Любяща дисциплина

До този момент говорихме как да изразяваме безусловната си любов към детето чрез подходящо прилагане на зрителния контакт, физическия контакт, съсредоточеното внимание и дисциплината (обучението). Вече се уверихте колко е важно да знаем дали емоционалният резервоар на детето ни е пълен, защото само тогава то ще се развива пълноценно. Само тогава ще е в състояние да изгради у себе си самообладание и самоконтрол. В осма глава открихме, че наставленията, водещи до добри постъпки, са за предпочитане пред наказанието за непослушание. Завършихме главата с факта, че всяко дете е непослушно понякога. Нека сега обмислим как да се справим с непослушанието.

За да разберем как да се справим с детското непослушание, първо трябва да вникнем в ирационалния начин на детското мислене. Тази съществена област трябва да бъде обмислена внимателно. Всички деца се нуждаят от любов и искат любов. Те знаят, че се нуждаят от нея и че я искат, но начинът, по който я търсят, е ирационален и детински.

Първо, нека се спрем на рационалния начин за спечелване на любов. Да речем, че мъж на име Джим обича жена на име Карла. Как би постъпил Джим, за да спечели любовта на Карла? Като действа незряло, демонстрира най-лошите си черти, хленчи, цупи се, спори и изисква? Разбира се, че не. Ако Джим е зрял, той би се показал в най-добра светлина. Той би се държал възможно най-добре, би бил спокоен, приятен, услужлив, любезен и сговорчив. Докато не е сигурен в любовта на Карла, той не ще си позволи незряло поведение: по-скоро би се опитал да спечели любовта ‚. Би се старал да я заслужи в нейните очи. Това е рационалният начин за постигане на любовта.

Но той не е начинът, по който постъпва детето. Колкото по-малко е, толкова по-незряло е то. Това има значение, нали? А колкото по-незряло е, толкова по-ирационално постъпва. Детето по природа знае колко отчаяно се нуждае от любов. Но по природа не се опитва да я заслужи или спечели. Тази логика надхвърля вроденото му разбиране. Впоследствие то може (или няма) да го научи, но не се ражда с тази способност.

Как тогава постъпва детето, и особено по-малкото? Обикновено то общува посредством поведението си. То постоянно задава въпроса: "Обичаш ли ме?" Начинът, по който отговаряме на този въпрос, определя много неща. Определя самочувствието на детето, манталитета, чувствата му, отношенията с връстниците му и т.н. Ако емоционалният му резервоар е пълен, ще го видите в поведението му. Ако е празен, отново се демонстрира чрез поведението му. Приемете го така. Поведението на детето в голяма степен се определя от това дали се чувства обичано.

Това е детската ирационалност. Вместо да печели нашата любов и внимание чрез добро поведение, то непрекъснато ги изпитва чрез поведението си. "Обичаш ли ме?" Ако на този важен въпрос отговорим с "да", чудесно! Тогава детският натиск да търси любов изчезва и детето може да бъде лесно контролирано. Ако то не се чувства обичано, още по-настоятелно продължава да задава този въпрос чрез поведението си. Ние можем да не харесваме това поведение, защото начините, по които детето може да постъпва, са ограничен брой и много от тях могат да бъдат неподходящи за случая. Стигаме до извода, че когато някой е достатъчно отчаян, поведението му може да стане неуместно. Нищо не прави детето по-отчаяно от липсата на любов.

Това е и основната причина за детското непослушание. Когато емоционалният му резервоар е празен, то вика с поведението си: "Обичаш ли ме?"

Справедливо и мъдро ли е тогава да изискваме добро поведение от детето си преди да сме се уверили, че да се чувства обичано? Преди да сме напълнили емоционалния му резервоар?

От какво се нуждае това дете?

Нека ви дам един пример. Миналото лято 16-годишната ми дъщеря Кери отиде на лагер. Тогава 9-годишният ми син беше най-големият в семейството и това му харесваше. Той постъпваше по-зряло и поемаше повече отговорност. Дейвид харесваше да бъде най-голям. Беше великолепен.

Проблемът беше в това, че Кери скоро се прибра у дома. Така в деня, в който тя се върна, поведението на Дейвид се влоши. Той внезапно започна да хленчи, да се цупи, беше ядосан, затворен и мълчалив.

Какво стана? Откъде дойде тази внезапна, рязка промяна у Дейвид? Какво трябваше да сторя като родител? Да го накажа за лошото му поведение? Да върна Кери обратно в лагера? Да кажа на Дейвид, че 5-годишният му брат се държи по-добре от него. Вие какво бихте направили?

Добре, нека ви обясня какво направих и защо. Разбира се, завръщането на Кери и фактът, че тя отново е най-голямото дете в семейството, беше труден за Дейвид. Трудно бе за едно 7-годишно момче (тогава той беше на 7) да го понесе. Поведението му издаваше познатия въпрос: "Обичаш ли ме? Обичаш ли ме сега, когато Кери си е в къщи и аз вече не съм най-голям? Каква е любовта ти към мен и каква е към Кери? Тя ли е по-важна? Може ли тя да ми отнеме любовта ти?" О, в такива моменти децата изпитват сърдечна болка.

Ако тогава го бях наказал, какво би помислил той в отговор на въпроса си: "Обичаш ли ме?" Възможно най-бързо взех Дейвид при себе си, прегърнах го силно и ние разговаряхме известно време. По момчешки начини аз му казах колко много го обичам. Осигурих му зрителен и физически контакт. След като емоционалният му резервоар се напълни, той отново стана предишното жизнерадостно момче. Нужни бяха 15-20 минути, за да отиде да играе. Дейвид беше щастлив и поведението му беше нормално. Това беше един от специфичните моменти, за които споменахме преди. Вярвам, че никога не ще забрави това време, което прекарахме чудесно заедно. Аз няма да го забравя.

Моля ви, не си мислете, че съм съвършен баща. Правил съм много грешки. Но има и ситуации, в които мисля, че съм се справял добре.

Всичко това ни води до мисълта, че когато детето е непослушно, ние трябва да се запитаме: "От какво се нуждае това дете?"

Тенденцията е, родителят да се запита: "Какво трябва да направя, за да коригирам поведението на детето си? За съжаление, този въпрос обикновено подсказва наказание. Тогава е трудно да отсъдим коя е истинската нужда на детето и случаят обикновено приключва като го напляскваме и го изпратим в стаята му. Ако постъпим така, детето не ще се почувства обичано.

Винаги трябва да започваме с въпроса: "От какво се нуждае това дете?" Тогава можем логично да продължим нататък. Само тогава ще бъдем истински загрижени за непослушанието му, като му дадем онова, от което се нуждае и го накараме да се чувства истински обичано.

Следващата стъпка е да се запитаме: "Детето нуждае ли се от зрителен контакт? Нуждае ли се от физически контакт? Нуждае ли се от съсредоточено внимание?" Накратко, пълен ли е емоционалният му резервоар? Ние, родителите, трябва да сме наясно, че ако непослушанието е породено от някоя от тези нужди, първо трябва да задоволим нея. Като родители не трябва да продължаваме да коригираме детското поведение, преди да сме посрещнали емоционалните му нужди.

Това ми напомня за един скорошен случай с 5-годишния ми син. Бях извън града за няколко дни и след като се прибрах вкъщи, 5-годишният ми син Дейл се държеше така, че да ядоса и мен, и всички останали. Той правеше всички възможни лудории, за да вбеси семейството, и особено 9-годишния си брат. Нали знаете, Дейл знае точно какво да направи или да каже, за да накара Дейвид да се нахвърли върху него. И, разбира се, Дейвид прави същото на Дейл. Всъщност, причината единият ни син да дразни другия беше един от първите признаци, за да разберем и двамата с жена ми, че емоционалният му резервоар трябва да бъде напълнен.

Както и да е, в същия този ден Дейл беше особено раздразнителен. Той нервираше брат си, цупеше се и имаше неоснователни искания. Разбира се, първата ми реакция беше да се нахвърля върху него. Може би щях да го изпратя в стаята му, в леглото или просто да го набия. Тогава спрях, за да помисля. "От какво се нуждае той?" Отговорът дойде внезапно. Бях извън града. Той не беше ме виждал три дни и аз не бях му отдал нужното внимание (съсредоточено внимание). Не беше чудно, че детето задаваше стария въпрос: "Обичаш ли ме?" Всъщност Дейл питаше: "Обичаше ли ме, след като те нямаше така дълго, а сега не ми обръщаш достатъчно внимание?" Внезапно поведението му придоби смисъл. Той отчаяно се нуждаеше от своя татко, а той не му отдаваше нужното. Ако не му предоставех онова, от което се нуждаеше, всичко друго щеше да влоши поведението му. (Дори ако го бях набил). Той щеше да бъде дълбоко наранен, отхвърлен и аз бих пропуснал възможността да му осигуря един от онези специфични моменти.

Не мога да ви кажа колко съм благодарен, че тогава не постъпих като глупак. Заведох Дейл в спалнята ни, прегърнах го силно и замълчах. Този по принцип буен приятел бе толкова тих и кротък срещу мен. Той просто седеше и поглъщаше тази неуловима нежност. След малко, когато емоционалният му резервоар се напълни, той се съвзе. Започна да приказва по своя уверен, непринуден, спонтанно щастлив начин. След кратък разговор за моето пътуване той скочи и побягна. Къде? Да намери брат си, разбира се. Когато отидох в дневната, те двамата спокойно си играеха.

Така можем да се уверим колко жизнено важно е да се питаме: "От какво се нуждае това дете?" Ако не го сторим, ние безспорно ще се отнесем по неподходящ начин към детското непослушание. Ще пропуснем шанса да изживеем онези особено важни, специфични моменти с детето си. И наказвайки го, ще го нараним по начин, който ще предизвика у него гняв и враждебност.

Скъпи родители, ако пропуснете това, четенето на тази книга ще бъде загубено време за вас. Непослушанието не трябва да бъде отминавано, но ако реагираме на него по неподходящ начин, т.е. прекалено сурово или прекалено меко, ще си имаме проблеми с децата. Да, ние трябва да възпрем непослушанието. Не трябва да толерираме лошото държане. Но първата стъпка не е наказанието. То е необходимо понякога, но поради на негативните му резултати трябва да бъде използвано само като крайна мярка. Далеч, далеч по-добре е да се справим с непослушанието позитивно, с истинска любов и внимание, вместо да наказваме детето, и то с телесно наказание. И така, първата стъпка във всяка ситуация е да се уверим, че емоционалните нужди на детето ни са снабдени. Преди грижовните родители да пристъпят към каквото и да било друго, емоционалният резервоар на детето трябва да бъде напълнен.

Има ли физически проблем?

Следващият въпрос, който трябва да си зададем по повод непослушанието, е: "Съществува ли физически проблем, който да го предизвиква?" Колкото по-малко е детето, толкова повече поведението му се влияе от физическите му нужди. Дали детето ни е гладно? Дали е уморено, изтощено? Дали не е болно? Дали не е хванало настинка или грип? Не изпитва ли някаква мъка и няма ли нещо друго, което да го безпокои?

Това не означава, че непослушанието трябва да се отмине, ако има физически причини за него. (По мое мнение непослушанието никога не трябва да се отминава.) Това означава, че ние, родителите, трябва да сме сигурни, че сме се погрижили да разберем каква е причината, предизвикала непослушание. Определено е по-добре да коригираме детското непослушание като отвърнем на нуждите му „ чрез зрителен контакт, физически контакт, съсредоточено внимание, вода, храна, сън, облекчение на болката или лечение на болестта, „ отколкото като го накажем. Наказанието може да бъде уместно, но първо трябва да сме сигурни, че всички физически и емоционални нужди на детето са удовлетворени.

Как можем да отсъдим кога наказанието е уместно и кога „ пагубно? Отличен въпрос. Той ни насочва към следващата стъпка от нашия логически начин за справяне с непослушанието.

Научете се да прощавате

В моя опит най-пагубният момент за наказване на детското непослушание е, когато детето истински съжалява за стореното. Ключовата дума тук е "истински". Ако детето истински се разкайва за погрешната постъпка, наказанието (особено телесното) ще бъде пагубно. Вредата обикновено се проявява по два начина.

Първо, ако детето вече съжалява за неуместната си постъпка, съвестта му е жива и нормална. Това е, което вие искате! То се е поучило от грешката си. Добрата, здрава съвест е най-добрата спирачка за следващото непослушание. Наказанието, особено телесното, ще измести усещането за вина и разкаяние и ще увеличи възможността детето да забрави неудобството от тези чувства и да повтори постъпката си.

Второ, при такива обстоятелства наказанието ще предизвика у детето чувство на гняв. Когато детето вече е почувствало истинско разкаяние за действията си, съвестта му се е отнесла строго с него. То се наказва само. То се нуждае и търси спокойствие и увереност, че макар и да е постъпило зле, е добро дете. В момента то отчаяно се нуждае от тази сигурност. Така че, ако направим грешка и го набием при положение, че искрено се е разкаяло за стореното и мъчително се нуждае от внимание, ще го нараним дълбоко. При такива обстоятелства детето е принудено да мисли, че е лошо като човек и че вие, родителите, вярвате, че това е истина. Резултатът е, чувство на гняв, болка, враждебност, и често горчивина, която го кара да се държи непредвидимо.

Какво трябва да направим ние, родителите, когато след неправилна постъпка детето истински съжалява и се разкайва за нея? По този въпрос Библията ни помага много. Какво прави небесният ни Баща, когато ние съгрешаваме и се разкайваме за постъпките си? Той ни прощава. Вгледайте се в тези думи на псалмиста: "Както баща жали чадата си, така Господ жали ония, които се боят от Него" (Псалм 103:13). След нежността, търпението и прощението, които небесният ни Баща ни дава, как бихме наказали нашите деца?

Предупреждавайки за тази грешка, апостол Павел пише: "Бащи, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне" (Ефесяни 6:4). От собствен опит знам, че няма по-сигурен начин да предизвикаме гнева, възмущението и горчивината на детето си от това, да го накажем, и особено физически, след като искрено се е разкаяло за постъпката си. В тези моменти ние трябва да се учим да прощаваме.

Друга причина, поради която при тези обстоятелства е особено важно да простим на детето, е че още като малко то трябва да се научи да се чувства опростено, иначе в бъдеще ще има проблеми да се справя с вината. Помислете колко много хора са обременени с вина днес (включително и християни), защото никога не са били научени да се чувстват опростени. На тези бедни личности може всъщност наистина да им е било простено от Бога и от другите, но те продължават да се чувстват виновни, макар да знаят, че им е простено. Ние можем да спестим на децата си тези проблеми с вината, ако ги научим да се чувстват опростени. А можем да го сторим, когато детето ни искрено съжалява за стореното.

Счупеният прозорец

Тук си спомням един случай, но ви моля отново, запомнете: това, че в определени случаи съм постъпвал правилно, не означава, че съм съвършен родител. То просто значи, че имам известно предимство като писател. Ще ви предложа един пример, с който да илюстрирам въпроса.

Неотдавна се прибрах в къщи след дълъг труден ден, в който много неща не бяха както трябва. Бях изчерпан и определено не се чувствах добре. Веднага след като слязох от колата, 9-годишният ми син изтича към мен. Дейвид обикновено дотичваше с широка усмивка и подскачаше, за мечешка прегръдка. Този път беше различен. Лицето му беше изопнато и посърнало. Поглеждайки ме така тъжно с красивите си сини очи, той каза: "Татко, трябва да ти кажа нещо."

Заради състоянието си в момента чувствах, че не мога да се справя с някакъв съществен проблем, затова казах: "Нека поговорим за това по-късно. Съгласен ли си, Дейвид?"

Дейвид ме погледна много настойчиво и отговори: "Не можем ли да поговорим сега, татко?"

Чак тогава се протегнах да отворя задната врата и забелязах, че един от прозорците е счупен. Сега осъзнах какво е имал предвид Дейвид.

Тъй като бях разгневен, реших, че ще се справя по-добре с този въпрос, след като си почина. Но Дейвид ме придружи до спалнята, повтаряйки: "Моля те, татко, нека поговорим сега!"

С тази изписана на лицето му молба, какво можех да направя? Казах: "Добре, Дейвид. За какво искаш да говорим?" (Като че ли не знаех.)

Дейвид ми разказа как той и приятелите му играли бейзбол близо до къщата и как топката се ударила в прозореца и го счупила. Той знаеше, че е сгрешил, и явно съжаляваше за това. Чрез поведението си ме питаше: "Обичаш ли ме след това, което направих?"

Тогава привлякох моя 9-годишен син, взех го в скута си, постояхме малко така, след което казах: "Добре, Дейвид. Това не е трудно да се направи. Отново ще поставим стъкло. Само играй по-далеч от къщата, нали?"

Това беше специфичен момент. Дейвид незабавно се изпълни с облекчение. Той заплака и просто постоя няколко мига в ръцете ми. А аз почувствах как любовта блика от детското сърце. Един от най-чудесните моменти в живота ми. Тогава Дейвид стана отново предишното жизнерадостно момче. Той скочи и изхвръкна от стаята.

От този вид опитност съм научил толкова много. Това беше една от онези възможности, които не се случват всеки ден. Детето невинаги се разкайва искрено за непослушанието си, така че ние постоянно трябва да търсим тези възможности, за да осъществим онова, за което току-що говорихме. В тези моменти можем да покажем на детето, че макар да не одобряваме постъпката му, го обичаме. Ние го обичаме безусловно.

Когато детето получава прошка за погрешната си постъпка, това не означава, че не трябва да осъзнае отговорността за последствията от нея. Нужна е и компенсация. В случая със счупения прозорец може би щеше да е добре Дейвид да заплати за стъклото по подходящ начин, например като свърши нещо. Но пак ще кажа, че трябва да сме сигурни, че тази компенсация съответства на възрастта на детето, на степента на развитието му и на способността му да справи.

Не трябва да бъдем манипулирани. Сигурен съм, че сте чували детето си да се извинява, без всъщност да съжалява за стореното. Когато знае, че ще бъде наказано, детето често казва: "Съжалявам." Разбира се, това не е истинско разкаяние и ние трябва да можем да правим разлика.

За щастие рядко се затрудняваме да кажем дали детето съжалява истински или не. Най-очевидно потвърждение на неискреното разкаяние е повторното непослушание. Ако след инцидента Дейвид бе продължил да играе бейзбол близо до къщата, аз щях да заключа, че съм бил подведен и щях да взема други мерки.

Ако детето често се опитва да подвежда родителите си по този начин, определено бих бил загрижен. Това би означавало, че детският усет за правилното и погрешното се развива двойствено. То може да свикне да използва неверни твърдения, за да спечели предимство, т.е. да се извинява просто за да избегне наказанието. Това поведение е добър пример до какво води слагането на каруцата пред коня. Когато, за да контролират детското поведение, родителите обикновено наказват детето, вместо да удовлетворят емоционалните му нужди, то ще използва всички възможни хватки, за да избегне наказанието. Една от тях е детското извинение, когато родителите са ядосани или объркани от поведението му.

Това е опасна ситуация. Тогава детето се научава да бъде нечестно, неискрено, пресметливо, подвеждащо, нечувствително. Има едно нещо, което коригира тази грешка и променя посоката на развитие. Това е безусловната любов.

В такива ситуации добрата преценка на родителите е наложителна. Родителите са в най-добра позиция да решат дали детето е честно и искрено. Ако то често ги подвежда и лъже, проблемът е по-сериозен и трябва да се потърси помощ.

Но всяко дете може да го направи случайно, както и всяко дете може понякога действително да съжалява и да чувства вина за поведението си. Мъдрите, внимателни родители ще усетят разликата и по подходящ начин ще се справят с всяка ситуация.

Накратко, простете на детето си, когато то истински съжалява и се разкайва за непослушанието си. Тези редки възможности са безценни и ще го накарат да отхвърли съмнението и да почувства, че го разбирате, че сте истински загрижени за него, че го обичате дълбоко, независимо от всичко друго. Това е безусловната любов.