Съдържание Цялата книга на една страница

1 – ЦАР НА ЦАРЕТЕ

Заглавие и благословия (1:1-3)

 

1 Откровението на Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан,

 

2 който възвести Божието слово и свидетелството Исус Христово – и всичко що е видял

 

3 Блажен, който прочита, и ония, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо.

 

1 Св. Йоан изяснява от началото, че неговата книга е откровение, откриване или разкриване на Божиите намерения. Тя не е предназначена да бъде тайнствена или загадъчна; тя категорично разкрива своя предмет. Конкретно, тя е Откровението на Исус Христос, което му даде Бог – с други думи, откровение, предадено от нашия Господ (сравнете Евреи 1:2), за онова, което има да стане скоро. Следователно Откровение не се занимава нито с обхвата на световната история, нито с края на света, а със събития, които са били в близкото бъдеще за св. Йоан и неговите читатели. Както ще видим през целия коментар, Книгата Откровение е “заветен съдебен процес,” пророкуващ изливането на Божия гняв върху Ерусалим. Тя е пророчество за периода, познат в Писанието като “Последните дни,” т.е. последните дни на заветния народ Израел, “поколението” от четиридесет години (Матей 24:34) между Възнесението на Христос (30 г. от Хр.) и падането на Ерусалим чрез римляните (70 г. от Хр.).[1] Тя предсказва събития, които св. Йоан е очаквал неговите читатели да видят много скоро.

Това ясно воюва срещу всякакво “футуристично” тълкувание на книгата. Футуристите твърдят, че св. Йоан предупреждава християните от своето време главно за неща, които те няма никога да видят – което означава, че книгата Откровение би била безсмислена в продължение на 1900 години! Да се твърди, че книгата има значение само за нашето поколение, е егоцентрично; и това е противно на свидетелството на самата книга. Трябва да се подчертае, че гръцкият израз за думата скоро съвсем ясно означава скоро, и тези, които първи са прочели израза, не са разбрали нищо друго освен именно това (сравнете Лука 18:8; Деяния 12:7; 22:18; 25:4; Римляни 16:20; Откровение 22:6). Футуристичното тълкувание бива опровергано още от първия стих на Откровение.

Преди да продължим нататък, трябва също да отбележим, че началните думи на св. Йоан предполагат библейската философия за историята: Бог е Господар на всичко, Той има всеобхватен план за Своето творение, и Той управлява всеки атом от действителността според Своя план. В края на краищата, как Бог познава бъдещето? Библията не намеква, че Бог има някаква кристална топка, с която може да вниква в бъдещите събития. Помислете за това. В действителност няма такова нещо като “бъдеще,” в смисъла на нещо си “там,” което може да бъде предсказано, ако имаме подходящото оборудване. Да се каже, че нещо е в бъдещето, е просто да се каже, че то все още не съществува. Как тогава Бог познава бъдещето? Библията дава единствения отговор: Бог познава бъдещето, защото Той го е планирал:

 

Господ е поставил престола Си на небето; и Неговото царство владее над всичко. (Псалм 103:19)

 

Нашият Бог е на небето; прави всичко, що Му е угодно. (Псалм 115:3)

 

Пред Него всичките земни жители се считат за нищо; по волята Си Той действа между небесната войска и между земните жители; и никой не може да спре ръката Му, или да Му каже: Що правиш Ти? (Данаил 4:35)

 

В Когото станахме и наследство, като бяхме предопределени на това според намерението на Бога, Който действа във всичко по решението на Своята воля. (Ефесяни 1:11)

 

Така, макар “бъдещето” все още да не съществува, то е абсолютно определено и сигурно, защото всемогъщият Господар на вселената непогрешимо го е планирал. Той “съживява мъртвите, и повиква в действително съществуване онова, което не съществува” (Римляни 4:17). Бог знае всички неща цялостно, защото Той е планирал цялостно всички неща.

Артър Пинк пише: “Господ Бог всемогъщият царува. Неговото управление е над неживата природа, над дивите зверове, над човешките деца, над добрите и злите ангели и над самия Сатана. Никакво въртене на света, никакво светене на звезда, никаква буря, никакво движение на творение, никакви човешки действия, никакви дейности на ангели, никакви дела на Дявола – нищо във цялата огромна вселена не може да се случи по друг начин, освен по този, който Бог от вечността е определил. Това е основата на вярата. Това е отправната точка за разума. Това е котвата за душата, сигурна и устойчива. Не сляпата съдба, нито необузданото зло, нито човек или Дявол, а Господ Всемогъщият управлява света според Своето собствено благоволение и за Своята вечна слава.”[2]

Сега св. Йоан казва, че тези неща относно бъдещето са били явени на него, или “изобразени чрез знаци” от ангела. Употребата на думата ни казва, че това пророчество не трябва просто да се приема като “предварително написана история.” Това е книга на знаци, символично представяне на идващи събития. Символите не трябва да бъдат разбирани буквално. Можем да видим това от използването на същото понятие от св. Йоан в неговото Евангелие (12:33; 18:32; 21:19). Във всеки случай Христос използва същото дума за да “изобрази чрез знаци” бъдещо събитие чрез повече или по-малко символично означаване, вместо чрез прозаично, буквално описание. И това е като цяло формата на пророчествата в Откровение. Това е книга на символи от началото до края. Както Бийсли-Мъри добре казва, “Пророкът желае да изясни, че той не прави фотографиране на небето.”[3] Това не означава, че символите са неразбираеми; тълкуванието не е такова, каквото хрумне на всеки отделен човек. Нито, от друга страна, символите са написани в някакъв вид код, така че се нуждаем само от речник или граматика на символизма, за да “преведем” символите на нашия език. Единственият начин да разберем символната система на св. Йоан е да се запознаем добре със самата Библия.

2-3 Тук е изложена важна връзка. Стих 1 ни показва Исус Христос даващ Откровението на св. Йоан; сега св. Йоан казва, че той самият носи свидетелството на Божието Слово и свидетелството на Исус Христос. Така виждаме, че Исус е главният Носител на Свидетелството, свидетелстващ на Своите слуги; и също виждаме, че св. Йоан свидетелства за Христовото свидетелство. Той може да направи това, защото е един от Христовите служители и е станал като своя Господар. Давайки свидетелство, св. Йоан се съобразява с образа на Христос. Тези два модела – Христос и Неговите служители носещи двойно свидетелство, и Христовите служители носещи Неговия образ – продължават през цялата книга, и ще подпомогнат нашето разбиране за такива текстове като 11:4-12.

Тъй като това двойно свидетелство (книгата Откровение) е самото Божие слово, изговаря се благословение – първото от седемте “блаженства” на пророчеството (1:3; 14:13; 16:15; 19:9; 20:6; 22:7; 22:14) – върху хората, които са верни на неговото послание. Нека да отбележим особената форма на благословението, защото то предлага друго важно указание за съдържанието на книгата: Блажен, който прочита, и онези които слушат. Св. Йоан е написал това пророчество не само (или предимно) за индивидуално назидание, но за Църквата и нейното официално събиране за поклонение. От самото начало книгата Откровение е поставена в литургична обстановка, в която Четецът чете пророчеството към събранието. Гръцката дума за чете често се използва в Новия Завет за тази литургична дейност (Лука 4:16; Деяния 13:27; 15:21; 2 Коринтяни 3:15; Ефесяни 3:4; Колосяни 4:16; 1 Солунци 5:27; 1 Тимотей 4:13). Книгата Откровение, както ще видим, е силно свързана с литургията; всъщност, поклонението е централна тема на пророчеството. Като ни показва как Божията воля се изпълнява в небесното хваление, св. Йоан разкрива как Църквата трябва да изпълнява Неговата воля на земята.

От литургията на специалното хваление ние излизаме в света да служим на Бога в литургията на живота. Ние отговаряме на Истината (“Амин”) в специално хваление, и тогава отговаряме по-дълбоко в цялостно хваление, през целия ни живот. Следователно благословията на св. Йоан така не е само за този, който чете и за тези, които слушат, но за тези, които пазят неговото послание. Целта на книгата не е само да ни осведоми за “пророчески” събития. Целта на апостолското поучение винаги е етична: То е написано да произведе “чистосърдечна любов от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тимотей 1:5). Откровение ни дава заповеди, които да пазим, и особено читателите от първи век е трябвало да се вслушат и да се покорят на неговото поучение, защото кризата е била надвиснала над тях. Времето е близо, предупреждава св. Йоан, отново наблягайки върху съвременната значимост на своето пророчество. Той повтаря това предупреждение в края на книгата (22:6-7, 10). Древният свят скоро е щял да изпадне в смутове, когато царства се разклащат и срутват до основите си, и християните са се нуждаели от Откровение като стабилно ръководство през периода на идващата драматична промяна. Краят на света е наближавал – не унищожението на физическата вселена, а преминаването на стария световен ред, управлението на света около централното светилище в Ерусалим. Бог основа нов народ, ново свещенство, ново човечество, покланящо се в ново светилище. Божият Дом беше пред пълно завършване, и старото временно обиталище, като строително скеле, щеше да бъде разрушено.

 

Поздрав и Славословие (1:4-8)

 

4 Йоан до седемте църкви, които са в Азия: Благодат и мир да бъде на вас от Онзи, Който е, и Който е бил, Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол,

 

5 и от Исуса Христа, който е верният свидетел, първородният от мъртвите и началникът на земните царе. На Този, Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си.

 

6 и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин.

 

7 Ето, иде с облаците; и ще Го види всяко око, и ония, които го прободоха; и всички земни племена ще възридаят за Него. Така е. Амин.

 

8 Аз съм Алфа и Омега, казва Господ, Който е, и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият.

 

4-6 Св. Йоан отправя своето пророчество към седемте църкви в Азия. Очевидно е от описанието, което следва (глави 2-3), че той категорично има предвид тези действителни църкви. Идеята, защитавана от Скофилд и други, че те представляват “седем периода на духовната история на Църквата,”[4] е обикновена измислица, без обективни доказателства; и е доста произволно и избирателно приложена. Има поне три неверни презумпции, поддържани от хората, които защитават тази доктрина.

Първо, доктрината за “седемте епохи” предполага, че Книгата Откровение покрива цялата църковна история, от началото до края. Защитавайки своя възглед, Скофилд казва: “Не е за вярване, че в пророчество, което покрива църковния период, няма да има такъв преглед.”[5] Много вярно, може би; но кой казва, че книгата Откровение покрива църковната история? Св. Йоан със сигурност не го прави. Неговото единствено твърдение е, че пророчеството засяга “онова, което има да стане скоро” (1:1), и че времето, за което той говори, е близо (1:3). Така, най-основната презумпция на възгледа за “седем епохи” е напълно погрешна.

Втората презумпция счита, че Църквата ще завърши в поражение и отстъпничество: Лаодикийската, хладна, практически отстъпила църква, за която Христос няма нищо добро за казване (3:14-22), трябва да символизира Църквата на Исус Христос в края на епохата. (Следствие от този възглед е, че “Последните дни,” за които се говори в Писанието, през които отстъплението е широко разпространено, са действителните последни дни от земната история.) Разбира се, това, което настоящият коментар е замислен да демонстрира, е истината, че Църквата завършва историята в победа и тържествуване; така нищо повече не е нужно да бъде казано тук. Но е важно да отбележим, че идеята за отстъпление в последното време е предварителна презумпция на възгледа за “седемте епохи”; и тези, които го защитават, предварително са приели за даденост онова, което твърдят, че доказват.

Третата презумпция, разбира се, е че ние живеем в последната епоха на Църквата (отново, трябва да отбележим, че тези хора твърде често са неспособни да мислят, че самите те живеят в друго време, освен в кулминационната точка на историята). Тази презумпция е погрешна. Пророчествата за славното състояние на Църквата, които ще се изпълнят преди завръщането на Христос, са далеч от своето изпълнение. Ние вероятно имаме хиляди години напред преди Края. Все още сме в ранната Църква! И макар да е модерно за съвременните християнски интелектуалци да говорят за нашата цивилизация като “пост-християнска,” ние трябва да обърнем това и да го направим библейски правилно: Нашето общество не е пост-християнско – нашето общество е все още пред-християнско![6]

Макар по тази причина да не можем да твърдим, че седемте църкви представляват седем епохи в църковната история, има важен момент, който трябва да бъде отбелязан тук. Фактът, че седем църкви са споменати в книга, пълна с числени символи, не трябва да бъде пренебрегнат. Седем е числото в Писанията, което показва качествена пълнота, същностното естество на едно нещо (както десет посочва “множество,” количествена пълнота); тук това представлява факта, че Откровението е предназначено за цялата Църква във всяка епоха. Посланията към църквите в Азия трябва да се прилагат към всички, точно както Павловите послания до римляните и коринтяните имат световно значение. Но когато прилагаме тези писма, трябва да сме внимателни да не ги отделяме от техния исторически контекст.[7]

Св. Йоан използва характерната благословия на апостолите: благодат (благоволението на Бога, дадено на онези, които без Христос заслужават гняв) и мир (състояние на постоянно примирение с Бога чрез умилостивението на Христос). Тези благословения, казва той, са от всеки член на Божеството: Бащата, Святия Дух и Сина. Всеки от Тримата участва напълно и равноправно в даването на благодат и мир на избраните. Бащата ни е избрал преди създанието на света и изпрати Своя Син да ни изкупи; Синът, вместо нас, живя съвършен живот в покорство на Закона и плати пълното наказание за нашите грехове; и Духът прилага делото на Бащата и Сина чрез новорождение и освещение. Подходящото обобщение за всичко, което Бог направи за нас, се съдържа в тези думи: благодат и мир.

Личностите на Триединството са назовани в техния литургичен (различен от техния теологичен) ред. Обяснението на Майкъл Уилкок е много полезно: “Видението на Йоан ще го отведе в небесното светилище, на което Юдейската Скиния беше подобие и сянка (Евреи 8:5); и може би необикновеният ред на Триединството тук (Баща, Дух, Син) отговаря на устройството на земното светилище, където ковчегът в Пресвятото място представлява Божия престол, светилникът със седем разклонения в Святото място пред него представлява Духа[8], а предният двор, в който стои олтарът със своя свещеник и жертва, представляват, разбира се, изкупителното дело на Христос.”[9]

Поздравът е ясен израз на Тринитарианската вяра – по-късно изкована в изповедна форма от съборите в Никея (325 г. от Хр.) и Константинопол (381 г. от Хр.), но със сигурност ясно видима в учението на Библията.[10] Учението за Триединството е, че има един Бог (една Личност), който е три различни Личности – Баща, Син и Святи Дух – и че всяка една от тези три Личности е самият Бог. Няма три Бога – само Един. Но тези три Личности не са различни начини или форми, по които Бог Се открива на нас, нито могат да бъдат обърквани един с друг; те са три различни Личности. Корнилиъс Ван Тил казва това възможно най-ясно: “Бащата, Синът и Святият Дух са всеки личност, и заедно представляват цялостно личностния Бог. Има вечна, вътрешно самоосъзната взаимовръзка между трите личности на Божеството. Те всички са едно естество. Всеки е толкова Бог, колкото са останалите двама. Синът и Духът не вземат Своето естество от Бащата. Затова разликата и единството в Божеството са еднакво върховни; те изцяло съответстват Един на Друг и не съответстват на нищо друго.”[11]

Това означава, че Бог не е “основно” един, като отделните Личности се извличат от единството; нито че Бог е “основно” три, като единството на Личностите е второстепенно. Нито единство, нито “троичността” на Бога са първостепенни едно спрямо друго; и двете са основни. Бог е Един, и Бог е Три. Има три различни, индивидуални Личности, всяка от които е Бог. Но има само един Бог.[12] Да го кажем на по-философски език, Божието единство (Един) и разнообразие (Трима, индивидуалност) са еднакво върховни. Бог едновременно е по същество Един и Трима.[13]

Първо, св. Йоан описва Бащата: Този, Който е, и Който е бил, и Който иде. Филип Карингтън е уловил духа на този израз, който е на ужасен гръцки, но е превъзходна теология: Съществуващият и Миналият и Идещият.[14] Бог е вечен и непроменим (Малахия 3:6); когато ранните християни се сблъскаха с нещо, което им изглеждаше като несигурно бъдеще, те трябваше да знаят абсолютната сигурност на Божието вечно управление. Бог не зависи от милостта на обстоятелствата; Той не се определя от някакви външни условия; всички неща съществуват според Неговото непогрешимо Слово. Заплашвани, гонени и преследвани от хората на власт, те все пак трябваше да се радват в познанието за своя вечен Бог, Който “иде,” Който непрестанно идва за съд срещу Своите противници. Божието идване не се отнася само за края на света, а за Неговото непрестанно управление над историята. Той идва отново и отново, за да освободи Своя народ и да осъди нечестивите.[15]

Второ, св. Йоан говори за Святия Дух като седемте Духове, които са пред Неговия Престол. Макар някои хора да се опитват да видят това като сведение за седем ангели, немислимо е, че благодат и мир могат да идват от някой друг, освен от Бога. Личността, за която се говори тук, е очевидно равнопоставена на Бащата и на Сина. Картината на Святия Дух тук (както също в 3:1; 4:5; 5:6) се основава на Захария 4, където пророкът вижда Църквата като светилник със седем светила, поддържан без човешко участие от непрестанен приток на масло чрез “седем цеви на седемте светилника” (ст. 2) – тълкуванието на което е, както казва Бог на Захария: “Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Моя Дух” (ст. 6). Така работата на Святия Дух в Църквата да изпълва и да дава сила е описана в числото седем, символизиращо пълнота и завършеност. Така е и тук в Откровение: “До седемте църкви . . . благодат и мир да бъде на вас . . . от седемте Духове.” И работата на Духа в Църквата се извършва според Божието господство и величество, пред Неговия Престол. Това всъщност е подчертано ударение в книгата Откровение: думата Престол се среща тук четиридесет и шест пъти (новозаветната книга, която се доближава най-близо до този брой, е Евангелието на Матей, където тя се употребява само пет пъти). Повече от всичко, Откровение е книга за управление: тя разкрива Исус Христос като Господар на историята, възстановяващ Своя народ в господство чрез силата на Святия Дух.

Думата Престол е използвана специално в Писанието за Божия официален двор, където Той получава официално поклонение от Своя народ в Съботата.[16] Цялото видение на Откровение е видяно в Господния ден (1:10) – християнския ден на общностно, официално поклонение; и цялото действие в книгата се съсредоточава върху поклонението около Божия Престол. Св. Йоан иска ние да видим, че публичното, официално поклонение пред Върховния Господар има централно място в историята – историята в нейната цялост и отделните съставни части (т.е. вашия и моя живот). Духът дава благодат и мир на църквите в особен смисъл, чрез публичното поклонение. Можем дори да кажем това: Не можем да имаме продължаващо общение с Бога и да получаваме благословения от Него без публично поклонение в Църквата, “мястото” за достъп до Престола. Духът работи в отделните хора, да – но Той не работи отделно от Църквата. Може да се направи разграничение между Неговата корпоративна и индивидуална работа, но те не могат да бъдат разделяни. Идеята, че можем да имаме общение с Бога и едновременно да сме отделени от Църквата и от корпоративното хваление на Христовото тяло, е изцяло езическа идея, напълно чужда на Святото Писание. Църквата, като Църква, получава благодат и мир от седмократния Дух; и Той е постоянно пред Престола, конкретната област на Неговото служение.

“Нашият живот е претоварен и шумен. Лесно е да мислим за Църквата и за тайнствата като състезаващи се за нашето внимание с другия свят на всекидневния живот, което ни води в някакъв друг живот – таен, пречистен и отделен. По-добре е да мислим за този практически всекидневен свят като нещо неразбираемо и неуправляемо, докато не подходим към него в тайнствата чрез Христос. Иначе природата и светът са отвъд нашето разбиране; времето също, времето, което отнася всичко в безсмислено движение, каращо хората да се отчаят, освен ако не го видят като Божие действие, отразено в литургичната година, необходимият път към Новия Ерусалим.”[17]

Третият член на Божеството (в този литургичен ред) е Исус Христос, за Когото св. Йоан говори с три определения: верният Свидетел, Първородният от мъртвите, и Началникът на земните царе. Р. Дж. Ръшдуни убедително посочва как думата Свидетел (на гръцки, martyr), е придобила значение чуждо на оригиналното значение на думата: “В Библията свидетелят е този, който работи за налагането на закона и помага в неговото изпълняване, дори при изпълнението на смъртна присъда. ‘Мъченик’ сега означава точно обратното, т.е. който е екзекутиран вместо екзекутор, който е преследван вместо главен участник в преследването. Резултатът е сериозно изопачаване на Писанието. . . . Значимостта на Исус Христос като ‘верният и истинен свидетел’ е, че Той не само свидетелства срещу онези, които са във война срещу Бога, но също ги екзекутира. . . . Следователно Исус Христос свидетелства срещу всеки човек и народ, които основават своя живот върху друга основа освен върховния и триединен Бог и Неговия непогрешим и абсолютен закон-слово.”[18]

Темата за Христос като първостепенния Свидетел е важна в Откровение, както отбелязахме по-горе в ст. 2. Като допълнение към анализа на Ръшдуни можем да отбележим, че централна характеристика на свидетелството на Христос е Неговата смърт от ръцете на лъжесвидетелите. Хората в тази книга, които свидетелстват в Неговия образ, също ще сторят това с цената на своя живот (6:9; 12:11). Така съвременното значение на думата мъченик (martyr – бел. прев.) не е толкова отнесено и небиблейско, както може да изглежда на пръв поглед; но е необходимо, както показва Ръшдуни, да си припомним основното значение на думата.

Исус е също Първородният от мъртвите. Чрез Своето възкресение от мъртвите Той придоби върховенство, имайки “първенство във всичко” (Колосяни 1:18). Както казва Петър в деня на Петдесятница: “Този Исус Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате. Защото Давид не се е възнесъл на небесата; но сам той казва: Рече Господ на Моя Господ; Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти за Твое подножие. И тъй, нека знае добре целия Израилев дом, че Този Исус, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник” (Деяния 2:32-36). Бог изпълни обещанието дадено преди много време: “При това Аз ще Го поставя в положение на Първороден, по-горе от земните царе” (Псалм 89:27).

Очевидно св. Йоан има предвид този текст от Псалмите, защото следващото определение, което дава за нашия Господ, е Началникът на земните царе. Христовото първенство и върховна власт са над всичко. Той е не “само” Спасителят, очакващ бъдещо катаклично събитие преди да стане Цар; Той е Царят на вселената сега, в тази епоха – седящ отдясно на своя Баща докато всички Негови врагове бъдат положени под краката Му. Този процес на поемане на господство над цялата земя според Неговото законно право продължава в този момент, и е било така откакто Той възкръсна от мъртвите. Като Първороден (и единороден!), Христос притежава владетелските права над цялото творение: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята,” твърди Той (Матей 28:18). Всички народи са му били предадени като Негово наследство, и земните царе са под царска заповед да Му се подчинят (Псалм 2:8-12). Коментирайки титлата на Христос, Началник на земните царе, Уилиям Симингтън пише: “Личностите, които за които тук се говори, че трябва да са подчинени на Христос, са царе, управители, висши и низши, всички с държавна власт, независимо дали е в законодателния, съдебния или изпълнителния клон на властта. Над такива Исус Христос е Владетел; – ό άρχων, владетел, господар, ръководител, първия по власт, авторитет и господство.”[19]

Всъщност, точно това е причината за преследването на християните от държавата. Исус Христос чрез Благовестието заяви Своята абсолютна власт и господство над земните владетели и народи. Те имат избор: Или да се подчинят на Неговото управление и закон, приемайки Неговите абсолютни условия на капитулация и мир, или да бъдат строшени под жезъла на Неговия гняв. Такава дръзка, безкомпромисна позиция е публично оскърбление към достойнството на всеки уважаващ себе си хуманист – колко повече за владетелите, които са свикнали да мислят за себе си като ходещи по земята богове. Може би на Христос може да бъде отстъпено място в пантеона, заедно с нас, останалите богове; но да бъде проповядван от Неговите последователи като Господ над всичко, Чийто закон е задължителен за всички хора, и Чиито постановления осъждат законите и постановленията на народите – това е твърде много; това е непростимо и не може да бъде допускано.

Разбира се, за ранните християни би било много по-лесно, ако проповядваха популярната отстъпническа доктрина, че Исус е Господ на “сърцето,” че Той е загрижен с “духовните” (т.е. не-земните) завоевания, но въобще не е заинтересован от политическите въпроси; че Той е доволен да бъде “Господ” в областта на духа, докато Цезар е Господ навсякъде другаде (т.е. там, където наистина чувстваме, че има значение). Такава доктрина въобще не би била заплаха за боговете на Рим. Всъщност, Цезар не би могъл да желае по-сътрудничеща религия! Беззъбото, безсилно християнство е златна мина за тоталната държава: То държи вниманието на хората съсредоточено в облаците, докато държавата обира техните джобове и краде техните деца.

Но ранната Църква не познава това отстъпническо учение. Вместо това тя поучава библейското учение за Христовото Господство – че Той е Господар на всичко, “Началник на земните царе.” Именно това гарантира тяхното гонение, измъчване и смърт от ръцете на държавата. И именно това гарантира тяхната окончателна победа. Тъй като Исус наистина е Господар на вселената, всяка съпротива срещу Неговата власт е обречена на провал, и ще бъде смазана. Тъй като Христос е Цар на царете, християните са уверени в две неща: война до смърт срещу всички лъжливи богове; и пълната победа на християнската вяра над всичките й врагове.

По тази причина св. Йоан навлиза в славословие на хваление към Исус Христос, Който ни обича и ни е развързал от греховете ни чрез откупната цена на Своята кръв, и ни е направил да бъдем Царство и свещеници на Своя Бог и Баща; на Него да бъде слава и господство завинаги. Не само сме освободени от нашето робство, но сме основани като Царство на свещеници. Царството започна: християните сега управляват с Христос (Ефесяни 1:20-22; 2:6; Колосяни 1:13), и нашето господство ще се увеличава по света (Откровение 5:9-10). Ние сме победоносно, побеждаващо свещенство, довеждащо всички области на живота под Неговото управление.

7-8 Стих 7 обявява темата на книгата, която не е Второто Пришествие на Христос, а пришествието на Христос за съд върху Израел, за да установи Църквата като ново Царство. Той идва с Облаците, обявява св. Йоан, използвайки един от най-познатите библейски образи за съд (сравнете Битие 15:17; Изход 13:21-22; 14:19-20, 24; 19:9, 16-19; Псалм 18:8-14; 104:3; Исая 19:1; Езекиил 32:7-8; Матей 24:30; Марк 14:62; Деяния 2:19). Това е Облакът на Славата, Божията небесна колесница, с която Той изявява своето славно присъствие.[20] Облакът е откровение на Неговия Престол, когато Той идва, за да защити Своя народ и да унищожи нечестивите. Едно от най-поразителните описания на Божието “идване в облаците” е в пророчеството на Наум за Ниневия (Наум 1:2-8):

 

Господ е ревнив Бог, Който отплаща;

Господ въздава и се гневи;

Господ отдава възмездие на противниците Си,

И пази гняв за враговете Си.

Господ е дълготърпелив, и велик в сила,

И никак няма да обезвини нечестивия;

Пътят на Господа е във вихрушка и буря,

И облаците са праха на нозете Му,

Смъмря морето, и го изсушава,

И пресушава всичките реки;

Васан и Кармил повяхват,

И ливанският цвят се изнурява.

Планините треперят от Него,

И хълмовете се разтопяват;

А земята се раздвижва от присъствието Му,

Да! Светът и всичките му жители.

Кой може да устои пред негодуванието Му?

И кой може да застане, когато пламне гневът Му?

Когато яростта Му се излива като огън,

Скалите се разпадат пред Него.

Господ е благ, крепост е в ден на бедствие,

И познава уповаващите на Него.

Но с потопно наводнение

Ще направи пълно разорение на мястото на Ниневия,

И ще прогони враговете Си в тъмнината.

 

Така Неговото пришествие в облаците носи съд и освобождение в историята; няма причина нито в общата библейска употреба на този термин, нито в непосредствения контекст тук да се предполага, че се има предвид буквалният край на физическия свят (макар че смисълът определено може да се приложи и за Последния ден). Св. Йоан говори за факта, подчертаван от апостолите през целия период на “последните дни,” че е надвиснала криза: Както обеща, Христос щеше да дойде срещу настоящото поколение “в облаците,” в гневно осъждение срещу отстъпилия Израел (Матей 23-25). И всяко око ще Го види, дори тези, които Го прободоха (езичниците, Йоан 19:34, 37): Участниците в разпъването щяха да Го видят идващ в съд – т.е. те щяха да преживеят и да разберат, че Неговото пришествие означава гняв върху Земята (ср. употребата на думата виждам в Марк 1:44; Лука 17:22; Йоан 3:36; Римляни 15:21). Господ вече използва същата терминология за Своето идване срещу Ерусалим в края на това поколение (Матей 24:30), и дори предупреждава първосвещеника: “Ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци” (Матей 26:64). С други думи, отстъпниците от това зло поколение щяха да разберат значението на Христовото Възнесение, окончателното Пришествие на Човешкия Син, Втория Адам (Данаил 7:13). В унищожаването на техния град, тяхната цивилизация, техния Храм, техния цялостен световен ред, те щяха да разберат, че Христос се е възнесъл на Своя Престол като Господар на небето и на земята. Те щяха да видят, че Човешкият Син е отишъл при Бащата.

Исус каза също, че “ще заплачат всички племена на Земята” в деня на Неговото Идване (Матей 24:30), че “там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Матей 24:51). Св. Йоан повтаря това като част от темата на своето пророчество: всички племена на Земята (юдеите) ще скърбят за Него. И Исус, и св. Йоан тълкуват по този начин този израз, зает от Захария 12:10-14, където той се среща в оригиналния контекст като плач на покаяние в Израел. Но Израел се е отклонил безвъзвратно; техният плач няма да бъде плач на покаяние, а само агония и ужас.

Но това не отменя обещанията в Захария. Всъщност, чрез Христовото осъждение над Израел, чрез отлъчването на Израел светът ще бъде спасен; и чрез спасението на света самият Израел ще се обърне към Господа и ще бъде спасен (Римляни 11:11-12, 15, 23-24). Тъй като Христос идва в облаците, в историята, да съди хората и народите, земята е изкупена. Той идва не просто за съд, а за съд към спасение. “Когато Твоите съдби се вършат на земята, жителите на света се учат правда” (Исая 26:9). От началото, истинската цел на идването на Христос е изкупителна: “Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17). Христос “идва с облаците” в исторически осъждения, за да може светът да познае Господ Бог като вечния и непроменим Източник и Цел на цялата история (Римляни 11:36), Алфа и Омега, А и Я (сравнете Исая 44:6), Който е, и Който е бил, и Който иде, вечното Начало и Край на всички неща. Всемогъщ е обичайният превод на гръцката дума Pantokratōr, която означава Този, който има цялата власт и управлява над всичко, новозаветният еквивалент на старозаветния израз Господ на Силите, “Началникът на войските” (тоест войските на Израел, или звездните/ангелските войнства в небесата, или войските на езическите народи, които Бог използва, за да излее Своя гняв върху Своя непокорен народ). Христос щеше да покаже на Израел и на света, че се е възнесъл на Престола като Върховен Владетел.

 

Исус Христос, трансцендентен и иманентен (1:9-16)

 

9 Аз Йоан, ваш брат и съучастник в неволите и в царството и в търпението, които са чрез Исуса [Христа], бях на острова, наречен Патмос, за Божието слово и свидетелството за Исуса [Христа].

 

10 В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше:

 

11 Каквото виждаш напиши на книга, и прати го до седемте църкви: до Ефес, до Смирна, до Пергам, до Тиатир, до Сардис, до Филаделфия и до Лаодикия.

 

12 И обърнах се да видя Този, Който ми проговори; и като се обърнах, видях седем златни светилника;

 

13 и всред светилниците видях Един, Който приличаше на Човешкия Син, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс;

 

14 а главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му, като огнен пламък;

 

15 и нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена: а гласът Му беше като на много води;

 

16 и имаше в десницата Си седем звезди; и от устата му излизаше меч остър и от двете страни; и лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си.

 

9 В този забележителен стих имаме кратко обобщение на мирогледа на св. Йоан, неговия фундаментален възглед за смисъла на живота. Той е очевидно противен на възгледите на съвременната американска евангелска и диспенсационалистическа теология, която твърди, че (1) няма скръб за християните, (2) Христос няма Царство в тази епоха и (3) християнинът не е задължен и не се очаква от него да търпи! Но за св. Йоан и неговите читатели християнският живот включва тези неща. Разбира се, скръбта не е всичко в християнския живот; нито Църквата страда по един и същи начин във всички времена и места. С завземането на света от Благовестието, когато християните поемат господство, скръбта намалява. Но е абсолютна глупост (и нечестие) християните да предполагат, че са по някакъв начин недосегаеми срещу всяко страдание. Исус предупреди Своите ученици, че скръбта, страданието и гоненията ще дойдат (Йоан 15:18-20; 16:33; 17:14-15).

Но по-конкретно, св. Йоан има предвид специален период на трудности; не просто скръб като цяло, а Скръбта, предмет на много апостолски писания с напредването на времето на Последните дни към тяхната кулминационна точка (1 Солунци 1:6; 3:4; 2 Солунци 1:4-10; 1 Тимотей 4:1-3; 2 Тимотей 3:1-12). През този период на политически бури и обществени смутове, отстъпничеството и гоненията избухват с огромна сила, както предсказа Исус (Матей 24:4-13). Християните са страдали много; въпреки това те са имали сигурното знание, че Скръбта е само преход към сигурното установяване на Христовото управление над земята. Св. Павел и св. Варнава насърчават други азиатски християни да продължат във вярата, напомняйки им, че “през много скърби трябва да влезем в Божието царство” (Деяния 14:22). Това, което е давало смисъл на тяхното страдание е, че то е в Исус Христос, в съюз с Неговите страдания; както Павел пише, “Сега се радвам в страданията си за вас, като от моя страна допълвам недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е Църквата” (Колосяни 1:24).

Така мирогледът на св. Йоан не включва само скърби. Той също е в Царството . . . в Христос Исус. Както видяхме по-горе (ст. 5-6), новозаветното учение, основано на такива старозаветни текстове като Данаил 2:31-45 и 7:13-14, е, че Царството е дошло при Първото Пришествие на Исус Христос. След Неговото Възнесение до Престола Той царува “далеч по-горе от всяко началство и власт, сила и господство, и всяко име, с което се именуват, не само в този свят, но и в бъдещия. И всичко покори под нозете Му” (Ефесяни 1:21-22; сравнете Марк 1:14-15; Матей 16:28; 28:18; Деяния 2:29-36; Колосяни 1:13). Ако всички неща сега са подчинени под Неговите крака, какво повече може да се добави към Неговото господство? Разбира се, “началствата и властите” все още трябва да бъдат повалени; но именно за това се отнася предимно пророчеството на св. Йоан. Но по същество и окончателно царството пристигна. Това означава, че не трябва да очакваме някакво бъдещо изкупително или есхатологично събитие, преди да поемем ефективно господство над земята. Господството на Божия народ по целия свят ще бъде просто резултат от прогресивното изработване на това, което Христос сам вече е извършил. Св. Йоан иска неговите читатели да разберат, че те са в Голямата скръб и в Царството – че всъщност те са в Скръбта именно защото Царството е дошло (Данаил 7:13-14). Те са във война, воювайки за победата на Царството (Данаил 7:21-22), и затова се нуждаят от третия елемент от мирогледа на св. Йоан: търпение в Христос Исус. Търпението е важна дума в посланието на Откровение, и св. Йоан я използва седем пъти (1:9; 2:2, 3, 19; 3:10; 13:10; 14:12).

Тук също има коренно противопоставяне с голяма част от съвременния диспенсационализъм. Тъй като разводнената версия на християнството, която е на мода днес в съвременна Америка, отхвърля възгледа за Царуването и Господството на Христос,[21] тя също отхвърля библейското учение за устояването – и предвидимият резултат е, че сравнително малко последователи на съвременното евангелско християнство са способни да се придържат дори към тази минимално изискваща вяра![22] Популярната доктрина за “вечната сигурност” е в най-добрия случай само полуистина: тя дава на хората небиблейско основание за увереност (напр. фактът, че са излезли напред по време на съживително събрание, и т.н.), вместо увереността, дадена в Писанието – увереност, която е свързана с устояването (ср. 1 Йоан 2:3-4). Библията не учи само че сме запазени, но също че ще устоим до края (вижте Йоан 10:28-29; Римляни 8:35-39; 2 Коринтяни 13:5; Филипяни 1:6; 2:12-13; Колосяни1:21-23; 2 Петрово 1:10).

Св. Йоан казва на страдащите, но царуващи и устояващи християни в Азия, че той е техен брат и съучастник във всички тези неща, дори да е в изгнание на остров Патмос. Това беше наказание за неговата апостолска дейност, но езикът, с който той се изразява, е интересен: За Божието слово и за свидетелството на Исус Христос. Св. Йоан не казва, че е затворен на скала в морето заради своето собствено свидетелство за Христос, а заради Божието слово и Исусовото свидетелство. Той страда, защото Бог е говорил, защото Исус е свидетелствал. Христос верният Свидетел е дал Свидетелство срещу лъжливите богове на тази епоха, и те са отвърнали като са затворили апостола. Ето защо Скръбта и Царството и устояването, в които тези вярващи участват, са всички в Христос Исус: Неговото Свидетелство е определило хода на историята.

10 Когато Йоан казва, че е бил в Духа, той няма предвид, че се е чувствал добре. Изразът няма нищо общо с лична, субективна нагласа или настроение на ума; но се отнася до определено преживяване. Това е технически пророчески език (Матей 22:43; ср. Числа 11:25; 2 Царе 23:2; Езекиил 2:2; 3:24; 2 Петрово 1:21), и се отнася за факта, че авторът е боговдъхновен апостол, получаващ откровение, и е приет в небесната заседателна зала.[23]

Св. Йоан ни разказва, че това видение е било видяно в Господния Ден. Произходът на това важно понятие се проследява до първата Събота, когато Бог си почина от сътворението (Битие 2:2). Думата почивка в Писанията често се отнася за Бог, седящ на Своя Престол като Съдия, получаващ хваление от Своите творения (1 Летописи 28:2; Псалм 132:7-8, 13-14; Исая 11:10; 66:1). Тази първоначална Събота беше първообраз на “Господния Ден” в Писанието, Деня на Съда. Седмичната Почивка в Израел беше пресъздаване (и пред-създаване) на първия и последния Господен Ден,[24] в който хората се събираха заедно за съд, изпълняване на присъдите и юридическа декларация на прошка, и за прогласяване на Словото на Царя. Също и за нас това е значението на Господния Ден, когато се събираме пред Божия Престол, за да бъдем опростени и възстановени, за да чуем Неговото Слово и да общуваме с Него (така, в общия смисъл – а не конкретно в специалния смисъл, в който св. Йоан го използва тук – всички християни са “в Духа” на Господния ден: В поклонение, всички ние биваме издигани до Престолната зала на Бога).[25] Господният Ден е Денят на Господа, когато действа.

Един от най-основополагащите библейски образи за Съда е Облакът на Славата, и тази теофания [“видимо изявление на Божеството” – бел. прев.] се свързва общо с три други образа: Духа, Деня (или светлината, тъй като дневната светлина беше първоначално “клонирана” от светлината на Облака[26]), и Гласа (често звучащ като тръба; сравнете Изход 19:16-19). Всъщност, тези трите са споменати още в самото начало в Градината, когато Адам и Ева “чуха Гласа на Господ Бог, като ходеше из градината като Духа на Деня,” както текстът буквално казва (Битие 3:8).[27] Това, което Адам и Ева чуха през този страшен ден на съд, не беше нежен, хладен бриз, носещ се през листата на евкалиптовите дървета – те чуха страшните гръмотевици на Бога на небесата и на земята, гърмящи в Градината. Беше страшно, и затова те се опитаха да се скрият. Повтаряйки тази тема, св. Йоан ни казва: “В Господния Ден бях в Духа; и чух зад себе си силен Глас като от тръба.” Св. Йоан щеше да бъде взет в Облака на славата, за да получи откровение, и от неговите читатели се очакваше да разберат този образен език.

11-15 Божият Глас казва на св. Йоан да напише в книга Откровението и да го изпрати на седемте църкви в Азия. Той се обръща да види Гласа – и вижда Господ Исус Христос. Тази малка подробност създава схема, която се повтаря през цялата книга – Йоан първо чува, и след това вижда. В края на пророчеството (22:8) той ни казва: “Аз, Йоан съм, който чух и видях тези неща. И когато чух и видях . . . .” Тази схема не винаги се следва в книгата, но се среща достатъчно често, че да трябва да осъзнаваме нейната употреба от св. Йоан – защото понякога е важна за разбирането как да тълкуваме символите (сравнете 5:5-6): Словесното откровение е необходимо, за да разберем визуалното откровение.

Св. Йоан внезапно се намира в Светилището, защото вижда седем златни светилника; и сред седемте светилника един като Човешки Син. Образният език тук ясно е взет от Скинията, но с една значителна разлика: в земното Светилище има един светилник със седем светила; тук св. Йоан вижда седем светилника, свързани един с друг чрез Личността, която стои посред тях. Символизмът използван тук ще бъде разгледан в стих 20; засега е важно да отбележим картината, предадена от този образ: Исус Христос е единият Светилник, обединяващ седемте светила – всяко от които само по себе си става светилник; Христос е заобиколен от светлина. Както св. Герман, архиепископ на Константинопол през 8 век, изразява това в началото на своя труд за Литургията: “Църквата е земно небе, в което над-небесният Бог обитава и се разхожда.”[28]

Описанието на Христос в стихове 13-16 включва съвкупност от старозаветни образи: Облакът на Славата, Ангелът на Господа, Древният по дни и Човешкият Син. Нашето разбиране ще бъде подобрено, ако прочетем това описание заедно със следните текстове от Данаил:

 

Гледах

Догдето се положиха престоли,

И Старият по дни седна,

Чието облекло беше бяло като сняг,

И космите на главата Му като чиста вълна,

Престолът Му – огнени пламъци,

и колелата Му пламенен огън.

Огнена река излизаше

И течеше пред Него;

Милион служители Му слугуваха,

И десетки хиляди по десетки хиляди стояха пред Него;

Съдилището се откри,

И книгите се отвориха. (Данаил 7:9-10)

 

Гледах в нощните видения,

И ето, един като Човешки Син

Идеше с небесните облаци

И стигна до Стария по дни;

И доведоха го пред Него.

И нему се даде владичество,

Слава и царство,

за да Му слугуват всичките племена, народи и езици.

Неговото владичество е вечно владичество,

Което няма да премине,

И царството Му е царство,

Което няма да се разруши. (Данаил 7:13-14)

 

“Като подигнах очите си видях, и ето един човек облечен в ленени дрехи, чийто кръст беше опасан в чисто уфазко злато. Тялото му беше като хрисолит, лицето му като изгледа на светкавица, очите му като огнени светила, мишците и нозете му бяха на глед като лъскава мед, и гласът на думите му като глас на много народ. Само аз Данаил видях видението; а мъжете, които бяха с мене, не видяха видението; но голям трепет ги нападна, та побягнаха да се скрият. И тъй, аз останах сам да видя това голямо видение, от което не остана сила в мене, защото силата ми се обърна в тлеене, та останах безсилен. Чух, обаче, гласа на думите му; и като слушах гласа на думите му аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята. И, ето, ръка се допря до мене, която ме тури разклатен на коленете ми и на дланите на ръцете ми. И рече ми : Данаиле, мъжо възлюблени, разбери думите, които ти говоря, и стой прав, защото при теб съм изпратен сега. И когато ми изговори тая дума, аз се изправих разтреперан. (Данаил 10:5-11)[29]

 

Тези и други текстове са съчетани, за да оформят картината за Христос във въвеждащото видение на св. Йоан. Дрехата, достигаща до краката Му и златният пояс около гърдите Му[30] (сравнете Изход 28:4; 29:5; 39:27-29; Левит 16:4) напомнят за официалната дреха на Първосвещеника, чието облекло е изображение на Славата-Дух, символ на излъчващия образ на Бога. “Допринасящ за впечатлението за излъчване е огнено оцветеният ленен плат, изискван за ефода, с пояса и нагръдника си, и за долния край на ефода – бляскаво съчетание от ярко-червени и сини ивици с металически отблясъци на златни нишки. Подчертаващи огнения ефект са пръстените и вплетените златни верижки, ярката златна корона на митрата и блясъкът на скъпоценните камъни, вградени в злато върху презрамките на ефода и на нагръдника. Художникът трудно би могъл да направи повече със земна палитра в студен материал, за да произведе ефекта на огнена светлина.”[31]

Огнена светлина: точно това е впечатлението, дадено тук с видението за Христос. Белотата на Неговата глава и коса (като на Стария по Дни в Данаил 7)[32], огненият пламък в очите Му (като престола в Дан. 7 и очите на Човешкия Син в Дан. 10), и краката Му като лъскава мед, като в пещ (думата за мед може да означава сплав от злато и сребро; сравнете Малахия 3:2-3) – всички те се съчетават, за да направят момента на появата на Христос в бляскава, брилянтна светлина на слава: И Неговото лице e като слънце, светещо в силата си (ст. 16). Сравнете това поразителното описание на Исус Бен Сирах на славата на Първосвещеника:

 

Колко величествен биваше той сред народа,

кога излизаше иззад завесата на храма!

Той бе като утринна звезда сред облаци,

като месечина пълна в дните си;

като слънце, светнало над Храма на Всевишния,

и като дъга, светнала във величествени облаци;

като трендафилов цвят в пролетни дни,

като кринове при водни извори,

като клонче ливан в летни дни;

и като огън със смирна в кадилница,

като кован златен съд,

украсен с всякакви драгоценни камъни;

като маслина с плодове

и като кипарис, който се издига до облаците.

Кога вземеше великолепната одежда

и се облечеше в пълно величествено украшение,

той, възлизайки към светия жертвеник,

с блясък освещаваше навред светилището.

Също, кога вземеше жертвените части из ръцете на свещениците,

стоейки при огъня на жертвеника, –

наоколо му беше венец от братята,

като кедрови издънки на Ливан,

и те го окръжаваха като финикови стъбла.

(Книга Премъдрост на Исус Сирахов 50:5-14)

 

Завършващо славния образ на Христос е твърдението, че Неговият Глас е бил като звук от много води. Св. Йоан отъждествява гласа на Христос със звука от Облака – звук, който през цялото Писание прилича на многобройни земни явления: вятър, гръмотевица, тръба, войски, колесници и водопади;[33] или може би трябва да кажем, че всички тези земни явления са били създадени, за да наподобяват различни характеристики на Облака.[34] Изводът трябва да е очевиден: Възкресеният, преобразеният Исус е въплътената Божия Слава.

16 В дясната Си ръка Той държи седем звезди; св. Йоан се впуска по-подробно да тълкува това в стих 20, но първо трябва да помислим върху непосредственото впечатление, което тази гледка дава на св. Йоан и неговите читатели. Седемте звезди образуват известното съзвездие, познато като Плеядите, поетично възприемани в древния свят като вързани на верижка като огърлица. Плеядите, образуващи част от съзвездието Телец, са споменати в Йов 9:5-9; 38:31-33; и Амос 5:8. Слънцето е в Телец през пролетта (Великден), и следователно Плеядите са подходящ символ във връзка с идването на Христос: Той държи звездите, които обявяват възраждането и разцъфтяването на света. Другите библейски сведения изясняват, че Този, Който държи седемте звезди, е всемогъщият Творец и Вседържител на вселената.

Но има и друго измерение на тази образност. Символната употреба на седем звезди е била достатъчно добре позната през първи век, защото седемте звезди се появяват често върху монети на императора като символ на неговата върховна политическа власт. Поне някои от ранните читатели на Откровение трябва да са ахнали в учудване от дързостта на св. Йоан да заяви, че седемте звезди са в ръката на Христос. Римските императори са си били присвоили символ на господство, който Библията запазва само за Бога – и както казва св. Йоан, Исус Христос е дошъл да си го върне. Седемте звезди и всички неща в творението заедно с тях принадлежат на Него. Господството се намира в десницата на Господ Исус Христос.

Естествено, ще има съпротива срещу всичко това. Но св. Йоан изяснява, че Христос е в нападение, излизайки на война за каузата на Своите царски права: от устата Му излиза меч остър от двете страни, Неговото Слово, което работи да спасява и да разрушава. Образът тук е взет от пророчеството в Исая: “Ще порази страната с жезъла на устата Си, и с дишането на устните Си ще умъртви нечестивите” (Исая 11:4). Това се използва отново в Откровение, за да покаже отношението на Христос към еретиците: “Ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми” (2:16); и отново, за да покаже Божието Слово завладяващо народите (19:11-16). Не само че Христос е във война срещу народите, но Той обявява, че ще постигне пълна победа над тях, подчинявайки ги само чрез Своето слово, острия меч с острие от двете страни, който излиза от Неговата уста (Евреи 4:12).

 

Упълномощаването на св. Йоан (1:17-20)

 

17 И когато Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв; а Той тури десницата Си върху мене и каза: Не бой се, Аз съм първият и последният и живият;

 

18 Бях мъртъв, и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.

 

19 Напиши, прочее, това, което си видял, и що значи, и това, което има да стане подире,

 

20 тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми, и седемте златни светилника. Седемте звезди са ангелите на седемте църкви; и седемте светилника са седемте църкви.

 

17-18 Когато видя Господния ангел, Данаил каза: “Аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята. И, ето, ръка се допря до мене, която ме тури разклатен на коленете ми и на дланите на ръцете ми. . . . И когато ми изговори тая дума, аз се изправих разтреперан” (Данаил 10:9-11). Реакцията на св. Йоан при вида на прославения Господ е почти същата; но Христос му казва да не се страхува. Макар страхът да е правилната първа реакция, той трябва да бъде премахнат. В крайна сметка внушителното великолепие на Бога не е причина за ужас в християнина; то е основание за нашата увереност и стабилност. Присъствието на Христос е, много основателно, повод за невярващите да припадат и да се крият, подбудени от истински ужас (сравнете 6:15-17); но нашият Господ идва при св. Йоан (и при нас) в любов, и го изправя на краката му. Присъствието и дейността на Бога в Облака беше за египтяните ужасно знамение за тяхното унищожение; но за заветния народ Той беше Утешителят и Спасителят. Същото противопоставяне е изложено в Авакум 3:10-13:

 

Видяха Те планините и се убояха;

Водният потоп нападна;

Бездната издаде гласа си,

Дигна ръцете си на високо.

Слънцето и луната застанаха в жилището си

При виделината на Твоите летящи стрели,

При сиянието на блестящото Ти копие.

С негодувание си преминал земята,

С гняв си вършеел народите,

Излязъл си за избавление на людете Си,

За избавление чрез помазаника Си;

Отсякъл си началник от дома на нечестивите,

Открил си основите дори до върха.

 

Исус е Бог, Първият и Последният, както казва Господ за Себе си в Исая 44:6: “Аз съм Първият и Последният, и няма друг Бог освен Мене” (сравнете Исая 48:12). Възприемайки друго старозаветно име за Бога, Исус обявява, че Той е Живият (ср. Вт. 5:26; Исус Навиев 3:10; Псалм 42:2; Еремия 10:10): Той е самосъществуващ, независим и управлява всичко – и Той, “като беше възкресен от мъртвите, не умира вече, смъртта няма вече власт над Него” (Римляни 6:9). Св. Йоан може да бъде възкресен в стих 17 поради истината от стих 18, че Христос живее вечно. Като Възкръснал Господ, Христос има ключовете на смъртта и на ада.[35] Империята претендира, че има всяка власт, че притежава властта над живота и смъртта, и над гроба; но Исус заявява, че Той – а не Държавата, нито императорът, нито Сатана, нито началникът на синагогата – владее над цялата действителност. Той е Господар на живота и на смъртта, на цялата история и на вечността; и според това пълно господство Той поръчва на св. Йоан да напише тази книга, която толкова ясно и недвусмислено излага истината за Неговата вечна и пълна власт.

19 Упълномощаването на св. Йоан е прекъснато от неговото припадане като мъртъв; сега, когато е “възкресен,” на него отново му е заповядано: Напиши, прочее,[36] това, което си видял, и що значи, и това, което има да стане подире. Някои тълкуватели разглеждат това като трикратно очертаване на цялата книга: св. Йоан пише за това, което е видял (видението на Христос), после за настоящето (църквите, в глави 2-3), и накрая за бъдещето (глави 4-22). Но такова разделение е доста произволно; Откровение (като всички други библейски пророчества) разкрива минало, настояще и бъдеще едновременно в цялата книга.

По-приемливо значение на това твърдение е, че св. Йоан трябва да напише това, което е видял – видението за Христос между светилниците, държащ звездите – и това, което те са, т.е. какво те означават или на какво съответстват. Думата са (гръцки eisin) е най-често използвана в Откровение в този смисъл (1:20; 4:5; 5:6, 8; 7:13-14; 11:4; 14:4; 16:14; 17:9, 10, 12, 15). Така стих 20 продължава именно в това, да обясни символизма на “това, което си видял” (звездите и светилниците). След това св. Йоан е упълномощен да напише нещата, които имат да станат подире, или (както ни казва в стих 1) “онова, което има да стане скоро.” Изглежда изразяването има за цел да съответства на описанието на Този, “Който е, Който е бил, и Който иде”: Така, “процесът на времевата история отразява вечното естество на Бога.”[37]

Можем на това място да направим едно отклонение, за да обсъдим една грешка, която е широко разпространена сред хората, които възприемат претеристкото тълкуване на Откровение. Двата факта на символичния стил на св. Йоан и неговото очевидно съдържание против тоталната държава са накарали някои да вярват, че политически чувствителното послание е наложило употребата на символизъм – че св. Йоан написва Откровение в таен код, за да скрие своето послание от имперските бюрократи. Това е възгледът на Джеймс Калас (който между другото също твърди, че Йоан пише по времето на император Домициан, а не при Нерон):

 

Той пише в умишлено прикрит език. Прибягва до образност, която римляните няма да разберат. Той не може да пише по буквален и очевиден начин. Не може да каже в ясни и недвусмислени понятия това, което е най-близо до неговото сърце. Какво би се случило, ако напише това, което вярва, че Домициан е богохулният син на самия дявол? Какво би станало, ако прогласи, че Римската империя, в своите изисквания човек да се поклони пред Цезаря и да го хвали, е дяволска схема на самия Сатана, предназначена да откъсне хората от Исус? Писмото никога нямаше да бъде изпратено. То никога не би минало през цензурата.

И затова той трябва да замаскира и да прикрие неговия истински смисъл. Той трябва да прибегне до небуквален символизъм, до неясни и привидно безсмислени названия, които неговите римски цензори биха видели единствено като изкуфели бълнувания на полудял старец.[38]

 

Може да има някаква истина в това, като периферният поглед към употребата на числото 666 в 13:18 спрямо Нерон (не Домициан) – “код,” който Римляните биха били неспособни да разшифроват правилно. Но дори и без това сведение, книгата Откровение ясно е документ на държавна измяна, и всеки държавен бюрократ би бил способен да разбере това. Помислете какво видяхме вече в описанието на Исус Христос от св. Йоан: Самото твърдение, че Той е началникът на земните царе, е атака срещу автономността на императора. Самата първа глава на Откровение е подсъдна, и символизмът тук ни най-малко не прикрива този факт. Причината за употребата на символизма е, че Откровение е пророчество, а символизмът е пророчески език. Трябва също да помним, че римската власт знае много добре кой е бил св. Йоан. Той не е бил “полудял старец,” който е бил заточен само заради “изкуфели бълнувания.” Той е Апостол на Господ Исус Христос, под имперско заточение заради Божието Слово и Свидетелството на Исус (1:9).

20 Исус обяснява на св. Йоан тайната на седемте звезди и на седемте златни светилника. Тук също е важно да се подчертае, че това не са кодови имена. Библейският символизъм не работи по този начин. Истината е, че библейският символизъм поставя нещата във връзка едно с друго; той изгражда връзки в нашите умове и ни кара да видим предметите от тази гледна точка. Тези твърдения за звездите и светилата не са “дефиниции,” а излагат различни гледни точки към ангелите и към църквите. Коментарът на Майкъл Уилкок ни помагат да разберем тази употреба на символизма: “Дори едно много бегло изследване на новозаветната употреба на думата ‘тайна’ показва, че тя не носи тук своя обичаен съвременен смисъл на ‘загадка, мистерия.’ Тя е всъщност нещо скрито, но не по такъв начин, че да можете да следвате поредица от улики и накрая да го разберете; по-скоро това е истина, която или знаете, или не знаете, в зависимост от това дали ви е била открита.”[39] Така, когато Христос отъждествява тези неща едно с друго, Той не казва, “това е символ, а онова е ‘истинското’ значение на символа. Той казва, че тук има две неща, които съответстват едно на друго, бивайки еднакво реални от различни гледни точки.”[40] С други думи, “имаме не обяснение на символното понятие с истинско, а изявление, че тези две понятия, които са еднакво реални, са просто взаимозаменяеми. . . . Йоан не дава обяснения, а равностойни понятия. Той не се занимава да ни разказва, че ‘светилниците,’ които не разбираме, означават ‘църква,’ което ние разбираме. Той по-скоро се занимава да ни каже неща за светилниците и за невястата, и за града, и за църквата, за двадесет и четирите старци и за 144,000 и за безбройното множество; тяхното значение ние вече трябва да знаем от останалото Писание, и той само ни напомня в движение, че всички те съответстват едно на друго и са различни описания на едно и също нещо.”[41]

Така седемте звезди съответстват на ангелите на седемте църкви.[42] Ангелите и звездите често се свързват заедно в Библията (сравнете Юда 5:20; Йов 38:7; Исая 14:13; Юда 13; Откровение 8:10-12; 9:1; 12:4), и тук “ангелите” на църквите се свързват със съзвездието на Плеядите (виж коментарите върху ст. 16). В допълнение – и това е едно от тези неща, както Уилкок посочи по-горе, “които вече трябва да знаем от останалото Писание” – ангелите и звездите се свързват с властта и управлението (сравнете Битие 37:9; Юда 5:20; Данаил 8:9-11; 10:13, 20-21). Сега, когато Господ говори на седемте църкви в Глави 2-3, Той се обръща към ангела на всяка църква; ясно е, че Христос държи ангелите на църквите отговорни за живота и поведението на съответните им църкви. След това, в последните части на пророчеството виждаме седем ангела да изсипват осъждение върху бунтовната земя (сравнете Откровение 8-9, 16). Всички тези неща са съответствия: Седемте звезди, съзвездието на възкресението и господството, са ангелите, което съответства на управлението на Църквата.

Друга страна на ангелската образност в Библията, която подкрепя това тълкувание, засяга връзката между ангелите и пророците. Главният белег на библейския пророк е, че той стои в присъствието на Бога и на ангелите по време на събиранията на небесния Съвет (сравнете Исая 6:1-8; Езекиил 1-3, 10), ставайки по този начин негов упълномощен говорител към Божия народ (сравнете Еремия 15:19). Съществената разлика между истинския пророк и лъжливия пророк е, че истинският пророк е взет чрез Духа в Облака, за да участва в това събрание:

 

Така казва Господ на Силите:

Не слушайте думите на пророците, които ви пророкуват;

Те ви учат суета,

Изговарят видения от собственото си сърце,

А не от устата Господни.

На ония, които Ме презират, винаги казват:

Господ рече: Ще имате мир;

И на всеки, който ходи по своето упорито сърце, казват:

Няма да ви постигне зло.

Защото, кой от тях е стоял в съвета на Господа

Та е видял и чул Неговото слово?

Кой от тях е внимавал в словото Му и е чул?

Ето, ураган от Господа, Неговата ярост, излезе,

Дори ураган вихрушка;

Ще избухне върху главата на нечестивите.

Гневът на Господа няма да се върне

Догдето Той не извърши и догдето не изпълни

Намеренията на сърцето Си;

В послешните дни ще разберете това напълно.

Аз не съм изпратил тия пророци, а при все това те се завтекоха;

Не съм говорил, а при все това те пророкуваха.

Но ако бяха стояли в съвета Ми,

Тогава те щяха да правят людете Ми да чуят думите Ми,

И щяха да ги връщат от лошия им път

И от злите им дела. (Еремия 23:16-22)

 

Пророците не само наблюдаваха разискванията в небесния Съвет (сравнете 3 Царе 22:19-22); те действително участваха в тях. Всъщност, Господ не прави нищо без да се съветва със Своите пророци (Амос 3:7). Ето защо характерната дейност на библейския пророк е застъпничество и посредничество (сравнете Битие 18:16-33; 20:7, първата поява на думата пророк в Писанието). Като членове на Съвета пророците имат свободата да говорят с Бога, и са способни да спорят с Бога, често убеждавайки Го да промени Своето намерение (сравнете Изход 32:7-14; Амос 7:1-6). Те са Негови приятели, и затова Той говори открито с тях (Битие 18:17; Изход 33:11; 2 Летописи 20:7; Исая 41:8; Йоан 15:15). Като образи на напълно изкупения Човек, пророците участваха в Божията слава, упражнявайки господство над народите (сравнете Еремия 1:10; 28:8), бивайки преобразувани етично (сравнете Исая 6:5-8) и физически (сравнете Изход 34:29). Така те представляват небесните ангели, и затова не е изненадващо, че думата ангел (евр. mal’āk, гръцки angelos) се използва, за да опише библейския пророк (сравнете 2 Летописи 36:15-16; Агей 1:13; Малахия 3:1; Матей 11:10; 24:31; Лука 7:24; 9:52). Всъщност, първообразният Пророк в Писанието е Господният Ангел.[43]

Затова има изобилни библейски примери пророческите управители на църквите да бъдат считани за ангели на църквите. Вероятно всеки ангел представлява един пастор или епископ; но св. Йоан би могъл да говори за звездите/ангелите просто като олицетворение на управлението на всяка църква като цяло. И Господарят на небето и на земята ги държи в Своята дясна ръка. (Това е същата ръка, която Христос използва да възкреси св. Йоан в ст. 17; следователно св. Йоан е “ангел”). В по-общ смисъл това, което важи за ангелите, важи за Църквата като цяло: св. Павел увещаваше Филипяните да се докажат “безукорни и незлобливи, непорочни Божии деца всред опако и извратено поколение, между които блестите като светлина [светила, звезди] на света” (Филипяни 2:15).

Седемте светилника са (съответстват на) седемте църкви; а седемте църкви са, както вече отбелязахме, конкретните църкви за които се говори и пълнотата на цялата Църква във всяка епоха. Според символизма на числото седем, както то се отнася до Църквата, коментарът на Викторин (епископ, умрял за вярата през 304 г.) относно апостол Павел е интересен: “В целия свят Павел поучаваше, че всички църкви са организирани по седем, че те са наричани седмици, и че Вселенската Църква е една. И наистина, за да може самият той да запази образа за седем църкви, той не надвишава този брой. Но пише на Римляните, на Коринтяните, на Галатяните, на Ефесяните, на Солунците, на Филипяните, на Колосяните; след това пише на отделни хора, за да не надвиши числото от седем църкви.”[44]

Единственият светилник (стилизирано дърво) на старата Скиния е сега Христос (Дървото на Живота), с Неговите седем светилника. Преди, в Стария Завет, Църквата имаше централизиран, национален характер; и единството на отделните събрания на Израел беше съсредоточено географски в Ерусалим. Но това вече не е така. Църквата, Новият Израел, е географски и национално децентрализирана – или, по-правилно, мултицентрализирана: Църквата е все още седем – все още е единство – но това, което я държи заедно, не е специално, свято парче недвижима собственост; единството на Църквата е съсредоточено върху Исус Христос. Църквата вече не е свързана с едно място; защото е изпратена по целия свят да завладява в името на Царя на вселената.[45] Вече няма някакво специално място на земята, което е свято; вместо това, цялата земя е станала “свято пространство,” защото Исус Христос я е изкупил. И при завладяването на света Той е пресътворил Църквата в Своя образ. Защото точно както Христос е видян тук в блясъка на славна светлина, така и Църквата, която Той носи и държи, се изобразява чрез светлина (сравнете описанието на Църквата в 21:9-22:5). Излъчващите светлина църкви, чиито управления блестят със звезден блясък, светят на света със светлината на Исус Христос, и следствието е, че хората ще видят техните добри дела и ще прославят техния Баща, който е на небето.

 


[1] Вижте David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 112, 115-22. Обяснил съм това в много по-големи подробности в серия от статии върху Последните дни, публикувани в The Geneva Review, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.

 

[2] Arthur Pink, The Sovereignty of God (London: The Banner of Truth Trust, [1928] 1968), pp. 43f.

[3] G. R. Beasley-Murray, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., [1974] 1981), p. 51.

 

[4] The Scofield Reference Bible (Oxford University Press, 1909), бележка върху Откровение 1:20; тази идея също е била популяризирана от бележките в такива “Библии за изучаване” като Thompson Chain-Reference Bible: New International Version (Indianapolis: B. B. Kirkbride Bible Co.; Grand Rapids: The Zondervan Corporation, 1983), “Outline Studies of the Bible,” No. 4308j (“The Seven Churches of Asia”), p. 1602.

[5] Ibid.

[6] Сравнете Loraine Boettner, The Millennium (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1957), pp. 38-47, 63-66; Benjamin B. Warfield, “Are There Few That Be Saved?” in Biblical and Theological Studies (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968), pp. 334-350. Уорфилд цитира Уилиям Темпъл: “Земята ще бъде по всяка вероятност обитавана още десетки хиляди години. Ако християнството е върховната религия, църквата е все още в свето най-ранно детство. Две хиляди години са като два дена. Позоваването на “ранната църква” е заблуждаващо; ние сме ‘ранната църква”; и Джеймз Адърли: “Но трябва да помним, че християнството е все още много млада религия, и че дори и сега сме едва в началото на християнската история” (pp. 347f).

[7] Все пак става така, че има смисъл, в който св. Йоан е възнамерил неговите описания на теи седем църкви да бъдат основателно отнесени към седем “епохи” на Църквата; виж въведението към Част II по-надолу.

[8] Бележка под линия на Уилкок: “Сравнете 1:4 с 4:5, 5:6 и Захария 4:1-5, 10: светилници = очи = духове. Символизмът на светилниците в 1:12, 20 не е толкова различен, тук е изобразен Духът, а там земните обиталища на Духа (1 Коринтяни 3:16).”

[9] Michael Wilcock, I Saw Heaven Opened: The Message of Revelation (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1975), p. 34.

[10] Един от най-полезните трудове за значението на изповедите, включително тяхното социологическо значение, е Rousas John Rushdoony, The Foundations of Social Order: Studies in the Creeds and Councils of the Early Church (Tyler, TX: Thoburn Press, [1968] 1978); виж също Gerald Bray, Creeds, Councils, and Christ (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1984).

[11] Cornelius Van Til, Apologetics (class syllabus, Westminster Theological Seminary, Philadelphia, 1959), p. 8.

[12] Съпоставете това с добре познатите “илюстрации” на Триединството от неделното училище – като яйце, слънце, торта или вода. Те са като цяло по-заблуждаващи отколкото полезни. Всъщност, техните истински значения са еретични. Те завършват или като разделят Бог на три “части” – като черупката на яйцето, белтъка и жълтъка – или като показват Бог като едно вещество, което приема три различни форми, като водата (твърда, течна и газообразна).

[13] За радикалното влияние на учението за Триединството във всяка област на живота, виж R. J. Rushdoony, Foundations of Social Order и The One and the Many (Tyler, TX: Thoburn Press, 1978).

[14] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), p. 74. В действителност, целият израз е едно съществително собствено и е несклоняемо. Граматическият проблем идва от опита на св. Йоан да предаде на гръцки теологичните нюанси, съдържащи се в еврейския израз от Изход 3:14: АЗ СЪМ КОЙТО СЪМ. Св. Йоан не се страхува да погази гръцкия език, за да постигне своите цели, като в Йоан 16:13, където той “неправилно” използва местоимение от мъжки род, за да наблегне върху Личността на Святия Дух (Дух е среден род в гръцкия език, но св. Йоан е искал да подчертае, че Той е наистина Той, а не То).

[15] Има няколко добри дискусии за различното значение на Идване в Писанията. Виж Oswald T. Allis, Prophecy and the Church (Grand Rapids: Baker Book House, 1945, 1947), pp. 175-91; Loraine Boettner, The Millenium, pp. 252-62; Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, TX: Geneva Ministries, [1954] 1983), pp. 68-80; David Chilton, Paradise Restored, pp. 67-75, 97-105; Geerhardus Vos, The Pauline Eschatology (Grand Rapids: Baker Book House, 1930), pp. 70-93.

[16] Вижте например, 1 Летописи 28:2; Псалм 132:7-8, 13-14; Исая 11:10. Сравни Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 20f., 39ff., 46, 111ff. Както отбелязва Геерхардус Вос, значението на Скинията в Стария Завет е, че “тя е мястото на Царя, в което народът Му отдава почит” (Geerhardus Vos, Biblical Theology: Old and New Testaments [Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1948], p. 168).

[17] Alexander Schmemann, Church, World, Mission: Reflections on Orthodoxy in the West (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1979), p. 226.

[18] Rousas John Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, NJ: The Craig Press, 1973), pp. 573f.

[19] William Symington, Messiah the Prince: or, The Mediatorial Dominion of Jesus Christ (Philadelphia: The Christian Statesman Publishing Co., [1839] 1884), p. 208.

[20] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 57ff., 97ff.; ср. Kline, Images of the Spirit.

[21] За скорошен пример на тази позиция, виж Norman Geisler, “A Premillennial View of Law and Government,” Bibliotheca Sacra (July-September 1985), pp. 250-66. Пишейки срещу постмилениализма на Р. Дж. Ръшдуни и други “реконструкционисти,” Гайслър действително казва: “Постмилениалистите работят да направят християнска Америка. Премилениалистите работят за истински свободна Америка” (p. 260). Изборът е ясен: Да изберем ли християнството? Или вместо него да изберем свободата? Гайслър трябва да бъде похвален, че казва това с такава точност; технически казано, обаче, той не е първият, който поставя дилемата по този начин. Той следва една много древна традиция (Битие 3:1-5).

[22] Вижте Walter Chantry, Today’s Gospel: Authentic or Synthetic? (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, 1970), и Arend J. ten Pas, The Lordship of Christ (Vallecito, CA: Ross House Books, 1978).

[23] Вижте дискусията за пророка в Meredith G. Kline, Images of the Spirit, pp. 57-96; особено p. 93f.

[24] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 133ff.

[25] Вижте Kline, Images of the Spirit, pp. 97-131.

[26] Ibid., pp. 106ff.

[27] За пълна екзегетика на този текст, виж ibid., pp. 97-131; ср. Chilton, Paradise Restored, pp. 58, 134ff.

[28] St. Germanus of Constantinople, On the Divine Liturgy, Paul Meyendorff, trans. (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1984), p. 57.

 

[29] Сравнете дискусията по този текст във връзка с Откровение 12:7-9, по-долу.

[30] Според Йосиф Флавий свещеникът е носил пояс около гърдите си, когато почивал и “не е бил зает с трудоемка служба” (Юдейска история, iii.vii.2)

[31] Kline, Images of the Spirit, p. 43.

[32] Забележете, че бялата коса е славна, обратно на културата на “вечната младост” в нашата епоха.

[33] Вижте Chilton, Paradise Restored, p. 58; ср. Изх. 19:16, 19; Езекиил 1:24.

[34] Вижте Herman Bavinck, The Doctrine of God (London: The Banner of Truth Trust, [1951] 1977), pp. 88ff.

[35] Първоначално Адам държеше Ключа за Смъртта и Ада, защото беше свещеник на Едем, със свещеническата отговорност да пази Вратата на Рая (Битие 2:15; виж Meredith Kline, Kingdom Prologue, privately published syllabus, 1981, vol. I, pp. 127ff.). Когато той се отказа от тази отговорност, той самият беше предаден на смърт, отстранен от Дървото на живота, и херувимите заеха неговото място като пазачи, държащи огнения меч (ключа). Чрез Възкресението, Исус Христос като Втори Адам се върна в Рая като Свещеник, пазач на Едемската врата, за да хвърли Змията в Смъртта и в Ада (сравнете Откровение 20:1-3).

[36] Прочее показва връзката с първоначалното упълномощаване на св. Йоан в ст. 11.

[37] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation, p. 95.

[38] James Kallas, Revelation: God and Satan in the Apocalypse (Mineapolis: Augsburg Publishing House, 1973), pp. 58f.

[39] Wilcock, I Saw Heaven Opened, p. 153.

[40] Ibid., p. 154.

[41] Ibid., p. 156.

[42] Интересна черта на принципната основа на всичко това е сведението в апокрифната книга на Товит за “седемте святи ангела, които поднасят молитвите на светиите, които влизат и излизат пред славата на Святия” (12:15; сравнете 1 Енох 20:1-7).

 

[43] Най-цялостното изследване на пророческия ред и неговата връзка с ангелския Съвет е в Kline, Images of the Spirit, pp. 57-96. Виж също George Vandervelde, “The Gift of Prophecy and the Prophetic Church” (Toronto: Institute for Christian Studies, 1984).

[44] Victorinus, Commentary on the Apocalypse of the Blessed John, in Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: Eerdmans, [1886] 1970), vol. VII, p. 345.

[45] Според Изход 18 и Второзаконие 1 старейшинството е било организирано йерархично, с “хилядници, стотници, петдесетници и десетници.” Това беше библейската основа за йерархичната организация на ранната църква, като градският епископ съответствува на хилядник (виж James B. Jordan, “Biblical Church Government, Part 3: Councilar Hierarchy – Elders and Bishops,” Presbyterian Heritage, No. 9 [January 1986], P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713). Затова едно централно управление (“ватикан”) може да бъде полезно за управлението на Църквата, макар да не е необходимо (има разлика между това, което е добро за благополучието [bene esse] или за пълнотата на съществуването [plene esse] на Църквата, и това, което е необходимо за съществуването [esse] на Църквата). Най-доброто историческо изследване върху възхода на епископата е J. B. Lightfoot, The Christian Ministry, Philip Edgcumbe Hughes, ed. (Wilton, CT: Morehouse-Barlow Co., 1983).