Съдържание Цялата книга на една страница

20 – МИЛЕНИУМЪТ И СЪДЪТ

Какъв е възгледът на историческата, ортодоксална Църква по въпроса за Милениума? Може ли учението на Църквата да бъде правилно описано като постмилениално или амилениално? Като цяло, разликата между онези, които традиционно са наричани “амилениалисти,” и онези, наричани традиционно “постмилениалисти,” е направена според тяхното тълкувание на “хилядата години” (на латински, милениум) от Откровение 20. “Амилениалистите” обикновено виждат този текст като описание на състоянието на светиите, царуващи в небето, докато “постмилениалистите” го разбират като описание на господството на светиите на земята. Както ще видим, обаче, този начин на поставяне на въпроса всъщност може да пренебрегне някои много важни факти относно християнския възглед за “Милениума.” Ако желаем да получим разбиране за ортодоксалния възглед, трябва да осъзнаем, че отговорът на този точен въпрос не може да бъде определен главно чрез екзегетика на отделни текстове. Например, “амилениалистите” често не са единодушни относно точното естество на възкресението (или възкресенията) в Откровение 20 (да цитирам само една от няколкото важни спорни точки). А Бенджамин Уорфилд, може би водещият “постмилениален” учен в началото на 20 век, предложи екзегетика на Откровение 20, която повечето теолози ще счетат за класически “амилениална”![1]

Следователно нашето определение за въпроса трябва да бъде достатъчно широко, за да отчете разнообразието от подходи между различните амилениални и постмилениални лагери. По естество въпросът за Милениума се съсредоточава върху посредническото Царство на Христос: Кога започна (или ще започне) Царството на Христос? И веднъж като поставим въпроса по този начин, става нещо удивително – нещо почти нечувано в християнските кръгове: Единство! От Деня на Петдесятница ортодоксалните християни признават, че царството на Христос започна при Неговото Възкресение/Възнасяне и продължава докато всички неща бъдат напълно покорени под Неговите крака, както св. Петър ясно обяви (Деяния 2:30-36). В този смисъл “Милениумът” е просто Царството на Христос. Той беше въведен при Първото Идване на Христос, съществувал е почти две хиляди години, и ще продължи до Второто Идване на Христос в Последния Ден. В “милениалната” терминология това означава, че връщането на Христос и възкресението на всички хора ще станат след “Милениума.” Следователно, в този обективен смисъл ортодоксалното християнство винаги е било постмилениално. Това означава, независимо как е разбиран “Милениумът” (в небесен или в земен смисъл) – т.е. независимо от техническата екзегетика на определени части в Откровение 20 – ортодоксалните християни винаги са изповядвали, че Исус Христос ще се върне след (“post”) края на периода, означен като “хиляда години.” В този смисъл всички “амилениалисти” са също “постмилениалисти.” В същото време, ортодоксалното християнство винаги е било амилениално (т.е. не-милениално). Историческата църква винаги е отхвърляла ереста на Миленарианизма (в миналите векове тя е била наричана хилиазъм, тоест хиляда години). Възгледът, че царуването на Христос е нещо напълно бъдещо, което ще се въведе от някакъв голям обществен катаклизъм, не е християнско учение. Тя е неортодоксално учение, обикновено изповядвано от еретични секти извън християнската църква.[2] По принцип, миленарианизмът може да приеме две най-често срещани форми. Той може да бъде или Премиленарианизъм (с Второто Пришествие като катаклизъм, който въвежда Милениума), или Постмиленарианизъм (с обществена революция като катаклизъм). Примери за първия клон на хилиазма ще бъдат, разбира се, ебионитското движение от ранно-християнския период, и съвременният диспенсационализъм от школата на Скофилд-Райри.[3] Примери за Постмиленарианската ерес също могат лесно да бъдан назовани: Бунтът в Мюнстер през 1534, нацизмът и марксизмът (независимо дали е “християнски” или “друг”).[4] Ортодоксалното християнство отхвърля двете форми на миленарианската ерес. Християнството се противопоставя на идеята за някакъв нов изкупителен катаклизъм, който се случва преди Крайния Съд. Християнството е анти-революционно. Така, макар християните винаги да очакват спасението на света, вярвайки, че Христос умря и възкръсна с това намерение, те също гледат на делото на Царството като заквасващо влияние, постепенно променящо света по Божия образ. Категоричният катаклизъм вече е станал, в завършеното дело на Христос. Следователно, в зависимост от конкретния въпрос, който се задава, ортодоксалното християнство може да се смята или за амилениално, или за постмилениално, защото в действителност то е и двете.

Трябва да се разбере още едно важно нещо: В допълнение, че е и “амилениална,” и “постмилениална,” ортодоксалната християнска църква е по правило оптимистична в своя възглед за силата на Благовестието да обърне народите. В моята книга Възстановеният рай: Библейска теология на господството (David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion, Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985) започвам всяка глава с цитат от великия св. Атанасий по въпроса за победата на Благовестието по целия свят и неизбежното обръщане на всички народи към християнството. Идеята не е да отделя св. Атанасий сам по себе си; навсякъде в писанията на великите Бащи и учители от всяка епоха на християнството могат да се намерят многобройни изявления, изразяващи Надеждата на Църквата за световна победа на Благовестието.[5] Още по-важно, всеобщата вяра в идещата победа може да се види в делата на Църквата през историята. Християните никога не са предполагали, че тяхното висше призвание е да работят за някакво примирие с Врага. “Плурализмът” никога не е бил смята за достойна цел от ортодоксалните християни. Църквата винаги е осъзнавала, че Бог е изпратил Своя единороден Син за да изкупи света, и че Той няма да се задоволи с по-малко от това, за което е платил.

Когато първите мисионери от Изтока са навлезли за пръв път в демонизираните земи на нашите езически предци, те са нямали ни най-малкото намерение да развиват мирно съвместно съществуване с магьосниците и техните ужасяващи божества. Когато св. Бонифаций застанал срещу свещения дъб на Тор в своята мисия сред езическите германци, той просто го отсякъл и построил параклис от дъските. Хиляди от поклонниците на Тор, виждайки, че техният бог не поразил св. Бонифаций със светкавица, се обърнали веднага към християнството. Колкото до св. Бонифаций, той останал невъзмутим през цялото време. Той е знаел, че има само един истински Бог на гръмотевицата – Триединният Йехова.

Няма нищо странно в това. Надеждата, очакването за победа, е абсолютно основополагаща характеристика на християнството.[6] Настъплението на Църквата през вековете е необяснимо без тази характеристика – както е необяснимо, ако се отрече истината, че тази Надежда е истинска, истината, че Исус Христос наистина е победил властите и наистина ще царува “от Реката до краищата на земята.” У. Шед пише: “Без Божията сила и обещание проповядването на такава религия като християнството, на такова езическо население е най-наивна донкихотовщина. Тя се изправя против всякакви страсти и осъжда всички удоволствия на виновния човек. Проповядването на Благовестието намира своето оправдание, своята мъдрост и своята победа само с отношението и връзката, която неограниченият и всемогъщ Бог поддържа с него. Това е Неговата религия, и следователно тя в края на краищата трябва да стане световна религия.”[7]

С възхода на различни есхатологии през последните два века традиционният евангелски оптимизъм на Църквата бива белязан с понятието “постмилениализъм,” независимо дали това харесва на т.нар. “постмилениалисти.” Това е имало положителни и отрицателни резултати. Положителната страна е (както видяхме) технически точно описание на правилното учение; а то има оптимистичен смисъл. Отрицателната страна е, че може твърде често да се обърка с еретичния миленарианизъм. и, макар че “амилениализмът” правилно изразява ортодоксалното отвращение от апокалиптични революции, то носи (по име и по историческа традиция) силна смисъл на пораженчество.[8] Затова настоящият автор се нарича “постмилениалист,” но също се опитва да бъде чувствителен към неточностите на съвременната теологична терминология.[9]

Този “общ” постмилениализъм твърди, че Исус Христос е установил Своето посредническо Царство чрез Своята смърт, възкресение и възнасяне до небесния Престол, и като Втори Адам управлява над цялото творение до края на света, когато отново ще дойде да съди живите и мъртвите; че Той завладява всички народи чрез Благовестието, разширявайки плодовете от Своята победа по целия свят, изпълнявайки по този начин мандата за господство, първоначално даден от Бога на Адам; че накрая, чрез изливането на Святия Дух, “земята ще се напълни със знанието за Господа както водите покриват морето” (Исая 11:9); и че библейските обещания за изобилни благословения, във всяка област на живота, ще се излеят от Бога върху целия свят, в заветен отговор на верността на Неговия народ.[10]

 

Връзването на Сатана (20:1-3)

 

1 И видях, че слизаше от небето един ангел, който държеше в ръката си ключа на бездната и една голяма верига.

 

2 Той улови змея, старовременната змия, която е дявол и сатана, и го върза за хиляда години,

 

3 и, като го хвърли в бездната, заключи и я запечата над него, за да не мами вече народите, преди да се свършат хилядата годии, след което той трябва да бъде пуснат за малко време.

 

1 Важността на образите в този текст се подчертава от неговото централно място като четвъртото от седемте видения, въведени с израза И видях (kai eidon; сравнете 19:11, 17, 19; 20:4, 11; 21:1). Св. Йоан вижда Ангел, идващ от небето, държащ ключа за Бездната и голяма верига в Своята ръка. Отново, както в 10:1 и 18:1 (сравнете 12:7), това е Господ Исус Христос, Който като Посредник е Ангелът (Пратеникът) на Завета (Малахия 2:7; 3:1). Неговият абсолютен контрол и власт над Бездната са символизирани от ключа и голямата верига. Авторът установява поразителен контраст: Сатана, злата звезда, която падна от небето, получи за кратко ключа на Бездната (9:1); но Христос слезе от небето, имайки за Свое законно притежание “ключовете на смъртта и на ада” (1:18).

2-3 Св. Йоан събира заедно различните описания на злото, които е използвал в цялото пророчество: Змея (12:3-4, 7, 9, 13, 16-17; 13:2, 4, 11; 16:13), старовременната змия (9:19; 12:9, 14-15), дявола (2:10; 12:9, 12), Сатана (2:9, 13, 24; 3:9; 12:9), измамника на целия свят (2:20; 12:9; 13:14; 18:23; 19:20). Но ужасяващата власт на този враг служи само да покаже превъзходното величие на неговия Победител, който толкова лесно го побеждава: Исус Христос, в Своята мисия като “Ангела от небето,” улови змея . . . и го върза за хиляда години, и като го хвърли в бездната, заключи я и я запечата над него. Както св. Йоан обяви в своето първо послание, Христос “затова се яви, да съсипе делата на дявола” (1 Йоан 3:8). За тази цел Господ започна “връзването на силния” по време на Своето земно служение; след като успешно завърши Своята мисия, Той сега разграбва къщата на Сатана и отнема неговата собственост:

 

Но ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас. Или как може да влезе някой в къщата на силния човек и да му ограби покъщнината, ако първо не върже силния? – тогава ще ограби къщата му. (Матей 12:28-29; сравнете Лука 11:20-22).

 

Херман Ридърбос коментира значението на това твърдение, и дава отлично обобщение на сведенията на Евангелието за Христовата победа над дявола: “Този текст [Матей 12:28; Лука 11:20] не е изолиран. Цялата борба на Исус срещу демоните се определя от антитезата между небесното царство и владението на Сатана, и отново и отново превъзходната сила на Исус над Сатана и господството на Сатана доказва прелома извършен от Божието царство. Това вече се доказа в началото при изкушаването в пустинята. Не може да има съмнение, че там въпросът беше Исусовото месианско царуване. Три пъти поред Сатана е принуден да се оттегли, което ни връща към божествените думи за Исус при Неговото кръщение (Матей 3:17; Марк 1:11; Лука 3:22; Матей 4:3, 6; Лука 4:3, 9). Особено изкушението по отношение на ‘всички земни царства’ (Матей 4:8ff.; Лука 4:5ff.) показва за какво става въпрос в борбата между Исус и Сатана. Тук Сатана се явява като ‘княза на този свят’ (сраавнете Йоан 12:31; 14:30; 16:11), който се противопоставя на Божието царство, и който знае, че Исус предизвиква тази негова власт от името на Бога. Така, тук заедно с Месианството, въпросът е също Божието царство. Едновременно с това става ясно, че победата над Сатана, която ще се спечели от Божието царство, не е само въпрос на власт, но първо и най-вече на покорство от страна на Месия. Месия не трябва произволно да използва властта, която Му е поверена. Той ще трябва да придобие властта, предлагана Му от Сатана, само по определения от Бога път. Ето защо Исусовото отхвърляне на изкушението е вече началото на Неговата победа и на идването на Неговото царство, макар да е необходимо тази победа да се обновява отново и отново през Неговия живот на земята (сравнете Лука 4:13; Матей 16:23 и съответните текстове; 26:38 и съответните текстове; 27:40-43 и съответните текстове). От началото на Неговата обществена дейност властта на Исус над Сатана вече беше изявена. Това не се доказва само чрез изгонването на демони само по себе си, но също и по начина, по който обладаните от демони се държаха в Неговото присъствие (сравнете Марк 1:24; Лука 4:34; Марк 5:7; Матей 8:29; Лука 8:28, 31). Когато Исус наближаваше, те извикваха, очевидно от страх. Те показваха, че имат свръхестествено знание за Неговата личност и за значението на Неговото идване (сравнете Марк 2:34; 3:11). Те Го наричат ‘Святия Божий,’ ‘Божия Син,’ ‘Сина на всевишния Бог.’ С това те признават Неговото месианско достойнство (сравнете Лука 4:41). Те разглеждат Неговото идване като тяхна гибел (Марк 1:24; Лука 4:34); тяхно мъчение (Матей 8:29; Марк 5:7; Лука 8:28). Чувствуват се безсилни и се опитват само да удължат своето съществуване на земята (Матей 8:29; Марк 5:10), умоляват Го да не ги изпраща в ‘бездната,’ тоест мястото на тяхното вечно горко (Лука 8:31; сравнете Откровение 20:3ff.) Всичко това показва, че в личността и идването на Исус царството е станало настояща реалност. Защото упражняването на Божията власт над дявола и неговото управление се основават върху идването на царството.

И накрая, трябва да погледнем в този контекст към Лука 10:18-19. Исус изпрати седемдесетте (или седемдесет и двама), които се връщат и радостно Му разказват за успеха на своята мисия. И тогава Исус казва: ‘Видях Сатана паднал от небето като светкавица.’ Така Той приема радостта на тези, които е изпратил, и им показва основата на тяхната власт над демоните. Общото значение на това е ясно: Самият Сатана е паднал с голяма сила от позицията си на власт. Това е, което Исус видя със собствените Си очи. Поддръжниците на Сатана не могат да поддържат сами себе си. . . . Забележителното нещо в тази връзка е, че казаното тук е по същество същото като в Матей 12:28 и Лука 11:20, т.е., великият момент на разрушаване на властта на Сатана е дошъл по същото време, заедно с идването на небесното царство. Изкуплението вече не е бъдещо, а е станало настояще. В тази борба самият Исус разрушава властта на Сатана и продължава да го прави. Така изглежда от последвалите думи, когато Той разглежда властта на учениците, която са получили от Него, за да стъпват върху змии и скорпиони и върху цялата сила на врага, така че и в бъдеще нищо да не бъде невъзможно за тях. Под този враг отново се има предвид Сатана. Змиите и скорпионите са споменати тук като негови средства (Псалм 91:13), с които той лукаво се опитва да поквари човека. Но всяка власт, с която Сатана разполага, за да носи смърт и разруха (сравнете например Евреи 2:14) е била подчинена на учениците. Всичко това предполага и потвърждава, че великият момент на спасението, изпълнението на обещанието, небесното царство, е дошъл.”[11]

Цялото послание на Новия Завет (сравнете Ефесяни 4:8; Колосяни 2:15; Евреи 2:14) подчертава, че Сатана беше първоначално победен чрез живота, смъртта, възкресението и възнасянето на Исус Христос. Абсолютно е важно да помним, че като говорим за Христовото “Възнасяне” – Неговото издигане до Престола на Стария по дни (Данаил 7:13-14) – ние не говорим само за Неговото действие на възнасяне в Облака, но също и за изливането на Святия Дух върху Църквата през 30 от Хр. (Лука 24:49-51; Йоан 16:7; Деяния 2:17-18, 33), и изливането на гняв върху Ерусалим и Храма през 70 от Хр. (Данаил 9:24-27; Деяния 2:19-20). Петдесятница и Всеизгарянето бяха Възнасянето приложено на практика. Окончателното действие в драмата на първоначалното (за разлика от прогресивното и окончателно)[12] връзване на Сатана беше изиграно при разрушаването на старозаветната система. Ето защо апостол Павел, пишейки няколко години преди събитието, можеше да увери Църквата, че “Бог на мира скоро ще смаже Сатана под краката ви” (Римляни 16:20).

Поради всички тези причини постмилениалните и амилениалните автори като цяло приемат, че връзването на Сатана за да не мами вече народите се отнася за неговата неспособност попречи на успеха на посланието на Благовестието. И това тълкувание определено има библейско основание: Преди идването на Христос Сатана управляваше народите;[13] но сега неговата смъртна хватка е разтърсена от Благовестието, като добрите вести за Царството се разпространяват по цялата земя. Господ Исус изпрати апостол Павел при езическите народи “да им отвори очите, та да се обърнат от тъмнината към светлината, и от властта на Сатана към Бога, и да приемат прощение на греховете си и наследство между осветените, чрез вяра в Мене” (Деяния 26:18). Христос дойде “за да владее над езичниците” (Римляни 15:12). Че Сатана е вързан не означава, че всяка негова дейност е престанала. Новият Завет ни казва конкретно, че бесовете са обезоръжени и вързани (Колосяни 2:15; 2 Петрово 2:4; Юда 6) – но те все още действуват. Просто тяхната дейност е ограничена. И с напредването на Благовестието по света тяхната дейност ще стане все повече ограничена. Сатана е неспособен да предотврати победата на Христовото царство. Ние ще победим (1 Йоан 4:4). “Затова да знаете, че това Божие спасение се изпрати на езичниците, и те ще слушат” (Деяния 28:28).

Големите бащи и учители на Църквата винаги са признавали, че Христос първоначално е победил Сатана при Своето Първо Идване. Както казва св. Иреней, “Божието слово, Създателят на всички неща, като го победи чрез човешко естество, и като го показа като отстъпник, го постави под властта на човека. Защото казва: ‘Ето, давам ви власт да настъпвате на змии, и на скорпии, и власт над цялата сила на врага’ [Лука 10:19], понеже както той придоби власт над човека чрез отстъпничество, така отново неговото отстъпничество да бъде лишено от власт чрез завръщането на човека към Бога.”[14] Св. Августин се съгласява: “Дяволът беше победен чрез неговото собствено оръжие. Дяволът скачаше от радост, когато измами първия човек и го хвърли на смърт. Като измами първия човек, той го уби; като уби последния човек, той първият се избави от неговата примка. Победата на нашия Господ Исус Христос дойде, когато той възкръсна и се възнесе в небето; тогава се изпълни това, което сте чули, когато се е чел Апокалипсисът, ‘Лъвът от юдовото племе спечели’ [Откровение 5:5]. . . . Дяволът скачаше от радост, когато Христос умря; и чрез самата смърт на Христос дяволът беше победен: той захапа, образно казано, примамката в капана. Той се радваше при смъртта, като се мислеше за господар на смъртта. Но това, което причини неговата радост, послужи като примамка за него. Кръстът на Господа беше капан за дявола; примамката, която го хвана, беше смъртта на Господа.”[15]

Но точният текст на Откровение 20 изглежда се занимава с нещо много по-конкретно от общото връзване и поражение на Сатана. Св. Йоан ни казва, че Змеят е вързан по отношение на неговата способност да мами народите – конкретно, както научаваме от стих 8, властта на Змея “да мами народите . . . да ги събере за войната.” Заявената цел на измамата на Змея е да примами народите да се обединят срещу Христос в окончателната, всеобща война в края на историята. Желанието на Сатана от началото твърде често е да предизвика преждевременен есхатологичен катаклизъм, да доведе края на света и Крайния Съд сега. Той иска да принуди Бога да съди преждевременно, за да Го унищожи, или поне да осуети Неговата програма и да унищожи житото заедно с плявата (сравнете Матей 13:24-30). В известен смисъл той може да бъде разглеждан като агент-провокатор сам против себе си, водещ своите войски презглава към окончателен бунт, който ще призове Божия съд и ще предотврати пълното узряване на Божието царство.

Пишейки за Исусовата притча за кваса – “Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докле вкисне всичкото” (Матей 13:33) – Гари Норт забелязва: “Божието царство е като квас. Християнството е маята, и то има заквасващо влияние върху езическите, сатанински общества около себе си. То прониква в цялото общество и го прави да набъбва. Хлябът, който се произвежда от тази квас, е предпочитаният хляб. В древните времена – всъщност, до идването на индустриализма и съвременните земеделски методи в края на деветнадесети век – квасният хляб е бил смятан за опората на живота, символът на Божията поддържаща ръка. ‘Дай ни днес нашия всекидневен хляб,’ се молят християните от векове, и те са яли квасен хляб на своите трапези. Така е било и с древните евреи. Божието Царство е силата, която произвежда доброкачествения хляб, който всички хора търсят. Символизмът трябва да е очевиден: Християнството прави живота радост за праведните. То осигурява на хората най-доброто.

Квасът изисква време, за да свърши своята работа. Необходимо е време за да може замесеното с квас тесто да се надигне. Квасът е символ на историческата приемственост, точно както безквасният хляб беше израилевият символ за историческа прекъснатост. Хората могат да чакат маята да свърши своето дело. Бог дава време на хората за работата на Неговия духовен квас. Може хората да не разбират как точно работи квасът – как духовната сила на Божието царство се разпространява в тяхното общество и го прави да нараства – но могат да видят и да опитат неговите следствия. Ако наистина следваме аналогията (дори до край), можем да изтъкнем факта, че тестото се удря силно няколко пъти от хлебаря преди окончателното печене, почти както Бог, чрез изпълнителите на Сатана в света, удря Своето царство в историята. Въпреки това, квасът върши своето чудесно дело, доколкото пламъците на печката не са запалени преждевременно. Ако пълната горещина на печката се нанесе върху тестото преди маята да си е свършила работата, и маята, и тестото загиват в пламъците. Бог чака, за да нанесе окончателната горещина (2 Петрово 3:9-10). Първо, Неговият квас – Неговата Църква – трябва да свърши своето дело във времето и на земята. Божието царство (което включва институционалната църква, но е по-широко от институционалната църква) трябва да нараства, като ‘очиства от покварата’ сатанинското тесто на царството на Сатана с благовестието на живота, включвайки животворното възстановяване на всички институции в обществото.

“Какво чудно описание на Божието царство! Християните работят вътре в обществения материал, наличен във всяко едно общество, стремейки се да го пречистят, да проникнат в него и да го направят нещо фино. Те знаят, че ще успеят, точно както накрая маята е успешна в тестото, ако й се даде достатъчно време да свърши своето дело. Това е което Бог непряко ни обещава в аналогията на кваса: достатъчно време за да свършим своите индивидуални и колективни задачи. Той ни казва, че Неговото царство ще произведе желания хляб на живота. Ще е необходимо време. Може да са необходими няколко удара, когато Бог чрез враждебността на света бие изпълненото с квас тесто на човешките общества. Но крайният резултат е сигурен. Бог няма намерение да изгори хляба Си до безполезна коричка чрез преждевременното му поставяне в печката. Той е добър хлебар.”[16]

Както Тертулиан казва в своята умела защита на християнската вяра: “Ние сме едно тяло обединено от обща религиозна изповед, чрез праведна дисциплина, чрез връзката на надеждата. Срещаме се заедно като събор и събрание, за да можем като организирана сила да атакуваме Бога с нашите молитви. Такова насилие е приемливо за Бога. Ние се молим също за императори, за техните слуги и тези на власт, за времевото благоденствие на хората, за мир на света, за отлагането на края на всички неща.”[17]

Следователно конкретната цел на връзването на Змея е да му попречи да предизвика есхатологичната “война, която ще сложи край на всички войни,” последната битка – докато Бог е готов. Когато Божието Царство-Град е напълно узряло, тогава Той отново ще пусне Сатана и ще му позволи да заблуждава народите за последния сблъсък. Но огънят ще падне според Божието разписание, не според разписанието на Змея. Във всеки момент Бог управлява събитията за Своята собствена слава.

Сатана трябва да остане вързан, ни казва св. Йоан, за хиляда години – голямо, кръгло число. Видяхме, че както числото седем означава пълнота на качеството в библейската образност, числото десет съдържа идеята за пълнота на количеството; с други думи, то представлява множественост. Хиляда умножава това и го подсилва (10 х 10 х 10), за да изрази огромна необятност (сравнете 5:11; 7:4-8; 9:16; 11:3, 13; 12:6; 14:1, 3, 20).[18] Така Бог твърди, че притежава “добитъка на хиляда хълмове” (Псалм 50:10). Това, разбира се, не означава, че добитъкът на 1,001-ия хълм принадлежи на някой друг. Бог притежава всичкия добитък на всичките хълмове. Но Той казва “хиляда,” за да посочи, че има много хълмове и много добитък (сравнете Второзаконие 1:11; 7:9; Псалм 68:17; 84:10; 90:4). По същия начин, хилядата години от Откровение 20 представляват огромен, неопределен период от време (макар че неговото ограничено, временно естество като епоха преди края се подчертава от факта, че изразът е споменат само шест пъти в тази глава). Той вече трае близо 2,000 години и вероятно ще продължи още много повече. Милтън Тери отбелязва: “Хилядата години трябва да се разбира като символично число, обозначаващо дълъг период. Това е закръглено число, но представлява неопределен период, чието времетраене ще бъде глупаво да се опитваме да изчислим. Неговото начало започва от голямата катастрофа в тази книга, падането на мистичния Вавилон. Това е дълъг период от време, който започва с излизането на великия Завоевател от 19:11-16, и продължава докато Той положи всички Свои врагове под краката Си (1 Коринтяни 15:25). Това е същият период, необходим за камъка от Данаиловото пророчество (Данаил 2:35) да изпълни земята, и за синаповото семе в пророчеството на Исус да завърши своя световен растеж (Матей 13:31-32). Никой не може дори приблизително да прецени колко дълго Царят на царете ще продължава Своята битка срещу злото и ще отлага последния решителен удар, когато Сатана ще бъде ‘пуснат за малко време.’ Може да отнеме милиони години.”[19]

Връзването на Змея му пречи да мами народите, докато завършат хилядата години; след тези неща той трябва да бъде пуснат за малко време, в което отново ще излезе и ще мами народите. Разказът за Змея ще бъде подхванат отново в стих 7, и затова тук трябва да отбележим само Йоановата употреба на думата трябва (буквално, необходимо е; сравнете 1:1; 4:1; 10:11; 11:5; 13:10; 17:10; 22:6). Във всеки момент дейността на Сатана се извършва под строгото управление на Божието Провидение. Както отбелязва Суит, “напразно е да мъдруваме относно тази неизбежност” (след което той незабавно започва да мадрува!);[20] достатъчно е, че Бог е наредил нейната необходимост. Змеят не е господар сам на себе си. Той е уловен и вързан и затворен в Бездната, и някой ден отново ще бъде пуснат за кратко време – но всичко това става според Божиите добри и святи намерения. Цялата омраза на Змея и неговата ярост срещу Христовото царство са напълно безсилни и неефективни; той е безсилен да направи нещо, докато не бъде съзнателно пуснат от Този, Който държи ключовете на Бездната.

 

Първото Възкресение (20:4-6)

 

4 И видях престоли; и на тези, които бяха насядали на тях, беше дадено да съдят; видях и душите на онези, които бяха обезглавени поради свидетелствуването си за Исуса, и поради Божието слово, и на онези, които не се поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си; и те оживяха и царуваха с Христа хиляда години.

 

5 Другите мъртви не оживяха докле не се свършиха хилядата години. Това е първото възкресение.

 

6 Блажен и свят онзи, който участвува в първото възкресение; над такива втората смърт не ще има сила; а те ще бъдат свещеници на Бога и на Христос и ще царуват с Него хиляда години.

 

4 Новото видение е за хилядагодишното Царство: И видях престоли, и седнали върху тях. Не ни се казва изрично кои са тези “те,” но не трябва да има съмнение за тяхната идентичност, защото те са седнали на престоли. Св. Йоан използва думата престоли (в множествено число) само по отношение на двадесет и четирите старци:

 

И около престола имаше двадесет и четири престола, и видях че на престолите седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите им златни корони. (4:4)

 

И двадесетте и четири старци, седящи пред Бога на престолите си, паднаха на лицата си и се поклониха Богу. (11:16)

 

Както видяхме, двадесетте и четири старци на Йоан са представителното събрание на Църквата, Царското Свещенство. През цялото пророчество Божиите хора са виждани царуващи като свещеници с Христос (1:6; 5:10), носещи корони (2:10; 3:11), притежаващи царска власт над народите (2:26-27), поставени с Христос на Неговия Престол (3:21). Всички тези неща са символизирани в картината на небесната презвитерия (4:4): Като царе, презвитерите седят на престоли; като свещеници, те са двадесет и четири на брой (сравнете 1 Летописи 24), и носят корони (сравнете Изход 28:36-41).

Връзката между свещенството на старците и това на цялата Църква като цяло е добре обобщена от Т. Ф. Торънс в неговото превъзходно изследване на Царското Свещенство: “В старозаветната Църква е имало двойно свещенство, свещенството на цялото тяло чрез посвещението на обрязване в царското свещенство, макар това свещенство действително да е действувало чрез първородните. Вътре в това царско свещенство на Израел е дадено институционализирано свещенство в племето Левит, и вътре в това племе, домът на Аарон. Целта на институционализираното свещенство е била да служи като царско свещенсво, а целта на царското свещенство, т.е. на Израел като царство от свещеници, е била да служи на Божията спасително намерение за всички народи. Така е и с християнската църква. Истинското свещенство е това на цялото Тяло, но в това тяло се извършва организиране на корпоративно свещенство, за назидаването на цялото Тяло, да служи на цялото Тяло, за да може цялото Тяло като Тяло на Христос да изпълнява Неговото служение на примирение чрез прогласяването на Благовестието между народите. Вътре в корпоративното свещенство на цялото Тяло има на свой ред отделно свещенство, отделено да служи за назиданието на Тялото докато Тялото достигне пълнотата на Христос (Ефесяни 4:13). . . . Това служение е толкова важно за Църквата, както са Библията и тайнствата, но като тях, този ред на служение ще премине при парусията, когато истинското свещенство на едното Тяло, като отделно от институционалното свещенство, ще бъде напълно разкрито.”[21]

Затова не сме принудени да избираме дали тези, които седят на престоли в Милениума са старейшините или Църквата, защото и двете неща са верни. Във видението на св. Йоан той вижда старците на престоли – но те представляват цялата Църква.[22] Свързано с това е обещанието, което Исус даде на Своите ученици: “Истина ви казвам, че във време на обновлението на всичко, когато Човешкият Син ще седне на славния Си престол, вие, които Ме последвахте, също ще седнете на дванадесет престола да съдите дванадесетте Израилеви племена” (Матей 19:28; сравнете Лука 22:30, където се използва думата царство вместо обновление). Чрез Своята смърт, възкресение и възнасяне към Неговия небесен Престол (Ефесяни 1:20-22), Исус даде началото на Епохата на Царството (Колосяни 1:13) – Обновлението – в което всички народи биват довеждани до празненството на Неговата трапеза заедно с патриарсите и апостолите (Исая 52:15; Лука 13:28-29; 22:29-30). В тази епоха апостолите царуват над Новия Израел; те са самата основа на Църквата (Ефесяни 2:20), която сама по себе си е народ от царски свещеници (1 Петрово 2:9).

Исус даде на Своите ученици две обещания относно Месианската епоха: че ще седят на престоли, и че ще съдят. Точно това ни показва св. Йоан в този текст. Той говори за онези, които седят на престолите на Царството, и добавя, че на дях е дадено да съдят, което съответствува на неговите думи в 11:18, че светиите са “отсъдени” или “възмездени”; нещо повече, обаче, тук присъства смисълът, че привилегията на съденето (на управляването) е дадена в ръцете на светиите. Преди Христовата победа над Сатана, Църквата е била съдена и управлявана от езически народи, понеже Адам абдикира от своето положение на съдия и го предаде на Змея. Но сега Човешкият Син, Вторият Адам, се възнесе до Престола като началник на земните царе, и Неговият народ се е възнесъл заедно с Него (Ефесяни 2:6). Първоначално – и прогресивно с напредването на епохата – съдът се дава на Божия народ.[23] Мандатът за господство от Битие 1:26-28 (сравенете Псалм 8; Евреи 2) ще се изпълни чрез победата на Благовестието; с напредването на Благовестието ще нараства и властта на светиите. Двете вървят заедно. В Своето Велико Поръчение (Матей 29:18-20) Исус ни заповядва да проповядваме и да учим народите, и когато земята постепенно бива научавана на заповедите на Божието Слово, границите на Царството ще се разширяват. Накрая, чрез евангелизиране, царуването на християните ще стане толкова обширно, че “земята ще е пълна със знанието за Бога, както водите покриват морето” (Исая 11:9). Едемското благословение ще изобилствува по света, когато обърнатите народи все повече се покоряват на Божия закон (Левит 26:3-13; Второзаконие 28:1-14).[24]

Но трябва да се подчертае, че пътят към християнското господство не минава главно през политическата дейност. Макар политическата област, като всяка друга страна от живота, е валидна и необходима област за християнската дейност и окончателно превъзходство, трябва да избягваме вечното изкушение да завземаме политическата власт. Господството в държавната власт не може да се придобие преди да сме достигнали зряла мъдрост – плод на поколения от християнско себе-владение. Когато се научим да прилагаме Божието Слово към практическите ситуации в нашия личен живот, нашите домове, нашите училища и нашите икономически начинания; когато християнските църкви упражняват библейски съд над своите собствени служители и членове, зачитайки и налагайки дисциплината на други църкви; тогава християните ще могат да бъдат натоварени с по-големи отговорности. Онези, които са верни в малкото, ще бъдат поставени над много (Матей 25:21, 23), но “от всеки, комуто много е дадено, много и ще се изисква” (Лука 12:48; сравнете Лука 16:10-12; 19:17). Един от отличителните белези на еретичните движения в историята на Църквата е опитът да завземат политическата власт преди да им е дадена.

Целият този въпрос е бил сериозно изследван в една чудесна статия от Джеймс Джордан, и най-добрата услуга, която мога да дам на заинтересования читател в този момент, е просто да го отнеса към нея.[25] Джордан завършва своето изследване с тези думи: “Когато сме готови, Бог ще ни даде одеждите. Това, че Той не е направил това досега, доказва, че ние не сме готови. Просто да заявяваме, че сме готови, няма да Го заблуди. Нека да се молим Той да не ни смазва, като ни дава такава власт преди да сме готови за нея. Нека да планираме нашите правнуци да бъдат готови за нея. Нека да се занимаваме с нашите си работи, да придобиваме мъдрост в семейството, църквата, държавата и бизнеса, и да избягваме противопоставяния с настоящите власти. . . . Защото колкото е сигурно, че Христос възкръсна от гроба и се възнесе до царска слава на високо, толкова е сигурно, че Неговите светии ще наследят царството и ще управляват в Негово име, когато дойде правилното време.”[26] Когато дойде правилното време.

Св. Йоан ни казва, освен седналите на престоли старци, той вижда онези, които са представени от старците: Първо, душите на онези, които са били обезглавени заради Свидетелството на Исус и заради Божието слово. Този израз е почти еднакъв с неговото описание на мъчениците под олтара:

 

И видях под олтара душите на онези, които са били заклани за Божието слово, което упазиха. (6:9)

 

Все пак има значителна разлика: употребата на думата обезглавени. Макар повечето коментатори сигурно да са прави, като виждат това като общо определение за всички мъченици за Вярата (независимо по какъв начин са били убити), трябва да се опитаме да обясним Йоановия избор на тази определена дума. Гръцкият глагол (pelekizō) не се използва на никое друго място в Библията, но действието обезглавяване е споменато под синоним (apokephalizō) в Матей 14:10; Марк 6:16, 27 и Лука 9:9. Предметът на обезглавяването, разбира се, е Йоан Кръстител, последният от старозаветните пророци и Предтечата на Исус Христос. Като Илия от Последните Дни (Малахия 4:5; Матей 11:14; 17:10-13; Лука 1:17), той обобщава посланието на всички предшествуващи свидетелства: “Защото всички пророци и Законът пророкуваха до Йоан” (Матей 11:13). Затова изглежда приемливо, че св. Йоан тук привлича нашето внимание към факта, че старозаветните свидетели, символизирани от Йоан Предтечата, трябва да се считат сред верните мъченици, които “живеят и царуват с Христос.”

Незабавно възниква един въпрос: Дали старозаветните вярващи наистина носеха свидетелството на Исус? Удивително е, че св. Йоан нехарактерно набляга върху името Исус, сякаш за да подчертае конкретно християнското положение на “обезглавените” свидетели. И Новият Завет ясно казва, че като Йоан, всички старозаветни свидетели са Предтечи на Исус Христос, свидетелствуващи за Него:

 

И Той им рече: О, несмислени и мудни по сърце да вярвате всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си? И като почна от Мойсей и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките писания. (Лука 24:25-27)

 

Не мислете, че Аз ще ви обвиня пред Отца; има един, който ви обвинява – Мойсей, на когото вие се облягате. Защото ако вярвахте Мойсей, повярвали бихте и Мене; понеже той за Мене писа. (Йоан 5:45-46)

 

За Него свидетелствуват всичките пророци, че всеки, който повярва в Него, ще получи чрез Неговото име прощение на греховете си. (Деяния 10:43)

 

Павел, слуга на Исус Христос, призван за апостол, отделен да проповядвам благовестието от Бога, (което по-напред Той беше обещал чрез пророците Си в светите писания), за Сина Му. . . . (Римляни 1:1-3)

 

А сега независимо от закон се яви правдата на Бога, за която свидетелствуват законът и пророците, тоест правдата от Бога, чрез вяра в Исус Христос, за всички и на всички, които вярват. (Римляни 3:21-22)

 

Редиците на тези, които царуват с Христос, също са изпълнени с новозаветните верни, победителите от времето на св. Йоан, които също носят Свидетелството за Исус: тези, които не са се поклонили пред образа на Звяра, и не са получили белега върху челото и ръката си (сравнете 1:2, 9; 2:13; 12:9-11, 17; 15:2; 19:10). Всички тези живеят и царуват с Христос за хиляда години. Човешкият живот винаги е бил по-къс от хиляда години: Адам живя 930 години (Битие 5:5), а Матусал, чийто живот е най-продължителният записан в Библията, живя само 969 години преди да умре в Големия Потоп (Битие 5:27).[27] Ако наследниците на Давид бяха верни, неговото царство щеше да трае “вечно” – тоест щеше да трае хиляда години, до Идването на Христос (2 Царе 7:8-29; 1 Летописи 17:7-27; 2 Летописи 13:5; 21:7; Псалм 89:19-37; Исая 9:7; 16:5; Еремия 30:9; Езекиил 34:23-24; Осия 3:5; Лука 1:32-33); но човекът отново се провали. Никой не можеше да доведе “Милениума” – Хилядагодишното царство – докато Божият Син не дойде като Човешкия Син (Втория Адам) и Давидовия Син. Той придоби Царството за всички Свои хора.

Дали това царуване на светиите става на небето или на земята? Отговорът трябва да е очевиден: и двете! Престолите на светиите са в небето, с Христос (Ефесяни 2:6); но заедно със своя Господ те управляват и владеят на земята (сравнете 2:26-27; 5:10; 11:15). Онези, които царуват с Христос в Неговото царство, са всички онези, които Той е изкупил, цялата Общност на Светиите, независимо дали са живи или мъртви (включително старозаветните вярващи). При Своето Възнасяне Исус Христос доведе всички нас до Престола. Както възклицава Te Deum:

 

Когато надви жилото на смъртта,

Ти отвори Небесното царство за всички вярващи.

 

Така царуването на светиите е аналогично на тяхното поклонение: Цялата Църква, в небето и на земята, се покланя заедно пред Божия Престол, “обитавайки” в небето (7:15; 12:12; 13:6). Да питаме дали поклонението на светиите е небесно или земно е да създадем погрешна дилема, защото Църквата е небесна и земна едновременно. Подобно, областта на власт на Църквата включва земята, но се упражнява от Престола в небето. Исус каза на Пилат, “Моето царство не е от този свят. Ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. А сега царството Ми не е оттук” (Йоан 18:36). Текстът не казва, както някои глупаво поучават, че Христовото царство не е приложимо в света; това всъщност потвърждава, че Царството не произтича от земята: “Той говори за източника на Своята Неговата власт, не за мястото на Своето законно царуване. Неговото царство не е от този свят, но е в този свят и над него.”[28]

5-6 Първата част на стих 5 е странично твърдение относно онези, които са изключени от привилегията да живеят и царуват с Христос. Така, ако “онези, които са били обезглавени” (ст. 4) са старозаветните верни, останалите от мъртвите са (главно) старозаветните неверни, не-светиите, които са мъртви по времето, когато св. Йоан пише. Образът може да бъде логически разширен да включи всички неизкупени от всяка епоха, но това не е конкретното намерение на св. Йоан. Той по-скоро набляга на факта, че мъртвите вярващи от Стария Завет са включени в Христовото Възнасяне и славно царуване от небесния Престол; те живеят, а нечестивите са мъртви.

В края на краищата, ни казва св. Йоан, има две класи хора: 1) старците и онези, които те представляват (верните от Стария и Новия Завет), които живеят и царуват с Христос “за хиляда години” в Неговото царство; и 2) останалите от мъртвите, невярващите. Тези не оживяват докато хилядата години са свършили. Макар някои тълкуватели са стигнали до заключението, че “другите мъртви” ще живеят след Милениума, тук не се прави такъв извод. Св. Йоан просто възнамерява да ни каже за самия Милениум, и неговият израз не означава нищо повече от това, че останалите мъртви са изключени от живот и господство за целия период. Всички ние знаем, от такива текстове като Йоан 5:28-29 и Деяния 24:15, че ще има общо възкресение на праведните и на неправедните; но трябва да помним, че св. Йоан не пише цялостна Систематична Теология за свършека на света. Той пише Пророчество за Църквата, занимаващо се с определени страни от благословенията за праведните и проклятията за нечестивите.

Така разказът продължава с Йоановото определение на милениалния живот и царуване на светиите с Христос: Това е Първото Възкресение – първо по времеви ред и значение. Образът на две възкресения е здраво вкоренен в Писанията. В Левитската система той беше преобразно изложен в закона предписващ очистване след оскверняване от смърт:

 

Който се допре до някое мъртво, човешко тяло, да бъде нечист седем дена. С тази вода той да се очисти на третя ден, и на седмия ден ще бъде чист; но ако не се очисти на третия ден, то и на седмия ден не ще бъде чист. (Числа 19:11-12)

 

Както Джеймс Джордан показва, този очистващ ритуал е символично възкресение: Човекът, който е бил осквернен чрез допир с мъртво тяло, е церемониално мъртъв, и трябва да бъде възкресен от смърт.[29] Възкресението се извършва чрез попръскване на вода (вижте Числа 19:13)[30] на Третия и на Седмия ден – с други думи, първо и второ възкресение. Този модел за “двойно възкресение” е повторен по различни начини в цялата Библия. Евангелието на св. Йоан записва думите на Исус по този предмет:

 

Истина, истина в иказвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота. Истина истина ви казвам, иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят ще живеят. . . .

Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, и ще излязат; онези, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане. (Йоан 5:24-25, 28-29)

 

Тук Исус твърди, че въвежда Века на Възкресението, в който онези, които вярват в Него, ще бъдат участници сега; по-късно, друг “час” ще дойде, в който всички хора, праведните и неправедните, ще възкръснат от гробовете (сравнете Йоан 11:24-25). Св. Павел прави същото разграничение между двете възкресения:

 

Но сега Христос, първият плод на починалите. Понеже, както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението от мъртвите. Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще оживеят. Но всеки на своя ред: Христос първия плод, после, при пришествието на Христос, онези, които са Негови. (1 Коринтяни 15:20-23)

 

Така ще има възкресение в края на историята, при Второто Идване на Христос в Последния ден (Йоан 6:38-40, 44, 54; Деяния 24:15; 1 Солунци 4:14-17). Но преди това окончателно възкресение, има друго, Първо Възкресение: възресението на “Христос, първия плод.” Той възкръсна от мъртвите и възкреси всички вярващи заедно с Него. Забележете: Св. Йоан не казва, че самият вярващ е възкресен, но че има дял от Първото възкресение. Той споделя Възкресението на Друг – Възкресението на Господ Исус Христос.[31] Св. Павел каза на християните в Колос как са били направени участници в Христовото възкресение:

 

Погребани с Него в кръщението, в което бидохте и възкресени с Него чрез вяра в действието на Бога, Който Го възкреси от мъртвите. (Колосяни 2:12)

 

Христовото възкресение е първоначалното възкресение, Първото възкресение, което се извърши на Третия Ден. Ние участвуваме в Неговото възкресение чрез заветно кръщение, така че сега “ходим в нов живот” (Римляни 6:4). Когато бяхме мъртви в нашите престъпления, Бог ни “съживи заедно с Христос . . . и ни възкреси с Него, тури ни да седим с Него в небесни места, в Христос Исус” (Ефесяни 2:5-6; сравнете Колосяни 3:1). Първоначалното възкресение на Третия Ден, в средата на историята, е това, което гарантира и се завършва от възкресението на “Седмия Ден,” в края на историята. Тези, които са кръстени в Христос и така съединени с Него по образа на Неговото възкресение (Римляни 6:4-14), ще бъдат също съединени с Него в това окончателно възкресение (Римляни 8:11).

Но както отбелязва Норман Шепърд, в Откровение 20 св. Йоан “дори не описва телесното възкресение на праведните като второто възкресение. Това може да е силно показателно за факта, че обратно на голяма част от популярното мислене по този предмет, кръщението е в много по-голям смисъл възкресение, отколкото е възкресението на тялото. Праведните, които са живи при завръщането на Господа, няма да бъдат възкресени в тяло, а преобразени. Праведните мъртви, които възкръсват телесно в последния ден, не приемат отново тленност, а безсмъртие. Не съживяване, но преобразяване е главната характеристика на възкресението, а основополагащото преобразяване и преход се извършва при кръщението, първото възкресение.”[32]

Така Първото възкресение е Духовно и етично, нашето новорождение в Христос и съединението ни с Бога, нашето пре-творяване по Негов образ, нашето участие в Неговото възкресение. Това тълкувание се потвърждава от Йоановото описание на хората в Първото Възкресение – то напълно отговаря на всичко, което той ни казва на други места за избраните: Те са благословени (1:3; 14:13; 16:15; 19:9; 22:7, 14) и святи, т.е. светии (5:8; 8:3-4; 11:18; 13:7, 10; 14:12; 16:6; 17:6; 18:20, 24; 19:8; 20:9; 21:2, 10); както Христос обеща на всички верни, Втората Смърт (ст. 14) няма власт върху тях (2:11); и те са свещеници (1:6; 5:10), които царуват с Христос (2:26-27; 3:21; 4:4; 11:15-16; 12:10). Всъщност, св. Йоан започва своето пророчество като казва на читателите си, че всички християни са царско свещенство (1:6); и последователното послание на Новия Завет, както виждаме постоянно, е, че Божият народ сега е възцарен с Христос, царувайки в Неговото царство (Ефесяни 1:20-22; 2:6; Колосяни 1:13; 1 Петрово 2:9). Най-голямата грешка при разглеждането на Милениума в Откровение 20 е неосъзнаването, че той говори за настоящата действителност на християнския живот. Библията е ясна: Чрез кръщението ние сме възкресени към вечен живот и управление с Христос сега, в тази епоха. Първото Възкресение се извършва сега. Исус Христос царува сега (Деяния 2:29-36; Откровение 1:5). И това неизбежно означава, че Милениумът също е сега.

 

Последната битка (20:7-10)

 

7 И когато се свършат хилядата години, сатана ще бъде пуснат от тъмницата си,

 

8 и ще излезе да мами народите в четирите краища на земята, Гога и Магога, да ги събере за войната, – чието число е като морския пясък.

 

9 И те се разпростряха по цялата широчина на земята и обиколиха стана на светиите и обичния град; но огън падна от Бога из небето, та ги изпояде.

 

10 И дяволът, който ги мамеше, беше хвърлен в огненото жупелно езеро, гдето са и звярът и лъжепророкът; и ще бъдат мъчени денем и нощем до вечни векове.

 

7-8 Накрая хилядата години са свършили, и Божието време е готово за окончателното поражение на Змея. Според Божието върховно намерение, дяволът е пуснат от неговия затвор за да заблуждава народите. Библейският постмилениализъм не е абсолютен универсализъм; нито учи, че в някой бъдещ момент в историята абсолютно всеки жив човек ще бъде обърнат. Езекииловото пророчество за Реката на Живота предполага, че някои отдалечени области на света – “тинестите и блатистите места” – няма да бъдат изцелени, но ще бъдат “предадени на сол,” оставайки необновени от живите води (Езекиил 47:11). Да сменим образа: Макар християнското “жито” да преобладава в световното общество, житото и плевелите ще растат заедно до жътвата в края на света (Матей 13:37-43). В този момент, когато потенциалът на двете групи стигне до зрялост, когато всяка една страна стане напълно съзнателна в своето решение да се покорява или да се бунтува, тогава ще бъде окончателният сблъсък. Змеят ще бъде пуснат за кратко време, за да заблуждава народите в своя последен опит да победи Царството.

Забелязахме в стих 3, че конкретната цел на Сатанинското заблуждаване на народите е да ги събере за Войната. Това е било поне една от целите на Сатана от началото: да подбуди окончателната война между Бога и Неговите бунтовни творения, за да “развали” Божието дело и да му попречи да достигне до осъществяване и зрялост. Затова има внезапно избухване на демонична дейност когато Христос започна Своето земно служение; това беше стремежът на Сатана когато Го изкушаваше, когато влезе в Юда, за да Го предаде, и когато вдъхнови юдейските и римските власти да Го убият. Неговият план, разбира се, се върна обратно върху него (1 Коринтяни 2:6-8), и Кръстът се превърна в неговото собствено поражение. В цялата Книга Откровение св. Йоан показва дявола трескаво работещ да предизвика последната битка, и постоянно осуетяван в своите намерения. Едва след като Божието Царство е осъществило своя земен потенциал, когато пълните хиляда години са изминали, Сатана ще бъде пуснат, за да подбуди последния бунт – предизвиквайки по този начин своето собствено окончателно поражение и вечна погибел.

Като описва есхатологичната война, св. Йоан използва живата “апокалиптична” образност от Езекиил 38-39, която пророчески изобразява Макавеевото поражение на сирийците през втори век пр. Хр.: Нечестивите сили са наречени Гог и Магог. Според някои популярни премилениални автори този израз се отнася за Русия, и предсказва война между Съветите и Израел по време на бъдеща “Скръб.” Дори ако оставим факта, че това тълкувание се основава на коренно неточно четене на Матей 24 и другите текстове за “Голямата Скръб,”[33] то е пълно с многобройни вътрешни противоречия. Първо, премилениалистите имат склонноста да говорят за тази бъдеща война със Съветския Съюз като синоним на “Армагедонската битка” (16:16). Но според премилениалните представи, Армагедонската битка става преди да започне Милениума – повече от 1,000 години преди да се появят накрая Йоановите “Гог и Магог”! Така, премилениалните пророчески запалянковци се впускат в продължителни дискусии за настоящата военна мощ на Съветите и тяхната въображаема подготовка да поемат ролята на “Гог и Магог.”[34] В същото време има практически пълно пренебрегване на това, което Книгата Откровение всъщност казва за войната с Гог и Магог; очевидно конкретните факти на библейското откровение понякога пречат на “пророческата истина.”[35]

Второ, тези, които тълкуват войната на “Гог и Магог” като последната война, включваща Съветския съюз обикновено се гордеят, че са “буквалисти.” Все пак трябва да отбележим какво изисква едно строго буквално тълкувание на Езекиил 38-39:

 

  1. Причината Гог да нахлуе в Израел е да заграби неговото сребро и злато, и да отнеме неговия добитък (38:11-13); противно на голяма част от премилениалните тълкувания, не се казва нищо за присвояването на израилевия нефт, или да вадене на минерали от Мъртво море.
  2. Всички войници на Гог яздят на коне (38:15); няма войници в камиони, джипове, танкове, хеликоптери или реактивни самолети.
  3. Всички войници на Гог носят мечове, дървени щитове и шлемове (38:4-5); другите техни оръжия са дървени лъкове и стрели, тояги и копия (39:3, 9).
  4. Вместо да използват дърва за горене (очевидно никой дори не си помисля да използва газ, електричество или слънчеви батерии), победоносните израилтяни ще горят дървените оръжия на Гог като гориво за седем години (39:9-10).

 

Трето, изразът Гог и Магог не се отнася, и никога не се е отнасял, за Русия. Това е пълна измислица, и просто е повторена толкова много пъти, че мнозина са я приели за вярна. Привидните причини за това тълкувание се основават на едно странно четене на Езекиил 38:3, където се говори за “Гог, главният княз на Мосох и Тувал.” Думата главен е на еврейски рош; затова някои са превели текста като “Гог, князът на Рос.” Рос звучи като Русия; затова Гог е князът (или премиерът) на Русия. За нещастие на това наивно тълкувание, рош просто означава главен, и се използва над 600 пъти в Стария Завет – и никога не означава “Русия.” [36]

Тези, които твърдят, че “Гог” (име, предполагаемо извлечено от Съветска Грузия, след като и двете започват с “Г”!) е съветският премиер, като цяло претендират още, че “Мосох” е всъщност Москва, “Тувал” е Тоболск, а “Гомер” (от Езекиил 38:6) е Германия. В своето много полезно изследване на този въпрос,[37] Ралф Уудроу коментира: “Това е съмнително. ‘Москва’ идва от московитите и е финско име. Москва се споменава за пръв път в древни документи от 1147 от Хр., когато е била малко село. Някои смятат, че Тувал означава Тоболск, но това е само сходство на звученето. Тоболск е основан през 1587 от Хр. Някои смятат Гомер [Езекиил 38:6] за Германия. Вярно е, че думите ‘Гомер’ и ‘Германия’ започват с ‘Г.’ Със същата буква започва и думата ‘гадаене.’”[38]

Уудроу продължава като дава причини защо войната на “Гог и Магог,” за която се говори в Откровение, не може да е същата като пророкуваната в Езекиил:

 

  1. В Езекиил Гог е княз. В Откровение Гог е народ. [Но виж алтернативното обяснение на Фарър по-долу.]
  2. В Езекиил за Гог се говори като идещ срещу Израел с хора от различни страни около Израел; в Откровение Гог и Магог са изобразени като народи в четирите краища на земята, по брой като морския пясък.
  3. В Езекиил Гог и неговите войски идват срещу Израел, народ, който се е върнал от плен и обитава без защитни стени; в Откровение Гог и Магог се разпростират по цялата земя и обсаждат града на светиите.
  4. В Езекиил врагът е Гог от земята Магог; в Откровение Гог и Магог.
  5. В Езекиил войските на Гог са поразени в Израел и хората изгарят останалите оръжия в продължение на седем години; в Откровение Гог и Магог са унищожени с огън от Бога из небето. . . . Дървените оръжия биват унищожени на място и в самия момент.

 

Не е нещо необичайно образите в Откровение да се основават на старозаветни лица или места. “Езавел” в Откровение не е същата жена както тази в книгите на Царете. “Содом” в Откровение не е същия Содом като в Битие. “Вавилон” в Откровение не е Вавилон на Даниил. “Новият Ерусалим” в Откровение не може да означава стария Ерусалим. Но при всеки случай предишното служи като преобраз. Жената Езавел вече е умряла, градовете на Содом и Вавилон вече са победени и (според нашето мнение), битката на Езекиил 38 и 39 (ако е буквална битка) вече се е изпълнила в Стария Завет.[39]

 

Както посочва Кеърд, в юдейските писания “Гог и Магог” е често срещан стандартен израз за бунтовните народи от Псалм 2, които се събират заедно “срещу Господа и срещу Неговия Помазаник.”[40] Остин Фарър коментира: “Св. Йоан взема разказа от Езекиил и оставя символа без обяснение. Св. Йоан казва, че народите, или ‘езичниците,’ подмамени от Сатана, са ‘в четирите ъгъла на земята,’ и може би той има предвид това, т.е. че непомирените са изтласкани в земи, отдалечени от центъра. Простото събиране по двойки на ‘Гог и Магог’ не трябва да се приема като грешка от страна на св. Йоан при разбирането на имената като племена или като князе. В Езекиил е съвършено ясно, че Гог е князът, Магог е народът. Св. Йоан ни носи вина за грешката; той просто казва ‘народите в четирите краища на земята, Гог и Магог,’ т.е. силата описана по този начин от Езекиил – както един английски оратор би могъл да каже, ‘силите на неудовлетворения национализъм, Хитлер и Германия.’ Със сигурност е любопитно, че св. Йоан изравнява без обяснение племената в четирите краища с племе в единия край; само че той прави точно същото нещо при Армагедонското видение. Ефрат е пресушен, за да позволи на царете от изток да преминат, трите демона подмамват всичките земни царе да дойдат към Армагедон. И в двата случая на стария библейски образ на нашествие от североизток е дадено обобщаващо тълкувание.”[41]

Това се подсилва от наблюдението на св. Йоан, че техният брой е като морския пясък – същия хиперболичен образ, използван за ханаанските народи, завладени от Исус Навиев (Исус Навин 11:4) и мадиамците, поразени от Гедеон (Съдии 7:12) – две от най-големите победи в историята на Заветния народ. Вместо да е причина за паника и бягство, обкръжаването на светиите от бунтовна орда “като морския пясък” е сигнал, че Божият народ ще бъде победоносен, напълно и величествено. Намерението на Бога да доведе обширни мнозинства да се бият срещу Църквата не е да унищожи Църквата, а да й даде по-бърза победа. Вместо Божият народ да трябва да търси своите врагове и да се бие с тях един по един, Бог позволява на Сатана да ги подбуди към единна съпротива, за да бъдат унищожени бързо, с един замах.

9-10 И те се разпростряха по цялата широчина на земята: Това напомня за пророчеството на Исая за идещото асирийско нашествие, което ще “изпълни широчината на земята ви” (Ис. 8:8); но както Исая продължава, земята принадлежи на Имануил. Ако хората уповават в Него, цялата сила на врага ще бъде поразена. Верният Израел може да се надсмее над тези, които го атакуват:

 

Строшете се, народи, бъдете разломени,

И чуйте всички, които сте в далечни страни,

Опашете се; но ще бъдете разломени;

Опашете се; но ще бъдете разломени.

Съветвайте се помежду си, но съветването ще се осуети;

Говорете дума, но тя няма да стои;

Защото Бог е с нас! (Исая 8:9-10)

 

Но Йоановата препратка към пророчеството на Исая също напомня, че старият Израел сега е отстъпник. За него вече няма Емануил. Той категорично отхвърли своя Създател и Съпруг, и Той го изостави. Вместо това, Бог сега е с Църквата, и враговете на Църквата са онези, които биват разбити, макар да са многобройни като морския пясък (Битие 32:12)! Исус Христос е Авраамовият Потомък, и Той ще завземе портата на Своите врагове, заради Своята Църква (Галатяни 3:16, 29; Битие 22:17).

Образът на св. Йоан за събрания Божи народ съчетава Мойсеевия лагер на светиите с обичния град на Давид и Соломон. Този град е Новият Ерусалим, описан подробно в 21:9-22:5. Значението на това не трябва да бъде пропускано: Градът съществува по време на Милениума (т.е. периода между Първото и Второто Идване на Христос), което означава, че “новото небе и новата земя” (21:1) са настояща, както и бъдеща реалност. Новото създание ще съществува в завършена форма след Крайния Съд, но то съществува, първоначално и прогресивно, в настоящата епоха (2 Коринтяни 5:17).

Отстъпниците се разбунтуват, и силите на Сатана за кратко обсаждат Църквата; но няма никакво съмнение за изхода от конфликта. Всъщност, въобще няма истински конфликт, защото бунтът незабавно бива смазан: Огън слезе от небето и ги погълна, както погълна нечестивите жители на Содом и на Гомора (Битие 19:24-25), и войниците на Охозия, който се изправи срещу Илия (4 Царе 1:10, 12). Дали това е буквален огън в края на света? Това изглежда вероятно, макар че трябва да помним, че св. Йоан сега ни показва “свят на символи, твърде смътни и далечни, за да бъдат дори обсъждани.”[42] Признавайки, че това падане на огън може да се отнася до “този удар, с който Христос при идването Си ще удари онези гонители на Църквата, които ще намери живи на земята в този момент,” св. Августин предлага друго обяснение: “На това място ‘огънят от небето’ се разбира добре като твърдостта на светиите [сравнете 11:5], с която те отказват да се покорят на онези, които вилнеят срещу тях. Защото небесната твърд е ‘небе,’ от чиято твърдост тези нападатели ще бъдат изгорени с огнена ревност, защото ще са безсилни да завлекат светиите на празненсвото на антихриста. Това е огънят, който ще ги погълне, и той е ‘от Бога,’ защото чрез Божията благодат светиите стават непобедими, и така измъчват своите врагове.”[43]

Във всеки случай, основното значение на текста е, че за разлика от войските на Звяра, които бяха “убити” (т.е. обърнати) чрез меча от устата на Божието Слово (19:15, 21), тези осъзнати бунтовници в края са напълно погубени. Всяка съпротива срещу Божието Царство е напълно унищожена. Змеят никога не е имал надежда – неговото пускане от бездната е било капан от самото начало, предназначено само да привлече неговите сили на открито, да ги направи видими, за да бъдат унищожени. Тери коментира: “Това е велик символичен образ, и неговата голяма поука очевидно не оставя възможност за съмнение или неразбиране, а именно, че Сатана и неговите сили трябва да погинат напълно. Това е написано за утеха и увереност на светиите. Но тази окончателна победа е в далечното бъдеще, в края на Месианската епоха, и тук тя просто е очертана в апокалиптични символи. Затова всяка самонадеяност да се определят конкретни събития от бъдещето на основата на този широк символизъм трябва да се счете по естество като безстойностна и заблуждаваща спекулация.”[44]

Без да се впускаме в “заблуждаваща спекулация,” е правилно да се запитаме: Защо народите ще се разбунтуват след живот в християнизиран световен ред? В своето предизвикващо изследване на “Общата благодат, есхатологията и библейския закон” Гари Норт обяснява, че новороденото и неновороденото общества, като “жито” и “плевели,” се развиват исторически към по-голяма последователност в своите презумпции – по израза на Корнилиъс Ван Тил, “епистемологична осъзнатост.” С времето, когато християните се съобразяват все по-пълно с Божиите заповеди и чрез това получават Божиите благословения, те стават по-силни и придобиват все по-голяма власт. Но какво става с невярващите, когато те стават по-осъзнати? Норт пише: “В последните дни на тази окончателна ера от човешката история [т.е. в края на Милениума], сатанистите все още ще имат изгледа на християнския ред около тях. Сатана трябва да седне в Божия скут, образно казано, за да удари Бога по лицето – или да се опита. Сатана не може да бъде последователен в своята собствена философия на автономния ред и все пак да бъде заплаха за Бога. Един автономен ред води до хаос и безсилие. Той знае, че няма неутрално поле във философията. Той знаеше, че Адам и Ева ще умрат духовно в деня, в който ядат от дървото. Той е достатъчно добър теолог, за да знае, че има един Бог, и той и неговото множество треперят при тази мисъл (Яков 2:19). Когато демоничните хора възприемат на сериозно неговите лъжи относно естеството на реалността, те стават безсилни и падат от Божия скут. Именно когато сатанистите осъзнаят, че официалната философия на Сатана на хаос и антиномистко беззаконие е лъжа, тогава те стават опасни. . . . Те научават повече за истината, но я извращават и я използват срещу Божиите хора. Следователно, библейското значение на епистемологичната осъзнатост не е че сатанистът става все по-последователен с официалната философия на Сатана (хаоса), а че множеството на Сатана става все по-последователно с това, в което Сатана всъщност вярва: че редът, законът, властта са продукт от омразния Божий ред. Те се научават да използват закона и реда, за да изградят завоевателна армия. Накратко, те използват общата благодат – познанието за истината – за да извратят истината и да атакуват Божиите хора. Те се обръщат от лъжливото познание, давано им от Сатана, и възприемат извратена форма на истината, която да използват в своите бунтовни планове. С други думи, те съзряват. Или, както К. С. Луис поставя в устата на своя измислен герой, старшия дявол Душевадеца, когато материалистите най-после повярват в Сатана, но не и в Бога, тогава войната е завършила.”[45]

Норт заключава: “Дали постмилениалистът вярва, че като цяло на земята ще има вяра, когато Христос се върне? Не и ако разбира следствията от учението за общата благодат. Дали той очаква цялата земя да бъде унищожена от невярващите бунтовници преди Христос да ги унищожи – да станат двойно мъртви? Не. Съдът идва преди те да успеят да извършат своето дело. Общата благодат бива увеличена, за да позволи на невярващите да изпълнят чашата на гнева. Те са съдове за гняв. Следователно, изпълнението на условията на завета чрез общата благодат е крайната стъпка в процеса на изпълването на тези съдове на гнева. Съдовете на благодатта, вярващите, също ще бъдат изпълнени. Всичко е пълно. Дали Бог ще унищожи Своята предплата на Новото Небе и Новата Земя? Ще изтрие ли Бог белега, че Неговото слово е било спазено, че заветът на господството е бил изпълнен? Ще има ли Сатана, големият разрушител, радостта да види Божието слово осуетено, делото на ръцете му съборено от личните орди на Сатана? Амилениалистът отговаря да. Постмилениалистът трябва да го отрича с цялата си сила.

Въпреки прекъсванията, в живота има продължителност. Богатството на грешника се пази за праведния. Сатана би желал да изгори Божията нива, но не може. Плевелите и житото растат до зрялост и тогава жътварите излизат да пожънат житото, отрязвайки плявата и изхвърляйки я в огъня. . . . Когато той използва своите дарби, за да стане окончателно, напълно деструктивен, той бива отсечен чрез намеса отгоре. Тази последна кулминация на общата благодат е съдният час за Сатана.

А кротките – кротките пред Бога, активни към Неговото създание – най-после ще наследят земята. Обновената земя и обновеното небе е окончателното плащане от Бога Баща към Неговия Син и към онези, които Той е дал на Своя Син. Това е постмилениалната надежда.”[46]

Затова дяволът, който ги мамеше, беше хвърлен в огненото жупелно езеро, където са Звярът и Лъжепророкът; те ще бъдат мъчени денем и нощем до вечни векове. Каузата на Сатана ще бъде окончателно и напълно провалена. За да изобрази това, св. Йоан отново използва образи от изгарянето на Содом и Гомора (Битие 19:24-25, 28), и унищожаването на бутновниците в пустинята на Кадис (Числа 16:31-33), на основа на подобната употреба на Исая при описването на пълното разрушение на Едом (Исая 34:9-10). Той вече е представил вечното унищожение на Звяра и на Лъжепророка и техните последователи с такива образи (вижте 14:10-11; 19:20); сега показва, че главният вдъхновител на космическия заговор е неизбежно осъден да понесе същата съдба.

 

Съдът над мъртвите (20:11-15)

 

11 След това видях един голям бял престол и Онзи, Който седеше на него, от Чието лице побягнаха земята и небето, че не се намери място за тях.

 

12 Видях и мъртвите големи и малки, стоящи пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите.

 

13 И морето предаде мъртвите, които бяха в него; и смъртта и адът предадохо мъртвите, които бяха в тях; и те бидоха съдени всеки според делата си.

 

14 И смъртта и адът бидоха хвърлени в огненото езеро. Това е втората смърт.

 

15 И ако някой не се намери записан в книгата на живота, той беше хвърлен в огненото езеро.

 

11 Шестото видение започва с познатата формула: И видях (kai eidon). Историята завършва; съдът е дошъл; и сега видението на апостола е изпълнено с големия бял Престол, и с Онзи, който седи на него. Обикновено в Откровение се приема, че Седящият на Престола е Бащата (сравнете 4:2-3; 5:1, 7); но в този случай св. Йоан може да има предвид Сина, тъй като Той седи на бял Престол, и преди това е видян на бял облак (14:14) и бял кон (6:2; 19:11). Господ Исус Христос е великият “Пастир и Епископ” (1 Петрово 2:25). Фарър посочва, че “идеята за ‘белия престол’ може просто да е била позната на слушателите на св. Йоан като отличителен белег на стола на местния епископ в църквата. Практиката да го покриват с бяло със сигурност произхожда от ранни времена; дали от толкова ранни, колкото е времето на св. Йоан, не можем да докажем.”[47]

Проф. Беркхоф обобщава новозаветните сведения относно Съдията в Последния ден: “Естествено, последният съд, като opera ad extra на Бога, е дело на триединния Бог, но Писанието го приписва конкретно на Христос. Христос в Своята роля на Посредник ще бъде бъдещият Съдия, Матей 25:31-32; Йоан 5:27; Деяния 10:42; 17:31; Филипяни 2:10; 2 Тимотей 4:1. Такива текстове като Матей 28:18; Йоан 5:27; Филипяни 2:9-10 правят съвсем видно, че честта на съдененето на живите и мъртвите е поверена на Христос като Посредник, като награда за Неговото изкупително дело и като част от Неговото възвишаване. Това може да се смята за една от царските почести на Неговото царуване. В качеството си на Съдия, Христос спасява Своя народ напълно: Той завършва тяхното изкупление, оправдава ги открито, и премахва последните последствия от греха.”[48]

С това се съгласяват големите общоцърковни изповеди на вярата:

 

Апостолска изповед на вярата:

[Исус Христос] се възнесе в небето,

И седна отдясно на Бога Баща Всемогъщия;

От където ще дойде да съди живите и мъртвите.

 

Никейска изповед на вярата:

Той се възнесе в небесата,

И седна отдясно на Бащата;

И отново ще дойде със слава да съди живите и мъртвите;

Чието царство няма да има край.

 

Te Deum Laudamus:

Ти седна отдясно на Бога в славата на Бащата.

Ние вярваме, че Ти ще дойдеш да бъдеш наш Съдия.

Затова молим Теб, помогни на Твоите слуги, които Си изкупил с Твоята скъпоценна кръв.

Нека да се броят заедно с Твоите светии във вечната слава.

О, Господи, спаси Своя народ, и благослови Своето наследство.

Управлявай ги, и ги възнеси завинаги.

 

Атанасиева изповед на вярата:

Той се възнесе в небето; седна отдясно на Бащата, Бога Всемогъщ; от където ще дойде да съди живите и мъртвите.

При Чието идване всички хора ще възкръснат в своите тела и ще дават отчет за своите дела.

И тези, които са правили добро, ще отидат във вечен живот; а тези, които са вършили зло, във вечен огън.

Това е вселенската вяра; която, която ако някой не вярва истински и твърдо, не може да се спаси.

 

Наблегнах върху тази идея, защото стана популярно в някои иначе видимо ортодоксални кръгове да се приема еретичната форма на “претеризма,” която отрича всяко бъдещо физическо Възкресение или Съд, твърдейки, че всичко това се изпълнява при Възкресението на Христос, новорождението на Църквата, идването на Новия Завет и разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр.[49] Каквото и да се каже за онези, които се придържат към такива идеи, ясно е, че те не са в съгласие с всяка призната форма на ортодоксално християнство. Единната, свята, католическа и апостолска Църква винаги и навсякъде е настоявала върху учението за Последния Съд в края на времето. Нейното включване във всички исторически изповеди на Вярата е универсално свидетелство за нейната важност като основна част от вярата.

Св. Йоан извисява нашето чувство за благоговение пред страшното величие на Съдията: От Чието лице земята и небето побягнаха, и не се намери място за тях. Отнасянето е към Псалм 114, който ни показва, че в светлината на Крайния Съд можем да видим значението на неговите предшестввеници в предварителните исторически осъждения:

 

Когато излезе Израел из Египет,

Якововият дом из люде другоезични,

Юда стана светилище на Бога,

Израил Негово владение.

Морето видя и побягна;

Йордан се възвърна назад:

Планините се разиграха като овни,

Хълмовете като агнета.

Що ти стана, море, та си побягнало?

На тебе, Йордане, та си се възвърнал назад?

На вас, планини, та се разиграхте като овни?

На вас, хълмове – като агнета?

Трепери, земьо, от присъствието Господно,

От присъствието на Якововия Бог,

Който превърна канарата във воден поток,

Кременливият камък във воден извор. (Псалм 114)

 

Земята и небето побягват от Неговото лице, ужасени от Неговото идване; но хората на завета няма нужда да се боят. За тях Божият съд е изкупителен, не унищожителен. Ако земята трепери, това е заради нас, за да може Бог да ни даде водата на спасението. Всъщност, както ще видим, съдът изобразен в тези стихове е свързан с нечестивите мъртъвци, които идват под съда на Втората Смърт. Тук не се говориза избраните, които царуват с Христос. Радвайки се в плода на окончателната победа на Христос, те не идват на съд, но са преминали от смърт към живот (Йоан 5:24).

12 Макар все още да сме в шестото видение, стих 12 съдържа седмото kai eidon, И видях – позволявайки на седмото видение да започне с осмо kai eidon (вижте за 21:1). Трябва да помним, че св. Йоан не пише за общия съд на всички хора, а за съдбата на нечестивите, наречени тук мъртвите (сравнете ст. 5). Хенгстенберг коментира: “Мъртвите могат да бъдат само починалите грешници. Трябва да изглежда странно, че тук все още се говори за мъртвите, макар че те вече трябва да са възкресени, преди да застанат пред престола. Ако се говори само за нечестивите мъртви, тогава няма нищо странно тук. Защото техният живот след възкресението не е нищо друго освен подобие на живот, както преди в Ада.”[50]

Св. Йоан ни казва, че е видял хора от всякакво съсловие и положение, големи и малки, стоящи пред Престола. И едни книги се разгърнаха; разгърна се и друга книга, която е Книгата на Живота, членският списък на завета, в която са написани имената на избраните (сравнете 3:5; 13:8; 17:8). Функцията на Книгата на Живота в този контекст е просто да открие, че имената на “мъртвите” не са записани там.

И мъртвите бяха съдени според написаното в книгите, според техните дела. Това може да изглежда странно на съвременните евангелски уши; не сме свикнали да четем такива твърдения в Писанието, а те действително съществуват в изобилие (сравнете Псалм 62:12; Прит1и 24:12; Матей 16:27; Йоан 5:28-29; Римляни 2:6-13; 14:12; 1 Коринтяни 3:13; 2 Коринтяни 5:10; Ефесяни 6:8; Колосяни 3:25; Откровение 2:23; 22:12). Разбира се, идеята на текста не е “спасение чрез дела.” Вместо това, идеята е осъждение чрез дела.

Вярно е, че не се спасяваме чрез дела (Ефвсяни 2:8-9), но също е вярно, че не се спасяваме без дела (Ефесяни 2:10; Филипяни 2:12-13). Християнинът е “оправдан само чрез вяра” – но истинската оправдаваща вяра никога не е сама, както заявява Уестминстърската изповед на вярата: “Вярата, която по такъв начин приема и уповава на Христос и на Неговата праведност, е единственото средство за оправдание – но тя не съществува сама в оправдания човек, а винаги е съпътствувана от всички други спасителни благодатни дарове и не е мъртва, а действена вяра, в чиято основа е любовта” (xi.2). По подобен начин, Джон Мъри пише: “Оправданието е само чрез вяра, но оправдан човек само с вяра ще бъде уродливост, която никога не същесвува в царството на благодатта. Вярата действува чрез любов (сравнете Галатяни 5:6). И вяра без дела е мъртва (сравнете Яков 2:17-20). Живата вяра е тази, която оправдава, и живата вяра съединява с Христос оради Неговата смърт и със силата на Неговото възкресение.”[51]

13 Заради този съд морето предаде мъртвите, които бяха в него – тези, които погинаха при осъждението на Потопа и Червеното море, символизирайки всички нечестиви, удавени в “пороите на смъртта” (Псалм 18:4); и смъртта и адът, “връзките на преизподнята” (Псалм 18:5), предадоха мъртвите, които бяха в тях, и Бог изпразни внезапно “всички предполагаеми места, където можеха да се намерят мъртви.”[52] И те бяха съдени, всеки според своите дела: Отново св. Йоан набляга, че действията на хората ще дойдат на съд в Последния Ден.

14-15 Св. Павел заявява, че когато Христос се върне в края на Своето посредническо Царство, “последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Коринтяни 15:26). Така св. Йоан вижда Смъртта и Ада, които бяха събрани в 1:18 и 6:8, хвърлени в огненото езеро. Както казва Тери, “цялата картина на съда и погублението е обвита с мистичен символизъм, и единственото сигурно откровение е окончателното хвърляне в безвъзвратна разруха на всички, които живеят и умират като поданици на греха и на смъртта.”[53] Нещо повече, както отбелязва Морис, “накрая смъртта и адът са толкова безсилни, както и другите сили на злото. Накрая няма друга власт, освен Божията власт. Всичко друго е напълно безсилно.”[54]

Това е Втората Смърт, огненото езеро. И ако някой не се намери записан в книгата на Живота, той беше хвърлен в огненото езеро. Универсалистите се опитват от векове да избегнат ясния факт, че Писанието хлопва капака на огнената пещ над онези, които са окончателно непокаяни, чиито имена не са записани (от създанието на света, 13:8; 17:8) в Книгата на Живота на Агнето. Използвайки преобраз подобен на Йоановия, Исус казва: “Ако някой не пребъде в Мене, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги хвърлят в огъня, и те изгарят” (Йоан 15:6). “Другите мъртъвци” никога няма да оживеят, защото няма живот извън Исус Христос.



[1] Benjamin B. Warfield, “The Millenium and the Apocalypse,” Biblical Doctrines (New York: Oxford University Press, 1929), pp. 643-64.

[2] Премилениализмът изглежда започва от ебионитския архиеретик Керинт, “лъжеапостол,” противник на св. Павел и св. Йоан. Керинт твърдял, че неговата доктрина за Милениума му е била открита от ангели; и е интересно, че посланието на св. Павел до Галатяните – което отделя много място да опровергава легалистичните ереси на Керинт – започва с тези думи: “Но ако и сами ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие, освен онова, което приехте, нека бъде проклет” (Галатяни 1:8)! Св. Иреней пише, че св. Йоан е избягал от обществена баня при срещата си с Керинт, и извикал: “Да бягаме, да не би да падне банята, защото Керинт, врагът на истината, е вътре!” За сведения за Керинт и неговите ереси, виж св. Ириней, Против ересите, i.xxvi.1-2; iii.iii.4; ср. Евсевий, Църковна история, iii.xxviii.1-6; iv.xiv.6; vii.xxv.2-3. Както изтъква Луи Буйе в Духовността на Новия Завет и на бащите (Louis Bouyer, The Spirituality of the New Testament and the Fathers, Minneapolis: The Seabury Press, 1963, p. 173), някои ранни християнски бащи (например Юстин Мъченик) са възприели премилениалния буквализъм заради своето езическо наследство, на което не са били познати библейските литературни жанрове и образност. Ортодоксалният, “Августински” възглед представлява по-зряло разбиране на символизма на Писанието и по-последователен християнски мироглед.

[3] Може би най-силният аргумент срещу премилениализма е просто че Библията никога не говори за хилядагодишно царуване на светиите – извън Откровение 20, силно символичен и сложен текст в най-символичната и сложна книга от Библията! Греъм Голдсуърти отбелязва в Агнето и Лъвът: Евангелието в Откровение (Graeme Goldsworthy, The Lamb and the Lion: The Gospel in Revelation, Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1984): “Твърде невероятно е, меко казано, че нещо толкова драматично важно като хилядагодишно царуване на появилия се отново Христос на земята преди края на тази епоха не би било споменато на никое друго място в Новия Завет” (стр. 127). Някои трудове, които опровергават премилениализма от различни перспективи, са: Jay Adams, The Time Is at Hand (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., [1966] 1970); Oswald T. Allis, Prophecy and the Church (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1945, 1947); Loraine Boettner, The Millennium (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., revised ed., 1984); David Brown, Christ’s Second Coming: Will It Be Premillennial? (Grand Rapids: Baker Book House, [1876] 1983); W. J. Grier, The Momentous Event: A Discussion of Scripture Teaching on the Second Advent (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, [1945] 1970); Arthur H. Lewis, The Dark Side of the Millennium: The Problem of Evil in Rev. 20:1-10 (Grand Rapids: Baker Book House, 1980); Rousas John Rushdoony, God’s Plan for Victory: The Meaning of Postmillennialism (Tyler, TX: Thoburn Press, 1977); Ralph Woodrow, His Truth Is Marching On: Advanced Studies on Prophecy in the Light of History (Riverside, CA: Ralph Woodrow Evangelistic Association, 1977).

[4] За сведенията за еретични (пост)миленариански движения, виж Igor Shafarevich, The Socialist Phenomenon, William Tjalsma, trans. (New York: Harper and Row, Publishers, 1980); Norman Cohn, The Pursuit of the Millennium: Revolutionary Millenarians and Mystical Anarchists of the Middle Ages (New York: Oxford University Press, 1957; revised, 1970); Otto Friedrich, The End of the World: A History (New York: Coward, McCann & Geoghegan, 1982), pp. 143-77; David Chilton, Productive Christians in an Age of Guilt-Manipulators: A Biblical Response to Ronald J. Sider (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, third ed., 1985), pp. 321-42.

[5] Вижте св. Августин, Божият град, Книга XX. За Августин и влиянието на неговата постмилениална философия за историята, виж Peter Brown, Augustine of Hippo (Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 1967); Charles Norris Cochrane, Christianity and Classical Culture: A Study of Thought and Action from Augustus to Augustine (London: Oxford University Press, [1940, 1944], 1957); Robert Nisbet, History of the Idea of Progress (New York: Basic Books, 1980), pp. 47-76. За обширното реформистко постмилениално наследство, от Жан Калвин до края на деветнадесети век, виж Greg L. Bahnsen, “The Prima Facie Acceptability of Postmillennialism,” The Journal of Christian Reconstruction, Vol. III, No. 2 (Winter, 1976-77), pp. 48-105, особено pp. 68-105; James B. Jordan, “A Survey of Southern Presbyterian Millennial Views Before 1930,” The Journal of Christian Reconstruction, Vol. III, No. 2 (Winter, 1976-77), pp. 106-21; J. A de Jong, As the Waters Cover the Sea: Millennial Revival and the Interpretation of Prophecy (Kampen: J. H. Kok, 1970); J. Marcellus Kik, An Eschatology of Victory (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1971), pp. 3-29; Iain Murray, The Puritan Hope: A Study in Revival and the Interpretation of Prophecy (London: The Banner of Truth Trust, 1971).

[6] Имайте предвид факта, че съставителите на Общия молитвеник съдържа “Таблици за изчисляване на святите дни” чак до 8400 от Хр.! Явно те са се окопавали за “дълга война,” и не са очаквали непосредствено “грабване” на Църквата.

[7] W. G. T. Shedd, Sermons to the Spiritual Man (London: The Banner of Truth Trust, [1884] 1972), p. 421.

[8] Някои искат да поправят това като определят себе си като “оптимистични амилениалисти,” понятие, в което няма нищо лошо освен прекалената дължина (понятието “не-хилиастичен постмилениалист” страда от същия проблем).

[9] Казаното дотук не е преднаpначено премахне някои други спорни области между различните есхатологични течения. Трудният въпрос за “общата благодат” – който Джеймз Джордан по-точно определи като “трохите от детската трапеза” (Марк 7:27-28) – е особено важен за спора, и затова съм включил статията на Гари Норт за “Общата благодат, есхатологията и библейския закон” като приложение в тази книга.

[10] Това е може би най-доброто място да коментирам това, което в настоящето е интелектуално най-слабото “възражение” срещу постмилениализма: идеята, че земята не може да преживее бъдещ период на голямо физическо благословение, защото светът “се изчерпва” откъм естествени ресурси, става пренаселен, и/или умира от замърсяване (и т.н.) – популяризирано от силно изкривени и дори съзнателно заблудителни “изследвания” като Global 2000 и Limits to Growth. На първо място, това възражение напълно пропуска факта, че според Библията изобилието и гладът, производителността и замърсяването идват от ръката на Всемогъщия Бог; че Той може да възнаграждава покорството с благословение, а непокорството с проклятие, и наистина го прави (Второзаконие 8:1-20; 28:1-68; Исая 24:1-6). Второ, аргументите за “изчерпването на ресурсите” и “свръхнаселението” (и т.н., и т.н.) са напълно неоснователни от гледна точка на сигурни данни и обоснована икономическа теория. Виж Warren T. Brookes, The Economy in Mind (New York: Universe Books, 1982); Edith Efron, The Apocalyptics: Cancer and the Big Lie (New York: Simon and Schuster, 1984); Herbert I. London, Why Are They Lying to Our Children? (New York: Stein and Day, 1984); Charles Maurice and Charles W. Smithson, The Doomsday Myth: 10,000 Years of Economic Crises (Stanford: Hoover Institution Press, 1984); Julian L. Simon, The Ultimate Resource (Princeton: Princeton University Press, 1981); Julian L. Simon and Herman Kahn, eds., The Resourceful Earth: A Response to “Global 2000” (Oxford: Basil Blackwell, 1984); William Tucker, Progress and Priviledge: America in the Age of Environmentalism (Garden City, NY: Anchor Press/Doubleday, 1982). Истината е, че християнството, като създава науката и технологията на Запада, силно увеличава земните ресурси.

[11] Herman Ridderbos, The Coming of the Kingdom (St. Catherines, Ontario: Paideia Press, [1962] 1978), pp. 62ff.

[12] Сатана е връзван прогресивно, когато Христовото царство нараства в историята, разширявайки своето влияние за да преобрази всяка страна от живота (Матей 5:13-16; 13:31-33), и във всекидневния живот на християните, когато успешно се противим на дявола (Яков 4:7) и прогласяваме Божието Слово (Откровение 12:11). Сатана ще бъде вързан окончателно в Последния Ден, когато самата смърт бъде унищожена във Възкресението (Йоан 6:39-40; 1 Коринтяни 15:22-26, 51-54). За модела първоначално-прогресивно-окончателно като цяло, вижте David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 24f, 42, 73, 136, 146ff., 206, 209, 223.

[13] Добро описание за всеобщото разпространение на демонична дейност и контрол в целия древен езически свят се съдържа в първите десет книги на Божият град на св. Августин, но фактът е очевиден дори в трудовете на самите езичници. Практически всяка страница от Историята на Херодот или Енеида на Вергилий носи красноречиво и явно свидетелство за тиранията, която “боговете” са упражнявали върху всяка страна на езическия живот и мислене. Но всичко това спира с Възкресението на Христос: Боговете внезапно спрели да говорят, както отбелязва езическият автор Плутарх в своя труд, Защо предсказанията се провалиха, и както св. Атанасий постоянно отбелязва в своя класически трактат, За въплъщението на Божието слово. Ср. обширната дискусия за разрушаването на архаичния мироглед в Giorgio de Santillana and Hertha von Dechend, Hamlet’s Mill: An Essay on Myth and the Frame of Time (Ipswich: Gambit, 1969), pp. 56-75, 275-87, 340-43.

[14] Св. Ириней, Против ересите, v.xxiv.4.

[15] Св. Августин, Проповеди, 261; trans. by Henry Bettenson, ed., The Later Christian Fathers: A Selection From the Writings of the Fathers from St. Cyril of Jerusalem to St. Leo the Great (Oxford University Press, 1970, 1977), p. 222.

[16] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion Versus Power Religion (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1985), pp. 169f.

[17] Тертулиан, Апология, 39; trans. by Henry Bettenson, The Early Christian Fathers: A Selection from the Writings of the Fathers from St. Clement of Rome to St. Athanasius (Oxford: Oxford University Press, 1956, 1969), p. 141. Курсивът е добавен.

[18] Аналогия на тази употреба в Писанието е начинът, по който ние с нашето по-инфлационно мислене, използваме думата милион: “Казах ти милион пъти!” (Подозирам, че дори “буквалистите” говорят от време на време по този начин.)

 

[19] Milton Terry, Biblical Apocalyptics: A Study of the Most Notable Revelations of God and of Christ in the Canonical Scriptures (New York: Eaton and Mains, 1898), p. 451.

[20] Henry Barclay Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), p. 261.

 

[21] T. F. Torrance, Royal Priesthood (Edinburgh: Oliver and Boyd Ltd., 1955), p. 81.

[22] Може да се попита: Защо св. Йоан просто не казва, че онези, които е видял да седят на престоли, са двадесетте и четири старци? Има поне две причини – първо, различните подсказвания в текста (споменаването на престоли, съд и свещенство, царуващо с Христос) правят изричното наименуване ненужно; второ, в съответствие със символизма на Църквата като Новия Израел, св. Йоан използва думата старец дванадесет пъти (4:4, 10; 5:5, 6, 7, 11, 14; 7:11, 13; 11:16; 14:3; 19:4). До тази точка в Книгата Откровение той вече е изразходвал своята “квота”!

[23] Вижте две статии от Гари Норт: Gary North, “Witnesses and Judges,” Biblical Economics Today, Vol. VI, No. 5 (Aug./Sept. 1983); “Christ’s Mind and Economic Reconstruction,” Biblical Economics Today, Vol. VII, No. 1 (Dec./Jan. 1984). Те се получават срещу дарение за Institute for Christian Economics, P. O. Box 8000, Tyler, TX 75711.

[24] Йейн Мъри показва в Iain Murray, The Puritan Hope: Studies in Revival and the Interpretation of Prophecy (London: The Banner of Truth Trust, 1971) как този възглед за световно обръщане е дал основното вдъхновение за мисионерска дейност в цялата история на Църквата, особено след протестантската Реформация.

[25] James B. Jordan, “Rebellion, Tyranny, and Dominion in the Book of Genesis,” in Gary North, ed., Tactics of Christian Resistance, Christianity and Civilization No. 3 (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1983), pp. 38-80.

[26] Ibid., p. 74. В тази връзка коментарът на Джордан относно т. нар. “патриотична” съпротива против данъците също си струва да се повтори: “Трябва да помним, че езичникът е главно заинтересован от властта. Това означава, че поддържането на военната сила (военната повинност) и заграбването на пари (прекомерно данъчно облагане) са абсолютно върховен интерес за него. Ако мислим, че тези неща са най-важните, тогава ще ги направим цел на нашата съпротива (като станем “данъчни патриоти” или нещо подобно). Да мислим по този начин е да мислим като езичници. За християнина основните неща са правдата (свещеническото пазителство) и прилежната работа (царското господство). Казано като цяло, езичниците не са загрижени колко сме праведни, или колко усърдно работим, докато си получава данъчните пари. Ето защо Библията навсякъде поучава да се търпи насилственото данъчно облагане, и никъде не подсказва уместността на съпротивата срещу данъците” (стр. 79).

[27] На основа на точна хронология това изглежда основателно твърдение, тъй като Матусал умира в годината на Потопа (Матусал бил на 187 години, когато се ражда неговият син Ламех, на 369, когато се ражда неговият син Ной, и следователно на 969, когато идва Потопът; виж Битие 5:25, 28; 7:6). Повече от век преди Потопа Бог заявява, че целият човешки род (освен Ной) заслужава унищожение (Битие 6:1-8; 7:1); няма явна причина да изключим Матусал от това всеобхватно осъждение.

 

[28] Gary North, Backward Christian Soldiers? An Action Manual for Christian Reconstruction (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), p. 4.

[29] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Ecocomics, 1984), pp. 56ff.

[30] За значението на този текст за начина на кръщение, виж Duane Edward Spencer, Holy Baptism: Word Keys Which Unlock the Covenant (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1984), pp. 14ff.

[31] Вижте Philip Edgcumbe Hughes, “The First Resurection: Another Interpretation,” The Westminster Theological Journal, XXXIX (Spring 1977) 2, pp. 315-18.

[32] Norman Shepherd, “The Resurection of Revelation 20,” The Westminster Theological Journal, XXXVII (Fall, 1974) 1, pp. 37f. Св. Григорий Нисийски казва: “За нас е необходимо да преминем чрез водата тази подготвителна репетиция на благодатта на възкресението, за да осъзнаем, че е също толкова лесно за нас да възкръснем от мъртвите, както да се кръстим във вода,” Голям Катехизис, xxv.

 

[33] Това вече трябва да е очевидно; ср. Chilton, Paradise Restored, pp. 77-102.

[34] Наистина е вярно, че агресивната империалистическа политика на Съветския Съюз и неговата световна поддръжка на тероризма представляват сериозна заплаха за Западните народи; виж Jean-François Revel, How Democracies Perish (Garden City: Doubleday and Co., 1984). Това, обаче, няма нищо общо с изпълнени пророчества, а има всичко общо с факта, че Западът едновременно с това се заема все повече с отхвърляне на християнската етика и с нарастващо военно и технологическо въоръжаване на своите врагове; за второто, виж Antony Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 1917-67, three vols. (Stanford: Hoover Institution Press, 1968-73); idem, National Suicide (New Rochelle, NY: Arlington House, 1973); ср. Richard Pipes, Survival Is Not Enough: Soviet Realities and America’s Future (New York: Simon and Schuster, 1984). Тези, които са изненадани, че възможното бъдещо завладяване на Съединените Щати от Съветския Съюз може да не е включено в библейското пророчество, ще направят добре, ако разгледат големия брой важни конфликти през последните хиляда години от Западната история, които също са били пропуснати – като Норманското нашествие, Войните на Розите, Тридесетгодишната война, Английската гражданска война, Американската революция, Френската революция, Наполеоновата война, Семинолската война, Революциите от 1848, Кримската война, Войната между Щатите, Сиукската индианска война, Бурската война, Испанско-американската война, Мексиканската революция, Първата световна война, Испанската гражданска война, Италиано-Етиопската война, Втората световна война, Корейската война и Виетнамската война, да споменем няколко; много от които са разглеждани от съвременните апокалиптисти като видни изпълнения на библейските пророчества.

[35] Очевидният пример, разбира се, е Хол Линдзи, чиято книга Hal Lindsey, Late Great Planet Earth (Grand Rapids: Zondervan Publishing House, 1970), отделя около тридесет страници (р. 59-71, 154-68) да изясни как Съветският съюз скоро ще изпълни пророчеството за “Гог и Магог” в Армагедонската битка, и отделя само две или три изречения да разгледа Откровение 20:8 – като не споменава нито веднъж, че единственото сведение за Гог и Магог в цялата Книга Откровение е в този стих. Ср. idem, There’s a New World Coming: A Prophetic Odyssey (Eugene, OR: Harvest House, 1973), pp. 222-25, 278. Друг пример е обикновено по-благоразумният Хенри М. Морис, чийто труд Henry M. Morris, Revelation Record: A Scientific and Devotional Commentary on the Book of Revelation (Wheaton: Tyndale House Publishers, 1983), разглежда Гог и Магог в Откровение 6:1 (р. 108-110) и 16:12 (р. 310), но усилено се стреми да пренебрегне значението на сведенията в 20:8 (рр. 422f.).

[36] Ето пълен списък на нейната употреба само в Езекиил: 1:22, 25, 26; 5:12; 6:13; 7:18; 8:3; 9:10; 10:1, 11; 11:21; 13:18; 16:12, 25, 31, 43; 17:4, 19, 22; 21:19, 21; 22:31; 23:15, 42; 24:23; 27:22, 30; 29:18; 32:27; 33:4; 38:2-3; 39:1; 40:1; 42:12; 43:12; 44:18, 20.

[37] Ralph Woodrow, His Truth Is Marching On: Advanced Studies on Prophecy in the Light of History (Riverside, CA: Ralph Woodrow Evangelistic Association, 1977), pp. 32-46.

[38] Ibid., p. 41.

[39] Ibid., p. 42; ср. T. Boersma, Is the Bible a Jigsaw Puzzle? An Evaluation of Hal Lindsey’s Writings (St. Catherines, Ont.: Paideia Oress, 1978), pp. 106-25; вижте също дискусията на Корнелис Вандервал за “гогологията” в Cornelis Vanderwaal, Hal Lindsey and Biblical Prophecy (St. Catherine, Ont.: Paideia Press, 1978), pp. 78-80.

[40] G. B. Caird, A Commentary on the Revelation of St. John the Divine (New York: Harper & Row, Publishers, 1966), p. 256. Кеърд цитира следните препратки в Талмуда: Ber. 7b, 10d, 13d; Shab. 118a; Pes. 118a; Meg. 11a; San. 17a, 94a, 97b; ‘Abodah Z. 3b; ‘Ed. II 10.

[41] Austin Farrer, The Revelation of St. John the Divine (Oxford: At the Clarendon Press, 1964), pp. 207f.

 

[42] Farrer, p. 208.

[43] Св. Августин, Божият Град, xx.12.

[44] Terry, Biblical Apocalyptic, p. 455.

[47] Farrer, p. 208.

[48] L. Berkhof, Systematic Theology (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1939, 1941), pp. 731f.

[49] Най-влиятелната фигура в това движение е Макс Кинг, служител в Христова Църква, който е автор на Духът на пророчеството (Max R. King, The Spirit of Prophecy, Warren, OH: Max R. King, 1971), труд, който е едновременно проницателен и разочароващ. Херменевтиката на Кинг е увредена от неоплатонически презупмции (Бог не би се занимавал да възкресява физическото тяло, защото Той е заинтересован само в “духовните,” т.е. нетелесните неща), и от “шифровия” подход към библейския символизъм. Ср. Jim McGuiggan and Max R. King, The McGuiggan-King Debate (Warren, OH: Parkman Road Church of Christ, n.d.). Виж също подобни възгледи, изложени от J. Stuart Russell, The Parousia: A Study of the New Testament Doctrine of Our Lord’s Second Coming (Grand Rapids: Baker Book House, [1887] 1983). Джеймс Джордан е отговорил на Кинг и Ръсел в две лекции на касети, които се предлагат от Geneva Ministries, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.

 

[50] E. W. Hengstenberg, The Revelation of St. John, two vols. (Cherry Hill, NJ: Mack Publishing Co., n.d.), Vol. 2, p. 310.

[51] John Murray, Redemption: Accomplished and Applied (Gand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1955), p. 161.

[52] Milton Terry, Biblical Apocalyptics, p. 457.

[53] Terry, Biblical Apocalyptics, p. 458.

[54] Leon Morris, The Revelation of St. John (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1969), pp. 241f.

следваща глава 21 – НОВИЯТ ЕРУСАЛИМ