Съдържание Цялата книга на една страница

2 – ДУХЪТ ГОВОРИ КЪМ ЦЪРКВАТА: ПОБЕЖДАВАЙ!

Ефес: Съд над лъжеапостолите (2:1-7)

 

1 До ангела на ефеската църква пиши: Това казва Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника;

 

2 Зная твоите дела, труда и търпението ти, и че не можеш да търпиш злите човеци, и си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, (а не са), и си ги намерил лъжливи;

 

3 и имаш търпение, и за Моето име си издържал, и не си се уморил.

 

4 Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов.

 

5 И тъй, спомни си откъде си изпаднал, и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе [скоро] и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш.

 

6 Но имаш това, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя,

 

7 Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е [всред] Божия рай.

 

1 Градът Ефес е бил най-важният град в Мала Азия, в политическо и търговско отношение. Той е бил също важен културен център, хвалещ се с такива атракции като изкуство, наука, магьосничество, идолопоклонство, гладиатори и преследвания. Главната улица водела от пристанището до театъра, и по пътя посетителят е минавал през гимназиума и обществените бани, обществената библиотека и публичния дом. Неговият храм на Артемида (или Диана – богинята на плодородието и “дивата природа”) бил едно от Седемте Чудеса на древния свят. Св. Лука ни казва друг интересен факт за града, който има важно отношение към Седемте послания като цяло: Ефес е бил разсадник на юдейския окултизъм и магьоснически практики (Деяния 19:13-15, 18-19). През първи век отстъпническият юдаизъм по целия свят се е приспособявал към многобройни езически идеологии и практики, развивайки ранни течения на това, което по-късно става известно като гностицизъм – разнообразни съчетания между окултна мъдрост, равинска ученост, тайнствена религия, и или аскетизъм, или разврат (или двете), всичко това размесено с малки части християнско учение.[1] Това разнородно религиозно шарлатанство несъмнено е било основният разсадник за ересите, които са нападали църквите в Мала Азия.

Но въпреки многообразната извратеност в Ефес (сравнете Ефесяни 4:17-19; 5:3-12), Господ Исус Христос установи Своя църква там (Деяния 19); и в това послание Той уверява ангела на събранието, че Той държи седемте звезди в Своята дясна ръка, и издига и закриля управителите, които Той е определил: “Той ги изпълва със светлина и влияние,” казва Коментарът на Матю Хенри; “Той ги подкрепя, или те биха станали скоро падащи звезди.”[2] Той също върви всред светилниците, църквите, като ги пази и изпитва, и като ги свързва една с друга чрез тяхното единство в Него. “Ще поставя скинията Си между вас; и душата Ми не ще се погнуси от вас. Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог, и вие ще бъдете Мои люде” (Левит 26:11-12).

2-3 Църквата в Ефес е била добре известна със своята мъчна и трудна работа за вярата, и своето търпение сред съпротива и отстъпничество, претърпявайки трудности за Христовото име. Това е била църква, която не е знаела какво е компромис, готова да заеме твърда позиция за здравото учение, независимо от цената. (Струва си да се отбележи, че от всички послания на Павел до църквите, само Ефесяните не споменава нито един доктринален проблем, който се е нуждаел от корекция.) Управителите на църквата не са се страхували да дисциплинират злите хора. Те са знаели важността на съдебните процеси за ереста и на отлъчването, и изглежда тази църква е имала голям опит и в двете: Нейните управители са изпитали лъжливите “апостоли,” и са ги обвинили. Ефеските презвитери са се вслушали внимателно в увещанието, което Павел им даде (Деяния 20:28-31): “Внимавайте на себе си и на цялото стадо, в което Святият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със собствената Си кръв. Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си. Затова бдете!”

Четиридесет години по-късно тази църква все още е известна със своето здраво учение, както отбелязва св. Игнатий (загинал за вярата през 107 г. от Хр.) в своето писмо до Ефесяните: “Всички вие живеете според истината, и няма ерес между вас: наистина, вие не слушате никого, ако говори за нещо друго освен за Исус Христос в истина. . . . Научих, че някои хора са минали през вас носейки зло учение; и вие не сте им позволили да посеят семена между вас, защото сте запушили уши си, за да не получите семето, посято от тях. . . . Вие сте облечени от главата до краката в заповедите на Исус Христос.”[3]

Има няколко поразителни съответствия в тези стихове: Христос казва на църквата “Зная . . . твоя труд [буквално, умора] и твоето търпение, и че не можеш да търпиш злите човеци. . . . И имаш търпение, и за Моето име си издържал, и не си се уморил.”

4-6 Въпреки това Господ укорява ангела: Но имам това против теб, че си оставил първата си любов. Желанието на църквата за ортодоксалност се е извратило в закоравяване срещу техните братя в Христос, така че им е липсвала любов. Важно е да отбележим, че дори най-строгата загриженост за ортодоксалността не означава автоматично отсъствие на любов. Само извращението на ортодоксалността води до закоравяване срещу братята. Христос не критикува ефесяните, че са “твърде ортодоксални,” но че са изоставили, забравили любовта, която са имали отначало. От библейска гледна точка проблемът за “доктрина срещу любов” не съществува. Всъщност, това е откровено езическо схващане, което се стреми да раздели това, което Бог е съединил. Християните са задължени да бъдат и ортодоксални, и изпълнени с любов, и липсата на кое да е от двете в крайна сметка ще доведе до Божия съд.

И тъй, спомни си откъде си изпаднал: Ефесяните са имали първоначално хармонично съчетание на любов и доктринална ортодоксалност, и Христос ги призовава да се покаят, да променят ума си относно своите действия и да вършат делата, които са вършили в началото. Любовта не е просто състояние на ума или нагласа; любовта е дела според Божия закон: “По това познаваме, че обичаме Божиите деца, когато обичаме Бога и изпълняваме Неговите заповеди, защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди; а заповедите Му не са тежки” (1 Йоан 5:2-3; сравнете Римляни 13:8-10). Христовото лекарство за духовната болест на Невястата не е просто увещание да промени своето отношение. Той й заповядва да промени своите дела, да изпълнява делата, които са били характерни за нейната романтична любов с Младоженеца в началото. Делата на покаяние ще подхранят и развият нагласа на покаяние.

Но ако те не се покаят, Христос предупреждава: Идвам при теб в съд – предупреждение, заявено още три пъти в тези писма (2:16; 3:3, 11). Както видяхме преди (1:7), Идването на Христос не се отнася просто до катаклизъм в края на историята, а за Неговите идвания в историята. Всъщност, Той предупреждава, Той ще дойде бързо, дума, подчертана чрез седем повтаряния в Откровение (2:5, 16; 3:11; 11:14; 22:7, 12, 20). Господ не заплашва църквата в Ефес със Своето Второ Пришествие; Той казва, че ще дойде срещу тях: Ще дигна светилника ти от мястото му. Тяхното влияние ще бъде отнето, и всъщност те ще престанат въобще да бъдат църква. Заради липса на любов, цялото събрание е в опасност от отлъчване. Ако презвитерите на църквата не успеят да дисциплинират и научат църквата на любов, както и на доктринална ортодоксалност, самият Исус Христос ще се намеси и ще нанесе осъждение – и тогава ще бъде твърде късно за покаяние.

Вероятно св. Йоан използва важно “актуално събитие” в живота на Ефес като частична основа за този образ. Бреговата линия постоянно се е променяла заради наносите, донасяни от близката река Кайстер; пясък и дребни камъни постепенно изпълвали пристанището, заплашвайки да го превърнат в блато. Градът действително бил в опасност да бъде преместен от своето място, напълно откъснат от морето. Два века по-рано пристанището е било прочистено чрез огромен инженерен проект, с цената на много труд, устояване и трудности. В средата на първи век, обаче, пристанището отново се напълнило с наноси. Станало ясно, че ако Ефес искал да запази своето влияние като пристанище, гражданите трябвало да се покаят за своята небрежност и да вършат отново първите дела. През 64 г. от Хр. градът най-после започнал да прочиства пристанището, и Ефес останал още дълги години на своето място. (През по-късните векове наносите са били оставени да се натрупват безпрепятствено. Сега морето е на десет километра от развалините на Ефес, и старото пристанище на Ефес сега е тревиста, брулена от вятъра равнина.)[4]

Но завръщането към любовта не означава някакво отслабване на теологичните стандарти (в истинския смисъл то означава повишаване и налагане на цялостен теологичен стандарт). Истинската любов към Христос и Неговия народ изисква омраза към злото, и Господ ги препоръчва за тяхното постоянство в това: Но имаш това, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя. Според епископа от втори век, св. Иреней, “Николаитите са последователите на този Николай, който беше един от седемте, ръкоположени най-напред за дякони от апостолите (Деяния 6:5). Те водят живот на неограничена разпуснатост . . . учейки, че е нещо маловажно да се прелюбодейства и да се яде идоложертвено.”[5] Ако св. Иреней е прав тук – неговият възглед е определено спорен[6] – дякон Николай (на гръцки Nikolaos) е отстъпил и е станал “лъжеапостол,” стремящ се да отклони други в ерес и компромис с езичеството.

Едно нещо е очевидно: св. Йоан назовава еретичната секта в Ефес по името на някой си Николаос (дори ако допуснем, че св. Иреней бърка относно неговата идентичност). Изглежда неговата причина за това се основава на езикови съображения, защото на гръцки Nikolaos означава Завоевател на народите. Интересно, в третото от седемте послания св. Йоан споменава за група еретици в Пергам, които нарича последователи на “Валаам” (2:14). На еврейски, Валаам означава Завоевател на народите. Св. Йоан използва игра с думи, свързвайки “николаитите” от Ефес с “валаамитите” от Пергам; всъщност, той ясно ни казва в 2:14-15, че техните доктрини са същите. Точно както Николай и Валаам са лингвистично равностойни (сравнете същата техника в 9:11), те са също и теологично равностойни. “Николаитите” и “Валаамитите” са участници в един и същ еретичен култ.

Този извод се подсилва от още една връзка. Когато сравняваме действителните учения на ереста на Николаитите/Валаамитите с тези на сектата на “Езавел” в църквата в Тиатира, спомената в четвъртото послание (2:20), откриваме, че техните доктрини са тъждествени една на друга. Така изглежда, че има една определена ерес, която е целта на тези послания до църквите през Последните Дни, ерес, стремяща се да съблазни Божия народ в идолопоклонство и блудство. Както предсказва св. Павел, в християнската общност се появяват вълци, опитващи се да погълнат овцете, и задължението на пасторите/ангелите е да ги възпрат и да ги изгонят от църквата. Исус Христос заявява, че мрази делата на николаитие; Неговият народ трябва да издигне Неговия образ, като обича което Той обича, и мрази което Той мрази (сравнете Псалм 139:19-22).

7 Както във всяко от тези послания, писмото до църквата в Ефес завършва с увещание до тях да чуят това, което говори Духът на църквите. Макар посланията да са различни, според нуждите на всяко събрание, Духът всъщност издава една основна заповед: Побеждавай! Гръцкият глагол е nikaō, същият като корена на николаит; Христос възлага на Своята Църква отговорността да побеждава онези, които се опитват да я победят. Победител в тази битка ще бъде едната или другата страна. Съпротивата на Сатана срещу църквите ще се прояви в различни форми, и различните църкви (през различните епохи на Църквата) ще имат различни проблеми, с които ще се сблъскват, и различни врагове за покоряване. Но независимо какви са отделните проблеми, пред които е изправена, всяка църква е под божествената заповед да побеждава и напълно да надделее над своите противници. Задължението да се побеждава не е нещо запазено за избрани малцина “свръх-християни,” които са се “посветили” на Бога над и отвъд обичайните задължения за християните. Всички християни са победители: Всичко, що е родено от Бога, побеждава света; и тази победа, която е победила света е нашата вяра (1 Йоан 5:4). Християните, за които се говори в Откровение, победиха дявола “чрез кръвта на агнето и чрез словото на своето свидетелстване” (12:11). Въпросът не е победа или поражение. Въпросът е победа или предателство.

Християнинът побеждава; и Христос му дава привилегията да яде от Дървото на Живота, което е в Божия Рай. Това не е само надежда за отвъдния свят. Макар пълното осъществяване на това обещание да идва в края на историята, то е настоящо и нарастващо притежание на Божия народ, когато той се покорява на своя Господ и завладява земята. Защото Дървото на Живота е самият Исус Христос, и участието в Дървото е притежаване на благословенията и привилегиите на спасението.[7] В Христос побеждаващият християнин има Възстановения рай, в този живот и завинаги.

 

Смирна: Съд над лъжливия Израел (2:8-11)

 

8 До ангела на смирненската църква пиши: Това казва Първият и Последният, Който стана мъртъв и оживя.

 

9 Зная [твоите дела], твоята скръб и сиромашия, (но пак си богат), и как те клеветят онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са сатанинската синагога.

 

10 Не бой се от това, което скоро ще пострадаш. Ето, дяволът скоро ще тури някои от вас в тъмницата, за да бъдете под изпитание, и ще имате скръб десет дни. Бъди верен до смърт, и Аз ще ти дам венеца на живота.

 

11 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: Който победи, няма да бъде повреден от втората смърт.

 

8 Имаше две характеристики на Смирна, които означаваха сериозни проблеми за църквата там. Първо, хората от града бяха силно посветени на култа към Императора; и второ, Смирна имаше голямо население от юдеи, които бяха враждебни на християнската вяра. На тази вярна църква, страдаща силно от гоненията на тези невярващи, Исус Христос обявява Себе си като Първия и Последния, име на Бога, взето от Исая 44:6 и 48:12. Очевидно е от контекста на тези стихове, че изразът определя Бога като върховен Господар и Определящ историята, Планиращ и Управляващ цялата действителност. Библейското учение за предопределението, когато е разбирано правилно, не трябва да бъде причина за страх за християнина, а извор на утеха и увереност.

Обратното на учението за предопределението не е свобода, а безсмисленост; ако най-малките подробности на нашия живот не са част от Божия план, ако те не са сътворени факти с божествено определено значение, тогава те не могат да имат никакъв смисъл. Те не могат да “работят за добро.” Но християнинът, който разбира истината за Божието върховенство, е уверен с това, че нищо от неговия живот не е без значение и цел – че Бог е определил всички неща за Своята слава и за нашето върховно добро. Това означава, че дори нашите страдания са част от един последователен План; че когато срещаме съпротива, не трябва да се страхуваме, че Бог ни е изоставил. Можем да бъдем уверени в познанието, че след като сме били “призовани според Неговото намерение” (Римляни 8:28), всички неща в нашия живот са неизбежна част от това намерение. Мартин Лутер казва: “Тогава е фундаментално необходимо и полезно за християните да знаят, че Бог не предузнава нищо условно, че Той предвижда, определя и прави всичко според Своята собствена неотменима, вечна и непогрешима воля. . . . Защото главната и единствена утеха на християнина в трудности е в знанието, че Бог не лъже, но прави всички неща да станат неизменно, и че Неговата воля не може да бъде оборена, променена или възпрепятствана.”[8]

Не само, че Христос е Първият и Последният, но Той беше мъртъв и оживя: Той е напълно победоносен над смъртта и гроба като “първия плод” на всички тези, които умират в Господа (1 Коринтяни 15:20-22), гарантирайки също нашето възкресение, така че дори “смъртта беше погълната победоносно” (1 Коринтяни 15:54). Независимо от силата и жестокостта на своите гонители, християните в Смирна не могат да бъдат победени, нито в този живот, нито в следващия.

9-10 Но не е било лесно да бъдеш християнин в Смирна. Определено, те не са били “грабнати” от своите скърби; и това често е означавало и бедност, заради тяхната защита на вярата. Може би са били подложени на отнемане на тяхната собственост (ср. Евреи 10:34) или на вандализъм; вероятно са били обект на икономически бойкот поради своя отказ да се съюзят или с езическите поклонници на Държавата, или с отстъпилите юдеи (сравнете 13:16-17). Но в своята бедност те са били богати в най-истинския и върховен смисъл: считани от света “като бедни, но обогатяваме мнозина; като че нищо нямаме, но притежаваме всичко” (2 Коринтяни 6:10). Знам всичко, което вие претърпявате, ги уверява техният Господ; Той се отъждествява с тях в страданията им, дотолкова, че “във всичките им скърби, той скърбеше” (Исая 63:9; сравнете ст. 2-3). Както отбелязва пуританският теолог Джон Оуен, всички наши гонения “са Негови на първо място, наши само по участие” (сравнете Колосяни 1:24).[9]

И той знае всичко за богохулството на техните гонители – които казват, че са юдеи, а не са. Тук Господ открито говори за лицето на съпротивата срещу ранната църква: Тези, които иначе са известни като николаити, последователите на лъжливите апостоли Валаам и Езавел, са наречени тук хора, които претендират, че са юдеи, деца на Авраам, но в действителност са деца на дявола. Това са израилтяните, които отхвърлиха Христос и така отхвърлиха Бога на Авраам, Исак и Яков. Един популярен мит твърди, че нехристиянските юдеи са истински вярващи в Бога на Стария Завет, и че те само трябва да “прибавят” Новия Завет към тяхната иначе правилна религия. Но самият Нов Завет е категоричен по този въпрос: Нехристиянските юдеи не са вярващи в Бога, а са нарушаващи завета отстъпници. Както Исус каза на онези юдеи, които го отхвърлиха: “Ако сте Авраамови деца, Авраамовите дела щяхте да вършите. А сега искате да Ме убиете. . . . Вие вършите делата на баща си. . . . Ако беше Бог вашият Баща, то щяхте да Ме обичате. . . . Вие сте от баща дявола, и желаете да вършите похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своето си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща” (Йоан 8:39-44). Истината е, че няма такова нещо като “ортодоксален” евреин, освен ако е християнин; защото ако юдеите вярваха в Стария Завет, щяха да вярват в Христос. Ако някой не вярва в Христос, той не вярва и в Мойсей (Йоан 5:46).

Св. Павел пише: “Защото не е юдеин онзи, вънкашно такъв, нито е обрязване онова, което е вънкашно в плътта; но юдеин е този, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога” (Римляни 2:28-29). По тази причина св. Павел беше достатъчно смел да използва този език в предупреждение към църквите срещу съблазните на отстъпилите юдеи: “Пазете се от кучетата, пазете се от злите работници, пазете се от поборниците на лъжливото обрязване, защото ние сме истинските обрязани, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта” (Филипяни 3:2-3). Изразът, преведен като истинските обрязани, на гръцки е просто обрязване, т.е. изрязване; лъжливото обрязване е буквално отрязване, означаващо нарязване на парчета. Юдейското обрязване, заветният белег, на който те уповаваха, беше всъщност емблема знак за тяхното собствено духовно осакатяване и унищожение, белег, че чрез своя бунт те наследиха заветните проклятия. Обрязването на краекожието винаги е било белег на осъждение. За праведните, ритуалното изпълнение на Божия гняв означаваше, че те нямаше да преминат през неговата ужасна реалност; за непокорните, обаче, това беше предвкусване на идещите неща, сигурен белег за пълното унищожение, което предстоеше.

Кой тогава е истинският юдеин? Кой принадлежи към истинския Израел? Според ясното учение на Новият Завет, човекът (независимо от неговото етническо наследство), който е облечен в Исус Христос, е наследникът на обещанията на Авраам и притежава благословенията на Завета (Римляни 11:11-24; Галатяни 3:7-9, 26-29). Но едно събрание от отстъпници и гонители не е нищо друго, казва Господ, от сатанинска синагога. Сатана означава Обвинител, и раннохристиянската история е богата на примери на сатанинско лъжесвидетелстване от юдеи срещу християнската Църква (Деяния 6:9-15; 13:10; 14:2-5; 17:5-8; 18:6, 12-13; 19:9; 21:27-36; 24:1-9; 25:2-3, 7). Тази идея е подсилена от твърдението, че някои от тях ще бъдат хвърлени в затвор от дявола (тоест Клеветника).

Тъй като Този, Който познава техните страдания, е също Първият и Последният, Владетелят на всичко, Той може да даде върховна утеха: Не се страхувайте от това, което ще пострадате. Някои от смирненските християни скоро щяха да бъдат хвърлени в затвор заради подстрекателството на юдеите, но Христос ги уверява, че това също е част от голямата космическа война между Христос и Сатана. Гоненията, нанесени срещу тях от юдеите, съюзени с Римската империя, водят своя произход от дявола, в неговата враждебност срещу последователите на Исус Христос, в неговите трескави опити да закрепи останките от своето разклатено царство. Той отчаяно води губеща битка срещу неумолимо настъпващите войски на един народ от царе и свещеници, които са предопределени за победа.

И така, дори зад опитите на дявола да ни събори е върховното постановление на Бога. Сатана подбуди халдейците да откраднат стадата на Йов, но праведният отговор на Йов беше: “Господ даде, Господ отне; да бъде благословено името Господне” (Йов 1:21)[10]. Така божествено определеното намерение за нечестивата дейност на дявола е да може вие да бъдете изпитани: както пише Самюел Ръдърфорд, “дяволът не е нищо друго освен учител по фехтовка от Бога, който ни научи да боравим с нашите оръжия.”[11] Изпитанията на християните не идват в крайна сметка от Сатана, но от Бога; и резултатът не е унищожение, а чистота (сравнете Йов 23:10; 1 Петрово 4:12-19). Скръбта на църквата в Смирна ще бъде горчива, но относително кратка: десет дни. Данаил и неговите трима приятели бяха изпитани за десет дни, но издържаха изпита и получиха високи постове (Данаил 1:11-21). Подобно, юдейското гонение на църквата в Смирна ще бъде допуснато само за кратко време, и след това църквата щеше да бъде свободна: Десет дена скръб в размяна за хиляда години победа (20:4-6). Дори и така, времето на изпитание щеше да струва живота на много хора в църквата, и те бяха увещавани да бъдат верни до смърт, за да спечелят венеца на живота. Това не е благословение, запазено за някаква извънредно посветена класа християни, защото всички християни трябва да са верни до смърт. Библията просто не познава никакъв друг вид християни. “Ако устоим, то ще и да царуваме с Него; ако се отричаме от Него, и Той ще се отрече от нас” (2 Тимотей 2:12). “Ще бъдете мразени от всички поради Моето име; а който устои докрай, той ще бъде спасен” (Матей 10:22). Венецът на живота е самото спасение.

11 Верният християнин, който побеждава съпротивата и изкушенията, няма да бъде повреден от втората смърт. Фактът, че това е казано за пръв път на църква от първи век ни помага да разберем значението на друг текст в тази книга. Откровение 20:6 казва, че тези, които не са повредени от “втората смърт,” са същите, които участват “в първото възкресение,” и че те са царе и свещеници с Христос – благословение, което св. Йоан вече е потвърдил като настояща реалност (1:6). Следователно, по необходимост първото възкресение не може да се отнася до физическо възкресение в края на света (1 Коринтяни 15:22-28). По-скоро то трябва да се отнася за това, което ясно се поучава от св. Павел в неговото послание до Ефесяните: “И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове. . . . Бог, обаче, Който е богат с милост, . . . даже, когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христос (по благодат сте спасени), и ни съвъзкреси с Него” (Ефесяни 2:1, 4-6). Християнинът във всяка епоха е участник в Първото Възкресение към нов живот в Христос, бивайки очистен от своята (първа) смърт в Адам.[12] Той “има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота” (Йоан 5:24).

 

Пергам: Съд върху лъжепророка и безбожния цар (2:12-17)

 

12 До ангела на Пергамската църква пиши: Това казва Този, Който има двуострия меч:

 

13 Зная где живееш, там гдето е престолът на Сатана; и държиш здраво името Ми, и не си се отрекъл от вярата в Мене, даже в дните на Моя верен свидетел Антипа, когото убиха между вас, гдето живее Сатана.

 

14 Но имам малко нещо против тебе, защото имаш там някои, които държат учението на Валаама, който учеше Валака да постави съблазън пред израилтяните, та да ядат идоложертвено и да блудстват.

 

15 Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на онези, учението на николаитите.

 

16 Затова покай се; и ако не, ще дойда при теб скоро и ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми.

 

17 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен онзи, който го получава.

 

12 Пергам е бил друг важен град в Азия и център на многобройни популярни лъжливи култове, най-известните от които на Зевс, Дионис, Асклепий (богът-змия, наричан официално Спасител), и най-важно, на култа към императора. Пергам се е славел с величествени храмове на Цезарите и на Рим, и “от всички седем града, Пергам е бил този, в който църквата е била най-изложена на сблъсък с култа към императора.”[13]

На този важен център на обожествената тотална държава Христос обявява Себе си като Този, който има двуострия меч. Рим е претендирал за положение на Създател и Определител на всичко: Имперската власт над живота и смъртта е била абсолютна и окончателна. Но докато Рим е твърдял, че неговото право да екзекутира е изначално, посланието на християнството е било, че всяка сила и власт извън триединния Бог е вторична – различните управници и власти са сътворени, и получават своето господство от Бога (Римляни 13:1-4). Исус Христос е Този, който притежава всяка власт на небето и на земята (Матей 28:18), и върховната власт на меча Му принадлежи. Като Върховен Господар и Началник на земните царе (1:5) Той е положил закона за народите. Ако владетелите не прилагат и не налагат Неговите заповеди в тяхната определена от Бога сфера на власт, Той ще стовари своя остър меч върху техните вратове.[14]

13 Вярващите в Пергам живеят където е престолът на Сатана (ср. коментара върху 1:4 за централното място на темата за престола в Откровение). Робърт Маунс отбелязва няколко от предположенията за значението на този израз (никое от които не е задължително да изключва другите): “Често се споменава за големия като престол жертвеник на Зевс, който се е извисявал над града от цитаделата. . . . Други използват израза по отношение на култа към Асклепий, който бил наричан Спасител, и чийто символ е била змията (това очевидно би напомнило на християните за Сатана; сравнете 12:9; 20:2). . . . Когато пътникът е наближавал Пергам по древния път от юг, действителната форма на хълма на града би изглеждала като огромен престол издигащ се над равнината. Но изразът би бил най-добре разбран във връзка с известността на Пергам като център на официалния култ на поклонението към императора в Азия. . . . Именно тук Сатана е бил установил своето официално седалище, или държавен престол. Както Рим става център на сатанинската дейност на Запад (сравнете 13:2; 16:10), така Пергам става неговият ‘престол’ в Изтока.”[15]

Макар последното определение – престолът като седалището на култа към императора и обожествената тотална държава – да е централна част в значението на текста, има много по-важно измерение, което е като цяло пренебрегвано. Сатана вече е определен в тези послания като свързан със синагогата, невярващата юдейска общност, която е изоставила завета в полза на митична религия. Основният враг на църквата през целия Нов Завет, е отстъпническият юдаизъм, чиито представители постоянно са довеждали християни пред римските магистрати (Деяния 4:24-28; 12:1-3; 13:8; 14:5; 17:5-8; 18:12-13; 21:11; 24:1-9; 25:2-3, 9, 24). Както ще открие св. Йоан в глави 12-13, Сатана е движещата сила зад юдейско/римския опит за унищожаване на Църквата.

Близките отношения в Пергам между организирания юдаизъм и имперските чиновници, съчетани със съпротивата на християнството срещу държавната религия и поклонението пред творението, са направили естествено гоненията и мъченичеството да започнат точно тук, ако започнат в Азия. И по тази причина Христос счита църквата в Пергам за вярна: Те са удържали Неговото име – изповядвайки само Него като Спасител, Посредник и Господ, обявявайки, че Неговата Личност като връзка между небето и земята е абсолютно уникална. Те не се отрекоха от вярата, дори когато е дошло горчиво гонение в дните на Антипа . . . когото убиха между вас, гдето живее Сатана. Никой не знае кой е бил този Антипа, но е достатъчно, че Христос го откроява със специално признание: Моят верен свидетел, го нарича Той. Чрез самото значение на своето име – Против Всички – Антипа олицетворява упоритостта на пергамската църква в устояване на гонението.

14-16 Но не всички от църквата са имали верния характер на Антипа; нещо повече, заплаха, която е представлявала опасност за целостта на вярата дори повече от опасността от гонения, е хитрото, коварно действие на ереста. Св. Йоан използва историята на църквата в пустинята, за да изобрази своята идея: имаш някои, които държат учението на Валаама, чието име означава, като Николай, Завоевател (или Унищожител) на народите. Когато се разбира, че Божият народ не може да бъде победен в открита война (вижте Числа 22-24), лъжепророкът Валаам предложи друг план на Валак, злият цар на Моав. Единственият начин да бъде унищожен Израел е чрез поквара. Така Валаам продължи да учи Валак (сравнете Числа 31:16) да постави примамки пред Израилевите синове, да ядат идоложертвено, и да извършват прелюбодейство (сравнете Числа 25).[16] Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на ония – т.е. подобно на Валаам – учението на Николаитите: С други думи, тези, които държат учението на Валаам и тези, които държат учението на Николаитите (сравнете 2:6), образуват една и съща група. Църквата в Пергам е стояла твърдо за вярата, когато е ставало въпрос за явно гонение от нечестивата държава – но те ставаха плячка на други форми на компромис със Сатана.

Какво беше точно николаитското учение? Св. Йоан го описва като доктрината на Валаам, използвайки неговата древна заблуда като символ на съвременна ерес. Както Валаам, лъжеапостолите са се опитвали да унищожат християните, като ги покварят, като ги подлъжат да ядат идоложертвено и да извършват блудство. И двете практики са били масови в тогавашната езическа религиозна среда, и езикът на св. Йоан изглежда се позовава на напътствията на Ерусалимския събор към новоповярвалите измежду езичниците:

 

Защото се видя добре на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене идоложертвено, кръв и удавено, тоже и от блудство; от които ако се пазите, добре ще ви бъде (Деяния 15:28-29).[17]

 

В непокорство към Събора на истинските апостоли, николаитските лъжеапостоли са защитавали антиномизма – учението, че може би чрез жертвата на Христос християните са “освободени от закона,” в смисъл напълно противоположен на библейското учение за освещението. Според тях вече не е грях да се върши идолопоклонство и блудство; вярващият не е под задължение да пази закона, но може да живее както пожелае (макар вероятно да са претендирали, както правят днес антиномистите, за “водителството на Святия Дух” като оправдание за своите нечестиви дела).

Но има една важна страна от използваната тук образност, която не трябва да пренебрегваме: Лъжеапостолите се стремят да съблазнят християните към идолопоклонническо ядене и блудство, и това е аналогично на изкушението на Ева от змията. Нейното ядене от забраненото дърво беше по същество идолопоклонство; св. Павел говори за него и като за блудство (2 Коринтяни 11:2-3). Но на тези, които победят изкушенията на николаитите, казва св. Йоан, ще бъде даден достъп до Дървото на Живота (2:7). Хората, които откажат да ядат Валаамовата храна, ще ядат небесната манна, и ще бъдат включени в числото на онези, чиито имена са написани на камъка (2:17).

Но ако църквата иска да е благословена, лъжеучението не трябва да бъде допускано. Христос, говорейки на ръководителите на църквата, им нарежда да се покаят. Нарушителите трябва да бъдат разкрити в своята истинска същност като еретични отстъпници, които ще причинят разрухата на църквата, ако не бъдат отлъчени. Църквата, която не дисциплинира своите членове, ще бъде унищожена – дори църква като тази в Пергам, която иначе е вярна и примерна. Господ заплашва, че ако не се покаят, ще дойде при тях бързо, и ще воюва срещу тях с меча на устата Си; Господният ангел срещна Валаам с изваден меч (Числа 22:31), и меч беше използван, за да го убият (Числа 31:8). Както вече видяхме (виж относно 1:7 и 2:5), това предупреждение за Христовото идване не е твърдение за Второто Пришествие на Христос в края на историята, а се отнася за съд в историята. Това е съд, който беше надвиснал над църквата в Пергам, особено предвид факта, че скоро щеше да се излее съд върху целия свят (3:10). Същият принцип се повтаря отново и отново в цялата история на християнството. Когато хората или ръководството проявяват снизхождение към еретици, църквата е на прага на своето унищожение от ревнивия гняв на Христос.

17 На победителя са обещани три неща. Първо, Христос ще му даде от скритата манна (т.е., манната, скрита в Ковчега, който е Христос: Изход 16:33-34; Евреи 9:4) – символ взет от свръхестествения дар на “ангелска храна” (Псалм 78:25), даваща всекидневно сила и прехрана на Божия народ по време на Изхода от Египет. По същество, именно това Христос дава на Своята църква във всеки миг. В крайна сметка ние биваме възстановени до Едемското промисляне за нашите нужди, и това ще бъде прогресивно реализирано в историята до пълното изпълнение и осъществяване на всички Божии планове и обещания за Неговия народ.

Второ, на християнина се обещава бяло камъче. Това е било различно тълкувано като отнасящо за билет за тържество, като знак за оправдателна присъда (т.е. оправдаване), или някакво отразяване на масова практика от времето на Йоан. Разбира се, макар да не е необходимо да бъдат изключвани тези тълкувания, има много по-задоволителен начин да се гледа на това камъче според библейското откровение. В Библията има бял камък, който е свързан с манната, и той се нарича бделий (сравни Изход 16:31 с Числа 11:7).[18] Нещо повече, този камък се свързва с Едемската градина и е предназначен да напомня за нея (Битие 2:12): Спасението е Ново Създание, и възстановява Божия народ в Рая.

Трето, на християнинът се дава ново име, което говори за нов характер и личностност на тези, които принадлежат на Христос. Както винаги, Господ Бог е Определящият, Който ни е призовал в съществуване и напълно ни е определил според Своя предначертан план:

 

Народите ще видят правдата ти,

И всичките царе славата ти:

И ти ще се наречеш с ново име,

Което устата Господни ще изрекат. (Исая 62:2)

 

Фактът, че името е написано на камъчето изглежда е против тълкуванието на белия камък, дадено по-горе, защото никога не ни се казва в Писанието за някакви надписи върху бделий. Но това само служи да потвърди тълкуванието. Камъкът, на който е отбелязано име в Стария Завет, е ониксов камък. Два ониксови камъка бяха поставени върху раменете на Първосвещеника и върху тях бяха написани имената на Израилевите племена (Изход 28:9-12). Но ониксовият камък не е бял камък – той е черен. Обяснението на това е, че изглежда бделият и ониксът са просто свързани в този образ (често срещано средство в Писанието), за да създадат нов образ, който запазва старите значения. Свързващата връзка тук е бделият: в Битие 2:12 той е свързан с оникс, а в Числа 11:7 с манната. Взети заедно, те говорят за възстановяването на Едем в благословенията на спасението.

Трябва да бъде обяснена още една страна от това обещание. Никой не знае новото име, казва Христос, освен този, който го получава. Значението на този израз, основан върху еврейски идиом, е, че името е “познато” на получателя в смисъл, че той го притежава. С други думи, идеята не е че новото име е тайно, но че то е изключително: Само победителят притежава името, божествено-назначеното определение за себе си като принадлежащ към завета на Господ Исус Христос; никой друг няма право върху него.[19] В своето конкретно приложение към ситуацията в Пергам, николаитският еретик, който със своето учение или живот е предател на Христовата кауза, не притежава истински името християнин. Името принадлежи само на победителите. На тях, и само на тях, е даден достъп до Градината. Те придобиват право да влязат чрез жертвата на Христос, в Когото им е дадено ново определение и ново име.

 

Тиатира: Съд върху блудната царица (2:18-29)

 

18 До ангела на тиатирската църква пиши: Това казва Божият Син, Който има очи като огнен пламък, и Чиито нозе приличат на лъскава мед:

 

19 Зная твоите дела и любовта, вярата, служението и търпението ти, и че последните ти дела са по-много от първите.

 

20 Но имам против тебе това, че търпиш жената Езавел, която нарича себе си пророчица и която учи и прилъгва Моите слуги да блудстват и да ядат идоложертвено.

 

21 И дадох й време да се покае, но не иска да се покае от блудството си.

 

22 Ето, Аз скоро ще я тръшна на болно легло: и ще туря в голяма скръб ония, които прелюбодействат с нея, ако се не покаят от нейните с тях дела.

 

23 И децата й ще убия с мор. И всичките църкви ще познаят, че Аз съм, Който изпитвам вътрешности и сърца; и ще въздам на всеки от вас според делата му.

 

24 А на вас, останалите в Тиатира, които не държат това учение, и които не са познали дълбоките работи (както те ги наричат) на Сатана, казвам: Няма да наложа на вас друг товар;

 

25 Но дръжте онова, което имате, докле дойда.

 

26 И на този, който победи, и който се пази до край, за да върши дела чисти като Моите, ще дам власт над народите, –

 

27 (и той “Ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове,”-) както и Аз получих от Баща Си.

 

28 И ще му дам зорницата.

 

29 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.

 

18 Едно от най-забележителните неща за град Тиатира е било надмощието на търговските гилдии над местната икономика. Всяка възможна промишленост е била строго контролирана от гилдиите: За да работиш някакъв занаят, трябва да принадлежиш към съответната гилдия. А да си член на гилдията е означавало също да си поклонник на езически богове; езическите култове са били тясно свързани с гилдиите, които свиквали своите събрания и общи празненства в езическите храмове. Две централни черти на задължителното езическо поклонение са били яденето на идоложертвено месо и сексуален разврат. Всеки християнин, който е бил занаятчия и търговец, е бивал изправен пред сериозни проблеми: неговата вярност към Христос се е отразявала на неговото призвание, неговото препитание и на способността му да храни своето семейство.

Местният бог, пазителят на града, бил Тиримнос, син на Зевс; и поклонението към Тиримнос е било примесено в Тиатира с поклонението към Цезар, който също е бил обявен за въплътен Божий Син. Конфликтът между християнското и езичеството в Тиатира е бил непосредствен и централен – и затова първата дума на Христос за тази църква е официалното оповестяване, че само Той е Божият Син (единственото място в Откровение, където се използва това конкретно име за Христос). Писмото до тази църква започва с безкомпромисно предизвикателство срещу езичеството и култа към държавата, потвърждаващо категоричната, абсолютна уникалност на Исус Христос.

19-20 Има много неща, които могат да бъдат похвалени в тиатирската църква. Тя е активна в любов и вяра и служение и устояване – всъщност, нейната дейност се увеличавала: Последните ти дела са повече от първите. Но въпреки всички добри дела на църквата, нейният голям недостатък в очите на Христос е нейната доктринална и морална разпуснатост (така тиатирците са антипод на доктринално правите ефесяни). Презвитерите са допускали в църквата лъжливо учение. Христос отново нарича ереста със символично име, както преди (Николай и Валаам); този път култът е отъждествен с Езавел, нечестивата царица на Израел от девети век пр. Хр., която води заветния народ в идолопоклоннно и прелюбодейно поклонение на езически богове (3 Царе 21:25-26; ср. 4 Царе 9:22, където нейните действия са конкретно наречени “блудства” и “чародейство”). “Езавел” на тиатирската църква по същия начин е проповядвала компромис с езичеството. Разбира се, това е било съпътствано с много набожно звучаща терминология – може би в смисъл, че в крайна сметка има само един Бог, така че всяко хваление отдавано на лъжливи богове е “в действителност” отдавано на истинския Бог; или че чрез съучастието с езичници в техните религиозни служби е можело да се свидетелства за християнството; или съвместната дейност с езичниците ще позволи на християните да оцелеят, вместо да бъдат унищожени чрез гонение; или може би че ние християните трябва да изоставим нашия арогантен абсолютизъм и да се стремим да се съчетаем най-добрите от нашите традиции с най-добрите от езическите традиции, така създавайки истинска световна вяра, която отговаря на нуждата на всички хора и всички общества.

Независимо от основанията, доктрината е била ерес и не е трябвало да бъде търпяна. Това е точната дума, която се използва тук: Вие търпите тази жена, обвинява ги Господ. И като я търпят, презвитерите поставят цялата църква в опасност, защото тя учи и прилъгва Моите слуги, така че извършват блудство и ядат идоложертвено. Това трябва да бъде ясно разбрано: Ортодоксалното, библейско християнство е нетолерантно. Църква, която търпи нечестиво и лъжливо учение, е църква под осъждение; Бог няма повече да я търпи. Това не означава, че християните трябва да са нетолерантни към грешките един на друг, към темпераменти и различия относно маловажни неща. Но когато става въпрос за ясни нарушения на библейския закон и здравото учение, управлението на църквата е задължено от Писанието да ги спре преди те да унищожат църквата.

Преобразно, ако не и буквално, “Езавел” е водела християните в блудство и идолопоклонническо общение, действително изоставяне на християнската вяра заради езичеството и поклонението пред държавата. Имало ли буквално такава жена, която е водела юдаистите в тази местна област? Тази възможност е поне загатната от конкретното обвинение срещу ангела/епископа на Тиатира: “търпиш твоята жена, Езавел.” Може би главният еретик в Тиатира е била съпругата на водещия пастор! От друга страна, Христос може би показва чрез по-обобщен начин неуспеха на ангела, подобно на Адам, правилно да пази Невястата – централна функция на свещеническото призвание. Понеже той се е провалил, тя е станала Блудница.[20]

21-23 Христос е дал време на Езавел да се покае . . . за своето блудство, и тя е отказала. Трябва отново да подчертаем, че тази дума се използва и в буквален, и в символичен смисъл в Писанието. Изглежда Езавел действително е насърчавала Божия народ да извършва физическо блудство във връзка с религиозните обичаи на занаятчийските гилдии; от друга страна, употребата на думата блудство има дълга библейска история като символ на бунт срещу истинския Бог от тези, които Му принадлежат (вижте например Езекиил 16 и 23). Вече отбелязахме символичните страни на идолопоклонническото ядене и блудството; също е важно да разберем, че св. Йоан описва Великата Блудница Вавилон отъждествена с отстъпническия юдаизъм, с много ясни връзки към библейския разказ за Езавел, Блудната Царица (17:5, 16; 19:2). Това отново потвърждава тълкуванието, че ученията на николаитите, валаамитите и езавелитите са били едни и същи, и са свързани с лъжливия Израел, “сатанинската синагога.”

“Езавел” е трябвало да бъде наказана, и чрез игра на думи Господ заявява: Ето, ще я тръшна на легло! Както посочват много от съвременните преводи, това е болнично легло, обяснено от следващото изречение: и тези, които блудстват с нея в голяма скръб. С черен хумор Исус казва: Искате да “ лежите заедно” (т.е. да блудствувате)? Добре – ето ви смъртно легло! Нека също да отбележим внимателно, че тази присъда от първи век срещу последователите на Езавел е изговорена в контекста на Голямата скръб. Всяко библейско сведение за Голямата скръб ни води до ясното заключение, че тя е станала по време на поколението след Христовата смърт и възкресение – точно както Той каза, че ще стане (Матей 24:21, 34).[21] И ще умъртвя нейните деца (нейните последователи; сравнете Исая 57:3) със смърт е, за нашите уши, странен начин за изразяване. Но това е често срещано еврейско изразно средство за подчертаване, познато като плеоназъм, лингвистично “двойно свидетелство” за сигурността на неговото изпълнение (сравнете Битие 2:17, “Умирайки ще умреш”).[22]

Какво става, когато отстъпниците биват наказвани и съдени? Всички църкви ще познаят, че Аз съм, Който издирвам умовете и сърцата. Характерът на Бога като свят и всезнаещ Съдия се потвърждава в църквите (и също в света, Исая 26:9), когато Той наказва онези, които се бунтуват срещу Него. Онези, които наистина обичат Господа, ще се вслушат в осъждението и ще бъдат отново подбудени към покорство, когато им е напомнено отново, че Той въздава на всеки от нас според делата ни.

24-25 Очевидно, централна част от ереста на Езавел е включвала изследване на дълбоките неща на Сатана, както ги наричат те. Свързвайки това с вече познатите неща за нейното учение, изглежда нейната доктрина е била пред-гностическо учение, че християните трябва да достигат до нови и по-високи нива на освещение чрез потапяне в дълбините на Сатанизма: поклонение пред идоли, блудство, навлизане в пълна степен в извращенията на езичниците около тях – да грешат, за да преизобилства благодатта. Разбира се, не би могъл да бъде пренебрегнат фактът, че такава дейност би била чувствено задоволяваща и икономически печеливша; но има и нещо повече. Доктрината на Езавел за освещаване чрез идолопоклоство и блудство е просто леко християнизирана разновидност на най-древната ерес в света, която се проявява във всяко общество от самото начало: спасение чрез хаос. Ева счете хаоса, анархията и революцията като ключ към мъдростта и придобиването на божественост; и първоначалната Прелюбодейка имаше много последователи, както посочва Р. Дж. Ръшдуни: “Хаосът като съживяване има дълга и продължаваща история в западната цивилизация, и с Френската революция той придобива нова жизненост, когато революцията и сексуалният хаос стават средство за обществено обновление. В света на изкуството художникът започва да се отъждествява задължително като обществен и сексуален анархист, а в общоприетото мислене редът и моралът започват да означават монотонност и безжизненост, обезсилваща рамка, докато беззаконието означава свобода и власт. ‘Лудуването’ на средната възраст и сексуалният разврат се появяват като жажда за обновление, а негърски проститутки са били използвани като ‘нов късмет,’ особен грях срещу реда като средство за зареждане с късмет и сила. Присъщо на всички тези проявления, от древен Египет през Цезар до съвременния човек, е една обща надежда: унищожи реда, за да създадеш реда наново, или още по-точно, унищожи реда, за да създадеш ред.”[23]

Но, казва Христос, има верни християни в Тиатира, които не се придържат към това учение, които не са търсили забраненото познание в сатанински практики, въпреки икономическите и обществени последствия за техния отказ да направят компромис; Не поставям друг товар над вас. Независимо какво имате, дръжте го докато дойда. Това отново отразява езика на посланието от Ерусалимския събор до новоповярвалите сред езичниците: “Защото се видя добре на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене идоложертвено . . . също и от блудство; от които ако се пазите, добре ще ви бъде” (Деяния 15:28-29). Верните трябва да продължат да практикуват основните неща на вярата, придържайки се към ортодоксалните стандарти на учението и живота, докато Христос дойде със скръб, за да съди еретиците и отстъпниците, които незаконно пребивават в Църквата.

26-29 Верните християни в Тиатира са страдали и от езическия свят отвън, и от допускащите компромиси еретици от църквата. Вероятно са бивали изкушавани да се съмняват дали някога ще победят в тази борба. Най-богатите и успешни християни са били онези, които са били най-неверни към Христос; като че ли привържениците на здравото учение са водели губеща битка. Те са били толкова безсилни, че дори не са били неспособни да изгонят отстъпниците от църквата. Въпреки това Христос обещава на ангела/епископа: Този, който победи, и този, който върши Моите дела до края, на него ще дам власт над народите. И той ще ги управлява с желязна тояга, и ще ги строши като грънчарски съдове, както и Аз получих от Моя Баща. Това е отнасяне към обещанието на Бащата към Сина, както е записано в Псалм 2:8-9:

 

Поискай от Мене и Аз ще Ти дам народите за Твое наследство,

И земните краища за Твое притежание.

Ще ги съкрушиш с желязна тояга,

Ще ги строшиш като грънчарски съд.

 

На Бог Син беше дадено управлението над целия свят, и всички народи ще дойдат под Неговото месианско царуване (вижте също Псалм 22:27-31; 46:4, 10; 65:2; 66:4; 68:31-32; 72; 86:9; 102:15-22; 138:4-5; 145:10-11). Каквато и съпротива да се издигне срещу Неговото царство, ще бъде абсолютно смазана. И поставянето на Христос като Цар на вселената, пророкувано в този текст, ясно се извършва при Първото Идване на Христос, чрез Неговото раждане, живот, смърт, възкресение и възнасяне в слава (това може да се потвърди просто от поглед към многобройните новозаветни цитирания на Псалм 2 и 110, всички от които се отнасят за царуването на Христос[24].

Идеята на цитата тук е, че на християнските победители в тази епоха е обещан дял в месианското царуване на Исус Христос, във времето и на земята. Въпреки цялата съпротива, Бог е издигнал Своя Цар над народите (сравнете Псалм 2:1-6). Хората, които са покорни на Неговите заповеди, ще управляват света, възстановявайки го за Неговата слава според Неговите закони. Псалм 2 показва как Бог се смее и подиграва на жалките опити на нечестивите да се борят за събарянето на Неговото царство. Той вече е дал на Своя Син “цялата власт на небето и на земята,” и Царят е със Своята Църква до края света (Матей 28:18-20)! Възможно ли е Царят да бъде победен? Той всъщност е предупредил всички земни владетели да се подчинят на Неговото управление, или ще погинат (Псалм 2:10-12). И същото важи за Неговата Църква. Народът, който няма да ни служи, ще погине (Исая 60:12); всички земни народи ще бъдат покорени под нашите крака (Псалм 47:1-3) – обещания, направени първоначално за Израел, но сега се изпълняват за Новия Израел, Църквата.

За преследваната и привидно слаба църква в Тиатира това са били добри новини. Засега те са били оставени на милостта на могъщите икономически и политически власти; култът и поклонението пред държавата са нараствали; дори техни близки християни са били заблудени от лъжепророци и еретици. Да си верен християнин в Тиатира е означавало трудности и страдание, а не задължително много славно, публично мъченичество. Просто всекидневното усилие да си верен на Христовото Слово; просто да си безработен и да не можеш да си намериш работа сред една процъфтяваща икономика, когато всеки около тях е можел да си намери работа само на цената да покади малко тамян, да хапне малко месо от езически жертвеник, и да се впусне в малко “безвреден” секс по взаимно съгласие. Нямало е възможности за голям морален кръстоносен поход; просто всички те смятат за малко чудат. И нощ след нощ вашите деца плачат от глад. Не, този вид мъченичество въобще не е бил бляскав. Но на тези, които останат верни, е обещано, че ще победят, че ще царуват с Христос. Положението е щяло да се промени, обстоятелствата са щели да се обърнат. Христос иде, за да спаси и да осъди.

Страданията на тези християни не са означавали края на света, а началото. Това, което е изглеждало като наближаване на дълга, тъмна нощ, в действителност е било известяване на Христовата победа над народите. Конфликтите, които са преживявали, не са били белег на поражението на Христос от света, а само уверение, че най-после са влезли в битката; и боговдъхновеното пророчество на Псалм 2 гарантира, че техният Господ ще бъде победител, и те с Него. Езичеството, култът към държавата и юдаизмът ще навлязат в тъмнина, когато Христос отнеме светлината по целия отстъпнически Израел и Римската империя. Но за християните нощта е била към своя край; изкупената и освободена вселена е навлизала в светъл Ден. Христос е идвал да даде на тези победители Утринната Звезда.



[1] Вижте Elizabeth Schüssler Fiorenza, The Book of Revelation: Justice and Judgement (Philadelphia: Fortress Press, 1985), pp. 114-32. Като пример за вида безумна литература, произведена от това движение, виж James M. Robinson, ed., The Nag Hammadi Library (San Francisco: Harper & Row, Publishers, 1977).

[2] Matthew Henry, Commentary on the Whole Bible (New York: Fleming H. Revell Co., n.d.), vol. VI, p. 1123.

[3] Св. Игнатий, Към Ефесяните, vi, ix.

[4] William J. McKnight, The Apocalypse: A Reappearance, Vol. I: John to the Seven Churches (Boston: Hamilton Brothers, Publishers, 1927), pp. 81ff.; C. J. Hemer, “Seven Cities of Asia Minor,” in R. K. Harrison, ed., Major Cities of the Biblical World (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1985), p. 236.

[5] Св. Иреней, Против ересите, i.xxvi.3; in Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: Eerdmans, [1885], 1973), p. 352.

[6] Спорен е в две неща: първо, въпроса дали “Николай” от Ефес е наистина дяконът от Ерусалим; второ, дали “прелюбодейство” и идоложертвено ястие (ст. 14, 20) трябва да се приемат буквално.

[7] Кръстът отдавна е използван в християнското изкуство като символ на Дървото на Живота. Има силни свидетелства, обаче, че Христос в действителност е бил разпнат на живо дърво (като китките му са били приковани на напречната греда, която е носил, а краката му на ствола; сравни с Деяния 5:30; 10:39; 13:29; Галатяни 3:13; 1 Петрово 2:24). Символът на Кръста е просто стилизирано дърво, и често е бил изобразяван в древните църкви и гробници с клонки и листа, израстващи от него. Виж възхитителния и познавателен труд на Ernest L. Martin, The Place of Christ’s Crucifiction: Itc Discovery and Significance (Pasadena: Foundation for Biblical Research, 1984), pp. 75-94.

 

[8] Martin Luther, The Bondage of the Will, J. I. Packer and O. R. Johnson, trans. (Old Tappan, NJ: Fleming H. Revell Co., 1957), pp. 80, 84. За превод на български, виж тук: Мартин Лутер, Робството на волята, Глава II, “Критика на Предговора на Еразъм,” р. iv, “За определящото Божие предузнание” и р. v, “За важността на това да знаем, че Бог предопределя всички неща.”

[9] John Owen, Works, 16 vols., William H. Goold, ed. (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, [1850-53] 1965-68), Vol. 2, p. 145.

 

[10] Вижте коментара на Жан Калвин върху този текст в неговите Институти на християнската религия, ii.iv.2, “Разграничаване на Божиите дела от делата на нечестивите.”

[11] The Letters of Samuel Rutherford, Frank E. Gaebelein, ed. (Chicago: Moody Press, 1951), p. 219.

[12] Разбира се, ще има също и второ възкресение (физическо) в края на историята, но това не се споменава в Откровение 20:6. Вижте Йоан 5:24-29, където Христос говори за двете възкресения.

[13] Robert H. Mounce, The Book of Revelation (Grand Rapids: Eerdmans, 1977), p. 96.

[14] Че това важи за всички народи, а не само за старозаветния Израел, може да се види от четене (например) на Псалм 2 и Данаил 4. Сравнителни изследвания на Божия закон и неговото отношение към народите и владетелите се съдържат в James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984); Rousas John Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, NJ: The Craig Press, 1973); Greg L. Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., second ed., 1984).

[15] Mounce, pp. 96f.

 

[16] Йосиф Флавий дава разширена весия на разказа в своя труд Юдейска история, iv.vi.6.

[17] “Пишейки към Коринт около петнадесет години след събора, св. Павел имаше повод да спори с християните, които считаха яденето на неща, пожертвани на идоли, като нещо незначително; и макар той да не се позовава на позицията на Ерусалимското постановление, той се противи на практиката на основа на това, че съблазнява слаби братя (1 Коринтяни 8:4, 9-10) и също заради съществуващата според него връзка между поклонение пред идоли и нечисти духове (1 Коринтяни 10:20: Но казвам, че онова, което жертвуват езичниците, жертвуват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете); участието в ‘бесовската трапеза’ (1 Коринтяни 10:21) беше несъвместимо с участие в Причастието.” Henry Barclay Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), pp. 37f.

 

[18] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 33f.; ср. Ruth V. Wright and Robert L. Chadbourne, Gems and Minerals of the Bible (New Canaan, CT: Keats Publishing, 1970), pp. 16f.

[19] Този текст трябва да се сравни с 19:12-13 и 15-16. В обратно-паралелното подреждане, дадено тук, ст. 15 обяснява значението на ст. 13 (как кръвта се появява на дрехата); а ст. 16 обяснява ст. 12 (името, написано върху Господ). Там също идеята не е че никой не знае какво е Неговото име – защото самият текст ни казва Неговото име! – но че само Той е Този, Който го познава в смисъла го притежава като Свое. (Вижте разглеждането на Клайн по този предмет в Images of the Spirit, p. 130.)

[20] Това е основна тема в книгата Съдии. Виж James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1985).

[21] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 85ff.

[22] Това подчертава факта, че човешкият автор на Откровение изразява своите мисли в еврейски словесни модели. За употребата на плеоназма, виж Jordan, The Law of the Covenant, pp. 96, 106.

 

[23] R. J. Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Tyler, TX: Thoburn Press, [1971] 1978), p. 105.

[24] Псалми 2 и 110 са двата най-цитирани псалми в Новия Завет. За Псалм 2 вижте Матей 3:17; 17:5; Марк 1:11; 9:7; Лука 3:22; 9:35; Йоан 1:49; Деяния 4:25-26; 13:33; Филипяни 2:12; Евреи 1:2, 5; 5:5; Откровение 2:26-27; 11:18; 12:5; 19:15, 19. За Псалм 110 виж Матей 22:44; 26:64; Марк 12:36; 14:62; 16:19; Лука 20:42-43; 22:69; Йоан 12:34; Деяния 2:34-35; Римляни 8:34; 1 Коринтяни 15:25; Ефесяни 1:20; Колосяни 3:1; Евреи 1:3, 13; 5:6, 10; 6:20; 7:3, 17, 21; 8:1; 10:12-13; 12:2.