Съдържание Цялата книга на една страница

Глава двадесет и девета – Неумишлен грях – продължение

Левит 5:1-4

 Три примера

Пътят, истината, живота

 

В Исая 53:6 Исая описва частично делото на олтара по следния начин:

„И Господ възложи на Него беззаконието на всички ни”

Отчасти Павел описва това, което олтара илюстрира в 2 Коринтяни 5:11:

„Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях”

След като кръвта беше правилно поставена на явно място и изляна, свещеника трябваше да извади всичката мазнина, двата бъбрека и черния дроб от тялото на жертвата и да ги принесе на олтара точно както в примирителната жертва.

Това беше направено като знак за примирение и показва, че принасящия жертвата е бил приет и „ще им се прости” (Левит 4:20).

Ако първосвещеника беше съгрешил спрямо святите неща на Бог или ако беше станал причина други да съгрешат, или ако Израел съгрешеше като народ, като послужеха на идол, или недоволстваха срещу Бог, тогава кожата и остатъка от телето беше изнесено извън стана, на свято място и изгорени с огън (Левит 4:12).

Първо на народа се показваше, че греха му е простен, след което те отиваха извън стана, за да видят какво Бог ще направи с жертвата, изпълнявайки присъдата. Само на простения човек е възможно да види ужаса на греха. „Никой друг, освен опростения човек не може да изговори думите на Павел: „Окаян аз човек, кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” (Римляни 7:24) – казва Андрю Бонар в книгата си „Левит”.

Мястото беше наречено чисто тъй като пепелта от останалите жертви, (които бяха доведени в Божието присъствие и бяха осъдени чрез поглъщащия ги огън на олтара, и след като задоволиха Бог), е била донесена на това място (Левит 6:10-11). По-късно тази пепел е била смесвана с вода при церемониите за очистване (Числа 19).

Свидетелството на пепелта е, че светия, справедлив и праведен Бог е бил задоволен чрез жертва, принесена в Неговото присъствие и сега греха е осъден извън стана на Израел, чрез огъня на Неговия гняв в присъствието на цялото събрание. „Като че ли олтара беше твърде близо до Божието присъствие, за да изрази това, което грешника заслужава, в мъчително страдание далеч от Бог, затова всичко това трябваше да стане извън стана” – казва Андрю Бонар.  „Затова и Исус, за да освети людете чрез Собствената Си кръв, пострада вън от градската порта” (Евреи 13:12).

Когато управител или обикновен човек съгрешеше, те трябваше да принесат коза или козел и свещеника трябваше да принесе тлъстината (Левит 4:26), да свари месото (Левит 6:28) и да яде от него близо до олтара, като доказателство, че на грешника е било простено.

То беше сварено в пръстен съд, който трябваше да бъде счупен и да не бъде използван повече. Порите на глината бяха попили замърсяването от греха. Земята също така е била замърсена от греха, затова ще бъде счупена и пресъздадена.

Ако месото беше сварено в бронзов съд, трябваше да го изтъркат, за да възстановят неговата годност да отразява образа на безгрешно съвършенство, което някога откриваше Божията слава (Левит 6:28).

От двете гургулици или двата гълъба (Левит 5:7) първия беше принесен като жертва за грях. Тази малка птица имаше малко месо, за да може свещеника да яде от него, за да демонстрира приемането на грешника, така че втората птица беше принесена като жертва на всеизгаряне, за да демонстрира пълното й приемане от Бог. Най-бедния можеше да донесе една ефа брашно, което сочеше към пост за един ден (Левит 5:11).

Един и същи огън поглъщаше петте различни жертви, огън, който никога не трябваше да угасва. Целият стан можеше да види този огън, като напомняне за вечния огън на присъдата за всички тези, които отказват да дойдат при него.

Израел също така знаеше, че на този олтар имаше жертва-заместник на която Бог гледаше със задоволство.

Там Неговата любов и правосъдие се срещнаха и бяха видимо представени за всеки човек да ги види.

На Божия народ бяха дадени три примера, които изискваха жертва за грях.

 

За клетва

 

Този пример е за предотвратяване скриване на истината (Левит 3:1). В съда съдията имаше право изтръгва информация от свидетел, като го заклеваше да отговори и да каже всичко, което знаеше (Матей 26:63). Ако той беше пропуснал да каже нещо или го беше украсил, или дал погрешна информация, той щеше да бъде виновен в греха на скриване на истината. Контрастът на това е да се говори истината. Както Исус каза: „Казвам ви истината” (Лука 4:25).

 

Оскверняване

 

Това е грехът на допиране до нещо нечисто (Левит 5:3), като трупа на мъртво животно, теле, пълзящо нещо или човешка нечистота като проказа, възпаление, цирей и повечето от съблазнителните удоволствия на съвременните медии, похот, пожелание, гордост и пр. Това са неща, които ни заслепяват относно истината за самите нас.

Всяка степен на оскверняване беше отвратителна за Бог. Грехът е престъпление срещу Божията святост, а не нашата съвест. Въпреки, „че е скрито от него …. Той е виновен”. Контрастът с оскверняването е различаване на нечистото или проникновение за истината. Както Исус направи: „знаейки това, което мислят в сърцата си” (Лука 9:47).

 

Необмислено заклеване

 

Това е грехът на даване на прибързано обещание (Левит 5:4). Съществува изобилие от скрити грехове в нашите обещания, решения и посвещения направени пред Бог в молитва, песен и на практика. Контрастът е да правим това, което казваме или пеем или с други думи да практикуваме истината. „Истина, истина ви казвам, не може Синът да върши от само Себе Си нищо, освен това, което вижда да върши Отец” (Йоан 5:19).

Когато Исус каза „Аз съм пътя”, Той говореше истината. Казвайки „Аз съм истината” Той демонстрира своята способност, да разпознава най-дълбоките мисли на човешкото сърце. Казвайки „Аз съм живота”, Той даде пример като практикуваше това, което говореше (Йоан 14:6).

Исус говореше истината, разпознаваше истината и практикуваше истината, всичко това до съвършенство. Той не се нуждаеше от жертва за грях, но ние се нуждаем.