Съдържание Цялата книга на една страница

15 – СЕДЕМ ПОСЛЕДНИ ЯЗВИ

Победната песен (15:1-4)

 

1 И видях на небето друго знамение голямо и чудно: седем ангела, които държаха седем язви, които са последните, защото с тях се изчерпва Божия гняв.

 

2 И видях нещо като стъклено море, размесено с огън, и че тези, които бяха победили звяра и образа му и числото на името му, стояха при стъкленото море, държейки Божии арфи.

 

3 И пееха песента на Божия слуга Мойсей и песента на Агнето, казвайки:

Велики и чудесни са Твоите дела,

Господи Боже Всемогъщи;

Праведни и истинни са Твоите пътища,

Царю на вековете.

 

4 Кой няма да се бои от името Ти, Господи, и да го прослави?

Защото само Ти си свят;

Понеже всичките народи ще дойдат и ще се поклонят пред Теб,

Защото се явиха Твоите праведни съдби.

 

1 Св. Йоан сега ни казва за друго знамение в небесата, велико и чудно. Два пъти преди това той ни показва голямо знамение в небето: Жената облечена със слънцето (12:1), и големия червен Змей (12:3). Както казва Фарър, “сякаш всичко в 12-14 е разгръщане на тази могъща битка, и следващото действие веднага започва.”[1] Това ново знамение въвежда кулминацията на книгата: седем язви, които са последните, защото в тях се изчерпва Божият гняв. Няма причина да приемем, че това трябва да бъдат “последните” язви в пълен, абсолютен и универсален смисъл; по-скоро, според изрично ограничените цел и обхват на книгата Откровение, те съставляват окончателното изливане на Божия гняв, Неговия велик космически Съд срещу Ерусалим, премахвайки старозаветния световен ред веднъж завинаги. Както Тръбите, тази последователност от осъждения трябва да бъде изпълнена от седем ангели (както ще видим в следващата глава, има няколко съответствия между прогласяванията на Тръбите и възлиянията от Чашите. Това начално твърдение е малко или повече е заглавието за осталата част от книгата и е обяснено в следващите стихове.

2 Видението започва: Св. Йоан вижда нещо като стъклено море, кристалното Море пред Престола на Бога (4:6), съответствуващо на сапфирената “настилка” видяна от Мойсей на Святата Планина (Изход 24:10), синята кристална “твърд,” през която Езекиил преминава в своето възнасяне в Облака на Славата (Езекиил 1:26), и медното Море (Легена) в Храма (3 Царе 7:23-26). Но в това видение Морето вече не е синьо, а червено: Стъклото е смесено с огън. Образът свързва това видение с последната сцена от Глава 14, голямата река от кръв, която тече по цялата дължина на Земята, едно истинско Червено море, през което праведните биват избавени, но в което техните врагове са погубени. Сега св. Йоан изобразява светиите ликуващи около брега като Мойсей и израилтяните след първоначалното пресичане на Червеното море (Изход 14:30-31; 15:1-21), победоносни над чудовището от дълбините; буквално, те са побеждаващите или победителите, “защото се подчертава същностния характер на ‘победителя,’ а не на факта на завоеванието.”[2] Описанието на тяхното завоевание е трикратно: Те победиха Звяра и образа му и числото на неговото име.

При брега, до ръба на купела, победителите отдават хваление: Стояха при стъкленото море, държейки Божии арфи, те съставляват народа на новия свещенически Храм, който стои до очистващия Леген, чрез който са били осветени. Св. Павел описва освобождението от Червеното море като “кръщение” на Божия народ (1 Коринтяни 10:1-2), и Скръбта наистина е огненото кръщение на Църквата: “Така големият стъклен съд на морето е видян ‘изпълнен с огън.’ В това, през което израилтяните преминават за спасение, техните гонители влизат за унищожение; Фараон и неговите войски загинаха в завърналите се води. И така знаем, че огненото кръщение трябва да падне върху хората на Антихриста; видението за купите [Чашите] ще ни покаже как става това.”[3]

Още една интересна страна на образа за Легена идва от историята на Летописеца за освещаването на Храма от цар Соломон: “Тогава Соломон застана пред Господния олтар, пред цялото Израилево общество, и простря ръцете си. Защото Соломон беше направил меден леген,[4] който беше пет лакътя дълъг, пет лакътя широк и пет лакътя висок, който беше положил всред двора, и като застана на него, падна на коленете си пред цялото Израилево събрание и простря ръцете си към небето,” за да изпълни молитвата на посвещението (2 Летописи 6:12-13). Това не беше големият Леген в най-южния край на Храма (чиито размери са записани във 2 Летописи 4:2-5), а един от няколкото медни легена, направени от Соломон (сравнете 2 Летописи 4:6, 14). Соломон застана на това “море” пред Олтара и принесе своята молитва, благодарейки на Бога за Неговите могъщи дела, призовавайки Неговите праведни съдби и молейки Го за обръщането на всички народи (2 Летописи 6:14-42; сравнете Откровение 15:3-4). Непосредствено след това четем: “Като свърши Соломон молението си, огън слезе от небето, та изгори всеизгарянията и жертвите, и Господната слава изпълни дома. И свещениците не можаха да влязат в Господния дом, защото славата на Господа изпълни дома Му” (2 Летописи 7:1-2). Подобно на това, в края на молитвата на светиите, стоящи до Морето седемте ангела получават чаши пълни с огнен гняв, който ще падне върху Земята, за да погълне отстъпилия Израел като взеизгаряне; Облакът изпълва Храма, и никой не може да влезе, докато всеизгарянето не изгори напълно (Откровение 15:5-8).

Друг съответствуващ текст на този е Захария 12, който изобразява Ерусалим като опияняваща чаша за народите (Захария 12:2; сравнете Откровение 14:8-10), огнен леген, който ще погълне езичниците (Захария 12:6; Откровение 15:2). Иронията на Откровение, както видяхме многократно, е, че Израел от първи век сам е заел мястото на езическите народи в пророчествата: Той е погълнат в огнен леген – Огненото Езеро – догато Църквата, като е преминала през всеизгарянето, наследява спасение.

3 Видяхме в увода към пета част, че Песента на Мойсей . . . и Песента на Агнето се отнасят за Песента на Свидетелството, на която Мойсей и Исус Навиев (= Исус, Агнето) научиха децата на Израел при границата на Обещаната Земя (Второзаконие 31-32). Образът обаче е взет от Изход 15, който описва Мойсеевата победна песен при поражението на Фараона и неговата войска в Червеното море (две други библейски версии на Мойсеевата песен в Изход са Исая 12 и Авакум 3). Важно е да отбележим, че и двете песни на Мойсей са здраво основани в историята: И двете прогласяват, че спасението, което Бог дава, е Неговата победа в този свят над езичниците от този свят. Тези светии чрез Христос са победители, във времето и на земята. Както казва Р. Дж. Ръшдуни, “Земята е на Господа, и е област на Неговата победа. Въпросът на битката не е бягство от историята, както въплъщението и изкуплението не са бягство от историята. Бог Син не влезе в историята за да я предаде. Той дойде да изкупи Своите избрани, да наложи Своите царски права, да изяви плодовете от Своята победа и да пресъздаде всички неща според Своята върховна воля.”[5]

Йоановият текст на Песента на Мойсей всъщност не цитира нито от Изход 15, нито от Второзаконие 32, макар някои от неговите изрази да съдържат далечен отзвук от втората; обаче, както отбелязва Фарър, “за св. Йоан е характерно, че той се задоволява да направи само препратката; красивият псалм, който слага в устата на светиите, е сбор от изрази от целия псалтир и от други места.”[6] Едерсхайм разглежда връзката между тази сцена и Съботните служби в Храма: “Това е Съботата на Църквата; и като в Събота, освен псалма за деня [Псалм 92] при редовната жертва, те пеят на допълнителната съботна жертва [28:9-10], сутринта Песента на Мойсей от Второзаконие 32, а вечерта тази от Изход 15, така че победоносната Църква празнува своята истинска Съботна почивка като пее същата ‘Песен на Мойсей и на Агнето,’ само че с думи, които изразяват пълното значение на Съботните песни в Храма.”[7]

Сигурно е невъзможно да проследим напълно препратките към старозаветната Песен, но вече съм посочил поне някои от тях: Велики и чудни са Твоите дела, О, Господи Боже Всемогъщи (Изход 34:10; Второзаконие 32:3-4; 1 Летописи 16:8-12; Псалм 92:5; 111:2; 139:14; Исая 47:4; Еремия 10:16; Амос 4:13; сравнете Откровение 1:8); св. Йоан изяснява, че светиите не просто правят общо изявление, а конкретно говорят за “великите и чудни” окончателни съдби, в които “гневът на Бога се изчерпва” (15:1). Праведни и истинни са Твоите пътища (Второзаконие 32:4; Псалм 145:17; Осия 14:9); отново, Бог е наречен “праведен и истинен” специално по отношение на Неговите спасителни съдби, освобождаващи Църквата и погубващи Неговите врагове (сравнете 16:7). “Във време на скърби по земята, когато светската власт като че ли тържествува над Църквата, тя често бива подвеждана към съмнение относно величието на Божиите дела, правдата и истината на Неговите пътища; да се съмнява дали наистина Той е цар над езичниците. Сега това съмнение е потушено; то бива опровергано от делата; облаците, които закриват Божията слава от нейните очи, са напълно премахнати.”[8] Ти, Царю на народите (Псалм 22:28; 47:2, 7-8; 82:8; сравнете 1 Тимотей 1:17; 6:15; Откровение 1:5; 19:16); като Господар на всички народи, Той движи земните войски, за да изпълни Своите цели в осъждението; Той ги смазва заради техния бунт; и ги води към покаяние.

4 Кой няма да се бои от Теб, о Господи, и да прославя Твоето име? (Изход 15:14-16; Еремия 10:6-7; сравнете Откровение 14:7); на език, който е по-познат за нас, това означава: Кой няма да се обърне? Кой няма да служи на Бога, да Му се покланя и да Му се покорява? Ясният извод (който ще се изяви в следващото изречение), е, че преобладаващото мнозинство от всички хора ще дойде в спасението, което Бог е дал в Исус Христос. Това е великата надежда на старозаветните бащи, както изобилно потвърждават многобройни текстове. Защото само Ти си свят (Изход 15:11; 1 Царе 2:2; Псалм 99:3, 5, 9; Исая 6:3; 57:5, 15; Осия 11:9; сравнете Матей 19:17; 1 Тимотей 6:16). Божията “святост” в Писанието често се отнася не толкова за Неговите етични качества, колкото за Неговото уникално величие, Неговата абсолютна трансцендентност и “отделеност.” Но именно тази “непостижимост” се заявява тук като истинска причина за Неговото присъствие, Неговата близост, Неговата достъпност за всички народи. Учението бива положително прогласено: Защото всички народи ще дойдат и ще се поклонят пред Тебе, защото се явиха Твоите праведни съдби (1 Летописи 16:28-31; Псалм 2:8; 22:27; 65:2; 66:4; 67:1-7; 86:8-9; 117:1; Исая 26:9; 66:23; Еремия 16:19); обръщането на всички народи е крайната цел и неизбежният резултат от Божиите съдби. Падането на Израел, казва св. Йоан на Църквата, ще доведе спасението на света (а св. Павел продължава логиката: следователно падането на Израел трябва да доведе в края на краищата до неговото собствено възстановяване в завета; Римляни 11:11-12, 15, 23-32).

 

Светилището е отворено (15:5-8)

 

5 И след това видях, че на небето се отвори храма на скинията на свидетелството;

 

6 и седемте ангела, които държаха седемте язви, излязоха от храма, облечени с чисти и светли ленени дрехи, и препасани през гърдите със златни пояси.

 

7 И едно от четирите живи същества даде на седемте ангела седем златни чаши, пълни с гнева на Бога, Който живее до вечни векове.

 

8 И храмът се изпълни с дим от славата на Бога и от Неговата сила; и никой не можеше да влезе в храма, преди да се свършат седемте язви на седемте ангела.

 

5 Сега сцената се променя, и ни се показва Храмът на скинията на свидетелството в небесата, “истинската Скиния” (Евреи 8:2), божественият Модел, на който Скинията на земята беше “подобие и сянка” (Евреи 8:5; 9:11-12, 23-24; 10:1; Изход 25:9, 40; 26:30; Числа 8:4; Деяния 7:44). Св. Йоан е много внимателен да използва тук правилните технически изрази за своите образи, основани на старозаветния ред. Основният договорен документ на Завета беше Декалогът; той често е наричан Свидетелството, подчертавайки неговия юридически характер като запис на Заветната клетва (Изход 16:34; 25:16, 21-22; 31:18; 32:15; сравнете Псалм 19:7; Исая 8:16, 20). Скинията, в която се пазеше Свидетелството, беше наричана Скинията на свидетелството (Изход 38:21; Числа 1:50, 53; 9:15; 10:11; Деяния 7:44). Както видяхме, в Откровение Храмът (на гръцки naos) е Светилището, или Святото място (сравнете 3:12; 7:15; 11:1-2, 19; 14:15, 17).

Главна част от посланието на св. Йоан в Откровение е идването на Новия Завет. В своята теология (както в останалата част на Новия Завет), Църквата е naos, Храма. Авторът на посланието към евреите показва, че Мойсеевата Скиния беше подобие на небесния Оригинал и сянка на Църквата в Новия Завет (Евреи 8:5; 10:1); св. Йоан извежда заключението, показващо, че тези две, небесният Модел и окончателната форма се сливат в новозаветната епоха: Църквата се събира в небесата. И ако Храмът е Църквата, Свидетелството е Новият Завет, Свидетелството на Исус (1:2, 9; 6:9; 12:11, 17; 19:10; 20:4).

6-7 Седемте ангела, които имат седемте язви, излизат от Храма, за да извършат Проклятията, прогласени от Тръбите. Като свещеници на Новия Завет, тези ангели-служители са облечени в лен, чист и светъл, и препасани със златни пояси около гърдите, по образа и подобието на своя Господ (1:13; сравнете Изход 28:26-29, 39-43; Левит 16:4).

И едно от четирите живи същества дава на седемте ангела седем златни Чаши; както може да се предполага, херувимът е този с човешко лице (4:7), след като другите три вече са се появили на сцената на действието, и тъй като св. Йоан напредва систематично през четирите части на Зодиака. Видяхме, че той започна в Пролетта (Великден) със знака на Телеца, управляващ Встъплението и Седемте Писма; продължи през Лятото с Лъва, управляващ Седемте Печата; продължи през Есента под Скорпиона (Орел/Скорпион) и Седемте Тръби; и сега пристига в Зимата с Водолея, надзираващ изливането на Божия гняв от Седемте Чаши.

Наричам тези седем съда Чаши за причастие (а не съдове [KJV] или купи [NASV]), за да подчертая техния характер като “негативно тайнство.” От една гледна точка, веществото в Чашите (Божият гняв, който е “горещ,” сравнете 14:10) изглежда е огън, и затова няколко коментатора разглеждат съдовете като кадилници с тамян (5:8; сравнете 8:3-5). Но нечестивите са осъдени в 14:10 да “пият от виното на Божия гняв, приготвено чисто в чашата на Неговия гняв”; и когато язвите биват изливани, “Ангелът на водите” възкликва за праведността на Божията справедливост: “Защото те проляха кръвта на светии и на пророци, то и Ти си им дал да пият кръв” (16:6). Няколко стиха по-долу св. Йоан се връща към израза “чашата на виното от яростния Му гняв” (16:19). Това, което се изобразява в небето за поучението на Църквата на земята, е окончателното отлъчване на отстъпилия Израел, когато Общението в Тялото и в Кръвта на Господа вече бива отказано на Израел. Ангелите-епископи, на които са поверени заветните санкции на Тайнствата, са изпратени от самия Небесен храм и от Божия Престол, за да излеят върху Израел Кръвта на Завета. Исус предупреди бунтовниците от Израел, че ще изпрати Своите мъченици при тях да бъдат убити, “за да дойде върху вас всичката праведна кръв проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, Варахиевия син, когото убихте между светилището и олтара. Истина, истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение” (Матей 23:35-36). Пиенето на Кръв е неизбежно: Или служителите на Новия Завет ще ни послужат при Причастието, или ще го излеят от своите Чаши върху нашите глави.

Остин Фарър обяснява някои от старозаветните образи зад символа на Чашите. “‘Чашите,’ phialae, са съдове за възлияние. А възлиянието, или приносът на течности, бива изливано привсекидневната жертва точно след като тръбите започват да звучат, така че като поставя чашите след тръбите, св. Йоан запазва последователността на ритуалното действие, което започна със закланото Агне, продължи при принасянето на тамяна и премина към звученето на тръбите. Тъй като приносът на течности има такова положение, той е последното ритуално действие, завършващо службата при олтара, и е известен именно като последно действие (Филипяни 2:17). Приносът на течности, както казва св. Павел, се излива върху закланата жертва, горяща в огъня. Тъй като в небето няма кръвна жертва, ангелите изливат своите възлияния върху ужасното всеизгаряне на въздаяние, което божествената справедливост извършва на земята.”[9]

В този контекст трябва да си спомним за очистителния принос, предназначен да умилостивява за оскверняване на място, така че Бог да продължи да обитава със Своя народ (сравнете коментарите по 9:13). Ако целият народ съгреши, така че цялата Земя се оскверни, свещениците бяха задължени да извършат специални ритуали за очистване: Кръвта на жертвата беше поръсвана седем пъти към завесата пред Пресвятото място, после биваше намазвана върху четирите рога на олтара, и остатъкът биваше изливан в подножието на олтара (Левит 4:13-21).[10] Но при изливаните язви на съдбите от Чашите това е обърнато, както посочва Филип Карингтън: “Тази Кръв, вместо да доведе примирение, носи отхвърляне и въздаяние. Вместо да бъде поръсена седем пъти към завесата, тя е излята седем пъти върху Земята. Вместо появата на Първосвещеника с кръвта на примирението, имаме Седем Ангела с Кръвта на Въздаянието.”[11]

Защо кръвта в Откровение вече не се поръсва към завесата? Защото кръвта на Исус вече е принесена, и Израел я отхвърли. Както авторът на Посланието към Евреите предупреди точно преди Всеизгарянето: “Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците. Някой, който е престъпил Мойсеевия закон, умира безпощадно при думата на двама или трима свидетели; тогава колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи онзи, който е потъпкал Божия Син, и е счел за нечисто нещо проляната при завета кръв, с която е осветен, и е оскърбил Духа на благодатта? Защото познаваме Този, Който е рекъл: На мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние; и пак: Господ ще съди людете Си. Страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог” (Евреи 10:25-31).

Точно това е идеята на св. Йоан тук: Кръв и огън ще бъдат изляти върху Земята на Израел от Седемте Чаши, които са пълни с гнева на Бога, Който живее за вечни векове. Всъщност, Божието вечно естество (“Докато съм жив!”) беше дадено в Песента на Мойсей като залог за Неговото въздаяние против Неговите врагове и против тези, които проливат кръвта на Неговите слуги (Второзаконие 32:40-43). Така ни се показва, че седемте ангела с язвите идват от Скинията на Свидетелството, носейки в ръцете си проклятията на Завета; те идват от Храма, Църквата, като служители, връзващи на земята небесните наредби срещу онези, които са отхвърлили Свидетелството на Исус; и те идват от Престола на Самия Бог, получавайки своите Чаши с гняв от един от херувимите, които носят Божия Престол (сравнете 4:6).

8 При освещаването на Скинията на Мойсей и на Соломоновия Храм, Светилището се изпълни с дим от Славата на Бога и от Неговата сила, и никой не можеше да влезе (вижте Изход 40:34-35; 3 Царе 8:10-11; 2 Летописи 5:11-14; 7:1-3). Както видяхме, това явление стана във връзка с небесния огън, слизащ и поглъщащ жертвите (Левит 9:23-24; 2 Летописи 7:1-3). Така изпълването на Храма беше както белег на Божието милостиво присъствие с Неговия народ, така и величествено откровение за Неговия страшен гняв против грешниците, предупреждение, че Неговият огнен съд ще бъде изпратен от Храма срещу онези, които се бунтуват срещу Него (относно примери за това, виж Левит 10:1-3; Числа 11:1-3; 16:35).

С идването на Новия Завет Църквата на Исус Христос стана Храм на Бога. Това ново изкупително събитие бе предизвестено от изпълването на Църквата с Духа в деня на Петдесятница, както Той изпълни Скинията и Храма. Но както заяви св. Петър, Петдесятното изливане трябва да се съпровожда в края на века от изливане на Всеизгаряне: “Кръв, и огън, и дим” (Деяния 2:16-21; сравнете Йоил 2:28-32). За да може Църквата да влезе в пълно притежание на своето наследство, за да може да заеме своето правилно място като новозаветен Храм, извратеното скеле на Стария Завет трябваше да бъде съборено и унищожено. Християните от първи век са били увещавани постоянно да очакват бързо наближаващия ден, когато техните противници ще бъдат погълнати, и Църквата ще бъде “събрана” като окончателен Храм (сравнете 2 Солунци 2:1; Евреи 10:25). В пълния смисъл на новозаветната пълнота и “усъвършенствуване” (сравнете 1 Коринтяни 13:12), никой не можеше да влезе в Храма, докато седемте язви на седемте ангели не бяха завършили с унищожаването на старозаветния Израел.

Хенгстенберг споменава една свързана част от този символ: “Докато Израел беше народ на Господа, облачният стълб викаше към всичките му врагове, ‘Не докосвайте Моя помазаник, и не повреждайте Моите пророци.’ Така и тук; това, че храмът е пълен с дим и че никой не може да влезе в него, е ‘белег за вярващите, че Господ в любов към тях сега ще излезе да завърши унищожаването на техните врагове.’[12] Освен това, съвсем ясно ще видим в Исая 6 причината никой да не може да влезе. Ако Бог се изявява в пълната слава на Своето естество, в пълната сила на Своята наказателна правда, създанието трябва да се чувствува проникнато от дълбоко усещане за своята нищожност – не само грешното създание, както е в случая с Исая, но също и ограниченото, според Йов 4:18; 15:15. . . . Бенгел[13] отбелязва, ‘Когато Бог излива Своя гняв, подходящо е тези, които стоят с Него, да се отдръпнат за малко и да възпират своите любопитни погледи. Всички трябва да се отдръпнат в пълно благоговение, докато постепенно небето отново се проясни.’”[14]



[1] Austin Farrer, The Revelation of St. John the Divine (Oxford: At the Clarendon Press, 1964), p. 169.

[2] Henry Barclay Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), p. 194.

[3] Farrer, pp. 170f.

[4] Евреи kiyyor, стандартната дума за леген: например Изход 30:18, 28; 40:7, 11, 30.

[5] Rousas John Rushdoony, Thy Kingdom Come: Studies in Daniel and Revelation (Tyler, TX: Thoburn Press, [1970] 1978), p. 93.

[6] Farrer, p. 171.

[7] Alfred Edersheim, The Temple: Its Ministry and Services As They Were at the Time of Jesus Christ (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1980), p. 76.

[8] E. W. Hengstenberg, The Revelation of St. John, two vols. (Cherry Hill, NJ: Mack Publishing Co., [1851] 1972), Vol.2, pp. 146f.

[9] Farrer, p. 174.

[10] Вижте Gordon J. Wenham, The Book of Leviticus (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1979), pp. 86-103.

[11] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), p. 262.

[12] C. F. J. Züllig, Die Offenbarung Johannis erklärt (Stuttgart, 1834-40).

[13] J. A. Bengel, Erklärte Offenbarung Johannis (Stuttgart, 1740).

[14] Hengstenberg, Vol. 2, p. 153.

следваща глава 16 – СЪД ОТ СВЕТИЛИЩЕТО