Как да обичате вашето дете – физически контакт

Изглежда най-очевидният начин за изразяване любовта ни към детето е физическият контакт. Но е учудващо, изследванията го показват, че повечето родители докосват децата си само когато необходимостта го изисква: за да им помогнат да се облекат, да се съблекат или да влязат в колата. Иначе малцина родители се възползват от този удобен, неизискващ усилия начин, за да изразят своята безусловна любов към децата, които отчаяно се нуждаят от това. Рядко ще видите родител, който по собствено желание или неочаквано използва възможността да докосне детето си.

Нямам предвид само целувките, прегръдките и нежностите. Толкова е просто да докоснеш детето си по рамото, нежно да го сръчкаш в ребрата или да разрошиш косите му. Когато отблизо наблюдавам родители с децата им, повечето всъщност се стараят да осъществят възможно най-малко физически контакти. Тези бедни родители сякаш възприемат децата си като механични ходещи кукли, същества, които се движат и постъпват правилно почти без чужда помощ. Тези родители не съзнават фантастичните възможности, които пропускат. Те държат в ръцете си средството, което може да осигури на децата им емоционална сигурност, а на тях самите – успех като родители.

Насърчително е да се видят някои родители, които са открили тайната на физическия контакт посредством зрителния контакт.

Миналото лято моят 8-годишен син играеше в Детската бейзболна лига и аз седях на скамейките, за да наблюдавам играта му. По време на игрите особено се наслаждавах, наблюдавайки един баща, който беше открил тайната на физическия и зрителния контакт. Синът му често притичваше да му каже нещо. Беше очевидно, че помежду им съществува силна връзка. Докато разговаряха, зрителният им контакт беше директен и без колебания. А общуването им включваше чест физически контакт, особено когато си казваха нещо забавно. Този баща често слагаше ръката си върху ръката на сина си или обгръщаше рамото му, а понякога го пляскаше по коляното. От време на време го потупваше по гърба или го притискаше към себе си, особено когато коментираха нещо смешно. Може да се каже, че този баща използваше физическия контакт винаги когато бе възможно; а това беше приятно и за двамата.

Случайно дъщерята на същия мъж (момиче в пубертета) беше дошла да наблюдава играта на брат си. Тя сядаше или до баща си, или откъм неговата страна, или точно срещу него. И пак, този грижовен и мъдър баща се държеше с дъщеря си по подходящ начин. Той използваше много зрителния и физическия контакт, но предвид нейната възраст не я държеше в скута си, нито я целуваше (както е правел, когато е била малка). Той често докосваше нежно ръката, рамото и гърба ‚. Понякога я тупваше по коленете или за момент я притегляше към себе си, особено когато се смееха.

Два скъпоценни дара

Физическият и зрителният контакт трябва заедно да присъстват в ежедневните ни отношения с нашите деца. Те трябва да бъдат естествени и приятни, а не демонстративни. Дете, растящо в дом, където родителите използват зрителния и физическия контакт, ще се чувства удобно както само със себе си, така и с другите. То лесно ще общува с другите, ще бъде харесвано и ще има лично достойнство. Прилагани често и подходящо, зрителният и физическият контакт са два от най-скъпоценните дарове, които можем да дадем на децата си. Зрителният и физическият контакт (заедно със съсредоточеното внимание, виж глава 6) са най-резултатните начини да запълниш емоционалния детски резервоар, помагайки на детето да се развива по възможно най-добрия начин.

За съжаление родителите на Том не бяха открили тази тайна. В предишната глава разбрахме как погрешно са използвали зрителния контакт. Те смятаха, че физическият контакт е необходим само за момичетата, защото "те се нуждаят от внимание", а момчетата трябва да бъдат третирани като мъже. Те предполагаха, че вниманието ще разглези Том и ще го направи женствен. Тези огорчени родители не съзнаваха, че вярно е точно обратното, че колкото по-задоволени са емоционалните нужди на Том посредством физически и зрителен контакт, особено от страна на баща му, толкова по-лесно той ще се оформи като мъж и толкова по-мъжествен ще бъде.

Господин и госпожа Смит смятаха също, че с израстването на детето намалява нуждата му от внимание, и особено от емоционален физически контакт. В действителност, нуждата на момчето от физически контакт никога не намалява, само се променя.

Като бебе то иска да бъде държано, гушкано, галено, прегръщано и целувано. Моят 8-годишен син нарича това "сладникаво-лигава любовна предвзетост". Този вид физическо внимание е съществен от раждането, докато момчето стане на 7 или 8 години „ и аз мисля, че това е решаващо! Изследванията показват, че бебетата от женски пол, по-малки от 12 месеца, получават 5 пъти повече физическо внимание от бебетата момчета. Сигурен съм, че това е една от причините по-малките момченца (от 3-годишна възраст до пубертета) да имат много повече проблеми от момичетата. В психиатричните клиники в страната броят на момчетата е 5-6 пъти по-голям от този на момичетата. По време на пубертета това съотношение драматично се променя.

Очевидно е тогава колко важно е момчетата да получават точно толкова внимание, колкото и момичетата (а често и повече) в тази ранна възраст. В процеса на растежа при момчетата необходимостта от прегръдки и целувки намалява, но не и нуждата от физически контакт. Вместо "сладникаво-лигавата любовна предвзетост" сега то има нужда от физически контакт в "момчешки стил", като игра на блъсканица, тупване по гърба, игриво ритане или боксиране, мечешки прегръдки, "дай ми пет" (пляскаш дланта на друг човек в момент на победа). При момчетата тези начини за осъществяване на физически контакт имат същия смисъл, както прегръдките и целувките. Не забравяйте, че детето никога не надраства нуждата си от тези две неща.

Независимо че момчетата ми растат и стават все по-сдържани по отношение на прегръдките и целувките, все още има моменти, в които се нуждаят от това и аз трябва да бъда нащрек, за да посрещна тези техни нужди, когато е възможно. Тези моменти обикновено са налице, когато децата са били наранени (физически или емоционално), когато са много уморени или болни, в определеното време за лягане или когато се е случило нещо тъжно.

Спомнете си специфичните моменти, които обсъдихме в четвърта глава. Моментите, които са особено важни за детето, толкова важни, че то никога не ще ги забрави. Конкретните възможности да дадем на децата си необходимия физически контакт (прегръдки, целувки), особено докато израстват, са някои от тези специфични моменти. Това са моментите, които детето ви ще си припомни, когато в кулминацията на пубертета се мята между бунта и привързаността си към родителите. Колкото по-конкретни са спомените му, толкова по-стабилно то ще се противопостави на пубертетните смущенията.

Тези прекрасни възможности не са много на брой. Детето бързо преминава от един период в друг, и докато се сетим да задоволим нуждите му, те вече са отпаднали. Печални мисли, нали?

Относно физическия контакт при момчетата искам да отбележа още един съществен момент. Когато момчето е по-малко, особено между 12-18 месеца, е по-лесно да му окажем внимание. В процеса на растежа, става по-трудно. Защо? Както вече споменахме, една от причините е погрешното схващане, че подобен физически контакт ще го направи женствено. Причината, която аз бих искал да изтъкна тук е, че колкото повече момчето расте, толкова по-малко привлекателно става за хората. Например, за мнозина едно 7 или 8-годишно момче е противно, неприятно, дори смешно. За да задоволим емоционалните нужди на детето, ние трябва да осъзнаем тези неприятни чувства у себе си, да се отървем от тях и да вървим напред, правейки онова, което трябва да правим като майки и бащи.

Сега нека поговорим за момичетата и техните нужди. Обикновено, през първите 7-8 години момичетата не реагират така непосредствено на липсата на емоционалната недостатъчност, както постъпват момчетата. С други думи, те не проявяват своята нужда от внимание толкова очевидно. Виждал съм много, много деца, изпитващи емоционален недостиг, и общо взето е много лесно да се каже кои момчета страдат „ при тях депресията обикновено е очевидна. Но изглежда момичетата по-лесно се приспособяват и са по-малко засегнати от липсата на емоции преди пубертета. Нека това да не ви заблуждава. Макар да не демонстрират нещастието си, когато са по-малки, те също страдат силно, когато не получават емоционални грижи. Това става явно в процеса на растежа, особено през пубертета.

Една от причините лежи в основата на физическия контакт. Спомнете си, че за момчетата физическият контакт (особено прегръдките, целувките и милувките) е необходим, докато са по-малки. Колкото по-малко е момчето, толкова по-важен за него е близкият физически контакт. Докато при момичетата физическият контакт особено в по-нежните си форми) става все по-важен в процеса на растежа и достига върха си около 11-та година. Нищо не съкрушава така сърцето ми, както едно 11-годишно момиче, лишено от необходимите му емоционални грижи. Каква критична възраст!

Индивидуалността у Шерън се променя

„Не мога да повярвам! Шерън трябва да е д-р Джекил или мистър Хайд” – възкликва г-жа Франциско при първото си посещение при мен, свързано с 15-годишната‚ дъщеря. Тя винаги е била спокойно, плахо дете и никога не е постъпвала така. Всъщност, тя бе подтикната да върши тези неща през последните няколко месеца. За известно време не забелязвах нищо особено. Изглеждаше отегчена от живота. Изгуби интерес към всичко, особено към работата в училище. Изглежда е загубила цялата си енергия. Заведох я при нейния педиатър, но той не намери нищо нередно. Тогава поговорих с училищния съветник и учителите. Те също са загрижени за отношението и отегчението на Шерън. Приятели ми казаха да не се безпокоя, тъй като това е временно и скоро ще отмине. Надявах се да са прави, но продължавах да се съмнявам. Така един ден ми позвъни моя приятелка, чиято дъщеря е връстничка на Шерън. Каза, че според дъщеря й Шерън взема наркотици. Не мислех, че Шерън може да го направи, но все пак претърсих стаята и намерих малко марихуана. За първи път в живота си тя се държа ужасно. Крещеше ми и викаше, че съм я дебнела, че нямам право да се бъркам в живота. Бях шокирана от предизвикателството. Изглежда това бе началото на промяната у нея. Сега тя е гневна през цялото време, просто е противна. Свикна да излиза с най-лошите типове в училището. Ужасявам се дори само при мисълта какво могат да правят. Сега всичко, което я интересува, е да бъде далеч от къщи с приятелите си – хулигани. Какво ще стане с нея, д-р Кембъл? Не можем да я контролираме.

„Отнася ли се както преди с баща си?” – запитах аз.

„По някакви причини с него се държи по-добре, но дори за него е все по-трудно да говори с нея. А и не е в къщи достатъчно време, за да помогне. Той е толкова зает. Почти през цялото време е навън. Дори когато е вкъщи, не ни отделя много време. Децата му се възхищават и искат да бъдат с него. Но той внезапно открива нещо нередно, което са извършили, и започва да им се кара. Той наистина се грижи за децата. Зная го. Но по неговия си начин."

Трагична история. Но често срещана. Едно нормално, добре осигурено момиче, което за изминалите 13 години е било мило, приветливо, лесно за обич. Както при всяко дете, главната грижа е била: "Обичаш ли ме?" През изминалите 13 години родителите са имали напълно достатъчно време, за да отговорят на въпроса и да докажат любовта си към нея. Както при всяко друго момиче, нуждата от любов е растяла с времето и е достигнала върха си около 11-та  година – тази особено трудна възраст, в която момичето изпитва почти отчаяна нужда от много зрителен контакт, съсредоточено внимание и преди всичко от физически контакт, особено от страна на бащата.

Подготовка за пубертета

Защо нежната любов е така важна за момичетата на тази възраст, преди пубертета? Отговорът е: подготовка за пубертета. Всяко момиче навлиза в пубертета с някаква подготовка за него. Едни са добре подготвени, други „ не.

Двата най-важни аспекта от тази момичешка подготовка са представата за собственото Аз и сексуалната идентичност. Нека във връзка с този въпрос разгледаме сексуалната идентичност при растящото момиче. Както вече споменахме, момичешката нужда от любов нараства с възрастта. Наближавайки пубертета, то интуитивно или подсъзнателно знае, че промените и през тези критични години зависят от самочувствието му. За момичето е много важно да се чувства добре като жена. Ако при навлизането си в пубертета тя се чувства добре като "жена" (обикновено между 12 и 15 години), той ще протече сравнително спокойно, приятно и нормално с обичайните спадове и върхове. Колкото по-стабилна и здрава е сексуалната ‚ самоличност, толкова по-лесно ще устоява на натиска на връстниците си. Колкото по-малко мисли за себе си като за "чудесна жена", толкова по-нестабилна ще бъде. Тогава тя ще бъде по-податлива на натиска на връстниците си (особено от мъжки пол), и много по-малко ще е способна да държи на ценностите на родителите си.

Сексуалната ‚ самоличност е самопреценката ‚ като жена и момичетата на тази възраст го разбират предимно от бащите си, доколкото те живеят с тях или се задържат в къщи. Ако бащата е починал или по някаква причина не живее в дома, момичето трябва да намери друга патерналистична фигура, която да посрещне нуждите. Но ако бащата има нормално, внимателно общение с нея, той е основната фигура, която може да помогне на момичето да се подготви по този конкретен начин за пубертета. Каква голяма отговорност!

Бащата помага на дъщеря си да се самооцени, като показва собствената си преценка за нея. Той го прави, прилагайки принципите, за които вече говорихме – безусловна любов, зрителен контакт и физически контакт, както и съсредоточеното внимание. Нуждата на дъщерята от всичко това се пояснява, когато тя е на 2 години. Тази нужда, макар и важна в детските години, става огромна в процеса на растежа и особено когато момичето навлезе в почти магическата 13-та година.

Един от проблемите в нашето общество е, че с израстването на момичето нараства и неудобството у бащата относно вниманието, от което то се нуждае, особено преди пубертета (10-11 години). Така че, когато момичето навлезе във възрастта, когато най-силно се нуждае от любовта на баща си, той е най-силно затруднен да я прояви, особено чрез физически контакт. Това е безкрайно лошо. Бащи, ние трябва да преодолеем неудобството си и да дадем на дъщерите си онова, което е жизнено важно за тях и целия им живот по-нататък.

Нашият съдия на непълнолетни закононарушители

Както повечето бащи, посрещайки емоционалните нужди на децата си, аз имах известни трудности, особено с физическия контакт и съсредоточеното специално внимание, от които се нуждаеше моята дъщеря в пубертета. В повечето случаи вечер се прибирах от работа физически и емоционално изчерпан. След като бях изразходвал енергията си в работата си, как бих могъл сега да я възстановя, за да я отдам на семейството си и особено на дъщеря си в тъй нужния за нея момент? Що се отнася до дъщеря ми, нуждата бе станала очевидна, след като бе преживяла неприятност с връстниците си, може би защото една от съученичките я мразеше от ревност. Тъй като не разбираше причината за тази ревност, дъщеря ми търсеше грешката у себе си. В случаи като този знам какво трябва да направя. Трябва да отида в стаята, да поговорим за каквото дойде на ума в този момент, да дам зрителния и физическия контакт, от който се нуждае, и търпеливо да изчакам сама да сподели с мен болката и объркването си. Тогава мога да избистря разбирането за ситуацията. След малко всичко наистина става прозрачно и тя разбира, че не е направила нищо лошо и няма защо да се самообвинява. Тогава тя вижда ситуацията достатъчно ясно, за да може да избягва подобни трудности занапред.

Както и да е, това е начинът, по който бих искал да постъпя, но вече казах, че твърде рядко съм изпълнен с енергия и ентусиазъм да го правя. Обикновено това, което ми се иска, е да вечерям, да седна на любимия си стол, да чета вестник и да се отпусна.

Нека ви кажа какво ми е помагало да преодолея тази инерция. Когато дъщеря ми (или един от синовете ми) се нуждаят от мен, а тялото ми като магнит е залепнало за стола или леглото, аз мисля за моя приятел, нашия чудесен съдия от съда за непълнолетни. Дълбоко уважавам и ценя съдията. Едно от най-лошите, унизителни и трагични неща, които могат да сполетят мен или семейството ми, е да трябва да се явя в този съд с едно от децата си, да речем, с обвинение за наркотици. Аз си казвам: "Кембъл, на всеки шест деца едно се явява пред съда за непълнолетни. Ако искаш да бъдеш сигурен, че никое от децата ти не ще попадне там, добре е да скочиш и им отдадеш нужното, без да мислиш за себе си." Само мисълта, че мога да се появя пред съдията с някое от децата си по каквото и да е обвинение, е непоносима. Това обикновено действа. Аз се измъквам от корабната си кухня и правя онова, което като баща зная, че трябва да направя.

Да се върнем към физическия контакт. Един ден размишлявах върху неговата важност. Мислех за това колко е съществен, и как повечето родители изглежда го възприемат като, че е прекалено елементарен или прост; ние смятаме, че го правим, а всъщност това се случва много рядко. Опитвах се да измисля някакъв пример по този въпрос, когато скъпата ми съпруга се натъкна на необичаен материал във Сатърди ивнинг поуст (август, 1976). Статията бе за религиозните култове и по-специално Обединената църква на Муун. Беше интервюиран един млад човек, чийто мозък е бил промит от Муун.

Бе използвана една от най-мощните им техники. В емоционално пренатоварена атмосфера, заобиколен от няколко муунисти, младежът бил накаран да се върне назад в детството си и да си припомни болезнени моменти. Той разказва за един случай, когато е бил 3-годишен. Спомня си, че се е чувствал самотен и отчаян, и се е опитал да намери успокоение във физическия контакт с майка си. В момента майка му нямала време за него и той се почувствал отхвърлен. Тогава муунистите го прегърнали (физически контакт) неколкократно, твърдейки, че те го обичат (разбира се, намеквайки, че майка му не го е обичала).

Страхотно, нали? Фактът, че в страната ни има дузина такива култове, опитващи се да пленят умовете на нашите деца, е достатъчно тревожен. Но по-лошото е, че те успяват, защото родителите са се провалили в задоволяването на емоционалните нужди на децата си чрез проявите на безусловна любов. Статистиките показват, че ние, родителите, търпим поражение в тази област.

И така, факт е, че повечето родители обичат децата си. Но основният проблем е, че ние не съзнаваме, че трябва да изразяваме своята любов към децата си преди всичко останало: преди да ги поучаваме, наставляваме, наказваме, преди да им даваме пример. Безусловната любов трябва да бъде основното ни взаимоотношение с детето, иначе всичко друго е непредсказуемо, особено отношението и поведението му.

Но ние не трябва да бъдем песимисти. Истински насърчителен е фактът, че знаем в какво е проблемът, знаем и как да се справим с него. Налице са и разумни отговори. Сигурен съм, че повечето родители, тъй като обичат детето си, могат да се научат да изразяват тази любов към него. Трудният въпрос е, как да го кажем на всички (или поне на повечето) родители. Това е нещо, което всички загрижени родители трябва да обсъдят. Отговорът ще изисква приноса и съдействието на мнозина.