонение като превъзхождащо общностното, и които дори мислят за общностното поклонение като просто събиране на индивидуални поклонници.[36] Друга забравена страна на необходимостта от общностно поклонение е фактът, че т.нар. “хвалебствени служби” в съвременните църкви са всъщност или лекционни зали или циркови забавления на арена. В двата случая има звезди-изпълнители, има и зрители – но Църквата, като Църква, не се покланя общностно. Обратно на това, моделът на библейското поклонение е общностна служба за поклонение, с пълно участие на обединените членове на събранието, показващи хармония от единство и разнообразие.

Второ, поклонението трябва да бъде ответно. Ще видим повече за това, когато вървим през книгата Откровение – която много повече се отнася за поклонението, отколкото за всичко друго – но това вече е главната тема в текста, който сега разглеждаме. Старците и четирите живи същества са показани как пеят музикални отговори един на друг, провеждайки диалог. И в поклонението на Църквата на земята това е, което и ние правим (или трябва да правим). Ние отговаряме литургично на четенето на Писанието, на молитвите, на пеенето на Псалмите и на химните, на поучението и на тайнствата. Защото това се вижда в небесното поклонене, и нашето поклонение трябва да бъде построено колкото е възможно повече в подражание на небесния модел, според молитвата, на която ни научи Христос: “Да бъде Твоята воля на земята, както е на небето” (Матей 6:10).

Трето, поклоненето трябва да бъде с ред. Старците и живите създания не се прекъсват едни други, нито се опитват да се надвикват едни с други. Макар че хвалението трябва да бъде общностно, включващо цялата Църква, то не трябва да бъде хаотично. Основен стандарт за поклонението е изложен в 1 Коринтяни 14:40: “Обаче всичко нека става в приличие и ред.” Харизматиците имат някои правилни инстинкти – че поклонението трябва да включва цялото събрание – но тяхната действителна практика клони към объркване и безредие, като всички едновременно се покланят индивидуално. Решението, показано в Стария и в Новия Завет и в цялата Църковна история, е да се осигури обща литургия, с официални молитви и отговори, така че хората да могат разумно да се покланят заедно по начин, който е общностен и подреден.

Библейското обществено поклонение е много различно от частното или семейно поклонение; то е коренно различно от просто група за изучаване на Библията, колкото и важно да е това. Неделното поклонение на Църквата е качествено уникално: То е идването на Божия народ в двореца за официална церемония пред Престола, официална аудиенция с Царя. Ние идваме да изповядаме нашата вяра и преданост, да положим официална клетва, да получим прошка, да принесем молитва, да бъдем поучени от Божиите служители, да ядем от Неговата трапеза и да отдадем благодарности за всички Негови дарове; и трябва да отговорим на всичко това с музика и пеене. Всичко това е общностно, и то неизбежно означава литургия. Това може да означава определени сложни и наложителни промени в нашите навици и модели на поклонение. Но Бог трябва да получава най-доброто. Той е Царят, и поклонението означава да Му служим.



[1] Но почакайте! Глави 8-11 описват прозвучаването на поне още седем тръби – може ли да има девет грабвания?

[2] The Scofield Reference Bible (New York: Oxford University Press, [1909] 1945), бележка върху Откр. 4:1; сравни с Hal Lindsey, There’s a New World Coming: A Prophetic Odyssey (Eugene, OR: Harvest House Publishers, 1973), pp. 74ff.

[3] Диспенсационалистическата употреба на думата Църква е много различна от нейната употреба в историческата, ортодоксална теология. Виж O. T. Allis, Prophecy and the Church (Grand Rapids: Baker Book House, 1945, 1947), pp. 54-110; L. Berkhof, Systematic Theology (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., fourth revised ed., 1949), pp. 562-78; и Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, TX: Geneva Ministries, [1954] 1983).

[4] Този принцип също може да бъде плодотворно приложен и на други места в Писанието. Например, думата любов не се среща никъде в Книгата Рут; така нейната история явно в крайна сметка не е една от най-великите любовни истории описани в Библията, защото Воаз и Рут не са се обичали един с друг. Отново, думата Бог не се появява в книгата Естир; по същите принципи, Той трябва да не е бил замесен в тези събития, и книгата трябва да не ни казва нищо за Него. В допълнение, първите петнадесет глави на Павловото послание до Римляните не се отнасят за Църквата, защото думата Църква също не се среща там!

[5] Пол Минеър изброява деветдесет и шест от тях в само в Новия Завет: Paul Minear, Images of the Church in the New Testament (Philadelphia: The Westminster Press, 1960), pp. 222ff., 268f.

[6] Б.пр.: от лат. – “Издигнете сърцата си” – началните думи на въведението в литургията.

[7] St. Germanus of Constantinople, On the Divine Liturgy, trans. Paul Meyendorff (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1984), p. 101.

[8] John Calvin, Institutes of the Christian Religion, 4:17:36 (Philadelphia: The Westminster Press, 1960), Ford Lewis Battles trans., p. 1412.

[9] Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 57f.

[10] Вижте статията на George Vandervelde, “The Gift of Prophecy and the Prophetic Church” (Toronto: Institute for Christian Studies, 1984).

[11] Относно този модел първоначално-прогресивно-окончателно, виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 24, 42, 73, 136, 146-57, 206, 209, 223.

[12] Benjamin B. Warfield, “Predestination,” in Biblical and Theological Studies (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968), p. 285.

[13] “В античността името не е било ограничавано до разнообразието от кварц, наричан сега яспис, но можело да обозначава всеки матов скъпоценен камък”. William F. Arndt and F. Wilbur Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New Testament and Other Early Christian Literature (Chicago: The Univesrity of Chicago Press, 1957), p. 369.

[14] Ned B. Stonehouse, “The Elders and the Living-Beings in the Apocalypse,” in Paul Before the Areopagus, and Other New Testament Studies (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1957), p. 90.

[15] Вижте Alfred Edersheim, The Temple: Its Ministry and Services as They Were at the Time of Jesus Christ (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1980), pp. 75, 86ff. Езекиил видя двадесет и пет мъже, служещи в Храма: представители на двадесет и четирите свещенически рода, плюс Първосвещеника (Езекиил 8:16).

 

[16] Още едно основание за това тълкувание ще бъде развито в коментара върху 5:9. Ще видим, че песента на старците, записана там, ясно изразява, че те са сред изкупените – група, която не включва ангелите (Евреи 2:16). Затова старците трябва да се приемат в обикновения смисъл като представители на Църквата.

[17] Вижте Dom Gregory Dix, The Shape of the Liturgy (New York: The Seabury Press, [1945] 1982), p. 313; W. H. C. Frend, The Rise of Christianity (Philadelphia: Fortress Press, 1984), p. 127.

[18] Richard Paquier, Dynamics of Worship: Foundations and Uses of Liturgy (Philadelphia: Fortress Press, 1967), p. 143.

[19] Ibid., p. 138. Както се оказва, някои от онези Реформистки църкви, които са запазили официалните дрехи, са избрали черната академична тога, може би отчасти в реакция срещу това, което се възприема като прекомере разкош в Римската църква, и за да подчертаят учителското служение на служителя. Но както посочва Пакие, “няма дори и едно споменаване на черни официални дрехи в Библията, докато белите роби и облекла са споменати многократно, или действително, или символично.”

“Всъщност, ако има цвят, който сам да предлага себе си като подходящ израз на Благовестието и на евангелското богослужение, със сигурност това е бялото. В Библията белият цвят е божественият цвят par excellence, защото той символизира Божията святост и съвършенство (Пс. 104:2; Дан. 7:9; Откр. 1:14; 19:11; 20:11)” (ibid., pp. 139f.).

[20] За Мойсей и старейшините на Израел небето-море е изглеждало като настилка от сапфир (синя) (Изх. 24:10).

 

[21] Michael Wilcock, I Saw Heaven Opened: The Message of Revelation (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1975), p. 64.

[22] John Calvin, Commentaries on the First Twenty Chapters of the Book of the Prophet Ezekiel (Grnad Rapids: Baker Book House, 1979), Vol. 1, pp. 334f.

[23] Ibid., p. 340; сравни с pp. 65-74, 333-340. Калвин е атакуван от своя собствен преводач, че прави тези и други подобни изявления (виж Vol. 1, pp. xxvf.; Vol. 2, pp. 421f., 448-55, 466-68, 473f.). Независимо от това, тези мисли са много внимателно разгърнати в хода на неговото изложение, и този коментар, който Калвин не доживява да довърши, представлява неговата зряла мисъл по този предмет. Това е един от най-възхитителните томове, които някога съм чел, и е богата съкровищница за ценни проникновения.

[24] James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1985), pp. 37f.

[25] Ibid., p. 102. Виж също John Calvin, Commentaries on the Last Four Books of Moses (Grand Rapids: Baker Book House, 1979), Vol. 1, pp. 385-87; Commentary on the Harmony of the Evangelists (Grand Rapids: Baker Book House, 1979), Vol. 1, pp. 213-15.

[26] Richard Hinckley Allen, Star Names: Their Lore and Meaning (New York: Dover Publications, [1899] 1963), p. 57; сравни с p. 362.

[27] Между другото, думата Зодиак не е окултна дума; тя просто означава кръг, и се отнася до видимата пътека на слънцето през небето. Дванадесетте големи съзвездия са групите звезди, подредени по слънчевия път.

[28] Най-доброто християнско опровержение на астрологичната заблуда е в Божия град, на св. Августин, Книга V, глави 1-11.

[29] За изследване на връзката на съзвездията с Библейското послание, виж Joseph A. Seiss, The Gospel in the Stars (Grand Rapids: Kregel Publications, [1882] 1972).

[30] Или, като добри августинци, можем да кажем, че Зодиакът отговаря на реда на дванадесетте племена!

[31] Вижте Ernest L. Martin, The Birth of Christ Recalculated (Pasadena, CA: Foundation for Biblical Research, second ed., 1980), pp. 167ff.; сравни с J. A. Thompson, Numbers в D. Guthrie and J. A. Motyer, eds., The New Bible Commentary (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., third ed., 1970), p. 173.

[32] Gordon J. Wenham, Numbers: An Introduction and Commentary (Downers Grove, IL: Inter-Varsity Press, 1981), p. 65. Уенхам не говори за Зодиакалните съзвездия, а за нещо още по-удивително: фактът, че числата от преброяването на Израилевите племената отговаря на синодичните периоди на планетите! Както посочва Уенхам, числата от преброяването “потвърждават свещения характер на Израел. Те ни напомнят, че Божиите обещания към Авраам са изпълнени, и че святият Божий народ е призован да воюва за Него по земята, както звездите воюват за Него в небесни места” (ibid.). Сведенията на Уенхам се основават на M. Barnouin, “Les recensements du Livre des Nombres et l’astronomie babylonienne,” Vetus Testamentum 27, 1977, pp. 280-303. Този труд се предлага в английски превод от Geneva Ministries, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.

[33] Вижте Martin, The Birth of Christ Recalculated, pp. 4-25.

[34] Брошурка, издадена през 1978 от църква в Санта Ана, Калифорния, рекламираща своите концерти в събота вечер.

[35] Още един момент трябва да бъде отбелязан поне в бележка под линия: Вярно ли е, както твърди брошурката, че “истинската любов не може да бъде изисквана, заповядвана или дори регулирана”? Вижте Второзаконие 6:5-6; Матей 22:37-40; Ефесяни 5:25; 1 Йоан 4:19.

[36] Един пример за това в реформисткия лагер, освен много други, които могат да бъдат цитирани, е B. M. Palmer, The Theology of Prayer (Sprinkle Publications, [1894] 1980). Този дълъг (352 стр.) труд, който претендира да дава “пълно разглеждане на молитвата в системата на благодатта,” се занимава напълно с индивидуалните молитви; той дори веднъж не споменава общностната молитва.

следваща глава 5 – CHRISTUS VICTOR