Съдържание Цялата книга на една страница

ВЪВЕДЕНИЕ

Автор и датировка

 

Макар идентичността на автора да е била силно оспорвана, в действителност няма причина за съмнение, че той е бил същият св. Йоан, който е написал Четвъртото Евангелие, както потвърждава практически единодушното свидетелство на ранната Църква. Той определя себе си просто като “Йоан” (1:1, 4, 9; 21:2; 22:8), очевидно приемайки, че ще бъде разпознат от своята аудитория от първи век само чрез името; и пише с авторитетен, “апостолски” стил, не само към отделни хора, но към Църквата. Отчитайки силно организираното управление на църквата, което е съществувало в самото начало, необичайно е някой друг, освен признат апостол, да е писал по този начин.[1] В допълнение, има многобройни сходни изрази между Откровение и Евангелието на Йоан. Дори един бегъл поглед открива няколко израза (например, Божието Агне, Словото, и свидетел), които се срещат само в Евангелието на Йоан и Откровение; никой друг новозаветен автор не използва тези понятия по същия начин.[2] Остин Фарър[3] привлича вниманието върху редица стилистични прилики между Евангелието и Откровение: и двете книги са подредени в серии от “седмици”[4]; и двете са подредени според библейската/небесната литургия и празничен календар; и двете книги използват числата в символичен смисъл, който надхвърля тяхното буквално значение (това е очевидно в Откровение; сравни с Йоан 2:6, 19-20; 5:2, 5; 6:7, 9, 13; 8:57; 13:38; 19:14, 23; 21:11, 14, 15-17).

Има няколко библейски намеквания, че св. Йоан е бил свещеник, и дори произхожда от семейството на първосвещеника.[5] Вероятно неговото име е било често срещано в това семейство (сравнете Деяния 4:6; обратно на Лука 1:61). Самият св. Йоан ни разказва за своята близка връзка с първосвещеника: чрез нея той успя при крайно деликатен случай да придобие достъп до Двора на първосвещеника, използвайки своето влияние сред пазачите, за да постигне достъп също и за св. Петър (Йоан 18:15-16). Нещо повече, многобройни сведения в Евангелието и в Откровение разкриват необикновената запознатост на техния автор с подробностите от храмовите служби. Както отбелязва Алфред Едерсхайм, “другите новозаветни автори говорят за тях в своите разкази, или обясняват техните образи с такъв език, какъвто би могъл да използва всеки добре осведомен поклонник в Ерусалим. Но Йоан не пише като обикновен израилтянин. Той добре забелязва подробности, които другите са оставили незабелязани. . . .”

“Всъщност, като цяло Апокалипсисът може да бъде сравнен с храмовите служби в своето смесване на пророчески служби с поклонение и хваление. Но е особено забележително, че сведенията за Храма, с които изобилства книгата Откровение, в повечето случаи са точни до съвсем дребни подробности, които един автор, който не е бил така запознат с тези подробности, които само личен контакт и участие в тях биха му предали, едва ли би забелязал, и определено не би използвал като част от своя образен език. Те идват толкова естествено, спонтанно и толкова неочаквано, че читателят понякога е в опасност да ги пропусне напълно; и с език, какъвто би използвал професионалист, който може да е резултат само от предишно упражняване на такова призвание. Наистина, някои от най-поразителните от тези сведения не биха могли да бъдат въобще разбрани без професионалните трактати на равините върху Храма и неговите служби. Само че неестествените подробности от равинските описания, извлечени от традицията на очевидците, не оставят същото впечатление както естествените картини на св. Йоан.”[6]

“Изглежда силно неправдоподобно, че книга, толкова пълна с литургични препратки, като книгата Откровение – и то много от тях не към големи или важни неща, но към дребни подробности – би могла да бъде написана от някой друг освен от свещеник, и то такъв, който е изпълнявал служба преди в самия Храм, и така е станал толкова близко запознат с нейните подробности, че те му идват естествено, като част от образния език, който използва.”[7]

В тази връзка Едерсхайм ни довежда до идея, която е по-важна за нашето тълкувание, отколкото въпросът за човешкото авторство на Откровение (защото истинското авторство [вижте 1:1] е Откровение на Исус Христос). Добрата осведоменост на св. Йоан относно дребните подробности от Храмовото поклонение предполага, че “Книгата Откровение и Четвъртото Евангелие трябва да са били написани преди Храмовите служби да бъдат действително прекратени.”[8] Макар някои учени да са приели безкритично твърдението на св. Иреней (120-202 г. от Хр.), че пророчеството се появява “към края на царуването на Домициан” (т.е. около 96 г. от Хр.),[9] има значителен повод за съмнение относно точното значение (той може да е имал предвид, че самият апостол Йоан “е бил видян” от другите).[10] Езикът на св. Иреней е някак си неясен; и без значение за какво е говорил, той е могъл да греши.[11] (Св. Иреней, между другото, е единственият източник за късната дата на Откровение; всички други “източници” просто цитират него. Така е по-скоро неискрено да се твърди от коментаторите, както прави Суит, че “Ранната християнска традиция е почти единодушна в поставянето на Апокалипсиса в последните години на Домициан.”)[12] Определено има други ранни автори, чиито сведения посочват, че св. Йоан е написал Откровение много по-рано, по време на Нероновото гонение.[13]

До голяма степен съвременният предразсъдък в полза на Домициановата дата се основава върху вярването, че при неговото управление има голям, продължителен период на гонения и убийства на християни. Това вярване, колкото и любимо да е на много хора, не изглежда да се основава на някакво сигурно свидетелство. Макар да няма съмнение, че Домициан е бил жесток и нечестив тиранин (искам да погреба един мит за Цезаря, не да го хваля), до пети век не се споменава от никой историк предполагаемо широкоразпространено гонение на християни под негово управление. Вярно е, че той временно е заточил някои християни; но те са били в края на краищата върнати обратно. Робинсън отбелязва: “Когато тази ограничена и избирателна чистка, в която никой християнин не е бил със сигурност умъртвен, се сравни с клането на християни при Нерон, за което двама ранни и изцяло независими източници говорят като за ‘огромни множества,’[14] е поразително, че коментаторите са били подведени от Иреней, който дори не споменава за гонение, за да предпочетат Домициановия контекст за книгата Откровение.”[15]

Затова, за нас е най-безопасно да изучаваме самото Откровение, за да видим какво вътрешно свидетелство то представя относно своята датировка. Както ще видим през целия коментар, Книгата Откровение е предимно пророчество за разрушението на Ерусалим от римляните. Само този факт е достатъчен, за да се постави авторството на Йоан някъде преди септември 70 г. от Хр. Нещо повече, както ще видим, св. Йоан говори, че Нерон Цезар е все още на престола – а Нерон умира през юни 68 г.

Но по-важно от всичко това е, че имаме а priori учение от самото Писание, че всяко специално откровение се прекратява до 70 г. от. Хр. Ангелът Гавраил казва на Данаил, че “седемдесетте седмици” ще завършат с разрушението на Ерусалим (Данаил 9:24-27); и че този период също ще служи да “се запечата видението и пророчеството” (Данаил 9:24). С други думи, специалното откровение ще спре – ще бъде “запечатано” – по времето, когато Ерусалим бъде разрушен. Канонът на Светите Писания е бил напълно завършен преди Ерусалим да падне.[16] Св. Атанасий тълкува думите на Гавраил по същия начин: “Кога престанаха пророк и видение в Израел? Не беше ли когато дойде Христос, Пресветият? Това е всъщност белег и забележително доказателство за идването на Словото, че Ерусалим вече го няма, нито се издига пророк, нито се открива видение между тях. И е естествено да бъде така, защото когато дойде Той, Който беше изявяван, каква нужда има вече от нещо, което да Го изявява? И когато Истината е дошла, каква нужда има още от сянка? Според Неговите думи те пророкуваха непрестанно, докато дойде времето на Истинската Правда, Който беше даден като Откуп за греховете на всички. По същата причина Ерусалим стоя дотогава, за да могат хората да размишляват върху образите преди Истината да се открие. Затова, естествено, след като дойде Пресветият, видение и пророчество бяха запечатани. И царството на Ерусалим престана по същото време, защото трябваше да се помазват царе между тях само докато бъде помазан Пресвятият. . . .”

“Очевидната истина е, както казвам, че вече няма цар, нито пророк, нито Ерусалим, нито жертвоприношение, нито видение между тях; при все това цялата земя е пълна със знанието за Бога,[17] и езичниците, изоставяйки атеизма, сега търсят убежище при Бога на Авраам чрез Словото, нашия Господ Исус Христос.”[18]

Смъртта, възкресението и възнесението на Христос бележат края на Стария Завет и началото на Новия Завет; апостолите бяха изпратени да донесат Христовото послание под формата на Новия Завет; и когато те приключиха, Бог изпрати Едомците и Римските войски, за да разруши напълно последните останали символи на Стария Завет: Храма и Святия град. Само този факт е достатъчен да се постави написването на Откровение като завършено преди 70 г. от Хр. Самата книга дава изобилно свидетелство относно своята дата; но нещо повече, естеството на Новия Завет като Божието Окончателно Слово ни говори това. Смъртта на Христос от ръцете на отстъпилите деца на Израел запечата тяхната участ: Царството щеше да се вземе от тях (Матей 21:33-43). Докато гневът достигаше “крайни предели” (1 Солунци 2:16), Бог въздържаше ръката Си от осъждение докато се завърши написването на Писанието на Новия Завет. След като това се извърши, Той рязко прекрати царството на Израел, изличавайки поколението на гонителите (Матей 23:34-36; 24:34; Лука 11:49-51). Разрушението на Ерусалим беше последното надуване на тръбата, давайки сигнал, че “Божията тайна” е завършена (Откровение 10:7). Няма да има вече канонични писания, след като Израел вече го няма.

 

Предназначение

 

От своето изгнаничество на остров Патмос св. Йоан отправя Откровението към църквите в седем големи градове на Мала Азия. Тези седем града, свързани чрез път във формата на полукръг, който минавал през вътрешността на провинцията, служили като пощенски станции за техните райони. “Така посланик от Патмос е слизал в Ефес, пътувал е на север през Смирна към Пергам, а от там на югоизток през другите четири града, оставяйки копие от книгата във всеки град за по-нататъшно разпространение в района. Числото ‘седем,’ разбира се, е използвано постоянно в символизма на книгата Откровение, но този факт не трябва да скрива обстоятелството, че книгата е адресирана до седем действителни църкви в градове, идеално разположени, за да служат като разпространителски центрове.”[19]

Мала Азия е важна цел по две причини: Първо, след падането на Ерусалим провинция Азия ще стане най-влиятелният център на християнството в Римската империя: “Провинция Азия израства като област, където християнството било най-силно, с център в Ефес.”[20] Второ, Азия е център на култа на поклонението пред Цезаря. “Надпис след надпис свидетелстват за лоялността на градовете към Империята. В Ефес, Смирна, Пергам и всъщност в цялата провинция църквата се сблъсква с империализма, който е популярен и патриотичен и носи характеристиките на религия. Никъде култът към Цезаря не е бил толкова популярен, както в Азия.”[21]

След смъртта на Юлий Цезар (29 г. пр. Хр.), в Ефес е построен храм, почитащ го като divus (бог). Цезарите, които го последват, не чакат смъртта, за да си осигурят такива почести, и започвайки от Октавиан, претендират за своята божественост, излагайки своите божествени титли в храмове и на монети, особено в градовете на Азия. Октавиан променя своето име на Augustus, титла на върховна власт, достойнство и почит. Той е наричан Божия Син, и като богочовешки посредник между небесата и земята принася жертви на боговете. Навсякъде е прогласяван за Спасител на света, и надписите върху негови монети са откровено месиански – тяхното послание изявява, както пише Щауфер, че “спасението не може да се намери в никой друг, освен в Август, и че няма друго име, дадено на хората, чрез което те могат да се спасят.”[22]

Тази поза е обичайна за всички Цезари. Цезар е Бог; Цезар е Спасител; Цезар е единственият Господар. И те претендират не само за титлите, но и за правата на божества. Облагат с данък и конфискуват собствеността по своя воля, вземат съпругите (и съпрузите) на гражданите за свое удоволствие, причиняват недостиг на храни, имат власт за живот и за смърт над своите поданици, и като цяло се опитват да управляват всяка част от живота в Империята. Философията на Цезарите може да бъде обобщена с един израз, използван все повече с течение на времето: Цезар е Господ!

Това е главният проблем между Рим и християните: Кой е Господ? Франсис Шефър посочва: “Нека не забравяме защо християните са били убивани. Те не са били убивани, защото са се покланяли на Исус. . . . Никой не го е било грижа кой на кого се кланя, стига само поклонникът да не нарушава единството на държавата, съсредоточено в официалното поклонение пред Цезаря. Причината християните да бъдат убивани е, че те са били бунтовници. . . . Те са се покланяли на Исус като на Бог и са се покланяли само на безграничния личностен Бог. Цезарите не са търпели това поклонение само на един Бог. Това е било смятано за предателство.”[23]

За Рим, целта на истинския морал и благочестие е подчинението на всички неща на държавата; религиозният, благочестив човек е този, който признава във всеки момент от живота централното място на Рим. “Функцията на Римската религия е била прагматична, да служи като спойка за обществото и да подсилва държавата.”[24] Така, Ръшдуни отбелязва, “рамката на религиозните и семейни дела на благочестие е била самият Рим, централната и най-свещена общност. Рим строго е контролирал всички права на сдружаване, събиране, религиозни събрания, клубове и улични събрания, и не е търпял възможни съперници на своята централна роля. . . . Само държавата е можела да организира; гражданите не са можели, без да бъдат обвинени в заговор. Само на това основание силно организираната християнска Църква е била обида и оскърбление за държавата, и нелегална организация, лесно подозирана в заговорничество.”[25]

Свидетелството на апостолите и на ранната Църква не било нищо друго освен обявяване на война срещу претенциите на Римската държава. Св. Йоан твърди, че Исус е единородният Божий Син (Йоан 3:16); че Той е всъщност “истинският Бог и вечен живот” (1 Йоан 5:20-21). Апостол Петър заявява скоро след Петдесятница: “И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между хора, чрез което трябва да се спасим” (Деяния 4:12). “И така, сблъсъкът на християнството с Рим е бил политически от римска гледна точка, макар и религиозен от християнска гледна точка. Християните никога не са били принуждавани да се покланят на римските езически богове; те само са били молени да признаят религиозното първенство на държавата. Както отбелязва Франсис Леге, ‘Чиновниците на Римската империя по време на гонение са искали да принудят християните да жертват не на някой езически бог, а на Гения на Императора и на Щастието на града Рим; и винаги на християнския отказ се е гледало не като на религиозно, а като на политическо престъпление. . . .’ Проблемът е бил този: трябва ли императорският закон, държавният закон, да управляват държавата и църквата, или държавата и църквата, императорът и епископът са под Божия закон? Кой представлява истинския и върховния ред, Бог или Рим, вечността или времето? Римският отговор е бил Рим и времето, и затова християнството е представлявало предателска вяра и заплаха за политическия ред.”[26]

Обвинението, представено от юдейските гонители в един съдебен процес срещу християни през първи век, е, че “те действат против Кесаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус” (Деяния 17:7). Това е основното обвинение срещу всички християни в Империята. Полицейският началник умолявал възрастният епископ на Смирна, св. Поликарп, да се откаже от тази крайна позиция: “Какво лошо има да кажеш, че Цезар е Господ?” Св. Поликарп отказва и бива изгорен на клада. Хиляди стават мъченици точно по тази причина. За тях Исус не е “Бог” в някакъв изтънчен, лишен от практическо значение смисъл; Той е единственият Бог, върховен Владетел във всяка област. Никоя част от действителността не може да бъде освободена от Неговите изисквания. Нищо не е неутрално. Църквата се противопоставя на Рим с непреклонната претенция за имперската власт на Христос: Исус е единородният Син; Исус е Бог; Исус е Цар; Исус е Спасител; Исус е Господ. Има две империи, и двете се стремят към абсолютна власт над света; и те са в неумолима война.[27]

За църквите в Азия е било необходимо да осъзнаят напълно това, с всички негови последствия. Вярата в Исус Христос изисква абсолютно подчинение на Неговото Господство, за всяко нещо, без компромис. Изповядването на Христос означава конфликт с тоталната държава, особено в провинциите, където официалното поклонение пред Цезаря е било задължително за изпълнението на всекидневните дела. Отказът да бъдат признати претенциите на държавата би довел до икономически трудности и бедност, а често до затвор, мъчения и смърт.

Някои християни са се опитали да направят компромис, като прокарват небиблейско разграничение между сърцето и поведението, като че ли някой може да има вяра без дела. Но Христовото Царство е универсално: Исус е Господар на всичко. За да Го признаем истински за Господ, ние трябва да Му служим навсякъде. Това е главното послание на Откровение за християните в Азия, което те отчаяно се нуждаят да чуят. Те са живеели в самото сърце на престола на Сатана, престола на поклонението пред Цезаря; св. Йоан пише, за да им напомни за техния истински Цар, за тяхното положение с Него като царе и свещеници, и за необходимостта да устоят в Неговото върховно Слово.

 

Откровение и Заветът

 

Книгата Откровение е част от Библията. На пръв поглед това може да не изглежда блестящо проникновение, но това е нещо, което е изключително важно и почти повсеместно пренебрегвано в съвременната практика на коментари. Защото когато осъзнаем, че Откровение е библейски документ, ние сме принудени да зададем централния въпрос: Каква книга е Библията? И отговорът е този: Библията е книга (Книгата) за Завета. Библията не е Енциклопедия на религиозното познание. Нито е сборник от морални разкази, или поредица от разкази по личностна психология за Велики Герои от Далечното Минало. Библията е писменото откровение на Бога за Него самия, разказ за Неговото идване при нас в Посредника, Господ Исус Христос; и тя е разказ за отношение между него и Църквата чрез Завета, който Той е установил с нея.

Заветът е смисълът на библейската история (библейската история не е предимно приключенски разкази). Заветът е смисълът на библейския закон (Библията не е предимно политически трактат за това как да се установи християнска република). И заветът е също смисълът на библейското пророчество (тоест, библейското пророчество не е “предсказание” в окултния смисъл на Нострадамус, Едгар Кейс и Джийн Диксън). Пророците бяха за хората Божиите законни пратеници към Израел и народите, действащи като главни прокурори, ръководещи това, което съвременните учени наричат “Заветен съдебен процес.”

Че библейското пророчество не е просто “предсказание,” се вижда, например, от Божието изявление чрез Еремия:

 

Когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го изкореня, съсипя и погубя, ако оня народ, за който съм говорил, се отвърне от злото си, Аз ще се разкая за злото, което съм намислил да му сторя.

А когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го съградя и насадя, ако извърши това, което е зло пред Мене, като не слуша гласа Ми, тогава ще е разкая за доброто, с което рекох да го облагодетелствам. (Еремия 18:7-10)

 

Целта на пророчеството не е “предсказване,” но оценка на етичния отговор на човека към Божието Слово на заповед или обещание. Затова пророчеството на Йона за Ниневия не “се сбъдна”: Ниневия се покая за своето нечестие, и злото беше отменено. Както другите библейски писания, Книгата Откровение е пророчество, със конкретна заветна насоченост и смисъл. Когато бъде пренебрегнат заветният контекст на пророчеството, посланието, което св. Йоан се стреми да предаде, се изгубва, и Откровение става нищо повече от средство за прокарването на есхатологичните теории на някой набеден коментатор.

Нека да разгледаме един малък пример: Откровение 9:16 ни казва за голяма армия от конници, наброяваща “десетки хиляди по десетки хиляди.” В някои гръцки текстове, това се чете двадесет хиляди по десетки хиляди, и понякога се превежда като 200 милиона. Всякакви фантастични и скалъпени обяснения са били предложени за това. Може би най-известната съвременна теория е мнението на Хол Линдзи, че “тази 200 милионна армия са войниците на Червен Китай, придружени от други източни съюзници. Възможно е индустриалната мощ на Япония да се съедини с Червен Китай. За пръв път в историята ще има пълно нападение на Запада от Изтока.”[28] Такова гадаене може за едно бъдещо китайско нахлуване може и да е вярно, но то не ни казва абсолютно нищо за Библията. За да поставим възгледа на Линдзи в исторически план, ще го сравним с този на Дж. Л. Мартин, проповедник от 19 век, който, макар и споделяйки основните презумпции на Линдзи за естеството и целта на пророчеството, достига до различното и забавно заключение, че “200 милиона” на св. Йоан представляват “бойната сила на целия свят” през 1870. Забележете привидно научните, като на Линдзи, аргументи на Мартин:

 

Имаме малко повече от един милиард жители на земята. . . . Но от този милиард около петстотин милиона (половината) са жени, оставайки средно около петстотин хиляди население от мъжки обитатели; и от този брой около половината са малолетни, което оставя около двеста и петдесет милиона пълнолетни мъже по земята днес. Но от този брой пълнолетни мъже около една пета са на преклонна възраст – твърде стари, за да се бият. Това са статистически факти. Това оставя точно Йоановите двеста милиона воюващи мъже по земята. И след като сме доказали нещата математически, ние смятаме, че това е доста достоверно.[29]

 

Но Мартин едва сега започва. Той продължава своето изложение, вземайки ужасяващото описание на войниците в 9:17-19: “И конете във видението и яздещите на тях ми се видяха такива: те носеха като огнени, яцинтови и жупелни нагръдници; и главите на конете бяха като глави на лъвове, и от устата им излизаше огън, дим и жупел. От тия три язви, – от огъня, от дима и от жупела, що излизаха от устата им, – беше избита една трета част от хората. Защото силата на конете беше в устата им и в опашките им; понеже опашките им приличаха на змии и имаха глави, и с тях повреждаха.” Докато съвременните апокалиптици гледат на това като на лазери и ракетни установки, Мартин има друго обяснение – такова, което е било в съответствие с военното изкуство по негово време, когато Бъфало Бил се е биел със сиусите като главен съгледвач на Пета кавалерия на Генерал Шеридън:

 

Йоан говори за съвременния начин за воюване от коня, където ездачът е приведен напред, което от неговия поглед и гледано отдалеч, би изглеждало като голяма грива на лъв; човек наведен към врата на своя кон. При бой с огнестрелни оръжия, той трябва да се наклони напред, за да натисне спусъка, за да не застреля собствения си кон, на който язди. В Йоановите дни стойката е била съвсем различна. . . . Сега, искам да попитам моите мили слушатели, това не е ли изпълнено толкова буквално пред нашите очи? Не използват ли всички народи този начин на водене на война? Не убиват ли хората с огън, пушек и жупел? . . . Не знаете ли, че точно това е възпламененият барут? . . .

Може ли един човек без Божието вдъхновение в края на първи век да говори по този начин?[30]

 

Ако не гледаме на Книгата Откровение като на заветен документ – т.е. ако настояваме да я четем предимно или като предсказание за ядрените оръжия на двадесети век, или като полемика срещу Рим от първи век – нейната приемственост с останалата част от Библията ще бъде изгубена. Тя става есхатологично приложение, възглед за “последните дни,” който в основата си почти не е свързан с посланието, целта и загрижеността на Библията. Но след като разберем характера на Откровение като Заветен съдебен процес, то престава да бъде “странна,” “необяснима” книга; то вече не е неразбираемо, или подлежащо на разкодиране само с пълния Ню Йорк Таймс Индекс. В своите главни теми поне, то става толкова достъпно за нас, както Исая и Амос. Книгата Откровение трябва да бъде разбирана още от началото в нейния характер като библейско откровение. Схващането само на тази единствена тема може да означава “качествен скок” в тълкуванието; защото, както изяснява Геерхардус Вос в своите новооткривателски изследвания на библейската теология, “Откровение е свързано изцяло със съдбата на Израел.”[31]

 

Заветният съдебен процес

 

Божието взаимоотношение с Израел винаги е било определено от Завета, брачния съюз, чрез който Той го събира със Себе си като Свой специален народ. Този Завет е бил юридическа връзка, обвързващ “договор,” наложен на Израел от неговия Цар, предвиждащ взаимни задължения и обещания. Мередит Клайн показва, че структурата на библейския завет притежава поразителни прилики с установената форма на мирни договори в древния Близък Изток.[32] Ето как е ставало това: След война, победоносният цар правел завет със своя победен враг, давайки определени обещания и гарантирайки защита при условие, че васалният цар и всички под негова власт ще се подчиняват на техния нов господар. И господарят, и васалът полагали клетва и оттогава били свързани със завет.

Както обяснява Клайн, стандартната форма на договора в древния свят била подредена в пет части, всички от които се срещат в библейските завети:

 

  1. Встъпление (наименува господството на Великия Цар, наблягайки както върху неговата трансцендентност [величие и власт], така и върху неговата иманентност [близост и присъствие]);
  2. Исторически пролог (преглед на предишните отношения на господаря с васала, особено наблягайки на дадените благословения);
  3. Етични постановления (излагат задълженията на васала, неговия “пътеводител към гражданство” в завета);
  4. Санкции (очертават благословенията за покорство и проклятията при неподчинение);
  5. Уреждане на наследството (урежда приемствеността на заветните взаимоотношения през бъдещите поколения).

 

Един от най-добрите примери за документ, написан в тази договорна форма, е Книгата Второзаконие, която Клайн изследва подробно в своята книга Договорът на Великия Цар. (Наскоро анализът на Клайн беше значително подсилен в по-теологично ориентираната книга на Рей Сътън, За да преуспееш.)[33] Коментарът на Клайн показва как Второзаконие естествено се разделя на пет заветни части:

 

Второзаконие

1. Встъпление (1:1-5)

2. Исторически пролог (1:6-4:49)

3. Етични постановления (5:1-26:19)

4. Санкции (27:1-30:20)

5. Уреждане на наследството (31:1-34:12)

 

Ако васално царство наруши условията на завета, господарят е изпращал посланици към васала, предупреждавайки нарушителите за идващ съд, в който ще бъдат изпълнени наказателните санкции на завета. Изглежда това е функцията на библейските пророци, както споменах по-горе: те са били прокурори, довеждащи Божието послание за Заветен съдебен процес срещу народите нарушители на Израел и Юда. А структурата на съдебния процес винаги е била организирана според първоначалната структура на завета. С други думи, точно както самите библейски завети следват стандартната пет-точкова договорна структура, библейските пророчества също следват договорната форма.[34] Например, пророчеството на Осия е подредено според следната рамка:

 

Осия

1. Встъпление (1)

2. Исторически пролог (2-3)

3. Етични постановления (4-7)

4. Санкции (8-9)

5. Уреждане на наследството (10-14)

 

Като много други библейски пророчества, Книгата Откровение е пророчество на заветния гняв срещу отстъпилия Израел, който безвъзвратно се отказва от Завета при своето отхвърляне на Христос. И както много други библейски пророчества, книгата Откровение е написана под формата на Заветен съдебен процес, с пет части, съобразявайки се с договорната структура на Завета. Тази теза ще бъде демонстрирана в коментара; все пак, като въведение ще е полезно да хвърлим поглед на някои от главните моменти, които водят към това заключение. (Написал съм също въведение към всяка от петте части на Откровение, отговаряща на посланието на всяка част с подходящ текст от книгата Второзаконие.)

За да разберем структурата от пет части на Откровение, трябва първо да помислим по какъв начин е свързано пророчеството на св. Йоан с посланието на Левит 26. Както Второзаконие 28, Левит 26 излага санкциите на Завета: Ако Израел се подчини на Бога, той ще бъде благословен във всяка област на живота (Левит 26:1-13; Второзаконие 28:1-14); но ако не се покори, ще бъде посетен с Проклятие, изразено в ужасяващи подробности (Левит 26:14-39; Второзаконие 28:15-68). (Тези проклятия потекоха най-пълно в нарастващото запустение на Израел през Последните дни, достигнало върха си в Голямата скръб през 67-70 г. от Хр., като наказание за неговото отстъпление и отхвърляне на неговия Истински Съпруг, Господ Исус Христос.)[35] Една от поразителните характеристики на текста в Левит е, че проклятията са подредени по специален начин: Четири пъти в тази глава Бог казва, “Ще те накажа седмократно за твоите грехове” (Левит 26:18, 21, 24, 28). Числото седем, както ще видим изобилно в цялото Откровение, е библейско число за завършеност и пълнота (взето от седем-дневния модел, положен при сътворението в Битие 1).[36] Числото четири е използвано в Писанията във връзка със земята, особено Земята на Израел; така четири реки излизат от Едем, за да напояват цялата земя (Битие 2:10); Земята, като Олтара, е изобразена като имаща четири ъгъла (Исая 11:12; сравнете Изход 27:1-2), от които духат четирите ветрове (Еремия 49:36); лагерът на Израел беше организиран в четири групи около страните на Скинията (Числа 2); и така нататък (вижте вашия конкорданс или библейски речник). Така, като говори за четири седмократни осъждения в Левит 26, Бог казва, че пълно, завършено осъждение ще дойде върху земята на Израел заради нейните грехове. Тази тема е поета от пророците в техните предупреждения към Израел:

 

И ще докарам на тях четири вида язви, казва Господ: ножът да заколи и кучетата да разкъсат, а небесните птици и земните зверове да изпоядат и да изтребят. (Еремия 15:3)

Така казва Господ Иеова, колко повече когато изпратя четирите Си тежки съдби върху Ерусалим, меча, глада, лютите зверове и мора, та да отсека от него и човек, и животно! (Езекиил 14:21)

 

Образният език за седмократно осъждение идващо четири пъти е най-пълно развит в Книгата Откровение, която е видимо разделена на четири групи от седем: Писмата до Седемте църкви, отварянето на Седемте печата, звукът на Седемте тръби и изливането на Седемте Чаши.[37] Следвайки така официалната структура на заветното проклятие в Левит, св. Йоан подчертава естеството на своето пророчество като обявяване на заветния гняв срещу Ерусалим.

Четирите осъждения се предшествуват от въвеждащо видение, което служи да подчертае трансцендентността и иманентността на Господа – точно функцията на Встъплението в заветните договори. Докато четем четирите серии от осъждения, намираме, че те също спазват рамката на договора: Седемте писма дават преглед на историята на завета; Седемте печата са свързани със конкретните постановления, изложени в съответната част от заветния договор; Седемте тръби въвеждат заветните санкции; а ангелите от Седемте чаши участват в отнемането на наследството от Израел и в наследяването на Новия Завет от Църквата. И така:

 

Откровение

1. Встъпление: Видение на Човешкия син (1)

2. Исторически пролог: Седемте Писма (2-3)

3. Етични постановления: Седемте печата (4-7)

4. Санкции: Седемте тръби (8-14)

5. Уреждане на наследството: Седемте чаши (15-22)

 

Така св. Йоан съчетава рамката от четири части на Проклятието в Левит 26 с познатата рамка от пет части на Заветния съдебен процес. Съчетаването на четирикратното и петкратното проклятие се свързва с друго измерение на библейската символика, отнасящо се до законите за многократна реституция. Изход 22:1 заповядва: “Ако някой открадне вол или овца та го заколи или го продаде, то да плати пет вола за вола и четири овци за овцата.” Джеймс Б. Джордан обяснява символната страна на този казусен закон: “Тези са животните, които конкретно символизират човечеството в жертвената система. Така те са постоянно давани като видима аналогия за хората (сравнете например, Левит 22:27 с Левит 12).”

“Трябва да отбележим тук, че глаголът, използван в Изход 22:1, ‘заколи’ се използва почти винаги като отнасящ се за хора. Ралф Х. Алигзандър коментира, ‘Централното значение на корена на думата се среща само три пъти (Битие 43:16; Изход 22:1; 1 Царе 25:11). Коренът е предимно използван метафорично, изобразяващ Господния съд над Израел и над Вавилон като клане.’[38] Това отново посочва основното символично значение на този закон.”[39]

Джордан продължава като показва, че в Писанията волът предимно представлява обществения служител в Израел, докато овцата представлява обикновения гражданин, и особено бедния човек. Така се изисква четирикратна реституция за престъплението на потискане на бедния, и петкратна реституция като наказание за бунт срещу властта.[40] Заветният съдебен процес е подреден според наказанието за петкратна реституция, тъй като бунтовниците срещу завета се надигат срещу тяхната божествено отредена власт; а св. Йоан завежда процеса срещу Израел, защото той се е разбунтувал срещу Исус Христос, неговия Господ и Първосвещеник (Евреи 2:17; 7:22-8:6).

Но Христос също беше агне, жертвеното Божие Агне (Йоан 1:29; Откровение 5:6, 9). Той беше несправедливо продаден (Матей 26:14-15), и беше отведен “като агне, което се води на заколение” (Исая 53:7). Нещо повече, ранните християни бяха обикновено бедни и бяха преследвани, онеправдани и убивани от богатите и могъщите в отстъпилия Израел (Матей 5:10-12; Лука 6:20-26; Яков 5:1-6). Невярващият Израел така си нанесе всички наказания и проклятия на завета, включващи четирикратната и петкратната, както и двойната реституция (Откровение 18:6). (Също си струва да повторим това, което Ралф Алигзандър казва за думата заколение в Изход 22:1: “Коренът е предимно използван метафорично, изобразяващ Господния съд над Израел и над Вавилон като клане.” Както ще видим, св. Йоан събира заедно тези идеи, метафорично наричайки отстъпилия Ерусалим от своето време Великия Вавилон.) Голямата скръб, достигнала върха си в пълното унищожение от 70 г. от Хр., е реституцията, изисквана за нейната кражба и клане на старозаветните пророци, на новозаветните мъченици, и на Господ Исус Христос (Матей 21:33-45; 23:29-38; 1 Сол. 2:14-16); и тези мотиви са вградени в самата структура на Откровение, окончателния Заветен съдебен процес.

Всичко това се подчертава допълнително с употребата от св. Йоан на пророческата съдебна терминология: обвинението в блудство. През целите Писания Израел е смятан за Божията съпруга; заветът е брачен съюз, и от нея се очаква да бъде вярна на него. Нейното отстъпление от Бога се нарича прелюбодейство и така тя е определена като блудница. Има многобройни примери за това в пророците:

 

Как стана блудница верният град,

Който беше пълен с правосъдие!

Правда обитаваше в него,

А сега – убийци. (Исая 1:21)

 

Понеже отдавна съм строшил хомота ти

И съм разкъсал връзките ти;

И ти рече: Няма вече да бъда престъпница;

А между това, на всеки висок хълм

И под всяко зелено дърво

Си лягала като блудница. (Еремия 2:20)

 

Ти още се прочу между народите по твоята хубост, защото тя стана съвършена чрез Моето величие, с което те облякох, казва Господ Иеова. Но поради известността си ти си уповавала на хубостта си и си блудствала, и към всеки, който минаваше, си изливала блудството си; и то е станало негово. (Езекиил 16:14-15)

 

Не се радвай, Израилю, до възторг, като племената!

Защото ти блудства и се отклони от своя Бог;

Ти обикна блуднически заплати във всяко житно гумно. (Осия 9:1)

 

През целите Писания Израел е този, когото пророците обвиняват и определят като блудница.[41] Съответно, когато св. Йоан излага съдебния процес срещу Израел заради неговото отстъпление от Христос, най-голямото отстъпление за всички времена (сравнете, Матей 21:33-45), той съответно го нарича “Великата Блудница . . . Майка на блудниците и на гнусотиите по земята” (Откровение 17:1, 5).

Има други признаци в структурата на Откровение, че то е Заветен съдебен процес срещу Израел. Четирите седмократни осъждения са организирани в цялостно съобразяване с реда на Исусовото пророчество срещу Ерусалим в Матей 24.[42] Така Седемте писма (Откровение 2-3) говорят за лъжливи пророци, гонения, беззаконие, охладняла любов, и за задължението да се устои (вижте Матей 24:3-5, 9-13); Седемте печата (Откровение 4-7) се отнасят за войни, глад и земетръси (сравнете Матей 24:6-8); Седемте тръби (Откровение 8-14) разказват за свидетелството на Църквата, нейното бягство в пустинята, Голямата скръб и Лъжепророка (сравнете Матей 24:14-27); и Седемте чаши (Откровение 15-22) описват затъмняването на царството на Звяра, унищожаването на блудницата, събирането на орлите над тялото на Ерусалим и събирането на Църквата в Царството (сравнете Матей 24:28-31).

 

Откровение, Езекиил и богослужението

 

Но има поне още един фактор, който силно повлиява изложението на Откровение. То е изградено в строго съответствие с един от най-известните Заветни съдебни процеси на всички времена: пророчеството на Езекиил. Зависимостта на Откровение от езика и образите на Езекиил се признава от дълго време;[43] един учен откри в Откровение не по-малко от 130 отделни препратки към Езекиил.[44] Но св. Йоан прави повече от просто литературни препратки към Езекиил. Той го следва, стъпка по стъпка – дотолкова, че Филип Карингтън е могъл да каже, със само леко преувеличение: “Откровение е християнско пренаписване на Езекиил. Неговата основна структура е същата. Неговото тълкувание се обляга на Езекиил. Първата половина на двете книги води до разрушаването на земния Ерусалим; във втората половина те описват нов и свят Ерусалим. Има една значителна разлика. Плачът на Езекиил за Тир се преобразува в плач за Ерусалим, като причината е, че св. Йоан желае да прехвърли към Ерусалим смисъла за безвъзвратно осъждение, който се намира в плача за Тир. Тук лежи истинската разлика в посланията на двете книги. Ерусалим, както Тир, ще си отиде завинаги.”[45] Вижте по-очевидните паралели:[46]

 

1. Престолът-Видение (Откровение 4/Езекиил 1)

2. Книгата (Откровение 5/Езекиил 2-3)

3. Четирите язви (Откровение 6:1-8/Езекиил 5)

4. Закланите под Олтара (Откровение 6:9-11/Езекиил 6)

5. Божият гняв (Откровение 6:12-17/ Езекиил 7)

6. Печатът върху челата на светиите (Откровение 7/Езекиил 9)

7. Жарта от Олтара (Откровение 8/Езекиил 10)

8. Няма повече отлагане (Откровение 10:1-7/Езекиил 12)

9. Изяждането на книгата (Откровение 10:8-11/Езекиил 2)

10. Измерването на храма (Откровение 11:1-2/Езекиил 40-43)

11. Ерусалим и Содом (Откровение 11:8/Езекиил 16)

12. Чашата на гнева (Откровение 14/Езекиил 23)

13. Лозата от Земята (Откровение 14:18-20/Езекиил 15)

14. Великата блудница (Откровение 17-18/Езекиил 16, 23)

15. Плач за града (Откровение 18/Езекиил 27)

16. Пирът на лешоядите (Откровение 19/Езекиил 39)

17. Първото Възкресение (Откровение 20:4-6/Езекиил 37)

18. Битката с Гог и Магог (Откровение 20:7-9/Езекиил 38-39)

19. Новият Ерусалим (Откровение 21/Езекиил 40-48)

20. Реката на Живота (Откровение 22/Езекиил 47)

 

Както посочва М. Д. Гулдър, близостта на структурата на двете книги – постепенното “припокриване” на Откровение с Езекиил – означава нещо повече от проста буквална връзка. “Хоризонталното наслагване обикновено не е характеристика на литературно заемане: трудът на Летописите, например, е далеч от хоризонтално наслагване с книгите на Царете със своето масивно разширяване на материалите относно Храма и отрязването на северните традиции. Хоризонталното наслагване е по-скоро характеристика на богослужебната литература, както когато Църквата поставя (свързва) Битие да бъде четено заедно с Римляни, или Второзаконие заедно с Деяния на апостолите. . . . Нещо повече, ясно е, че Йоан очаква неговите пророчества да бъдат четени на глас в поклонение, защото казва: ‘Блажен онзи, който прочита, и онези, които слушат думите на това пророчество’ (1:3) – Revised Standard Version правилно добавя ‘чете на глас.’ Дори самият факт, че той постоянно нарича своята книга ‘пророчеството,’ я свързва със старозаветните пророчества, които са били познати чрез тяхното публично четене в поклонение.”[47] С други думи, Книгата Откровение е била предназначена от началото като последователност от текстове за четене в богослуженията през Църковната година, да бъдат четени успоредно с пророчеството на Езекиил (както и други старозаветни текстове). Както пише Остин Фарър в своето първо изследване на Откровение, св. Йоан “със сигурност не е мислил, че ще бъде прочетен веднъж на събранието, и след това ще бъде използван за увиването на риба, като пастирско послание.”[48]

Тезата на Гулдър за Откровение се подкрепя от откритията в неговата скорошна книга върху Евангелията, Календарът на Евангелистите, която революционизира изследванията на Новия Завет, като поставя Евангелията в техния правилен литургичен контекст.[49] Както казва Гулдър, Евангелията първоначално са написани не като “книги,” а като серия от текстове за четене в службите, които да придружават четенията в синагогите (първите новозаветни църкви). Всъщност, твърди той, “Лука развива своето Евангелие в проповядването на своето събрание, като серия от изпълнения на Стария Завет; и това развитие в литургичната поредица обяснява основната структура на неговото Евангелие, която е била досега загадка.”[50]

Структурата на Езекиил и на Откровение се подлагат лесно на редовна богослужебна употреба, както отбелязва Гулдър: “В разделянето на Апокалипсиса и на Езекиил в пророчества или видения, отделни единици за последователни недели, много малко е оставено на личната преценка на тълкувателя; удобно качество, тъй като търсим ясни, безспорни разделителни линии. Повечето коментари разделят Апокалипсиса на около петдесет единици, и те не се различават много. Езекиил е разделен в Библията на четиридесет и осем глави, много от които са очевидно отделни пророчества сами по себе си. Допълнително, дължината на Езекииловите глави е като цяло еднаква. Книгата покрива малко повече от 53 страници текст в Revised Version, и много глави са дълги около две колони (една страница). Някои от разделенията може би са спорни. Например, призивът на Езекиил продължава отвъд много кратката втора глава до ясния си край в 3:15, и кратката 9 глава може да се обедини заедно с 8 глава; докато има някои огромни глави, 16, 23 и 40, които са дълги повече от четири колонки, и които се разделят на части съвсем естествено. Но едно насърчаващо качество вече е станало очевидно за читателя: и двете книги се разделят на около петдесет единици, а еврейската (християнската) година се състои от петдесет или петдесет и една съботи/недели. Така че както изглежда, имаме материал за годишен цикъл от Езекиил, вдъхновяващ годишен цикъл от видения, които могат да се четат в Азиатските църкви заедно с Езекиил, и разширени в проповеди в тяхната светлина.”[51] Гулдър също продължава като дава продължителна таблица, показваща последователните откъси за четене от Езекиил и Откровение, изложени заедно с християнската църковна година от Възкресение до Възкресение; взаимните връзки са удивителни.[52]

Пасхалното (Възкресенско) ударение на Откровение също се разкрива в изследване на Маси Шепърд, почти двадесет години преди Гулдър.[53] Шепърд демонстрира друга изумителна страна от архитектурата на Откровение, показвайки, че пророчеството на св. Йоан е изложено според структурата на ранното богослужение на Църквата – всъщност, че неговите Евангелие и Откровение “дават своето свидетелство от отправната точка на познаването на Пасхалната литургия на азиатските църкви.”[54]

Богослужебното естество на Откровение ни помага да обясним богатството от литургичен материал в пророчеството. Разбира се, Откровение не е наръчник за това как да се “прави” богослужение; то самото е богослужение, литургия, извършвана в небесата като модел за хората на земята (и между другото ни поучава, че Божият престол е единствената правилна отправна точка за разглеждане на земната борба между Семето на Жената и семето на Змията): “Богослужението на Църквата е било традиционно, съвсем съзнателно формирано според божествените и вечни открити [в Откровение] реалности. Молитвата на Църквата и нейните мистични празници са едно с молитвата и празниците в небесното царство. Така в Църква, заедно с ангелите и светиите, чрез Христос Словото и Агнето, вдъхновени от Святия Дух, верните вярващи от събранието на спасените принасят постоянно преклонение пред Бога, Всемогъщия Баща.”[55]

Отказът да се признае значимостта на Откровение за християнското богослужение силно е ощетил много съвременни църкви. Вземете само един пример: Колко проповеди са били проповядвани върху Откровение 3:20 – “Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” – без да се признае силно очевидното отнасяне към Господната вечеря? Разбира се, че Исус говори за Господната вечеря, канейки ни да вечеряме с Него; защо не сме го виждали преди? Причината е тясно свързана с някаква чисто духовна идея за богослужение, която идва не от Библията, а от езически философи.

Дом Грегъри Дикс, в своето обширно изследване на християнското богослужение, удря право в целта: Чисто духовната литургия не е “протестантска,” тя дори не е християнска. Тя е всъщност “обща теория за богослужението, не конкретно протестантска, нито дори ограничена в християнството като цяло. Тя е работната теория, върху която е изградено всяко мохамеданско богослужение. Тя е била изложена много добре и от римския поет Персий, и от езическия философ Сенека през първи век, и те само доразвиват теза от гръцките философски автори от седми век пр. Хр. Накратко, чисто духовната теория е, че богослужението е чисто умствена дейност, която се упражнява чрез строго психологическо ‘внимание’ към субективно емоционално или духовно преживяване. . . . Срещу тази чисто духовна теория за богослужението стои друга – ‘церемониалният’ възглед за богослужението, чийто основен принцип е, че богослужението само по себе си не е чисто интелектуално и емоционално упражнение, но такова, в което целият човек – тяло, както и душа, неговите естетични и волеви, както и неговите интелектуални сили – трябва напълно да участват. Тя счита богослужението за ‘действие’ точно толкова, колкото и за ‘преживяване.’”[56] “Церемониалният” възглед за богослужението е този, който се прогласява в Библията, от Битие до Откровение. Тъй като всяко действие в Откровение се вижда от гледна точка на богослужението, този коментар ще приеме, че литургичната структура на пророчеството е основополагаща за неговото правилно тълкуване.

 

Естеството на Откровение: Апокалиптично?

 

Книгата Откровение често се счита за пример за “апокалиптичния” жанр писания, които изобилстват сред евреите между 200 г. пр. Хр. и 100 г. от Хр. Въобще няма основания за това мнение, и е неприятно, че думата апокалиптичен се използва изобщо, за да опише тази литература. (Самите автори на “апокалипсиси” никога не са използвали думата в този смисъл; по-скоро учените са откраднали понятието от св. Йоан, който нарича своята книга “Апокалипсис на Исус Христос.”) Всъщност има много големи различия между “апокалиптичните” писания и Книгата Откровение.

“Апокалиптиците” се изразяват в необяснени и неразбираеми символи, и като цяло нямат намерение да бъдат наистина разбрани. Техните писания изобилстват с песимизъм: не е възможен никакъв истински прогрес, нито ще има някаква победа за Бога и за Неговия народ в историята. Дори не можем да видим Бог да действа в историята. Всичко, което знаем, е, че светът става по-лош и по-лош. Най-доброто, което можем да направим, е да се надяваме за Края – скоро.[57] Ферел Дженкинс пише: “Очевидно според тях силите на злото управляват настоящата епоха, и Бог може да действа едва в Края на времената.”[58] (Това трябва да звучи познато.) Чувствайки се безсилен пред лицето на непреклонното зло, апокалиптикът “е можел поради това да се впусне в най-необуздано въображение. . . . той е отписал този свят и неговите дейности, така че въобще не е ставало въпрос сериозно да намери действащи решения на неговите проблеми.”[59] Практическият резултат е бил, че апокалиптиците рядко се занимават с етичното поведение: “В крайна сметка техният интерес е в есхатологията, не в етиката.”[60]

Подходът на св. Йоан в Откровение е съвсем различен. Неговите символи не са объркани бълнувания, извлечени от пламенно въображение; те твърдо са основани на Стария Завет (и причината за тяхната привидна неяснота е простият факт: На нас ни е трудно да ги разбираме, защото не познаваме нашите Библии.) За разлика от апокалиптиците, които са се отказали от историята, “Йоан представя историята като сцена на божественото изкупление.”[61] Леон Морис описва мирогледа на св. Йоан: “За него историята е сферата, в която Бог изработва изкупление. Истински важното нещо в историята на човечеството вече се е случило, и то се е случило тук, на тази земя, в човешките дела. ‘Закланото’ Агне господства над цялата книга. Йоан вижда Христос победоносен и спечелил победа чрез Своята смърт, събитие в историята. Неговият народ споделя победата Му, но те са победили Сатана ‘чрез кръвта на Агнето и чрез словото на тяхното свидетелство’ (Откровение 12:11). Няма го песимизмът, който отлага Божията спасителна дейност до Края. Макар Йоан да описва злото реалистично, неговата книга е по същество оптимистична.”[62]

Апокалиптиците казват: Идва краят на света: Предайте се! Библейските пророци казват: Светът е стигнал до ново начало: Захванете се за работа!

Така книгата Откровение не е апокалиптичен трактат; вместо това тя е, както самият св. Йоан ни напомня непрестанно, пророчество (1:3; 10:11; 22:7, 10, 18-19), напълно в съгласие с написаното от другите библейски пророци. И – отново в силен контраст с апокалиптиците – ако има една основна загриженост между библейските пророци, тя е етичното поведение. Никой библейски автор не е откривал някога бъдещето просто заради удовлетворяване на любопитство: Целта винаги е била да се насочи Божия народ към правилно действие в настоящето. Преобладаващото мнозинство от библейските пророчества няма нищо общо с масовата заблуда за “пророчество” като предсказване на бъдещето. Пророците казваха бъдещето само за да подтикнат хората към праведен живот. Както пише Бенджамин Уорфилд: “Трябва да се опитаме да помним добре великия принцип, че всяко пророчество е етично в своите цели, и че тази етична цел управлява не само това, което ще се открие като цяло, но също и неговите подробности, и самата форма, която приема.”[63]

Фактът, че мнозина, които изучават пророческите писания днес, са заинтересувани да намерят възможни препратки към пътуването в космоса и ядрените оръжия, вместо да открият Божиите заповеди как да живеем, е отвратително последствие от плитка и незряла вяра. “Свидетелството на Исус е духът на пророчеството” (Откровение 19:10); да се пренебрегне Исус в полза на атомни експлозии е извращение на Писанията, богохулно извращаване на Божието Свято Слово. От началото до края, св. Йоан е силно заинтересован от етичното поведение на своите читатели:

 

Блажен, който прочита, и онези, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо. (1:3)

Блажен онзи, който бди и пази дрехите си. (16:15)

Блажен, който пази думите на написаното в тази книга пророчество. (22:7)

Блажени, които изперат дрехите си. (22:14)

 

Символизмът на Откровение

 

Пророчеството често е наричано “предварително написана история.”[64] Но както вече видяхме, пророчеството е предимно послание от Божиите пратеници в рамката на Завета, отправено според постановленията и санкциите, изложени в библейския закон. То не е просто “предсказание.” Наистина, пророците предсказваха бъдещи събития в историята, но не под формата на исторически писания. Пророците всъщност използваха символи и образи, взети от историята, от обществото около себе си и от сътворението. Повечето грешки при тълкуването на пророците произтичат от пренебрегването на този принцип. Чух веднъж, че един пастор изнесъл много сериозна и ангажираща лекция за космически станции и междупланетни пътувания, използвайки Откровение 21:10 като основен текст. Само в съвременната епоха на космически пътувания, той отбелязал, би могло да се изпълни пророчеството за Новия Ерусалим. Това е била като цяло много забавна реч, и възхитителна демонстрация за богатството на познания на пастора в областта на научната фантастика; но омаяната аудитория е напуснала събранието поне толкова невежа относно Писанието, колкото е била в началото.

Библията е литература: Тя е божествено вдъхновена и безгрешна литература, но все пак литература. Това означава, че ние трябва да я четем като литература. Някои части са предназначени да бъдат разбирани буквално, и те са написани в съответствие с това – като история, или като теологични изявления, или нещо друго. Но не трябва да очакваме да четем Псалмите или Песен на Песните със същите литературни стандарти, използвани за Посланието към Римляните. Това би било все едно да четем “буквално” монолога на Хамлет: “Примките и стрелите на жестоката съдба . . . да се въоръжа срещу море от грижи. . . .” Не можем да разберем какво действително (буквално) има предвид Библията, ако не осъзнаем нейната употреба на литературни стилове. Бихме ли разбрали Двадесет и трети Псалм правилно, ако го възприемем “буквално”? Не би ли изглеждал, така, доста глупаво? Всъщност, приет буквално, той не би бил верен: защото смея да кажа, че Господ не прави всеки християнин да легне буквално на зелени поляни. Но ние обикновено не правим толкова груби грешки, когато четем библейска поезия. Знаем, че тя е написана в стил, който често използва символични образи. Но трябва да осъзнаем, че същото е вярно за пророците: Те също говорят в словесни образи и символи, извличайки от богатото наследство от библейски образи, което започна от Едемската градина.[65]

Всъщност, Раят е мястото, където започна пророчеството. Струва си да отбележим, че самото първо обещание за бъдещия Изкупител беше изречено в силно символични думи. Бог каза на Змията:

 

Ще поставя и вражда между тебе и жената

И между твоето потомство и нейното потомство;

То ще ти нарани главата,

А ти ще му нараниш петата. (Битие 3:15)

 

Очевидно това не е просто “предварително написана история.” Това е символично твърдение, много повече в съзвучие с емоционално наситения, поетичен език, използван навсякъде в Библията, и особено в Откровение. Всъщност, св. Йоан ясно ни казва в първото изречение, че Откровение е писано в образи, в символи. Той не е възнамерявал да бъде четен като вестник или като анализ на фондовия пазар. Той очаква неговите читатели да реагират на неговото пророчество според собствената символна система на Библията.

Повтарям: собствената символна система на Библията. Значението на един символ не е каквото ние си изберем да го направим; нито св. Йоан създава образите от книгата Откровение от своето собствено въображение. Той представя Христос на своите читатели като Лъв и като Агне, не защото мисли, че това са красиви образи, но заради вече установеното в Библията преобразно значение на лъвовете и агнетата. Книгата Откровение ни казва от самото начало, че нейният стандарт за тълкувание е самата Библия. Книгата е изпълнена с отнасяния към Стария Завет. Мерил Тени казва: “Тя е изпълнена с препратки към събития и герои от Стария Завет, и голяма част от нейната фразеология е взета направо от старозаветните книги. Странно, няма нито един пряк цитат в Откровение от Стария Завет с твърдението, че той е взет от даден текст; но едно изброяване на значителните отнасяния, които могат да се проследят по словесните прилики и контекстуалната връзка с Еврейския канон, стига до триста и осемдесет. От тях приблизително деветдесет и пет са повторени, така че действителният брой от различни старозаветни текстове, които са споменати, е почти двеста и петдесет, или средно повече от десет за всяка глава в Откровение.”[66] Изброяването на 348 ясни старозаветни препратки от Тени се разделя както следва: 57 от Петокнижието, 235 от Пророците и още 56 от историческите и поетични книги.[67]

Тени признава, че неговите числа са въздържани; може да се каже дори ограничени. Въпреки това, дори използвайки неговите изчисления е очевидно, че книгата Откровение е основана върху Стария Завет много повече отколкото коя да е друга новозаветна книга. Само този факт трябва да ни предупреди, че не можем да започнем да проумяваме нейното значение без от сериозно разбиране на Библията като цяло. Ранните църкви са имали това разбиране. Евангелието е било проповядвано първо на юдеи и езичници прозелити; често църквите са били съставени от поклонници в синагогите, и това е било вярно дори за църквите в Мала Азия (Деяния 2:9; 13:14; 14:1; 16:4; 17:1-4, 10-12, 17; 18:4, 8, 19, 24-28; 19:1-10, 17). Нещо повече, от Галатяни 2:9 е ясно, че служението на апостол Йоан е било конкретно към юдеите. Затова първите читатели на Откровение са били потопени в Стария Завет до степен, до която повече от нас днес не са. Символизмът на Откровение е пропит с библейски отнасяния, които са били масово разбирани от ранната Църква. Дори в онези редки събрания, които са нямали еврейски членове, Писанията, използвани в поучението и хвалението, са били предимно от Стария Завет. Ранните християни са притежавали авторитетния и непогрешим ключ към значението на пророчествата на св. Йоан. Нашият съвременен отказ да осъзнаем тази важна истина е основната причина за нашата неспособност да разберем за какво е говорил той.

Например, нека да вземем един символ от Откровение, с който много се злоупотребява, и да приложим този принцип. В Откровение 7, 9, 14 и 22 Йоан вижда Божиите хора подпечатани на челата си с Неговото име; а в Откровение 13 той пише за поклонниците на Звяра, които са белязани на дясната си ръка и челата си с неговия белег. Много странни коментари са били правени относно тези белези – простирайки се от татуировки и билети за увеселителни паркове до кредитни карти и осигурителни номера – и всички без ни най-малкото позоваване на ясните библейски образи. Но какво биха помислили първите читатели на тези текстове? Символите биха ги накарали да помислят незабавно за няколко библейски препратки: “белегът” от пот върху челото на Адам, означаващ Божието проклятие за неговото непокорство (Битие 3:19); челото на Първосвещеника, белязано със златни букви, обявяващи, че той е бил СВЯТ НА ГОСПОДА (Изход 28:36); Второзаконие 6:6-8 и Езекиил 9:4-6, в които Божиите слуги са “белязани” по ръката и по челата с Божия Закон, и така получават благословение и защита в Неговото име. Последователите на Звяра, от друга страна, получават неговия белег на собственост: подчинение на неблагочестив, тираничен, антихристиянски закон. Белегът в Откровение не е предназначен да бъде разбиран буквално. Той е отнасяне към старозаветния символ, който говори за пълното подчинение на човека пред Бога, и стои като предупреждение, че нашият бог – независимо дали това е истинският Бог или самообожествилата се държава – изисква пълно подчинение на своето господство.

Това ще бъде принципът на тълкуване, следван в този коментар. Откровение е откровение: то е предназначено да бъде разбрано. Бенджамин Уорфилд пише: “Апокалипсисът на Йоан не трябва да бъде друг освен лесен за разбиране: всички негови символи са или очевидно естествени, или се коренят в старозаветните поети и пророци и в преобразния език на Исус и Неговите апостоли. Никой, който познава своята Библия, не трябва да се отчайва, че няма да прочете тази книга с разбиране. Над всичко друго, този, който може да разбере великата беседа на нашия Господ относно последните неща (Матей 24), не може да пропусне да разбере Апокалипсиса, който е основан върху тази беседа и само малко излиза извън нейната рамка.”[68]

 

Първенството на символизма

 

Колко важен е символизмът в Библията? Великият холандски теолог Херман Бавинк разглежда обширно този предмет в своята книга, Учението за Бога.[69] Говорейки за “символните” имена на Бога в Библията, той казва: “Писанието не съдържа просто няколко антропоморфизми; напротив, цялото Писание е антропоморфно. . . . Следователно, всички имена, с които Бог нарича Себе Си и чрез които Той ни позволява да се обръщаме към Него, са извлечени от земните и човешки взаимоотношения.”[70] “За да ни даде идея за величието и за възвишения характер на Бога, имената са извлечени от всякакъв вид създание, живо и неживо, органично и неорганично.”[71] Всъщност, “като цяло е невъзможно да се каже нещо за Бога без използване на антропоморфизми. Не виждаме Бога какъвто е сам по Себе Си. Ние го наблюдаваме в Неговите действия. Наричаме Го според начина, по който Той се открива в Своите дела. Да видим Бога лице в лице е за нас невъзможно, поне тук на земята. . . . Затова онзи, който възразява срещу антропоморфизмите, отрича по този начин възможността за откровение на Бога в Неговите творения.”[72] “За човека има само две възможности: или абсолютно мълчание по отношение на Бога, или да говори за Него по човешки начин; или агностицизъм, т.е. теоретичен атеизъм, или антропоморфизъм.”[73]

Така символизмът е неизбежен: “Следователно, макар да наричаме Бога с имена, извлечени от творението, самият Бог пръв е установил тези имена за творението. Наистина, макар първо да прилагаме към творението имената, които обозначават Бога, поради факта, че познаваме творението преди да познаем Бога; по същество те се отнасят първо за Бога, и после за творението. Всички добри свойства се отнасят първо за Бога, и после за творението: Бог притежава тези качества ‘по същество,’ творението ‘чрез споделяне.’ Както храмът беше направен ‘според модела, показан на Мойсей на планината,’ Евреи 8:5, по същия начин всяко творение е било първо замислено, и след това (във времето) сътворено. ‘Всяко бащинство’ се нарича по ‘Бащата,’ Който създаде всички неща – Ефесяни 3:15; ср. Матей 23:9.’”[74]

Бавинк прави две много важни заключения: Първо, цялото творение е предимно символично. Всички създания отразяват Божията слава, и са образи на една или друга страна от Неговото естество. Божията личност е отпечатана върху всичко, което Той е направил. Централната стойност на всичко е, че то е символ на Бога. Всички други стойности и взаимоотношения са второстепенни. И тъй като човекът е първостепенният символ на Бога, Неговият собствен “образ” (индивидуално и корпоративно), всичко е също така символично в човека; така всичко дава откровение за Бога и за човека.[75]

Второ, символизмът е аналогичен, не реалистичен. В това образният език на Библията се различава силно от образите на езичеството. Например, Библията говори за брачния завет като аналогичен на завета между Бога и Неговия народ (2 Коринтяни 11:2; Ефесяни 5:22-23; Откровение 19:7-9; 21:9-11). Църквата винаги е виждала Песен на Песните като частична аналогия на нейната любов с небесния Младоженец. Но това е далеч от заключението, че сексът е тайнство; нито това е учение за спасение чрез брак. Символизмът е аналогичен, не метафизически. Ние нямаме сексуални взаимоотношения с Бога. Това е комплекс от образи за единия и многото, включени в библейската картина. Теологията на Библията е аналогична, не реалистична. В библейското спасение човек става създаден наново в Божия образ чрез юридическа присъда и етична промяна – не чрез метафизично участие в божественото естество.[76]

Това означава, че библейският символизъм не е “шифър.” Той не е даден в плосък стил “това означава това”: “Библейските символи са променливи, не стереотипни.”[77] Библейският символ е съвкупно значение, отнасящо се за няколко идеи едновременно. Библейският символизъм, както поезията, е емоционално наситен език, използван когато описателният, конкретен език е недостатъчен. Библията използва емоционални поетични образи, за да предизвика в нашите умове различни асоциации, които са били установени от литературното изкуство на самата Библия.

Остин Фарър посочва едно разграничение, което трябва винаги да имаме предвид – разликата между смисъл и обект. Докато смисълът на символа остава един и същ (думите “бял дом” винаги означават “бял дом”), той може да се отнася за многобройни обекти (Белият дом във Вашингтон, бялата къща отсреща; зелената къща собственост на Фред Уайт [white – бял, бел. прев.]; и т.н.) “Образите на св. Йоан не означават всичко, което ви хрумне; техният смисъл може да бъде определен. Но те все още имат удивително многообразие от обекти. Иначе защо да пише в образи вместо в студена фактологична проза? Казва се, че целта на научното твърдение е премахването на двусмислието, а целта на символа е именно двусмислието. Ние пишем в символи, когато желаем нашите думи да представят, а не да анализират или докажат, своята предметна същност. (Не всяка предметна същност; някоя може да бъде пряко представена без символ). Може да се каже, че символът се старае да бъде това, за което той говори, и имитира действителността чрез многообразието от значения в нея. Точното твърдение изтъква една единствена страна на истината: теологът, например, се стреми да очертае отношението на изкупителната смърт на Христос към идеята за съдебната справедливост. Но ние, които вярваме, че изкупителната смърт наистина е извършена, трябва да виждаме в нея факт, който е свързан с всичко човешко или божествено, с толкова много значения, колкото неща, към които тя може да има отношение. За хората, които са я наблюдавали, самата физическа поява на тази смърт по никакъв начин не изразява това, за което я приема християнинът; нужни са били много години за да може Кръстът да си спечели силата като символ сам по себе си. Св. Йоан пише за ‘закланото агне’ и в четящия Писанието ум се събуждат многобройни значения с безкраен обхват и многообразие. Има една съвременна и изключително глупава доктрина, че символът поражда емоция, а точната проза излага действителността. Нищо не може да бъде по-далеч от истината: точната проза бяга от действителността, символът я представя. И по същата тази причина символите носят в себе си нещо от многостранността на дивата природа.”[78]

Например, символичното число 666 (Откровение 13:18) ясно се отнася до Нерон Цезар; но ако св. Йоан е възнамерявал неговите читатели да разберат само “Нерон Цезар,” той би написал “Нерон Цезар,” не “666.”[79] Той използва числото 666 заради вече установената система на библейска образност, която му позволява да каже много неща за Нерон само като използва това число. Както казва Филип Карингтън: “Много хора ‘тълкуват’ Откровение . . . сякаш всяка подробност от всяко видение има ограничено значение, което би могло да бъде обяснено с определен брой думи. Тези коментатори са рационализатори, на които им липсва мистичният смисъл. Символизмът е начин да се внуши истината за тези големи духовни реалности, който изключва точна дефиниция или пълна систематизация; именно затова той е толкова силно използван в богослужението. . . . Символът е много по-богат по значение от всяко значение, което бихме могли да извлечем от него. Същото е вярно за притчите и символичното учение на Христос. Същото е вярно за тайнствата и символичните действия на църквата, или дори на обществото. Много логически системи могат да бъдат направени, за да обяснят ‘значението’ на ръкостискането или на прекръстването; но заради тяхната простота и универсалност, тези действия означават повече отколкото думите могат да обяснят.”[80]

Нещо повече, “пророците като цяло използват доста хиперболи и живописно преувеличение в стила на Ориенталската поезия. Дните на Моите хора ще бъдат като дните на дърво (Исая 65:22). Но Аз изтребих пред тях аморееца, чиято височина беше като височината на кедрите (Амос 2:9); твърдения, които означават съответно ‘много дълги’ и ‘много висок.’ Това се вижда дори в най-ранната поезия: Планините се разиграха като овни. . . . Трепери, земьо, от присъствието на Господа (Псалм 114). Поетите, дори западните поети, винаги ще продължават да използват това. Това включва употребата на огромни числа; царуване от четиридесет години означава дълго царуване; царство от хиляда години означава доста продължително царство. Поезията на Исус притежава това до върховна степен; камили са поглъщани или преминават през иглени уши; планини са хвърляни в дълбините на морето; човек има дебела като дърво греда в своето око.”

“Хората без достатъчно въображение да разберат това и да му се наслаждават, трябва да стоят настрана от Апокалипсиса. Точно както свидетелят трябва да разбира ‘естеството на клетвата,’ така коментаторът трябва да разбира естеството на едно стихотворение или дори на една шега. Много хора, на които им липсва чувство за поезия или за хумор, са се заемали с Апокалипсиса и са създали бъркотия.”[81]

 

Тълкувателен максимализъм

 

Джеймс Джордан веднъж отбеляза, че повечето консервативни евангелски християни неволно следват “либерален” подход към Писанието в своите проповеди и коментари. Либералите от години настояват, че Библията не е сама по себе си откровение; всъщност, твърдят те, тя е [дефектен] запис на откровение. Макар консервативните евангелски християни да изповядват, че вярват в Библията като откровение сама по себе си (и като такава е вдъхновена, авторитетна и непогрешима), техните тълкувателни методи отричат това. На практика самите консервативни християни често боравят с Библията като само “запис” на откровението. Евангелските коментари обикновено не се занимават с действителния текст на Библията, разглеждайки само събитията, описани в текста, и обръщайки минимално внимание на израза и литературната постройка на Божието откровение. (Иронично, тъй като либералите не вярват, че събитията действително са се случили, те понякога обръщат по-голямо внимание на самия текст. Само това им остава.)

Белегът на добрия библейски учител е, че той постоянно пита: Защо разказът е разказан по този определен начин? Защо точно тази дума или израз са повторени няколко пъти? (Колко пъти?) Какво общо има този разказ с други разкази? По какво се различава? Защо текстът привлича нашето внимание към привидно маловажни подробности? Как малките събития се вместват в твърденията на цялата книга? Какви литературни средства (метафора, сатира, драма, комедия, алегория, поезия и т.н.) използва авторът? Защо книгата понякога се отклонява от точните хронологични сведения (например, поставяйки някои разкази “извън реда”)? Как тези разкази са свързани с голямата История, която Библията ни разказва? Какво ни говори този разказ за Исус Христос? Какво общо има този разказ с нашето спасение? Защо Бог се е погрижил да ни даде тази конкретна информация?

В своето встъпително слово като Професор по Библейска теология в Принстънската теологична семинария през 1894 Геерхардус Вос говори за предимствата на библейско-теологичния подход при изследването на Писанието; сред тях, казва той, е “новият живот и свежест, които той дава на старата истина, показвайки ни във всичко нейната историческа живост и реалност с утринната роса на откровението върху нейните отварящи се листа. Със сигурност не е без значение, че Бог е въплътил съдържанието на откровението не в догматична система, но в историческа книга, която няма равна по драматичен интерес и просто красноречие. Никой не може да борави с Божието Слово по-действено от човека, за когото са отворени съкровищниците на неговия исторически смисъл.”[82]

Едно от най-важните открития, които могат да бъдат направени от някой библейски учител, е разбирането на основните образи, изложени в началните глави на Битие – светлина и тъмнина, вода и земя, небе и облаци, планини и градини, зверове и змейове, злато и скъпоценни камъни, дървета и тръни, херувими и огнени мечове – всички които образуват велика и славна История, истинската “приказка,” която може да бъде разбрана и на която могат да се наслаждават дори много малки деца.[83] Всичко в Писанието е “символично.” Джордан нарича това “тълкувателен максимализъм,” подход, който е в съгласие с тълкувателния метод, използван от Църковните Бащи, обратно на “минимализма,” характерен за фундаменталистко-евангелските коментари от възхода на рационализма.[84]

Добър пример за това е разглеждането на Джордан на Съдии 9:53: “Тогава една жена хвърли един горен воденичен камък на Авимелеховата глава та му строши черепа.” (Забележете: Текстът не казва просто, че “Авимелех беше убит.” Има причина за тези подробности.) Важно е, заради символизма, че една жена строши главата на тиранина (виж напр., Битие 3:15; сравни Съдии 5:24-27); че той беше повален от камък (сравнете Второзаконие 13:10; Съдии 9:5; 1 Царе 17:49; Данаил 2:34; Матей 21:44); и че това беше воденичен камък, оръдие на труд, което побеждава тиранията (сравнете Захария 1:18-21).[85]

Но има ли някакви граници за “максималиста”? Как той избягва обвинението, че е просто спекулативен, тълкувайки текста според своите лични пристрастия или моментна прищявка? Разбира се, обвинението, че един тълкувател е “спекулативен,” може твърде често да бъде само димна завеса, която да прикрие невежеството на обвинителя за това, за което говори тълкувателят. Следователно правилният въпрос е дали в своето изследване тълкувателят работи според библейски мисловни рамки. Това означава ли, че той трябва да се придържа към така наречения “ясен смисъл” на текста? Би могло да се отговори, че “ясният смисъл” за един човек е “спекулация” за друг. Свръх-буквалистът би възразил на всякакво ниво на символизъм. (Например, един популярен проповедник действително учи, на основата на “ясния смисъл” на Откровение 12, че има истински, жив, огнедишащ седмоглав змей, летящ около земята в открития Космос!) По-обикновеният, средностатистически буквалист отхвърля всеки символизъм, който не е обяснен изрично като символизъм в Писанието. Но никоя от тези позиции не е подкрепяна от Библията. Бог ни е дал принципи за тълкуване на Своето Слово, и Той очаква да ги използваме. Нашата цел в библейското поучаване е, да го кажем ясно, библейско поучение, според собствените екзегетични стандарти на Библията – независимо дали те съвпадат с възгледите за “яснота” на всички хора.

Има поне две неща, които държат тълкувателя в библейска рамка, избягвайки клопките на неволното спекулиране. Първо, той трябва да е верен на доктриналната система, поучавана в Библията. Да чете Библията с теологични очи, според систематичната и историческата теология, е ефективна спирачка пред необузданото спекулиране. Второ, тълкувателят трябва да има предвид, че символите в Библията не са изолирани; те са част от система на символизъм дадена в Библията, постройка от образи, в които всички отделни части биват сглобявани. Ако честно и внимателно четем Библията теологично и с уважение към собствената литературна постройка на Библията, няма да отидем твърде далеч встрани.[86]

 

Съвременният фокус на Откровение

 

Целта на Откровение е да открие на страдащата Църква Христос като Господ. Понеже бяха преследвани, ранните християни можеха да бъдат изкушени да се страхуват, че светът се изплъзва от контрол – че Исус, който претендира за “всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18), в действителност няма всяка власт. Апостолите често предупреждаваха срещу тази съсредоточена върху човека заблуда, напомняйки на хората, че Божията власт е над всичко в историята (включително и над нашите конкретни скърби). Това е основата за някои от най-красивите текстове за утеха в Новия Завет (например Римляни 8:28-39; 2 Коринтяни 1:3-7; 4:7-15).

Основната загриженост на св. Йоан при писането на книгата Откровение е била точно това: да подсили християнската общност във вярата в Господството на Исус Христос, да ги направи да осъзнаят, че гоненията, които претърпяват, са неразделна част от голямата война в историята. Господарят на славата се възнесе на Своя престол и нечестивите владетели сега се противят на Неговата власт, като преследват Неговите братя. Страданието на християните не е белег, че Исус е изоставил този свят на дявола; обратното, то разкрива, че Той е Цар. Ако Господството на Исус нямаше историческо значение, нечестивите нямаше да имат никаква причина да притесняват християните. Но те преследваха Исусовите последователи, издавайки своето неохотно признаване на Неговото върховенство над своето управление. Книгата Откровение представя Исус като седнал на бял кон като “Цар на царете и Господ на господарите” (19:16), воюващ с народите, съдещ и воюващ праведно. Преследваните християни въобще не са изоставени от Бога. В действителност те са на предните линии на вековната война, в която Исус Христос вече спечели решителната битка. След Неговото възкресение цялата история е “почистваща” операция, в която последствията от Неговото дело постепенно биват прилагани по целия свят. Св. Йоан е реалистичен: Битката няма да бъде лесна, нито християните ще излязат без рани. Войната често ще бъде кървава, и голяма част от кръвта ще бъде тяхна. Но Исус е Цар, Исус е Господ, и (както казва Лутер) “Той трябва да спечели битката.” Божият Син излиза на война, победоносен и побеждаващ, докато постави всички врагове под Своите крака.

Така предметът на Откровение е съвременен; т.е. то е било написано към и за християните, които са живеели по времето, когато е било написано. Погрешно е да го тълкуваме футуристично, като че ли неговото послание е било предимно насочено за време от 2000 години след като св. Йоан го е писал. (Интересно е – но не изненадващо – че хората, които тълкуват книгата “футуристично,” винаги се съсредоточават върху своята собствена епоха като предмет на пророчествата. Убедени в своята собствена важност, те са неспособни да мислят за себе си като живеещи в някакво друго време освен в кулминационната точка на историята.) Разбира се, предсказаните от св. Йоан събития наистина са били “в бъдещето” за св. Йоан и неговите читатели; но те са се случили скоро след като той е писал за тях. Да се тълкува книгата по друг начин е да се противоречи на обхвата на книгата като цяло, и на конкретните текстове, които посочват нейния предмет. За нас голямата част от Откровение е история: То вече се е случило.

Най-големият враг на ранната Църква беше отстъпилият Израел, който използва властта на езическата Римска империя, за да се опита да изтрие християнството, точно както използва Рим в разпъването на самия Господ. Посланието на св. Йоан в Откровение е, че това голямо препятствие за победата на Църквата над света скоро ще бъде осъдено и унищожено. Неговото послание беше съвременно, не футуристично.

Някои хора ще възразят, че това тълкувание прави Откровение “лишено от смисъл” за нашата епоха. Трудно е да си представим по-погрешна идея. Книгите на Римляните и на Ефесяните “лишени от смисъл” ли са, само защото са били писани към вярващите през първи век? Трябва ли 1 Коринтяни и Галатяни да бъдат премахнати, защото говорят за проблеми от първи век? Не е ли цялото Писание полезно за вярващите от всяка епоха (2 Тимотей 3:16-17)? В действителност, именно футуристите са тези, които правят Откровение лишено от смисъл – защото според футуристката хипотеза книгата е неприложима от времето, когато е била написана, до двадесети век! Само ако видим Откровение според неговото приложение през първи век, то не е мъртва буква. От самото начало св. Йоан заявява, че неговата книга е била насочена към “седемте църкви, които са в Азия” (1:4), и ние трябва да приемем, че той е имал предвид това, което казва. Той ясно е очаквал дори най-трудните символи в пророчеството да могат да бъдат разбрани от неговите читатели от първи век (13:18). Нито веднъж той не загатва, че неговата книга е написана за двадесети век, и че християните биха пропилели своето време опитвайки се да я разшифроват, докато Scofield Reference Bible не стане бестселър. Основното приложение на Книгата Откровение е било за нейните читатели от първи век. Тя все още има значение за нас днес, като разбираме нейното послание и прилагаме нейните принципи в нашия живот и нашето общество. Исус Христос още изисква от нас това, което Той изискваше от ранната Църква: абсолютна вярност към Него.

Съвременното естество на Откровение ще бъде защитавано през целия коментар, но тук можем да изложим няколко доказателства. Първо, това е общия тон в книгата, който се занимава с мъчениците (вижте например 6:9; 7:14; 12:11).[87] Предметът очевидно е настоящата ситуация в църквите: Откровение е било написано към страдащата Църква, за да утеши вярващите в тяхното изпитание (което е станало, както видяхме, при Нерон, не при Домициан). Забележките на Дж. Стюарт Ръсел по този въпрос са особено уместни: “Възможно ли е една книга, изпратена от апостол към църквите в Мала Азия, с благословение върху нейните читатели, да бъде просто неразбираем жаргон за тях, необяснима загадка? Трудно би могло да бъде така. Но ако книгата е замислена да открива тайните на далечни времена, не трябва ли тя неизбежно да бъде неразбираема за нейните първи читатели – и не само неразбираема, но също и лишена от смисъл и безполезна? Ако тя говори, както някои ни карат да вярваме, за хуни, готи и сарацини, за средновековни императори и папи, за Протестантската Реформация и за Френската революция, какъв интерес или значение би имала тя въобще за християнските църкви в Ефес, Смирна, Филаделфия и Лаодикия? Особено когато вземем предвид действителните обстоятелства на тези ранни християни – много от тях изтърпяващи жестоки страдания и горчиви преследвания, и всички те жадно очакващи наближаващия час на освобождение, който е бил предстоящ – за каква цел би послужило да им изпратят документ, който те са били увещавани да четат и върху който да размишляват, който при все това е предимно ангажиран с исторически събития толкова далечни, че да бъдат отвъд обсега на тяхното разбиране, и толкова объркани, че дори и днес най-умните критици трудно се съгласяват върху коя да е отделна подробност?”

“Възможно ли е един апостол да подиграва страдащите и преследвани християни от своето време с неясни притчи за далечни времена? Ако тази книга наистина е предназначена да послужи с вяра и утешение на хората, до които е изпратена, тя трябва безспорно да се отнася за нещата, от които те са били практически и лично заинтересовани. И това очевидно съображение не ни ли подсказва истинския ключ към Апокалипсиса? Не трябва ли той неизбежно да се отнася за неща от съвременна важност? Единствената защитима, единствената разумна хипотеза е, че той е бил предназначен да бъде разбран от своите първоначални читатели; но това е същото като да се каже, че той трябва да се занимава със събития и действия от тяхното собствено време, и то състояли се през кратък период от време.”[88]

Второ, св. Йоан пише, че книгата се занимава с “онова, което има да стане скоро” (1:1), и предупреждава, че “времето е близо” (1:3). В случай, че ние го пропуснем, той казва отново, в края на книгата, че “Господ Бог на пророческите духове прати ангела Си да покаже на Неговите слуги това, което трябва скоро да стане” (22:6). Предвид обстоятелството, че едно важно доказателство за истинския пророк лежи във факта, че неговото предсказание се сбъдва (Второзаконие 18:21-22), читателите на св. Йоан от първи век са имали всяка причина да очакват неговата книга да има непосредствено значение. Думите скоро и близо просто не могат да бъдат направени да означават нищо друго освен това, което казват. Някои ще възразят на това въз основа на 2 Петрово 3:8, че “за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години като един ден.” Но контекстът тук е напълно различен: Петър увещава своите читатели от първи век да имат търпение относно Божиите обещания, уверявайки ги, че верността на Бога към Неговото свято Слово няма да се изчерпи, нито угасне.

Книгата Откровение не е за Второто Идване на Христос. Тя е за разрушаването на Израел и за победата на Христос над Неговите врагове при установяването на новозаветния Храм. Всъщност, както ще видим, думата идване както е използвана в Книгата Откровение никога не се отнася до Второто Идване. Откровение пророкува Божия съд над отстъпилия Израел; и макар тя за кратко да посочва към събития отвъд нейния непосредствен обхват, това се прави единствено като “обобщение,” за да покаже, че невярващите никога няма да надделеят срещу Христовото Царство. Но основната цел на Откровение е в събития, които са щели да станат скоро.

Трето, св. Йоан посочва определени ситуации като съвременни: В 13:18 той ясно насърчава своите съвременни читатели да пресметнат “числото на Звяра” и да разшифроват неговото значение; в 17:10, един от седемте царе е понастоящем на престола; и св. Йоан ни казва, че великата Блудница “е [сегашно време] големият Град, който царува [сегашно време] над земните царе” (17:18). Отново, Откровение е било замислено да бъде разбрано според неговата съвременна значимост. Едно футуристично тълкувание напълно се противопоставя на начина, по който самият св. Йоан тълкува своето собствено пророчество.

Четвърто, трябва внимателно да забележим думите на ангела в 22:10: “Не запечатвай думите на написаното в тази книга пророчество; защото времето за изпълнението му е близо.” Отново, разбира се, изрично ни е казано, че пророчеството е съвременно по характер; но има нещо повече. Думите на ангела са противоречат на заповедта, която Данаил получи в края на своята книга: “Затвори думите и запечатай книгата до края на времето” (Данаил 12:4). На Данаил беше конкретно заповядано да запечата своето пророчество, защото то се отнасяше за “края,” в далечното бъдеще. Но на св. Йоан е казано да не запечатва своето пророчество, защото времето, за което то говори, е близо.

Така, фокусът на Книгата Откровение е върху съвременната ситуация на св. Йоан и неговите читатели от първи век. Тя е била написана, за да покаже на ранните християни, че Исус е Господ, “началникът на земните царе” (Откровение 1:5). Тя показва, че Исус е ключът към световната история – че нищо не може да се случи извън Неговата върховна воля, че Той ще бъде прославен във всяко нещо, и че Неговите врагове ще лижат прахта. Християните от онези дни са били изкушавани да направят компромис с поклонението пред държавата и лъжливата религия на своето време, и са се нуждаели от това послание за Христовото абсолютно господство над всичко, за да бъдат подсилени във войната, към която са били призовани.

И ние също се нуждаем от това послание. Ние също сме подложени всекидневно на заплахите и съблазните на Христовите врагове. От нас също се иска – дори от други християни – да направим компромис със съвременните Зверове и Блудници, за да спасим себе си (или нашите работни места, собственост или данъчни облекчения). И ние също сме изправени пред избор: да се подчиним на Исус Христос или да се подчиним на Сатана. Откровение има могъщо послание днес, и неговото послание за нас е същото, като за ранната църква: че “няма квадратен сантиметър повърхност на небето или на земята или под водата, в който да има мир между Христос и Сатана”;[89] че нашият Господ изисква повсеместно подчинение на Неговото управление; и че Той е предопределил Своя народ за победоносно завоевание и господство над всичко в Неговото име. Не трябва да правим компромис и не трябва да отстъпваме нито крачка във великата битка на историята. Заповядано ни е да победим.

 

Бележка върху текста

 

Аз не смятам себе си за текстуален критик. Независимо от това, за да направя подробен коментар, беше необходимо да реша еднозначно към коя новозаветна текстуална традиция да се придържам. Преводът в този коментар е основан предимно върху препоръките на Ходжис и Фарщад в техния “Majority Text” Greek New Testament.[90] Основните аргументи за Текст на мнозинството са представени в трудовете на Джейкъб ван Бруген,[91] Уилбър Н. Пикъринг,[92] Хари Щурц[93] и други;[94] не е нужно да ги повтаряме тук. Искам, обаче, да подчертая, че въпросът не е просто мнозинството (т.е. просто броенето на ръкописи), а универсалността: Същността на “Текста на мнозинството” е, че той е Универсалният Текст, Новият Завет, използван от вселенската Църква на всички времена[95] – обратно на т. нар. “критически текст” на повечето съвременни преводи, представляващ тясна, изолирана традиция, съставена в Египет.

 

Преглед на Откровение

 

Следната рамка е просто по-подробна версия на заветната структура, спомената по-горе. Откровение е толкова сложно, че е изкушаващо да се впуснем в безкрайни структурни анализи (някои ще бъдат отбелязани в изложението на коментара). Има още един момент, обаче, който не трябва да бъде пропуснат от началото. Цялата книга е обхваната от темата за Младоженеца и за Невястата, и пророчеството е разделено точно наполовина между тези два мотива. Така:

 

I. Младоженецът, Глави 1-11: Този раздел започва (1:9-20) и завършва (10:1-7) с видения за Човешкия Син, облечен в слава.

II. Невястата, глави 12-22: Този раздел започва (12:1-2) и завършва (21:9-27) с видения за Църквата, облечена в слава.

 

Схематично изложение на Откровение

I. Встъпление: Видението на св. Йоан за Човешкия Син (1:1-20)

II. Исторически пролог: Писма до Седемте църкви (2:1-3:22)

А. Ефес (2:1-7)

Б. Смирна (2:8-11)

В. Пергам (2:12-17)

Г. Тиатир (2:18-29)

Д. Сардис (3:1-6)

Е. Филаделфия (3:7-13)

Ж. Лаодикия (3:14-22)

III. Постановления: Седемте печата (4:1-7:17)

А. Престолът (4:1-11)

Б. Запечатаната книга (5:1-5)

В. Закланото Агне (5:6-14)

Г. Първите четири печата: Конниците (6:1-8)

Д. Петият печат: Мъчениците (6:9-11)

Е. Шестият печат: Разрушаването на творението (6:12-17)

Ж. 144,000 подпечатани (7:1-8)

З. Неизброимото множество (7:9-17)

IV. Санкции: Седемте тръби (8:1-14:20)

А. Седмият печат: Тамянът върху олтара (8:1-5)

Б. Първите четири тръби (8:6-13)

В. Петата тръба: Скакалци от бездната (9:1-12)

Г. Шестата тръба: Безбройната армия (9:13-21)

Д. Ангелът на клетвата (10:1-7)

Е. Малката книга (10:8-11)

Ж. Двамата свидетели (11:1-14)

З. Седмата тръба: Царството идва (11:15-19)

И. Жената, Потомството и Змеят (12:1-6)

К. Михаил и Змеят (12:7-12)

Л. Бягството на жената (12:13-17)

М. Звярът от морето (13:1-10)

Н. Звярът от земята (13:11-18)

О. Агнето и 144,000 върху хълма Сион (14:1-5)

П. Благовестието и чашите с отрова (14:6-13)

Р. Жетвата и гроздобера на земята(14:14-20)

V. Уреждане на наследството: Седемте чаши (15:1-22:21)

А. Победната песен (15:1-4)

Б. Светилището е отворено (15:5-8)

В. Първите четири чаши: Божието творение понася възмездие (16:1-9)

Г. Последните три чаши: Свърши се! (16:10-21)

Д. Вавилон: Великата блудница (17:1-5)

Е. Вавилон: Тайната е обяснена (17:6-18)

Ж. Падна Вавилон! (18:1-8)

З. Реакции относно падането на Вавилон (18:9-20)

И. Вавилон е хвърлен на земята (18:20-24)

К. Сватбеното тържество на Агнето (19:1-10)

Л. Ездачът на белия кон (19:11-16)

М. Пирът на лешоядите (19:17-18)

Н. Унищожаването на зверовете (19:19-21)

О. Връзването на Сатана (20:1-3)

П. Първото възкресение и последната битка (20:4-10)

Р. Крайният съд (20:11-15)

С. Новото създание (21:1-8)

Т. Новият Ерусалим (21:9-27)

У. Реката на живота (22:1-5)

Ф. Ела, Господи Исусе! (22:6-21)



[1] Сравнете това с тона на посланието на св. Климент към Коринтяните. Както казва Дж. Б. Лайтфут в своето издание на Апостолските отци (J. B. Lightfoot, The Apostolic Fathers, Vol. I, p. 352): “Наистина се претендира за авторитет, понеже посланието не е написано с несигурен тон, но това е авторитетът на братството, изявявайки ума на Христос чрез Духа, не властта на един човек, независимо дали е епископ или папа.” Цитирано в John A. T. Robinson, Redating the New Testament (Philadelphia: The Westminster Press, 1976), p. 328.

[2] Вижте William Hendriksen, More Than Conquerors: An Interpretation of the Book of Revelation (Grand Rapids: Baker Book House, 1939), pp 17ff., за списък от подобни сходства. Например, той цитира Йоан 7:37 и Откровение 22:17; Йоан 10:18 и Откровение 2:27; Йоан 20:12 и Откровение 3:4; Йоан 1:1 и Откровение 19:13; Йоан 1:29 и Откровение 5:6.

[3] Austin Farrer, The Revelation of St. John the Divine (Oxford: At the Clarendon Press, 1964), pp. 41ff.

[4] Един малък пример за това в Евангелие на Йоан е 1:9-2:11, където се следва седмодневна структура като тази на седмицата на сътворението; виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 62f.

[5] Това е до известна степен доказано в традицията, записана в Евсевий, че като eпископ на Ефес св. Йоан “бил свещеник, и носил свещеническата плочка” – т.е. petalon, надписа на първосвещеника, носен на челото (Църковна история, v.xxiv). Разбира се, възможно е св. Йоан и другите “служители на Новия Завет” да са носели отличителна “униформа,” отговаряща на тяхното официално положение, и е вероятно техните дрехи и “служебна значка” да са били подобни на тези, носени от израилтянското свещеничество.

[6] Alfred Edersheim, The Temple: Its Ministry and Services as They Were at the Time of Christ (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1980), pp. 141f.

[7] Ibid., p. 142.

[8] Ibid., p. 141.

[9] Св. Иреней, Против ересите, v. xxx.3; цитиран от Евсевий в неговата Църковна история, iii.xviii.2-3; v.viii.6.

[10] Вижте Arthur Stapylton Barnes, Christianty at Rome in the Apostolic Age (London: Methuen Publishers, 1938), pp. 167ff.

[11] Вижте дискусията в John A. T. Robinson, Redating the New Testament (Philadelphia: The Westminster Press, 1976), pp. 221ff.

[12] H. B. Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), p. xcix.

[13] За подробна дискусия виж в Moses Stuart, Commentary on the Apocalypse (Andover: Allen, Merrill and Wardwell, 1845), Vol. I, pp. 263-84; виж също James M. MacDonald, The Life and Writings of St. John (London: Hodder and Stoughton, 1877), pp. 151-77.

[14] Робинсън има предвид твърденията на християнския пастор св. Климент (1 Климент 6) и езическия историк Тацит (Анали xv.44).

[15] Robinson, p. 233; cf. pp. 236ff.

[16] Макар че не основава своите заключения на теологични аргументи, това е тезата на Дж. А. Т. Робинсън в Redating the New Testament. Той достига до това заключение чрез вниматено проучване на вътрешните и външните доказателства относно всяка новозаветна книга. Подкрепа от археологически открития за ранен Нов Завет се представя в David Estrada and William White Jr., The First New Testament (Nashville: Thomas Nelson, 1978). Виж също Ernest L. Martin, The Original Bible Restored (Pasadena: Foundation for Biblical Research, 1984), за неговата интересна теза, че Новият Завет е бил канонизиран от св. Петър и св. Йоан.

[17] Така св. Атанасий, “патронният светец на постмилениализма,” прилага “милениалните” обещания от Исая 11:9 към победите в новозаветната епоха.

[18] St. Athanasius, On the Incarnation, Sister Penelope Lawson, Trans. (New York: Macmillan Publishing Co., 1964), pp. 61ff. Раусас Джон Ръшдуни прави същия извод в своето изложение върху Данаил 9:24: “Видение и пророк ще бъдат запечатани или прекратени, като новозаветното откровение на Христос обобщава и завършва Писанията.” R. J. Rushdoony, Thy Kingdom Come: Studies in Daniel and Revelation (Tyler, TX: Thoburn Press, [1970] 1978), p. 66.

[19] C. J. Hemer, “Seven Cities of Asia Minor,” in R. K. Harrison, ed., Major Cities of the Biblical World (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1985), p. 235.

[20] W. H. C. Frend, The Rise of Christianity (Philadelphia: Fortress Press, 1984), p. 127.

[21] H. B. Swete, Commentary on Revelation (Grand Rapids: Kregel Publications, [1911] 1977), p. lxxxix.

[22] Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars (Philadelphia: Westminster Press, 1955), p. 88.

[23] Francis A. Schaeffer, How Shall We Then Live? (Old Tappan, NJ: Fleming H. Revell, 1976), p. 24.

[24] Rousas John Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Tyler, TX: Thoburn Press, [1971] 1978), p. 92.

[25] Ibid., pp. 92f.

[26] Ibid., p. 93. Ръшдуни цитира Francis Legge, Forerunners and Rivals of Christianity. From 330 B.C. to 330 A.D. (New Hyde Park, NY: University Books, [1915] 1964), vol. I, pp. xxivf.

[27] Сравнете Swete, p. lxxxi.

[28] Hal Lindsey, There’s a New World Coming (Eugene, OR: Harvest House Publishers, 1973), p. 140.

[29] J. L. Martin, The Voice of the Seven Thunders: or, Lectures on the Apocalypse (Bedford, IN: James M. Mathes, Publisher, sixth ed., 1873), pp. 149f.

[30] Ibid., pp. 151ff.

[31] Richard B. Gaffin Jr., ed., Redemptive History and Biblical Interpretation: The Shorter Writings of Geerhardus Vos (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1980), p. 10.

[32] Meredith G. Kline, Treaty of the Great King: The Covenant Structure of Deuteronomy (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963); idem., The Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., second ed., 1975).

[33] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1987).

[34] Между другото, идеята не е че Писанията са структурирани според езическите мирни договори; а както твърди Сътън, че езическите мирни договори са извлечени от Божия завет.

[35] Библейският израз Последните дни се отнася правилно за периода от Идването на Христос до разрушението на Ерусалим през 70 г. от Хр., “последните дни” на Израел по време на преходния период от Стария Завет към Новия Завет (Евреи 1:1-2; 8:13; Яков 5:1-9; 1 Петрово 1:20; 1 Йоан 2:18). Виж David Chilton, Paradise Restored, pp. 77-122, 237-90; виж моята серия от изследвания по този предмет, публикувана в Geneva Review, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.

[36] Само числото седем е използвано петдесет и четири пъти в Откровение; и има много примери (повече, отколкото съм се опитал да изброя), за думи и фрази, споменати седем пъти, или събрани заедно на групи по седем.

[37] Вярно е, повечето коментатори се стремят да намерят седем или повече групи от седмици, но като правят така, не се придържат към официалната рамка на св. Йоан. Със сигурност няма нищо лошо да се опитваме да открием многото скрити структури на книгата; но трябва поне да започнем с явната подредба на автора преди да правим уточнявания.

[38] R. Laird Harris, Gleanson Archer, and Bince Waltke, eds., Theological Wordbook of the Old Testament (Chicago: Moody Press, 1980), p. 341.

[39] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), p. 266.

[40] Ibid., pp. 266-71.

 

[41] Метафората на блудството се използва постоянно за отстъпление от завета. Всъщност има само два случая в целите Писания, в които думата се използва за други народи. В двата случая (Тир, Исая 23:15-17; и Ниневия, Авдий 3:4), те бяха народи, които са били в завет с Бога чрез Израел.

[42] Вижте J. P. M. Sweet, Revelation (Philadelphia: The Westminster Press, 1979), pp. 52-54.

[43] Вижте например Ferrell Jenkins, The Old Testament in the Book of Revelation (Grand Rapids: Baker Books House, [1972] 1976), pp. 54ff.

[44] Albert Vanhoye, “L’utilisation du Livre d’Ezechiel dans l’Apocalypse,” Biblica 43 (1962), pp. 436-76 (виж особено стр. 473-76).

[45] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), p. 65.

[46] Този списък се основава на Carrington (p. 64) и на M. D. Goulder, “The Apocalypse as an Annual Cycle of Prophecies,” New Testament Studies 27, No. 3 (April 1981), pp. 342-67.

[47] M. D. Goulder, “The Apocalypse as an Annual Cycle of Prophecies,” p. 350.

[48] Austin Farrer, A Rebirth of Images: The Making of St. John’s Apocalypse (Gloucester, MA: Peter Smith, [1949] 1970), p. 22.

[49] M. D. Goulder, The Evangelists’ Calendar: A Lectionary Explanation of the Development of Scripture (London: SPCK, 1978).

[50] Ibid., p. 7. Гулдър предполага, че Книгата Откровение е била написана по същия начин, като размишления на св. Йоан върху богослужебните четения в неговата църква.

[50] M. D. Goulder, “The Apocalypse as an Annual Cycle of Prophecies,” pp. 350f.

[51] M. D. Goulder, “The Apocalypse as an Annual Cycle of Prophecies,” pp. 350f.

[52] Ibid., pp. 353-54. Джеймс Б. Джордан написа много полезна серия от изследвания върху “Християнството и календара,” публикувана за тригодишен период в The Geneva Papers (first series), налични в Geneva Ministries, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713. Виж особено No. 27 (January 1984): “Is the Church Year Desirable?”

[53] Massey H. Shepherd Jr., The Paschal Liturgy and the Apocalypse (Richmond: John Knox Press, 1960).

[54] Ibid., p. 82.

[55] Thomas Hopko, The Orthodox Faith, Vol. 4: The Bible and Church History (Orthodox Church in America, 1973), pp. 64 f.; цитирано в George Cronk, The Message of the Bible: An Orthodox Christian Perspective (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1982), p. 259.

[56] Dom Gregory Dix, The Shape of the Liturgy (New York: The Seabury Press, [1945] 1983), p. 312.

[57] Вижте Leon Morris, Apocalyptic (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1972).

[58] Ferrell Jenkins, The Old Testament in the Book of Revelation (Grand Rapids: Baker Book House, 1976), p. 41. Книгата на Дженкинс е отлично кратко въведение в библейската основа и символизма на Откровение.

[59] Morris, p. 71.

[60] Ibid., p. 60.

[61] Jenkins, p. 41.

[62] Morris, p. 79.

[63] Benjamin B. Warfield, “The Prophecies of St. Paul,” in Biblical and Theological Studies (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968), p. 470.

[64] Един от най-големите популяризатори на този възглед е рационалистичният християнски апологет Джоузеф Бътлър, който твърди, че “пророчеството не е нищо друго освен история на събития, преди те да са се случили.” Joseph Butler, The Analogy of Religion, Natural and Revealed, to the Constitution and Course of Nature (Oxford: At the University Press, [1736] 1835), p. 310.

[65] Вижте Chilton, Paradise Restored, pp. 15-63.

 

[66] Merrill C. Tenney, Interpreting Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1957), p. 101.

[67] Ibid., p. 104.

[68] Benjamin B. Warfield, “The Apocalypse” in Selected Shorter Writings of Benjamin B. Warfield (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1973), vol. II, pp. 652f.

[69] Herman Bavinck, The Doctrine of God, William Hendriksen, trans. (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, [1951] 1977).

[70] Ibid., p. 86.

[71] Ibid., p. 88.

[72] Ibid., p. 91.

[73] Ibid., p. 92.

[74] Ibid., p. 94.

[75] За разширено разглеждане на първостепенната важност на символизма, виж James B. Jordan, “Symbolism: A Manifesto,” in The Sociology of the Church (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1986).

[76] Така не трябва да бъдем ужасени, когато открием, че Библията използва определени символи, които също се използват в езическите религии – например, библейските позовавания на звездите или на съзвездията от Зодиака. (Между другото, “Зодиак” не е окултна дума; тя просто означава видимия път на слънцето по небето, минаващо “през” дванадесетте главни съзвездия, както Бог го е определил.) Някои форми на езичество учат, че водата се населява от духове, и че (с правилните заклинания) нейното използване може да дарява с магически сили. Християните не вярват в това. Трябва ли поради това (за да не бъдем обърквани с езичниците) да изоставим употребата на водното кръщение? Или трябва ли да се откажем от учението за раждането от девица поради това, че митологичните богове са правели земни девици да зачеват? Такива примери могат да се дават в изобилие. Езичеството, бивайки извращение на истината, има безброй много доктрини, които носят определена повърхностна близост с християнството. Това не означава, че ние трябва да се страхуваме от символизма; напротив, това означава, че трябва да си върнем откраднатите символи за Господ Исус Христос.

[77] Rousas J. Rushdoony, Thy Kingdom Come, p. 174.

[78] Austin Farrer, A Rebirth of Images, pp. 19f. За тези читатели, които наистина желаят да се впуснат в сериозно изследване на Библията, предлагам следното като абсолютно необходима първа крачка: Приберете всички свои книги по херменевтика в сандък, докато не сте прочели Laurence Perrine, Sound and Sense: An Introduction to Poetry (New York: Harcourt Brace Jovanovich, sixth ed., 1982) и John Ciardi and Miller Williams, How Does A Poem Mean (Boston: Houghton Mifflin Co., second ed., 1975). По-смелите души може да желаят да продължат по-нататък с две книги от Northrop Frye: Anatomy of Criticism (Princeton: Princeton University Press, 1957) и (с предпазливост) The Great Code: The Bible and Literature (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1982).

[79] Идеята, че той пише “кодирано,” защото се е страхувал да не бъде арестуван за държавна измяна, е очевидно лъжлива: Пророците не са били плахи хора; и освен това, книгата Откровение е “държавна измяна” много преди св. Йоан да започне да говори за Нерон. Християните са можели да бъдат убити само да кажат това, което св. Йоан казва в Глава 1 – че Исус Христос е “Владетел на земните царе.”

[80] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation, pp. 84f.

[81] Ibid., pp. 136f.

[82] Geerhardus Vos, “The Idea of Biblical Theology,” in Richard B. Gaffin, ed., Redemptive History and Biblical Interpretation: The Shorter Writings of Geerhardus Vos (Presbyterian and Reformed, 1980), p. 23.

[83] Добро въведение в литературните мотиви на Писанието е Leland Ryken, How to Read the Bible as Literature (Grand Rapids: Zondervan, 1984).

[84] James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1985), p. xii.

[85] Ibid., pp. 175f.

[86] За повече относно тълкуването на Библията, виж Geerhardus Vos, Biblical Theology: Old and New Testaments (Grand Rapids: Eerdmans, 1948); Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980); Vern S. Poythress, The Stained-Glass Kaleidoscope: Using Perspectives in Theology (privately printed syllabus, Westminster Theological Seminary, Philadelphia, 1985); Richard L. Pratt, Jr., “Pictures, Windows, and Mirrors in Old Testament Exegesis,” Westminster Theological Journal 45 (1983), pp. 156-67. Трите лекции на Джеймс Б. Джордан, “How to Interpret Prophecy,” са чудесно въведение към разбирането на библейския символизъм. Трите касети се продават от Geneva Ministries, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.

 

[87] Вижте Louis Bouyer, The Spirituality of the New Testament and the Fathers, trans. Mary P. Ryan (Minneapolis: The Seabury press, 1963), pp. 120f.

[88] J. Stuart Russell, The Parousia: A Critical Inquiry into the New Testament Doctrine of Our Lord’s Second Coming (Grand Rapids: Baker Book House, [1887] 1983), p. 366.

 

[89] Cornelius Van Til, Essays on Christian Education (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1977), p. 27.

[90] Zane C. Hodges and Arthur L. Farstad, The Greek New Testament According to the Majority Text (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1982). Това означава, че където доказателствата представени от Ходжис и Фарщад изглеждат неоспорими, съм ги следвал; където са по-малко ясни, се смятам свободен да не се съглася.

[91] Jakob van Bruggen, The Ancient Text of the New Testament (Winnipeg: Premier Printing Ltd., 1976); idem, The Future of the Bible (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1978).

[92] Wilbur N. Pickering, The Identity of the New Testament Text (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1978).

[93] Harry A. Sturz, The Byzantine Text-Type in the New Testament Textual Criticism (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1984). Щурц заема много по-умерена позиция отколкото Ходжис, Пикъринг и другите защитници на Текста на мнозинството. Неговото ценно изследване показва, че т. нар. “Византийски” (т.е. Текстът на мнозинството) писания са ранни и независими. Така, макар да не вярва, че византийският текст е “основен,” той показва, че не може да се счита и за “второстепенен.”

[94] Сравнете David Otis Fuller, ed., Which Bible? (Grand Rapids: International Publishers, fifth ed., 1975); True or False? The Westcott-Hort Textual Theory Examined (Grand Rapids: International Publishers, 1973); Counterfeit or Genuine? – Mark 16? John 8? (Grand Rapids: International Publishers, 1975); Edward F. Hills, The King James Version Defended! (Des Moines: Christian Research Press, 1956, 1973). Важно е да отбележим, обаче, че позицията на защитниците на Текста на мнозинството не е същата като тази на защитниците на King James Version (или на Textus Receptus). Аргументът на тази последна група е, че истинският текст е бил провиденчески запазен в записите на Textus Receptus, дори в тези случаи (напр. 1 Йоан 5:7; Откр. 22:19), където сведенията от действителните гръцки ръкописи са или нищожни, или несъществуващи. Интересно е, че (за разлика от останалата част от Новия Завет) текстовете от Текста на мнозинството за книгата Откровение са по-често в съгласие с “критическия текст,” отколкото с Textus Receptus.

[95] По тази причина е силно неприятно, че Ходжис и Фарщад избират да пренебрегнат текстовете на традиционните литургии при съставянето на своето издание (The Greek New Testament According to the Majority Text, p. xviii).