Съдържание Цялата книга на една страница

Глава тридесет и трета – Квасният хляб

Левит 7:11-38
Принасяне на примирителната жертва

 

Когато кръвта беше попръскана на олтара и тлъстината изгорена в огъня, тогава гърдите и дясното рамо бяха отделяни от животното и едно от друго. Те са познати като приношение на подвижване и повдигане.

Дясното рамо е жертва на повдигане, повдигнато пред Господ като управляващ на небето. Тя беше издигана и сваляна, след което беше поставена символично настрана като принос за Бог, но дадена от Него на свещениците като нещо, което им се полага (ст. 32). Тази част трябваше да бъде сварена или опечена и изядена в същия ден. Мира с Бог трябва да бъде отпразнуван незабавно.

Гърдите бяха жертвата на подвижване, която беше движена настрани пред Бог, като управляващ земята. Тази жертва беше подвижвана към откъм олтара, като символ на представяне на жертвата пред Бог, и получаването и обратно като част полагаща се на свещениците (ст. 34). Останалата част принадлежеше на принасящия жертвата и трябваше с удоволствие да бъде ядена веднага и изядена за два дни, а остатъка трябваше да се изгори.

Примирителната жертва можеше да бъде принесена поради три причини.

Една от тях беше за благодарност (Левит 7:12), за определен отговор на молитва във време на нужда. Също така можеше да бъде за избавяне от опасност, както на земята, така и от бури в морето или за излекуване от болест.

Втората причина беше в случай на даване на обещание (Левит 7:16). Това е илюстрирано добре в историята на Анна, която се яви пред Бог в отговор на помощта Му за раждане на син, когото тя обеща да „даде на Бог през всичките дни на живота му” (1 Царе 1:1).

Третата беше доброволна примирителна жертва (Левит 7:16), която беше принесена от преливащата благодарност на сърцето за радостта от Неговите благословения. Жертващият изразяваше радостта си пред свещеника и признаваше, че той е средството, чрез което Божиите благословения идваха при него. Това му напомняше за Великия първосвещеник, който сега осигурява мира и радостта от помиряването.

Заедно с тези примирителни жертви, беше донесена хлебна жертва, която се състоеше от три вида хляб и масло, като хляба беше тип на Христос (и на вярващия в Христос), а маслото на Светия Дух.

Принасяше се хляб омесени с масло (Левит 7:12). То свидетелства за Духа, който участва в събитията в нашия живот, за да ни напътства и дава сила.

Също така се принасяха безквасни тънки питки намазани с масло (Левит 7:12). Тези питки сочеха към Духа като участващ в специалните призиви, които получаваме в живота или в отделянето на някого за определена служба.

Третия вид беше квасен хляб разбъркан с масло (Левит 7:13). Тук квасният хляб свидетелства за греха, който все още се намира в живота ми, но също така и Духа, с който живота е смесен, за да дава посока и сила.

Представяйки този хляб пред Бог се даваше признание за Духа, който участваше в живота на вярващия като го ръководи и му дава сила. Също така се отдаваше признание за определени призиви в живота ни, а също и за присъствието на грях в живота на човека. Тъй като това беше примирителна жертва, затова човека беше примирен с Бог.

„Съвършеното прощение не означава съвършена святост” – казва Андрю Бонар в книгата си Левит.

Това е причината, поради която хляба беше подвижван пред Бог (Левит 7:14). Жертващият представя приношението си пред Бог, за да може Той да очисти греха, който все още съществува. Псалм 139:23-24 свидетелства за това: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; Опитай ме, и познай мислите ми; И виж дали има в мене оскърбителен път; И води ме по вечния път.”

Не се съмнявам, че се изискваше известна мярка на вяра, за оценяване на всичко, което Бог даде на Израел.  Тази вяра щеше да предизвика желание за святост, за близка връзка, желание за уреждане на греховете вместо за живот на презрение с тях. В контраст с това гордостта ще ни заслепи за грешките ни. Тя няма да ни посочи нашите беззакония и няма да ни позволи да видим Божията благодат, която е около нас и пред нас. Затова тя не може да ни научи на нищо (Тит 2:11-12). Позволете ми да илюстрирам това с исторически факти от историята на Стария завет.

В 1 Царе 12:20 виждаме началото на история, която започна в 931 г. пр. Хр. Йеровоам стана цар над десетте северни племена на Израел и в продължение на следващите 200 години неговия живот е запомнен като: „един, който съгреши и направи Израел да съгреши” (3 Царе 14:16). От 19 царе, за които се споменава, че царуваха след него, за 17 се казва „те следваха пътя на Еровоам и неговия грях, с който той направи Израел да съгреши”. От тези 17, за Ахав се казва, че „той дори направи повече”.

По врем на последните 50 години от този период, Амос и Осия продължиха делото на Илия и Елисей. Точно преди отиването в плен на Израел, в 722 г. Амос представя недоволството на Бог относно техните приношения и жертви.

 

„Мразя, презирам празнуванията ви… Даже ако ми принесете всеизгарянията и жертвите си, няма да ги приема, нито ще погледна към примирителните ви жертви от угоени животни. Отмахни от Мене шума на песните си, защото не ща да слушам свиренето на псалтирите ти; Но нека тече правосъдието като вода, и правдата като поток, който не пресъхва” (Амос 5:21-24).

 

„Затова ще ви закарам в плен оттатък Дамаск, казва Господ, чието име е Бог на Силите” (Амос 5:27).

Около 100 години по-късно Еремия пророкува в Ерусалим и продължи делото на Исая и Михей. Неговата вест към Юда е поразително същата: „Повърхностно са лекували те раната на людете Ми, като са казвали: Мир, мир! а пък няма мир” (Езекиил 6:14). „Всеизгарянията ви не Ми са приятни, нито жертвите ви угодни” (6:20; 8:11).

Доказателствата идващи от жертвите в храма и на олтара не са се променили. Въпреки че пророците все още обявяваха Божиите предупреждения и покани, това не правеше никаква разлика. Как се случи всичко това?

Идолопоклонството е възможно само тогава, когато вътрешния трон в човека не е зает от Христос като Господ и Цар. Тогава квасните питки вече не са приети от Бог като изповед за поквара и нуждата от промяна.