Съдържание Цялата книга на една страница

16 – СЪД ОТ СВЕТИЛИЩЕТО

Седмата тръба беше белегът, че “няма да има вече отлагане” (сравнете 10:6-7). Времето е изтекло; безконечният гняв вече е дошъл върху Израел. От този момент нататък св. Йоан изоставя езика и образността на предупреждението, съсредоточавайки се напълно върху посланието за надвисналото разрушение на Ерусалим. Като описва обречеността на града, той разширява и подсилва образите от Изход, които вече са навсякъде в пророчеството. Той отново споменава “Великия Град” (16:19), напомняйки на своите читатели за предишното описание: “Великият Град, който духовно се нарича Содом и Египет, където и техният Господ беше разпнат” (11:8). Ерусалим е наречен Содом, заради неговото сладострастно, разточително отстъпничество (сравнете Езекиил 16:49-50), и защото е обречен на пълно унищожение като всеизгаряне (Битие 19:24-28; Второзаконие 13:12-18). Но по-обичайните метафори на св. Йоан за Великия Град са взети от модела на Изход: Ерусалим не е само Египет, но също и другите врагове на Израел. Той ни показва египетския Змей, който преследва Жената в пустинята (глава 12); съживен Валак и Валаам, опитващ се да погуби Божиите хора чрез война и чрез подмамване към идолопоклонство (глава 13); подпечатаните армии на Новия Израел, събрани на хълма Сион да празнуват празниците (глава 14); и светиите, застанали победоносно до “Червеното море,” пеещи Песента на Мойсей (глава 15). Сега, в глава 16, седем съдби съответствуващи на десетте египетски язви, ще се излеят върху Великия Град.

Има също забележително съответствие между тези съдби на Чашите и съдбите на Тръбите от глави 8-11.[1] Тъй като Тръбите бяха по същество предупреждения, те повредиха само една трета от Земята, при Чашите унищожението е пълно.

 

Чаши

Тръби

Язви върху Египет

1. Върху Земята, която става в рани (16:2) 1. Върху Земята; ⅓ от земята, дърветата и тревата изгарят (8:7) 1. Циреи (шеста язва: Изход 9:8-12)
2. Върху морето, което става кръв (16:3) 2. Върху морето; ⅓ от морето става кръв, ⅓ от морските създания умират, ⅓ от корабите са унищожени (8:8-9) 2. Водите стават кръв (първа язва: Изход 7:17-21)
3. Върху реките и изворите, които стават кръв (16:4-7) 3. Върху реките и изворите; ⅓ от водите стават горчиви (8:10-11) 3. Водите стават кръв (първа язва: Изход 7:17-21)
4. Върху слънцето, за да изгаря хората с огън (16:8-9) 4. ⅓ от слънцето, луната и звездите потъмняват (8:12) 4. Тъмнина (девета язва: Изход 10:21-23)
5. Върху престола на Звяра, причинявайки тъмнина (16:10-11) 5. Демонични скакалци измъчващи хората (9:1-12) 5. Скакалци (осма язва: Изход 10:4-20)
6. Върху Ефрат, пресушавайки го, за да направи път за царете от изток; нашествие от жаби-демони; Армагедон (16:12-16) 6. Войска от Ефрат убива ⅓ от хората (9:13-21) 6. Нашествие на жаби от реката (втора язва: Изход 8:2-4)
7. Върху въздуха, причинявайки буря, земетресение и градушка (16:17-21) 7. Гласове, буря, земетресение, градушка (11:15-19) 7. Градушка (седма язва: Изход 9:18-26)

 

Първите четири чаши: Божието творение понася въздаяние (16:1-9)

1 И чух из храма силен глас, който казваше на седемте ангела: Идете та излейте на земята седемте чаши на Божия гняв.

 

2 И първият отиде та изля чашата си на земята; и появи се лоша и люта рана на онези хора, които носеха белега на звяра, и които се покланяха на неговия образ.

 

3 Вторият ангел изля чашата си в морето; и то стана кръв като на мъртвец, и всяка жива твар в морето умря.

 

4 Третият ангел изля чашата си в реките и във водните извори, и водата им стана кръв.

 

5 И чух ангелът на водите да казва: “Праведен си Ти, Пресвети, Който си, и Който си бил, загдето си отсъдил така;

 

6 понеже те проляха кръв на светии и на пророци, то и Ти си им дал да пият кръв. Те заслужават това.

 

7 И чух друг от олтара да казва: Така, Господи Боже всемогъщи, истинни и праведни са Твоите съдби.

 

8 Четвъртият ангел изля чашата си върху слънцето, на което се позволи да гори хората с огън.

 

9 А като се опекоха хората от голяма жега, похулиха името на Бога, Който има власт над тези язви, и не се покаяха да Му отдадат слава.

 

1 Заповедта, разпореждаща съдбите, е дадена от силен Глас от Храма, отново подчертавайки божествения и църковния произход на тези ужасни язви (сравнете 15:5-8).[2] “Присъдите на чашите са преливането на Божия гняв, който избухва и изпълва Неговия храм, посещение или присъствие в отговор на молитвите на Неговите светии.”[3] На седемте ангела (сравнете 15:1) е казано да излеят Чашите с Божия гняв: Септуагинтът използва този глагол (ekcheō) при напътствията към свещеника да излее кръвта на жертвата около подножието на олтара (срзавнете Левит 4:7, 12, 18, 25, 30, 34; 8:15; 9:9). Думата се използва в Езекиил по отношение на блудството на отстъпилия Израел с езичниците (Езекиил 16:36; 23:8), за неговото проливане на кръв чрез подтисничество и идолопоклонство (Езекиил 22:3-4, 6, 9, 12, 27), и за заплахата на Бога да излее Своя гняв върху него (Езекиил 14:19; 20:8, 13, 21; 21:31). В Новия Завет тя е използвана по същия начин в контексти, които съответствуват на главните теми в Откровение: изливането на вино (Матей 9:17; Марк 2:22; Лука 5:37), проливането на Христовата кръв (Матей 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20), проливането на кръвта на мъчениците (Матей 23:35; Лука 11:50; Деяния 22:20; Римляни 3:15) и изливането на Духа (Деяния 2:17-18, 33; 10:45; Римляни 5:5; Тит 3:6; сравнете Йоил 2:28-29; Захария 12:10). Всички тези различни връзки са в основата на това изливане на язвите върху Земята, която е проляла кръвта на Христос и на Неговите свидетели, хората, които са се противили на Духа и са Го отхвърлили: старите мехове на Израел ще бъдат пръснати.

2 Когато първият ангел излива своята Чаша върху Земята, тя става лоша и люта рана върху хората, които имат белега на Звяра и които са се поклонили пред неговия образ. Раните са подходяща отплата за отстъпничество, “грозен печат, отмъщаващ за белега на Звяра”[4] – сякаш белегът “се превръща в смъртоносна зараза.”[5] Точно както Бог изля циреи върху нечестивите, покланящите се на държавата египтяни, които гонеха Неговите хора (Изход 9:8-11), така Той поразява тези поклонници на Звяра в земята на Израел – Заветният народ, който сега е станал египетски гонител на Църквата. Тази язва е специално спомената от Мойсей в неговия списък с проклятията на Завета за идолопоклонство и отстъпничество: “Господ ще те поразява с египетския струпей, с кръвотечения, с краста и със сърбеж, от които да не можеш да се изцелиш. . . . Господ ще те поразява с лошо възпаление на колената и в пищялите, тъй че не ще можеш да се изцелиш, от стъпалата на краката ти до темето ти” (Второзаконие 28:27, 35).

3 Вторият ангел излива своите Чаши в морето, и то става кръв, както при първата египетска язва (Изход 7:17-21) и при Втората Тръба (Откровение 8:8-9). Този път, обаче, кръвта не тече, но е като на мъртвец: сгъстена, съсирена и разлагаща се.[6] Кръвта е спомената четири пъти в тази глава, тя покрива лицето на Израел, разливайки се по четирите краища на Земята.

Макар основното значение на тази язва да е символично, отнасяйки се за нечистотата при допир с кръвта на мъртвец (сравнете Левит 7:26-27; 15:19-33; 17:10-16; 21:1; Числа 5:2; 19:11-19), има близки съответствия с действителните събития на Голямата Скръб. При един случай хиляди юдейски бунтовници бягат към Галилейското езеро от римското клане в Тарихея. Плавайки по езерото в малки крехки лодки, те скоро биват преследвани и обкръжени от здравите салове на превъзхождащите сили на Веспасиан. После, както разказва Йосиф Флавий, те биват безмилостно изклани: “Юдеите не можаха нито да избягат на сушата, където всички са били враждебни против тях, нито да устоят на равностойна морска битка . . . . Бедствието ги настигна и те бяха потопени, лодки и хора. Някои се опитаха да изплуват, но римляните успяха да ги достигнат със своите копия, убивайки други като скачаха върху лодките и пронизваха с мечовете си техните тела; понякога, при приближаването на саловете, юдеите бяха обкръжавани и пленявани заедно с техните съдове. Ако някой от скочилите във водата излезеше на повърхността, бързо биваше отнасян от стрела или прегазван със сал; ако от крайна необходимост се опитваха да се изкачат на борда на вражески сал, римляните отсичаха главите им или ръцете им. Така тези нещастници умираха навсякъде в безбройни множества и по всякакъв възможен начин, а оцелелите бяха обърнати в бягство и подгонени към брега, и техните съдове бяха обкръжени от врага. Като се нахвърлиха върху тях, много бяха пронизани още във водата; много скочиха на брега, където бяха убити от римляните.”

“Можеше да се види цялото езеро оцапано с кръв и напълнено с тела, защото нито един не оцеля. През следващите дни ужасна воня се носеше над местността, и тя представяше едно също така ужасно зрелище. Бреговете бяха осеяни с отломки и подпухнали тела, които люти и лепкави от разлагането, правеха въздуха толкова отвратителен, че катастрофата, която хвърли юдеите в ридание, отврати дори онези, които я причиниха.”[7]

4-7 Язвата на Третата Чаша по-пряко представлява първата египетска язва (и Третата Тръба: сравнете 8:10-11), тъй като тя засяга реките и водните извори, превръщайки цялата питейна вода в кръв. Водата е символ на живота и на благословение в цялото Писание, започвайки от историята за сътворението и Едемската градина.[8] В тази язва благословенията на Рая са обърнати и превърнати кошмар; това, което предие било чисто, сега е замърсено и нечисто поради отстъпничество.

Ангелът на водите отговаря на това проклятие като хвали Бога за Неговия праведен съд: Праведен си Ти, Пресвети, Който си, и който си бил, загдето си отсъдил така. Ние не трябва да се смущаваме от текст като този. Цялата Библия е написана от гледната точка на космическия персонализъм – учението, че Бог, Който е абсолютната личност, постоянно действува в Своето създание, присъствува навсякъде с цялото Свое естество, и прави всички неща да стават непосредствено чрез Своята власт и опосредствувано чрез Своите ангелски служители. Няма такова нещо като естествен “закон”; по-скоро, както казва Огюст Льосерф, “постоянните връзки, които наричаме естествени закони, са просто ‘божествени навици’: или по-точно обичайният ред, който Бог налага на природата. Тези навици, или този обичаен процес, съставляват предмета на естествените и физическите науки.”[9]

Именно това гарантира валидността и надеждността на научните изследвания и на молитвата: От една страна, Божиите ангели имат навици – космически танц, литургия, включваща всяка страна от цялата вселена, на които може да се разчита при всички технологични усилия на човека, когато той владее под Бога над света. От друга страна, Божиите ангели са личностни същества и постоянно изпълняват Неговите заповеди; в отговор на нашите молитви Той може и заповядва на ангелите да променят танца.[10]

Затова има “Ангел на водите” (според зодиакалната последователност на св. Йоан, това вероятно е херувимът на четвъртата четвърт, Водолея);[11] той, заедно с цялото лично творение на Бога, се радва на Божието праведно управление над света. В този съд е засвидетелствувана Божията строга справедливост, обобщена в принципа lex talionis; наказанията съответствуват на престъплението. Те проливат кръвта на светиите и на пророците, и Ти си им дал да пият кръв. Както видяхме, характерното престъпление на Израел винаги беше убийството на пророците (сравнете 2 Летописи 36:15-16; Лука 13:33-34; Деяния 7:52): Исус назова този факт като конкретната причина защо кръвта на праведните ще бъде излята в съд върху това поколение (Матей 23:31-36).

Ангелът на водите завършва с интересно твърдение: Поради проливането на кръвта, отстъпниците заслужават това! Това е съзнателно съответствие с посланието на Новата Песен: “Достоен Си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й; защото си бил заклан, и със Своята кръв си ни купил за Бога” (5:9). Точно както Агнето получи Своята награда на основа на кръвта, проляна от Него, така тези гонители сега получават справедливата отплата за своето кръвопролитие.

Бог беше обещал веднъж на подтиснатите в Израел, че ще въздаде на техните врагове според техните зли дела:

 

А притеснителите ти ще заставя да изядат собствените си меса,

И ще се опият със собствената си кръв като с ново вино;

И всяка твар ще познае, че Аз, Господ, съм твоят Спасител,

И че твоят изкупител е Могъщият Яковов. (Исая 49:26)

 

Това, както обикновено, бива обърнато: Сега Израел, върховният гонител, е този, който ще бъде принуден да пие своята собствена кръв и да поглъща своите собствени меса. Това се е сбъднало много повече отколкото просто в преобразен смисъл: Както Бог предсказа чрез Мойсей (Второзаконие 28:53-57), по време на обсадата на Ерусалим израилтяните действителност са станали канибали: майки буквално са изяждали своите собствени деца.[12] Понеже те проляха кръвта на светиите, Бог им даде да пият тяхната собствена кръв (сравнете 17:6; 18:24).

Към ангела в хваление се присъединява гласът от самия Олтар, където е била излята кръвта на светиите и на пророците. Олтарът се радва: Да, Господи Боже, Всемогъщи, истинни и праведни са Твоите съдби! Светиите, събрани около подножието на Олтара викат за справедливост, за въздаяние върху техните подтисници (6:9-11). При унищожаването на Израел беше отговорено на тази молитва; свидетелите бяха отмъстени. Не е само съвпадение, че тези молитви в стихове 5-7 (заедно с текста от Песента на Мойсей в 15:3-4) са в действителност “основани на песента, изпълнявана от свещениците и левитите през времето между подготовката и принасянето на жертвата.”[13] Иронично – точно както самият Бог се приготвя за Всеизгарянето през 70 г. от Хр. – самите небесни ангели пеят литургията на отстъпническия Израел срещу самия Израел.

8-9 Четвъртият ангел сега излива своята Чаша върху слънцето; и на него се позволи да гори човеците с огън. Докато Четвъртата Тръба доведе до язвата на тъмнината (8:12), сега горещината от слънцето се увеличава, така че хората биват изгорени с голяма жар. Това също е обръщане на основно заветно благословение, което присъствуваше в Изхода, когато Израел беше защитаван от горещината на слънцето чрез Облака на Славата, Сянката на Всемогъщия (Изход 13:21-22; сравнете Псалм 91:1-6). Това обещание се повтаря многократно в пророците:

 

Господ ти е пазач;

Господ Бог е твой покров отдясно ти.

Слънцето няма да те повреди денем,

Нито луната нощем.

Господ ще те пази от всяко зло;

Ще пази душата ти. (Псалм 121:5-7)

 

Няма да огладнеят нито да ожаднеят;

Не е ги удари нито жега, нито слънце;

Защото Онзи, Който се смилява за тях, ще ги води,

И при водни извори ще ги заведе. (Исая 49:10)

 

Благословен да бъде онзи човек,

Който уповава на Господа,

И чието упование е Господ.

Защото ще бъде като дърво насадено при вода,

Което разпростира корените си при потока,

И няма да се бои, когато настане пекът,

Но листът му ще се зеленее,

И не ще има грижа в година на бездъждие,

Нито ще престане да дава плод. (Еремия 17:7-8)

 

И седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях. Няма да огладнеят вече, нито да ожаднеят вече, нито ще ги удари слънце, нито някой пек; защото Ангето, Което е пред средата на престола, ще им бъде пастир и ще ги заведе при извори с текущи води; и Бог ще обърше всяка сълза от очите им. (Откровение 7:15-17)

 

Вече отбелязахме няколко пъти, че св. Йоан използва страдателен залог, за да обозначи Божието управление. Той отново подчертава Божието върховенство, като ни казва, че на слънцето е дадено да гори хората; и още в следващия ред, той е още по-ясен: Бог . . . има властта над тези язви. Св. Йоан не знае нищо за “Бог,” който стои безпомощно отстрани, наблюдавайки как светът върви; нито признава “Бог,” който е твърде мил, за да изпраща осъждения върху нечестивите. Той знае, че язвите падащи върху Израел са “делата на Господа, който върши опустошения на земята” (Псалм 46:8).

В своята книга за Триединството св. Августин подчертава същата идея: “Цялото творение се управлява от своя Създател, от Когото и чрез Когото и в Когото то е било създадено и основано. И така Божията воля е първата и върховна причина за всички материални явления и движения. Защото нищо не се случва във видимата и осезаема сфера, което не е заповядано, или позволено, от вътрешния, невидим и непостижим съвет на всевишния Император, в тази обширна и неограничена общност на цялото творение, според неизразимата справедливост на Неговите награди и наказания, милости и въздаяния.”[14]

Но отстъпниците отказват да се подчинят на Божията власт над тях. Както Звяра, чиято глава е увенчана с “богохулни имена” (13:1), и на чийто образ се покланят, хората похулиха Бога, Който има власт над язвите. И като непокайващия се Фараон (сравнете Изход 7:13, 23; 8:15, 19, 32; 9:7, 12; 34-35; 10:20, 27; 11:10; 14:8), те не се покаяха, за да Му отдадат слава. Израел стана Египет, закорявайки своето сърце; и като Египет, той беше погубен.

 

Последните три чаши: Свърши се! (16:10-21)

 

10 Петият ангел изля чашата си върху престола на звяра; и царството му потъмня, и хората хапеха езиците си от болки,

 

11 и похулиха небесния Бог поради болките си и раните си, и не се покаяха за делата си.

 

12 Шестият ангел изля чашата си върху голямата река Ефрат; и пресъхна водата й; за да се приготви пътя на царете, които идат от изток.

 

13 И видях да излизат от устата на змея и от устата на звяра и от устата на лъжепророка три нечисти духове, прилични на жаби;

 

14 защото те са бесовски духове, които като вършат знамения, отиват при царете на цялата вселена, да ги събират за войната във великия ден на всемогъщия Бог.

 

15 (Ето, ида като крадец. Блажен онзи, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол, та да не гледат срамотата му).

 

16 И събраха ги на мястото, което по еврейски се нарича Армагедон.

 

17 И седмият ангел изля чашата си върху въздуха: и из храма излезе силен глас от престола и каза: Сбъдна се.

 

18 И произлязоха светкавици и гласове и гръмове, и стана силен тръс, небивал откак съществуват хора на земята; такъв тръс, толкова силен.

 

19 И великият град се раздели на три части, и градовете на народите паднаха; и Бог си спомни за великия Вавилон, да му даде чашата с виното от яростния Си гняв.

 

20 И всеки остров побягна и планините не се намериха.

 

21 И едър град, тежък около един талант, падаше от небето върху хората; и хората похулиха Бога поради язвата от града, защото язвата от него беше твърде голяма.

 

Символичните цели на първите четири Чаши бяха елементите на физическото творение: Земя, море, води и слънце. При последните три язви последствията от ангелската атака са повече “политически” по своята същност: разрушаване на царството на Звяра, Войната на великия Господен Ден; и Падането на “Вавилон.”

10-11 Макар повечето от съдбите в Откровение да са насочени конкретно против отстъпилия Израел, езичниците, които се присъединяват с Израел срещу Църквата, също попадат под осъждение. Всъщност, самата Голяма Скръб ще се окаже “часът на изпитанието, този час, който ще дойде върху целия свят, за да изпита онези, които живеят в Земята” (3:10). Затова петият ангел излива своята Чаша върху престола на Звяра; и дори по време на слънчевото изгаряне върху онези, които се покланят на Звяра, светлините са изгасени в неговото царство, и то става тъмнина – познат библейски символ за политическо сътресение и падане от власт на управници (сравнете Исая 13:9-10; Амос 8:9; Езекиил 32:7-8). Главното значение на тази язва е все още съда върху Израел, защото (според посланието на Откровение) той е престолът и царството на Звяра. Нещо повече, както ще видим, хората, които пострадаха от Петата Чаша, биват определени също и като пострадали от Първата Чаша, която се изля върху Земята, върху израилевите поклонници на Звяра (ст. 2).

Но също е вероятно това осъждение частично да съответствува на войните, революциите, бунтовете и “световните сътресения,”[15] които разтърсват Империята след като Нерон се самоубива през юни 68. Ф. У. Фарър пише в тази връзка за “ужасите, причинени на Рим и на римляните в гражданските войни от провинциалните управители – вече символизирани като роговете на Дивия Звяр, и тук характеризирани като царе без царства. Такива са Галба, Отон, Вителий и Веспасиан.[16] Веспасиан и Муциан съзнателно планират да изтребят чрез глад римското население;[17] а в жестоката борба на привържениците на Вителий срещу Сабин и Домициан, и клането, което следва, се случва събитието, което прозвучава толкова злокобно в ушите на всеки римлянин – изгарянето до основи на Храма на Юпитер Капитолийски на 19 декември 69 от Хр.[18] Със сигурност един от белезите на това време е, че за период от една година биват обгърнати в пламъци двете най-почитани светилища на древния свят – Храмът в Ерусалим и Храмът на великия Латински бог.”[19]

Един кратък текст от Тацит дава известна представа за хаотичните условия в столицата: “Близо до биещите се стоеше населението на Рим като публика при представление, викайки и ръкопляскайки ту за едната, ту за другата страна, като че ли наблюдава само игра на арената. Когато едната страна отстъпвала, мъжете се скривали в магазини или търсели убежище в някоя голяма къща. След това бивали изваждани навън и убивани по искане на тълпата, която придобивала голямата част от плячката, защото войниците се занимавали с кръвопролития и кланета, а плячката оставала за тълпата.”

“Целият град представлява ужасна карикатура на своя нормален вид: борба и жертви от една страна, бани и ресторанти от друга, тук проливане на кръв и мъртви тела разхвърляни в безпорядък, близо до проститутки и всякакви подобни – всички пороци свързани с живот на безделие и удоволствие, всички ужасни дела характерни за безмилостен погром. Те са били толкова близко свързани, че наблюдателят би си помислил, че Рим е обхванат от едновременна оргия на насилие и разврат. Наистина, и в миналото е имало време, когато войски са воювали в града, два пъти когато Луций Сула завзема властта, и веднъж при Цина. И тогава е била показана не по-малка жестокост, но сега е имало брутално безразличие, и е нямало дори моментно прекъсване на преследването на удоволствието. Като че ли това е поредното забавление в празничния сезон, те са злорадствували на ужасите и са печелели от тях, без да ги е грижа коя страна печели и радвайки се на бедствията на държавата.”[20]

Отново св. Йоан привлича вниманието към непокаянието на отстъпниците. Техният отговор към Божието осъждение е само по-голям бунт – макар техният бунт да става все по-безсилен: И хапеха езиците си от болки, и похулиха небесния Бог поради болките си и раните си, и не се покаяха за делата си; за да Му отдадат слава. Отличителен белег на язвите от Чашите е, че те идват наведнъж, без “време за отдих” между тях. Всяка язва е достатъчно лоша сама по себе си, както при съда над Египет. Но тези хора все още хапят езиците си и хулят Бога заради своите рани – раните, които идват върху тях когато Първата Чаша бива излята. Осъжденията се изливат толкова бързо, че всяка следваща язва намира хората все още страдащи от всички предишни язви. И тъй като техният характер не се е променил, те не се покайват. Идеята, че голямото страдание произвежда праведност, е мит. Само Божията благодат може да обърне нечестивите от бунта; но Израел се е противил на Духа за своето собствено погубление.

12 В съответствие с Шестата тръба (9:13-21), Шестата Чаша бива излята върху голямата река, Ефрат; и нейните води се пресушават, така че да бъде приготвен пътя за царете от изток. Както видяхме при 9:14, Ефрат беше северната граница на Израел, от която са идвали нашественици да опустошават и да подтискат Заветния народ. Образът на пресушаването на Ефрат заради победоносна войска е отчасти взет от една тактика на персиеца Кир, който побеждава Вавилон чрез временно отклоняване на течението на Ефрат, давайки възможност на войската си да влезе по речното корито в града, завземайки го с изненада.[21] По-основополагащата идея, разбира се, е пресушаването на Червеното море (Изход 14:21-22) и на реката Йордан (Исус Навин 3:9-17; 4:22-24) за победоносния Божий народ. Отново присъствува скритата идея за трагична ирония: Израел е станал новия Вавилон, враг на Бога, който сега трябва да бъде победен от нов Кир, докато истинският Заветен народ бива чудотворно избавен и въведен в своето наследство. Както отбелязва Карингтън, идването на войските от Ефрат “със сигурност не представлява нищо друго освен завръщането на Тит, за да обсади Ерусалим с допълнителни подкрепления”;[22] и със сигурност е повече от съвпадение, че хиляди от тези войски наистина идват от Ефрат.[23]

13-14 Сега св. Йоан вижда три нечисти духа, излизащи от устата на Змея и от устата на Звяра и от устата на Лъжепророка (Земния Звяр от 13:11; сравнете 19:20). Тук се установява връзка с втората египетска язва, защото множеството от жаби, което налетя върху Египет, дойде от реката (Изход 8:1-7). Св. Йоан е съчетал тези образи в тези стихове: Първо, нашествие от реката (ст. 12); второ, язва от жаби (в старозаветните закониза храната жабите са нечисти: Левит 11:9-12, 41-47). Но тези “жаби” са в действителност зли духове, вършещи знамения, за да заблудят човечеството. Тук отново многократно се набляга на Змея (следван от неговите множества), бълващ неща от своята уста (сравнете 12:15-16; 13:5-6; обратно на 1:16; 11:5; 19:15, 21); и трикратното повтаряне на устата тук служи също като още една връзка с Шестата Тръба (9:17-19). Тези нечисти духове от дявола, от Римската власт и от водачите на Израел отиват към царете по целия свят (сравнете Псалм 2), за да ги съберат за Войната на великия Господен ден. Чрез тяхното лъжепророчество и чудодейни дела те подбуждат войските на света да се съберат заедно във война срещу Бога. Това, което те не осъзнават, е, че битката е на Господа и че войските са доведени за да изпълнят Божиите намерения, а не техните собствени. Бог е Който приготвя пътя за тях, и дори пресушава Ефрат заради тяхното преминаване.

Пророк Михей отправя подобно послание към злия израилев цар Ахав, обяснявайки защо той ще бъде убит в битка срещу арамейците:

 

Видях, прочее, Господа, седящ на престола Си, и цялото небесно множество стоящо около него отдясно и отляво. И Господ рече: Кой ще примами Ахав, за да отиде и да падне в Рамот-галаад? И един каза едно, а друг каза друго. Сетне излезе един дух та застана пред Господа и рече: Аз ще го примамя. И Господ му рече: Как? А той каза: Ще изляза и ще бъда лъжлив дух в устата на всичките му пророци. И Господ рече: Примамвай го, още и ще сполучиш; излез, стори така. (3 Царе 22:19-22)

 

Това се отразява в пророчеството на св. Павел до Солунците:

 

Защото онази тайна, сиреч, беззаконието, вече действува, но само догдето се отмахне отсред онзи, който сега я възпира; и тогава ще се яви беззаконният, когото Господ Исус ще убие с дъха на устата Си и ще изтреби с явлението на пришествието Си, този, чието идване се дължи на действието на сатана, съпроводено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса и с всичката измама на неправдата, между онези, които погиват, защото не приеха да обичат истината, за да се спасят.

И затова Бог праща заблуда да действува между тях, за да повярват лъжа, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истината, а са имали благоволение към неправдата. (2 Солунци 2:7-12)

 

В края на краищата “заблудителното дело,” извършвано от тези лъжливи духове, е изпратено от Бога, за да доведе унищожението на Неговите врагове във Войната на великия Ден на Бога, библейско понятие за Деня на Съда, с бедствие за нечестивите (сравнете Исая 13:6, 9; Йоил 2:1-2, 11, 31; Амос 5:18-20; Софония 1:14-18). Конкретно, това ще бъде Денят на присъдата и екзекуцията на Израел; Денят, както Исус предсказа в Своята притча, когато Царят ще изпрати Своите войски за да погубят убийците и да подпалят техния Град (Матей 22:7). Св. Йоан отново подчертава тази идея като говори за Господ като Всемогъщия Бог, гръцкия превод на еврейския израз Господ на Силите, Господарят на войските на небесата и на земята (сравнете 1:8). Войските, които идват да нанесат погублението на Израел – независимо от тяхната мотивация – са Божии войски, изпратени от Бога (макар и чрез лъжливи духове, ако е необходимо) да изпълнят Неговите намерения за Негова слава. Злите жаби-демони извършват своите лъжливи чудеса и заблудителни дела защото Божият ангел е излял своята Чаша на гнева.

15 Внезапно разказът бива прекъснат: Ето, идвам като крадец! Това е централната тема в книгата Откровене, обобщаваща предупрежденията на Христос към църквите в Седемте Писма (сравнете 2:5, 16, 25; 3:3, 11). Идването на Римските войски ще бъде в действителност Пришествието на Христос с ужасен гняв срещу Неговите врагове, които Го предадоха и убиха Неговите свидетели. Конкретните думи и образност изглежда са взети от Писмото към църквата в Сарди: “Ще дойда като крадец, и няма да знаете в кой час ще дойда върху вас” (3:3; сравнете Матей 24:42-44; Лука 12:35-40; 1 Солунци 5:1-11). Това Писмо също казва: “Бодърствувай, и закрепи останалото, което е било близо до умиране; защото не намерих някои от твоите съвършени пред Моя Бог. . . . Но имаш няколко души в Сарди, които не са осквернили дрехите си и ще ходят с Мен в бели дрехи, защото са достойни. Който победи, ще се облече така в бели дрехи. . . .” (3:2, 4-5). Подобно, текстът на Шестата Чаша продължава с третото благословение в Откровение: Блажен онзи, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол, та да не гледат срамотата му” (сравнете 3:18, в писмото към Лаодикия: “То съветвам те да купиш от Мене . . . и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не се яви срамотата на твоята голота”). Джон Суит коментира: “Тук граматическото наклонение на ходя гол и да бъда видян е сегашно подчинително наклонение = ‘по навик ходя гол.’ Опасността е да бъдеш хванат неподготвен не еднократно, а редовно – да го кажем грубо, не със свалени гащи, а без никакви гащи.”[24]

Филип Карингтън обяснява произхода на загатването на св. Йоан: “В Храма е имало служител, чиято работа е била да обикаля и да гледа дали пазачите са будни; ако ги хващал да спят, ги биел; ако ги хващал втори път, изгарял техните дрехи. Това е единственото възможно обяснение на този текст. Той означава, Сега е времето за хората, които пазят Храма, да бодърствуват. Следователно целият символизъм на Шестата Чаша, от който това е част, е свързан с атака срещу Храма.”[25] Съдът и унищожението наближават бързо; не е останало време за пилеене. Църквите трябва да бъдат будни и нащрек.

16 Разказът продължава: Демоните събират земните царе на мястото, което на еврейски се нарича Армагедон.[26] Буквално, това се изговаря Хар-Магедон, означаващо Планината Магедон. Тук възниква проблем за “буквалистите,” защото Магедон е град в равнина, а не в планина. Никога няма да има буквална “Армагедонска Битка,” защото няма такова място. Най-близката планина до полето на Магедон е хълмът Кармил, и вероятно това е имал предвид св. Йоан. Защо той просто не казва “хълма Кармил”? Фарър отговаря: “Може само да се предполага, че св. Йоан иска едновременно да ни насочи към Магедон и към Кармил”[27] – Кармил, заради неговата връзка с поражението на лъжепророците на Езавел, и Магедон, понеже е сцена на няколко важни военни сблъсъка в библейската история. Магедон е изброен сред завладените от Исус Навиев градове (Исус Навин 12:21), и е особено важен като мястото, където Девора победи ханаанските царе (Съдии 5:19). Цар Охозия от Юда, злият внук на израилевия цар Ахав, умря при Магедон (4 Царе 9:27). Може би най-важното събитие, което става там, според образите на св. Йоан, е сблъсъкът между юдовия цар Йосия и египетския Фараон Нехао. С умишлено непокорство към Божието слово, Йосия се срещна с Нехао в битка при Магедон и беше смъртоносно ранен (2 Летописи 35:20-25). След смъртта на Йосия стремглавото пропадане на Юда към отстъпничество, погибел и робство беше бързо и безвъзвратно (2 Летописи 36). Юдеите оплакваха смъртта на Йосия дори по времето на Ездра (вижте 2 Летописи 35:25), и пророк Захария използва това като образ на риданието на Израел за Месия: Като обещава “да погуби всички народи, които идват срещу Ерусалим” (Захария 12:9), Бог казва:

 

А на Давидовия дом и на ерусалимските жители ще излея дух на благодат и на моление; и те ще погледнат на Мен, Когото прободоха; и ще плачат за Него, както плаче някой за едничкия си син, и ще скърбят горчиво за Нег, както скърби някой за първородния си. В онзи ден ще има голямо жаление в Ерусалим, като жалеенето при Ададримон в полето Магедон. Земята ще жалее, всяко семейство насаме. . . . (Захария 12:10-11)

 

Това е последвано от изявлението на Бога, че Той ще премахне от Израел идолите, лъжепророците и злите духове (Захария 13), и че ще доведе вражески войски да обсадят Ерусалим (Захария 14).[28]

Така за св. Йоан “Магедон” е символ на поражение и на опустошение, “Ватерло,” означаващо поражението на онези, които се изправят срещу Бога, както обяснява Фарър: “Накратко, в неговия ум хълмът Магедон представлява място, където лъжепророчеството и измамените от него отиват, за да срещнат своята гибел; където царете и техните войски са подмамени към своето погубление; и където всички земни племена скърбят, когато виждат във власт Него, Когото прободоха, когато беше слаб.”[29]

17 Накрая седмият ангел излива своята Чаша върху въздуха. Причината за това изглежда не е че въздухът е владение на Сатана, “князът на въздушната власт” (Ефесяни 2:2), а че той е стихията, в която биват произвеждани светкавиците, гръмотевиците (ст. 18) и градушката (ст. 21). Отново от небесния храм идва Глас, от Престола, показвайки Божията власт и одобрение. Св. Йоан ни каза в 15:1, че тези седем язви ще бъдат “последните, понеже с тях се изчерпва Божия гняв”; затова със Седмата Чаша Гласът обявява: Сбъдна се! (сравнете 21:6). “Изразът е една дума ghegonen, която е като гръм, както думата uai е като крясък на орел (8:13). ‘Сбъдна се’ е печат на нещо постигнато, както другият израз от една дума, ‘Свърши се,’ tetelestai [Йоан 19:30], промълвена от Йоановия Христос, когато умира на кръста.”[30]

18 Отново се появяват явленията, свързани с Господния Ден и със заветните действия на Облака на Славата: светкавици и гласове и гръмове, и силен тръс. Седем пъти в Откровение св. Йоан споменава за земетресение (6:12; 8:5; 11:13 [два пъти], 11:19; 16:18 [два пъти]; 11:19; 16:18[два пъти]), наблягайки на неговите заветни измерения. Христос дойде да донесе окончателното разтърсване на земята, големия космически тръс на Новия Завет, какъвто не е имало откакто съществуват хора на Земята, толкова мощен земетръс, и толкова велик (сравнете Матей 24:21; Изход 9:18, 24; Данаил 12:1; Йоил 2:1-2).

Това беше също посланието на автора на Евреи. Сравнявайки завета сключен на Синай с идването на Новия Завет (който ще бъде установен при разрушаването на Храма и пълното преминаване на Стария Завет), той казва:

 

Внимавайте, да не презрете Този, Който говори; защото, ако онези не избягнаха наказанието, като презряха този, който ги предупреждаваше на земята, то колко повече не щем избягна ние, ако се отървем от Този, Който предупреждава от небесата! Чийто глас разтърси тогава земята; а сега Той обеща, казвайки: “Още веднъж Аз ще разтърся не само земята, но и небето.” А това “още веднъж” означава премахването на онези неща, които се клатят, като направени неща, за да останат тези, които не се клатят. Затова, понеже приемаме царство, което не се клати, нека бъдем благодарни, и така да служим благоугодно на Бога с благоволение и страхопочитание; защото нашият Бог е огън, който пояжда. (Евреи 12:25-29)

 

Известният пуритански теолог Джон Оуен коментира този текст за това окончателно “земетресение”: “Това е Божието действие върху Църквата, и промените, които ще направи в нейното състояние, относно които говори апостолът. Следователно тук се имат предвид небесата и земята на Мойсеевото поклонение и юдейската църква-държава, с принадлежащата на тях земя на тяхната политическа държава. Това са нещата, които бяха разтърсени при идването на Христос, и така разтърсени, че скоро след това щяха да бъдат премахнати и отнети, заради въвеждането на по-небесното поклонение на Благовестието, непоклатимата евангелска църква-държава. Това беше най-великото разтърсване и промяна, които Бог някога направи на небесата и на земята на църквата, и което бива направено само веднъж. . . .”

“Това е заключението от цялата логическа част на това послание, неговата цел от началото. Като е доказал напълно превъзходството на Благовестието и положението на Църквата в него, превъзхождащо положението под закона, и като го потвърждава чрез изследване на всички действия на едното и на другото, както видяхме; той сега обявява от Писанието, според своя обичаен начин да говори с тези евреи, че всички древни институции на поклонение, и цялата църква-държава на Стария Завет сега ще бъдат премахнати и отнети; и то за да направят място за по-добро състояние, по-славно и такова, което никога няма да подлежи на промяна или поправка.”[31]

19 Както видяхме, Големият град е Старият Ерусалим, където Господ беше разпнат (11:8; сравнете 14:8); първоначално предназначен да бъде “светлина на света, град на хълм,” сега той е отстъпник-убиец, осъден на смърт. Под осъждението на Седмата Чаша той ще бъде разделен на три части. Образът е извлечен от петата глава на Езекиил, в която Бог казва на пророка да направи сценка, изобразяваща идващото унищожение на Ерусалим. Езекиил трябваше да обръсне своята глава с остър нож и след това внимателно да раздели космите на три части:

 

Една трета част изгори в огъня всред града. . . . и една трета част вземи и я насечи с ножа от всяка страна; и една трета част разпръсни по въздуха, и Аз ще изтегля нож след тях. А от тези вземи няколко и вържи ги в полите си. После и от тези вземи малко, хвърли ги всред огъня, и изгори ги в огъня; от тук ще излезе огън по целия Израилев дом.

Така казва Господ Иеова: Това е Ерусалим. Аз го поставих всред народите; и разни страни го обикалят. Но той се разбунтува против съдбите Ми като извърши беззаконие повече от народите. И против повеленията Ми повече от страните, които са около него; защото отхвърлиха съдбите Ми, и не ходиха в повеленията Ми.

Затова, така казва Господ Иеова; Понеже вие сте по-немирни от народите, които са около вас, като не ходихте в повеленията Ми, и не пазихте съдбите Ми, нито сторихте даже според постановленията на народите, които са около вас, затова така казва Господ Иеова: Ето, и Аз съм против теб и ще извърша съдби всред теб пред очите на народите. Поради всичките твои мерзости ще ти направя онова, което никога не съм направил, нито ще направя някога подобно нему. Затова бащи ще изядат чадата си всред теб, и чада ще изядат бащите си; и Аз ще извърша съдби в теб, а всички останали от теб ще разпръсна към всичките ветрища.

Затова, заклевам се в живота Си, казва Господ Иеова, понеже ти оскверни светилището Ми с всичките си мерзости и с всичките си гнусоти, затова Аз непременно ще те отрежа; окото Ми няма да те пощади, и аз няма да покажа милост. Една трета част от теб ще измрат от мор, и ще се довършат всред теб от глад; и една трета част ще паднат около теб от меч; и една трета част ще разпръсна по всичките ветрища, и ще изтегля нож след тях. (Езекиил 5:1-12)

 

Макар образът на св. Йоан за разделението на града на три части да е взет очевидно от Езекиил, конкретният предмет, за който се отнася, може да бъде предположението на Карингтън: “Това се отнася за разделението на три фракции, което става силно изразено сред завръщането на Тит. Докато Тит обсажда отвън, тримата водачи на враждуващи фракции яростно воюват помежду си вътре; ако не е било това, градът е можел да отложи поражението за дълго време, дори може би за неограничено време, защото в онези дни никоя голяма армия не би могла да издържи дълго време в околностите на Ерусалим; нямало е вода и припаси. Тази борба в града го е предала бързо в ръцете на Тит; ‘дните са били съкратени.’”[32]

Друг признак, че големият град е Ерусалим, е фактът, че св. Йоан го разграничава от градовете на езичниците, които паднаха с него. Ерусалим, трябва да помним, е бил столицата на царството от свещеници, мястото на Храма; зад стените му са се принасяли жертвоприношения и молитви за всички народи. Старозаветната система е била световен ред, основата, на която е бил организиран и запазван в стабилност целия свят. Той е представлявал заветно всички народи на света, и в неговото падение се срутват и те. Новата организация на света щеше да се основава на Новия Ерусалим, построен върху Скалата.

И за Великия Вавилон (сравнете при 14:8) беше напомнено пред Бога, за да й даде чашата с виното с яростния Си гняв. Както отбелязва Форд, “изразът подхожда на литургичната обстановка на текста. Приносите са изляти, но вместо напомнянето да е обръщане на Бога към Неговите хора с благодат и милост, то е за съд. Божието ‘спомняне’ винаги е действуващо и съзидателно действие, а не просто интелектуална дейност; Той си спомня в действие на благословение (предава жизненост или живот) и проклятие (погубва). Иронията на ст. 19 лежи в увещанието към Израел да си ‘спомни’ за Божия завет и обща милост. Той беше особено увещаван, както във Второзаконие 6, да помни вечно събитията от Изхода и от Синай, да ги припомня денем и нощем, и никога да не забравя Бога, Който го е извел. . . .”

“В тази глава авторът намеква, че тъй като Израел забрави и се възгордя, египетските язви се обърнаха срещу него. Дори тогава той не се покая, но похули Бога (сравнете Йов 1:22; 2:10), и Бог си спомни за него в съд.”[33]

20 В това окончателно осъждение изчезва всяко лъжливо убежище; планините и скалите вече не могат да скрият нечестивите “от лицето на Седящия на престола и от гнева на Агнето” (6:16): Всеки остров побягва, и планините не се намериха.

21 Няколко пъти отбелязахме близката връзка между Откровение и пророчеството на Езекиил. Тук отново има съответствие: Езекиил обявява, че лъжепророците на Ерусалим ще му донесат погубление от силна градушка (Езекиил 13:1-16). Св. Йоан предсказва същата съдба: И голям град, около един талант (45 кг.), падаше от небето върху хората, и хората похулиха Бога поради язвата от града, защото язвата от него беше твърде голяма. Както при другите язви, образът е взет от язвите, които Мойсей нанесе върху Египет (в този случай седмата язва: Изход 9:18-26). Язвата от градушка също намеква за “големите камъни от небето,” които Бог хвърляше върху ханаанците, когато Исус Навиев завладяваше Земята (Исус Навин 10:11); както пее Девора, дори небесните звезди воюват против Божиите врагове (Съдии 5:20).

Едно конкретно историческо събитие в тази връзка може би е записано от Йосиф Флавий, в неговия странен разказ за огромните каменни гюллета, хвърляни от римските катапулти в града: “Каменните гюлета тежаха талант и два стадия и повече, и техният удар не само върху първите, но и върху хората зад тях беше огромен. В началото юдеите внимаваха за камъка – защото беше бял – и неговото идване се виждаше с очи заради блестящата му повърхност, както и се чуваше с уши заради неговия свистящ звук. Поставени върху кулите наблюдатели отправяха предупреждения всеки път, когато машината стреля и камъкът идва с фучене към тях, крещейки на своя език: ‘Синът идва!’ Хората от предната линия се отдръпваха и падаха по очи, предпазливост, поради която камъкът преминаваше без вреда и падаше отзад. За да осуетят това, римляните се сетиха да боядисат камъните в черно, за да не могат да бъдат виждани толкова лесно предварително; тогава те улучваха своята цел и убиваха мнозина само с един изстрел.”[34]

След като разглежда различни теории за значението на този израз, Стюарт Ръсел пише: “Не е възможно да не е било добре известно на юдеите, че голямата надежда и вяра на християните е бързото идване на Сина. По същото това време, според Егезип, св. Яков, братът на Господа, публично свидетелствува в храма, че ‘Човешкият Син ще дойде в небесните облаци,’ и после подпечата своето свидетелство с кръвта си. Изглежда много вероятно юдеите, в своето упорито и отчаяно богохулство, когато са виждали бялата маса да свисти във въздуха, да са викали цинично, ‘Синът идва,’ в подигравка на християнската надежда за Parousia, като абсурдно са оприличавали странния вид на гюлето с нея.”[35]

И хората похулиха Бога – тяхната постоянна реакция през цялото време на изливането на Чашите, разкриваща не само тяхното нечестие, но и откровената им глупост: Когато 45-килограмови камъни падат от небето, със сигурност е погрешното време да богохулствуваш! Но Бог беше изоставил тези хора на тяхното самоунищожение; техният злобен, омразен бунт ги поглъщаше до такава степен, че можеха да отпътуват за вечността с проклятия на своите уста.

Чашите, съдържащи последните язви, са изляти; но това все още не е краят. Главите, които следват, завършват унищожението на великия Град-Блудница и нейните съюзници, и ще приключат с откровението на славната Невяста на Христос: истинския Свят Град, Новия Ерусалим. (Затова глави 17-22 могат да бъдат считани за продължение на Седмата Чаша, или като изложение на нейното значение; във всеки случай, събитията очевидно са ръководени от ангелите на Чашите; вижте 17:1; 21:9) “Така цялата книга от началото до края учи великите истини – Христос ще тържествува! Христовите врагове ще бъдат победени! Тези, които Го мразят, ще бъдат погубени; тези, които го обичат, ще бъдат неизразимо благословени. Гибелта на юдеина и на езичника вече е близка. Осъждението идва върху Юдея и върху Ерусалим, върху Рим и неговата Империя, върху Нерон и неговите поклонници. Меч и огън, глад и мор, буря и земетресение, обществен срив и политически терор не са нищо друго, освен скърбите, които възвестяват Месианското царуване. Старите неща бързо преминават. Светлината върху лицето на старата диспенсация потъмнява и преминава в полумрак, но лицето на Този, Който е като слънцето, вече изгрява от Изток. Новият и окончателен завет ще бъде незабавно установен сред ужасни осъждения; и той ще бъде установен така, че да направи невъзможно продължаването на Стария. Мараната! Господ е близо! Ела, Господи Исусе!”[36]



[1] Съответствието все пак не е точно; и Ръсел, както е обичайно за него, отива твърде далеч, когато след повърхностно сравнение категорично заявява: “Това не може да бъде просто случайно съвпадение; това е тъждественост, и предполага въпроса, По каква причина видението е повторено по този начин?” (J. Stuart Russell, The Parousia: A Critical Inquiry into the New Testament Doctrine of Our Lord’s Second Coming [Grand Rapids: Baker Book House, 1983], p. 476).

 

[2] Сравнете Исая 66:6 – “Шумен глас от Града, Глас от Храма: Гласът на Господа, който въздава на враговете Си!”

[3] Austin Farrer, The Revelation of St. John the Divine (Oxford: At the Clarendon Press, 1964), p. 175.

[4] Ibid., p. 175.

[5] J. P. M. Sweet, Revelation (Philadelphia: The Westminster Press, 1979), p. 244.

[6] Мимоходом можем да отбележим тук един пример за постоянната склонност на т.нар. “буквалистко” тълкуване да се впуска в смешни спекулации относно изпълнението на тези пророчества. Др. Хенри Морис, който написа това, което неговите издатели нарекоха “най-буквалното изложение на Откровение, което някога ще прочетете!” предлага своето тълкувание на това явление: “Това е просто химически разтвор, вода, съдържаща желязо и други химикали, които й придават кървав вид” (Henry Morris, The Revelation Record: A Scientific and Devotional Commentary on the Book of Revelation [Wheaton: Tyndale House Publishers, 1983], p. 298). Това е особено интересно в светлината на заявения от него принцип на тълкуване: “В действителност, ‘буквално тълкувание’ е терминологично противоречие, тъй като не се тълкува (т.е. ‘превежда,’ казвайки ‘това означава онова’), ако просто се приема дадено твърдение като означаващо точно това, което казва. Нещо повече, понятията ‘по-буквално’ или ‘най-буквално’ са излишни. Буквално е буквално” (p. 24).

[7] Йосиф Флавий, Юдейската война, iii.x.9.

[8] David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 18ff, 30f.

[9] Auguste Lecerf, An Introduction to Reformed Dogmatics, trans. André Schlemmer (Grand Rapids: Baker Book House, [1949] 1981), p. 147.

[10] Сравнете ibid., 147-49.

[11] Споменаването на Ангела на водите служи като поредната от множеството загатнати връзки между книгата Откровение и Евангелието на св. Йоан; виж Йоан 5:3-4.

[12] Вижте Йосиф Флавий, Юдейската война, vi.iii.3-4.

[13] J. Massyngberde Ford, Revelation: A New Translation with Introduction and Commentary (Garden City, NY: Doubleday and Co., 1975), p. 266.

[14] Св. Августин, За Триединството, iii.9; Henry Bettenson, ed. and trans., The Later Christian Fathers (Oxford: Oxford University Press, [1972] 1977), p. 191.

 

[15] ] Корнилий Тацит, История, iii.49.

[16] Владетелите през 69 г., “годината на четиримата императори.”

[17] Тацит, История, iii. 48; Йосиф Флавий, Юдейската война, iv.x.5.

[18] Тацит, История, iii.71-73; Йосиф Флавий, Юдейската война, iv.xi.4.

[19] F. W. Farrar, The Early Days of Christianity (Chicago and New York: Belfors, Clarke & Co., 1882), pp. 555f.

[20] Тацит, История, iii. 83; trans. Kenneth Wellesley (New York: Penguin Books, 1964, 1975), pp. 197f.

[21] Херодот, История, i. 191; виж пророчествата за това в Еремия 50:38; 51:32, 36.

[22] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), p. 265.

[23] Вижте Йосиф Флавий, Юдейската война, iii.i.3; iii.iv.2; v.i.6; vii.i.3.

[24] Sweet, p. 249.

[25] Carrington, pp. 265f.; ср. Alfred Edersheim, The Temple: Its Ministry and Services As They Were at the Time of Jesus Christ (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1980), pp. 142, 148.

[26] Ср. подобния израз в Йоан 19:13: “Пилат . . . седна на съдийския стол, на мястото наречено Каменно настлание, а по еврейски Гавата.” Карингтън (стр. 267) коментира: “Каквито и да са нашите възгледи относно авторството на Йоановата литература, сигурно е, че сходствата в мисълта, плана и изразите между Откровение и Евангелието са понякога извънредно големи, и онези учени, които твърдят, че те са от двама различни автори и са вдъхновени от различни мотиви, имат твърде трудни моменти за обяснение. В настоящия случай има преднамерен контраст между Исус, съден и отиващ към Своята смърт от ръцете на имперския прокуратор, и Ерусалим, съден и отиващ към своята гибел от ръцете на Императора.”

[27] Farrer, p. 178.

[28] Карингтън (стр. 268-71) дава обширен списък на препратките на св. Йоан към Захария, отбелязвайки, че “след Езекиил тази книга най-много повлиява на св. Йоан. Следователно е важно да осъзнаем, че тя говори за унищожението на този Ерусалим и за въздаяние върху неговите жители; тя очаква славата на Нов Ерусалим под дома на Давид, и езичниците ще идват да се покланят там” (стр. 271).

[29] Farrer, p. 178.

[30] Farrer, p. 179.

[31] John Owen, An Exposition of the Epistle to the Hebrews, W. H. Goold ed., seven vols. (Grand Rapids: Baker Book House, [1855] 1980), Vol. 7, pp. 366f. Оуен отбелязва по-нататък: “Макар по принцип да се има предвид премахването на Мойсеевото поклонение и старата църква-държава, което беше започнато при идването на Христос и от Неговото прогласяване на Благовестието от небето, тук са включени и всяка друга съпротива срещу Него и Неговото царство; не само онези, които са били, но и всички, които щяха да последват до края на света. ‘Нещата, които не се клатят,’ ще останат и ще бъдат твърди срещу всякаква съпротива. От което следва, че както небесата и земята на идолопоклонническия свят бяха разтърсени и премахнати в миналото, така ще бъде и с антихристиянския свят, който в настоящето като че ли надделява на много места. Пред Благовестието и Христовото царство заедно с него всички неща трябва да отстъпят, каквото и да се съдържа в думите за небето и земята долу. Защото ако Бог направи път за него чрез премахването на Своите собствени институции, които е назначил само за определено време, какво още може да попречи на неговото установяване и растеж до края?” (стр. 368).

[32] Carrington, p. 266; ср. Йосиф Флавий, Юдейската война, v.v.1-5.

[33] Ford, p. 275.

[34] Йосиф Флавий, Юдейската война, v.vi.3.

[35] Russell, p. 482.

[36] F. W. Farrar, The Early Days of Christianity (Chicago and New York: Belford, Clarke & Co., 1882), p. 557.

следваща глава 17 – ЛЪЖЕНЕВЯСТАТА