4. ВЪПРОСИ ОТНОСНО СПАСЕНИЕТО (ВСП)

ВСП1: Как получаваме това благословение – чрез вяра или чрез дела?

ОВСП1: В Новия Завет намираме две твърдения, които на пръв поглед си противоречат:

а) Спасение чрез вяра: „И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона“ (Римляни 3:28).

б) Спасение чрез дела: „Виждате, че чрез дела се оправдава човек, а не само чрез вяра“ (Яков 2:24).

Според централната идея на Новия Завет в Господ Исус Христос има спасителна сила (Йоан 3:16; Марк 16:16; Деяния 13:39; 16:31). Тази спасителна вяра не се състои в считане на библейските факти за верни, а в личната връзка с Божия Син: „Който има Сина, има този живот“ (1 Йоан. 5:12). Който се обърне към Господ Исус Христос, преживява с това най-голямата промяна в своя живот. Това си проличава във всекиго по начина на живот и делата: „Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди“ (Йоан 14:15); „но и вие свидетелствате“ (Йоан 15:27); „търгувайте с това, докато дойда“ (Лука 19:14); „в усърдието бъдете нелениви, пламенни по дух, като служите на Господа“ (Римляни 12:11); „на никого не връщайте зло за зло“ (Римляни 12:17); „обичайте неприятелите си“ (Матей 5:44); „не забравяйте гостолюбието“ (Евреи 13:2); „не забравяйте да правите благодеяния и да споделяте с другите благата си“ (Евреи 13:16); „Паси овцете ми“ (Йоан 21:17). Службата в името на Исус с практикуването на дадените ни дарби е безусловно следствие на спасителната вяра. Тези действия в Новия Завет се наричат плодове или дела на вярата. Който не действа, е изгубен. „А този безполезен слуга хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей 25:30). В противоречие с делата на вярата, при делата на закона (Галатяни 2:16) или мъртвите дела (Евреи 6:1; 9:14) става въпрос за делата на тези, които не вярват. Тук също е в сила следното: когато двама правят едно и също нещо, то далеч не е еднакво. Контекстът на Яков 2:24 (вж. т. б) показва, че вярата на Авраам е водела след себе си конкретни дела: той е бил послушен на Бога, напускайки родината си (Бит. 12:1-6) и е бил готов да пожертва сина си Исаак (Яков 2:21). По същия начин делото на някогашната блудница Раав (Яков 2:25), а именно спасението на израелските съгледвачи в Ханаан е следствие на вярата в Бога (Исус Навин 2:11). Така става ясно, че делата са неотделими от вярата. Точно както човешкото тяло е мъртво без духа, така и вярата е мъртва без съпътстващите я дела (Яков 2:26). Горните стихове не са в противоречие. Тук имаме случай на допълващи се твърдения (вж. принципите на тълкуване А3 и А14 в приложението, част II).

 

ВСП2: Защо Бог е измислил метода да кръста за изкуплението? Не е ли бил възможен и друг метод?

ОВСП2: Разпъването на кръст не се споменава пряко в Стария Завет, но в пророчествата се срещат някои подробности, които се отнасят само до разпятието, като напр. Псалм 22:16: „прободоха ръцете Ми и краката Ми“. Апостол Павел отнася старозаветния стих: „защото обесеният е проклет от Бога“ (Второзаконие 21:23) към разпънатия Исус (Галатяни 3:13). Възприетият от персите начин на умъртвяване е смятан от римляните за „най-жестокият и ужасният“ (Цицерон), и „най-позорният“ (Тацит). Кръстът е бил включен в Божия план; Исус „издържа кръста, като презря срама“ (Евреи 12:2). „И стана послушен до смърт, даже смърт на кръст“ (Филипяни 2:8). Възможността за друг вид смърт – пребиване с камъни, обезглавяване, отравяне, удавяне – би трябвало да се изключи чрез аналогията между грехопадението и изкуплението: грехът дойде от дърво, дървото на познаване на добро и зло (Битие 2:17); той трябваше и да се изкупи на дърво – кръстът на Голгота е дървото на проклятието (Галатяни 3:13). Исус умира безславно, изключен от всякаква човешка общност; Той е проклет.

Мойсеевият закон осъжда грешника на проклятие. Това проклятие виси над всички хора след грехопадението. Исус взе на Себе Си Божието проклятие вместо нас. Словото на кръста е спасителното послание за всички хора, които чрез греховете си са под проклятието.

Папа Йоан Павел II веднъж нарече Освиенцим Голготата на 20-ти век. В този смисъл днес съществува едно теологично направление, което вижда Исус в солидарност с всички други страдащи, измъчвани и убивани хора, които са страдали като Него и са умрели от ужасна смърт. Кръстната смърт на Христос не бива никога и по никакъв начин да се сравнява със смъртта на други хора, нито Неговият кръст – с кръстовете, които са били издигани в Ерусалим или Рим. Кръстът на Христос, Божия Син, е от друго качество, различно от качеството на всички други кръстове. Исус изстрада не само несправедливостта на силните на деня, но единствен понесе Божия гняв към греха. Само Той беше жертвеният Агнец, който понесе като замести божията присъда „за мнозина“. „Словото на кръста“ (1 Коринтяни 1:18) оттогава е центърът на християнското послание. Затова Павел има да казва само едно: „защото бях решил да не зная между вас нищо друго освен Исус Христос, и то Христос разпънат“ (1 Коринтяни 2:2). А. Л. Кохил ни показва значението на кръста в една известна песен:

„Който погледне с вяра към Исус на кръста, ще получи спасение в същия миг; затова погледни към Него, изпратения от Отца, който заради тебе понесе страдания.“

 

ВСП3: Как е възможно Исус да е умрял преди 2000 години за грехове, които ние извършваме сега?

ОВСП3: Божият спасителен план за падналия човек е съществувал още преди създаването на света (Ефесяни 1:4), защото, давайки свобода на човека, Бог не само е имал предвид възможността за грехопадението, но дори го е предвидил. Бог би могъл да извърши спасението чрез Господ Исус Христос както веднага след грехопадението, така и в края на световната история; важното е, че това става веднъж (Евреи 9:28). В първия случай цената за греха е платена предварително, а във втория случай това става с обратно действие. В търговската практика са познати и двата случая: предварително плащане и отложено плащане. В Своята мъдрост Бог е определил „оптималния момент“. Предвид на това в Посланието към галатяните се казва (4:4): „А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си.“ Хората, които са живели преди идването на Исус и са спазвали тогавашните Божии указания, са спасени точно по същия начин чрез жертвата на Голгота, както и тези, които са родени след това и са приели евангелието (Евреи 9:15). В Римляни 5:8 е изразен времевият аспект на извършеното за нас спасение: „Но Бог доказва Своята любов към нас в това, че още когато бяхме грешници Христос умря за нас.“

По времето на Авраам или Йов законът все още не е съществувал. Тези хора са действали според своята съвест и са се доверявали на Бога. Той им е счел това за праведност (Римляни 4:3). По времето на Давид заповедите от Синай са съществували отдавна. Те са били мерилото за праведността пред Бога; греховете са били изкупвани чрез жертви на животни. Но тези жертви не са можели да покрият греха (Евреи 10:4), те просто са били указание за идващата жертва на Исус. По тази причина Той е наречен „Божият Агнец, който носи греха на света“ (Йоан 1:24). Едва чрез Неговата жертва е извършено окончателното покриване на вината. Ние живеем във времето на изпълнената жертва. Затова преобразите (жертвите на животни) са вече отменени и ние получаваме прошка въз основа на извършената истинска жертва.

 

ВСП4: Не би ли било по-ефективно, ако Исус беше страдал само за греховете на хората, които молят за прошка, вместо за греховете на целия свят?

ОВСП4: Според Божия закон над греха тегне смъртна присъда (Римляни 6:23). Нека си представим, че въз основа на евангелието за Исус Христос в цялата световна история се беше обърнал само един човек, тогава цената за греха на този единствен човек също би била смърт. Авторът се присъединява към мисълта на Херман Бецел, че любовта на Исус е била толкова голяма, че Той би провел тази спасителна акция дори и за един единствен покаял се човек. От друга страна извършеното спасително дело е от такава величина, че стига за всички хора. Затова Йоан Кръстител казва: „Ето Божият Агнец, който носи греха на света“ (Йоан 1:29). Прошка може да приеме всеки, който желае. Следващата случка би могла да ни изясни това по-нагледно:

Един заможен ирландски земеделец веднъж изнесъл на работещите в имотите си доста оригинална проповед. Той оповестил на всички важни места из обширните си земи следното съобщение:

„В идващия понеделник във времето от 10 до 12 часа ще се намирам в бюрото на резиденцията си. В това време съм готов да изплатя всички дългове на своите работници. Носете неплатените си сметки.“

Това необикновено предложение дни наред било предмет на разговори. Някои мислели, че това е лоша шега, други – че има някаква зла умисъл, защото такова нещо не им било предлагано никога досега. Обявеният ден дошъл. Събрало се множество хора. Точно в 10 часа господарят влязъл в бюрото си. Никой не се осмелявал да пристъпи. Хората обсъждали истинността на подписа и евентуалните мотиви на шефа. Най-накрая в 11,30 дошла една възрастна двойка. Мъжът с вързоп сметки в ръка попитал с треперещ глас дали тук се плащат сметките. Подиграли му се: „Досега нищо не е платено!“ Друг казал: „Още никой не е опитал, но ако той наистина го прави, тогава елате бързо и ни кажете.“ Въпреки подигравките двамата старци се осмелили. Те били посрещнати с радост. Всички суми били събрани и те получили от господаря си подписан чек за цялата сума. Когато, изпълнени с благодарност, те искали да излязат навън, господарят казал: „Моля ви, останете тук до 12 часа, докато затворя бюрото.“ Двамата старци посочили чакащата отвън тълпа, която искала да чуе от тях за случилото се, дали предложението е истинско. Получили твърд отказ: „Вие повярвахте на думите ми, и тези, които са отвън, трябва да направят същото, ако искат да им се изплатят задълженията. Предложението на господаря важало за всички негови хора и неговите пари били предостатъчни за изплащането на всички дългове. Без задължения обаче останала само възрастната двойка, която се доверила на думите му.“ (Това се отнася за теб, Ф, Кьониг, стр. 127 и сл., със съкращения)

По същия начин смъртта на Исус е достатъчна за изкуплението на всички хора: „И както чрез едно прегрешение (на Адам) дойде осъждането на всичките хора, така и чрез едно праведно дело (на Исус) дойде на всичките хора оправданието, което докарва живот“ (Римляни 5:18). Спасителното предложение се отнася до всеки и затова може да се проповядва на всеки човек. Но спасени са само тези, които се осмеляват да повярват на думите на Исус и лично Го приемат.

 

ВСП5: Въз основа на жертвената смърт на Исус Христос Бог предлага прошка за греховете на всички хора. Защо тогава Бог не опрости направо всички?

ОВСП5: Въз основа на жертвената смърт на Исус Бог предлага на всички хора спасението, затова апостол Павел така всеобхватно проповядва пред Ареопага: „Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички хора навсякъде да се покаят“ (Деяния 17:30). Всички могат да се спасят и да не погинат поради грехопадението. Щом като е можело да бъде простено на Павел, който се е стремял да унищожи Божията църква, колко повече на всеки друг! от двамата разбойници, които са били разпънати заедно с Господ Исус, се е спасил този, който е отишъл при Него с вината си. Другият е отхвърлил Исус и Му се е подиграл, и с това е останал в греховете си. Виждаме, че Бог не дава общо опрощение, а действа според свободното решение на всеки отделен човек.

„Днес викам небето и земята за свидетели против вас, че положих пред вас живота и смъртта, благословението и проклятието; затова изберете живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30:19).

„И да кажеш на този народ: Така казва Господ: Ето, полагам пред вас пътя на живота и пътя на смъртта“ (Еремия 21:8).

Този, който действително търси прошката, на него тя ще се даде въпреки големите му прегрешения: „Ако са греховете ви като мораво,..“ (Исая 1:18). Това може да се обясни и така: човек не погива поради греха си, а поради волята си, т.е. поради нежеланието си да се покае. В небесата при Бога има само доброволци, никой не бива настанен там насила.

 

ВСП6: Според мен има възможност за спасение и след смъртта. Божията благодат би трябвало да е по-голяма от това, което казвате.

ОВСП6: Този въпрос се поставя много често, когато наистина се тревожим за спасението на хора, които са ни били близки. На практика изникват доста въпроси: какво става с хората:

– които са чули за Исус по разводнен или изопачен начин?

– с тези, които в своите църкви са получили като християнско послание едностранни, често политически ориентирани представи, и в които същинското християнско послание е доста неясно?

– с тези, които имат документ, че са християни, но не са живели така, както казва Библията?

– тези, при които евангелизационните ни усилия са останали напразни, защото не сме намерили правилния подход към сърцата им или защото те не са приели евангелието?

– с тези, които са били възпитани в съзнателен атеизъм или в секти с погрешни учения?

– с многото млади хора, на които днес точно в часа по религия в училище им се преподава за привидната недостоверност на Библията, и които по тази причина никога повече в живота си няма да се занимаят с въпросите на вярата?

– и накрая с хората, които поради прегрешенията си никога не са имали възможността да попаднат в сферата на влияние на евангелието?

Тези въпроси предизвикват много размишления и водят до различни групи отговори, които се основават или на спасение след смъртта, или изобщо изключват възможността за вечна гибел. Тук ще споменем само някои от противоречащите си идеи:

1. Всеопростителите твърдят, че след едно време на осъждане всички, без изключение, ще бъдат спасени. Както Сталин и Хитлер, така и спиритистите и нихилистите (по-подробно в Г3: 69-71).

2. Според католическото схващане вярващите, които се нуждаят от очистване, ще отидат в чистилището, преди да бъдат допуснати до небето. Това учение е основано от Августин и папа Григорий Велики. Допускането, че страданията на бедните души в чистилището могат да се съкратят чрез ходатайствените молитви на живите, става причина през Средновековието да се въведе празникът задушница и опрощаване на греховете.

3. При мормоните съществува възможността техни членове да се кръщават на мястото на вече починали, за да могат по този начин да се спасят невярващи дори и от предишни поколения.

4. Според учението на Свидетелите на Йехова за хората няма нито рай, нито ад. За техните последователи ще има нова земя, вместо вечно общение с Бога и Неговия Син Исус Христос в небесата. Другите остават в гроба или могат да излязат на свобода чрез т. нар. „изкупителна жертва“.

5. Новоапостолската църква е въвела „служба за мъртвите“, при която самозваните апостоли могат да въздействат и в света на мъртвите. Тяхното спасение се осъществява от починалите вече апостоли, които продължават „спасителната си работа“ в задгробния свят.

6. Други групировки застъпват учението, според което починалите вярващи в Христос отиват на небето, а невярващите биват окончателно унищожени, така че повече не съществуват.

7. Едно друго схващане се основава на стиха в 1 Петрово 3:18-20, от който някои тълкуватели извеждат заключението, че ще има проповядване в царството на мъртвите с цел спасение. (по-подробно вж. Г3: 63-90)

Всички тези схващания се опитват – сигурно с добри намерения – да дадат надежда на споменатите по-горе групи хора. Всички тези спекулации изобщо не могат да ни помогнат, затова ние ще попитаме Този, който единствен може да ни помогне – Бог в Своето слово. Нека се опитаме с помощта на библейските текстове да проверим дали съществува възможност за спасение след смъртта. Тъй като тук става дума за извънредно важен въпрос, можем да изходим от това, че Бог няма да ни остави в неизвестност за Него (ср. тезис Б51 в приложението, част I). Също така Библията ще ни помогне да разпознаем лъжеучителите, за да не бъдем заблудени от техните учения.

1. След смъртта идва съд. В светлината на Библията се разкриват всички представи, според които предоставянето на възможност за спасение на човека след смъртта се разглежда като заблуждение и човешка фантазия, защото „… е определено на човеците веднъж да умрат, а след това – съд“ (Евреи 9:27). Това се отнася както за хора, които в някаква форма са дошли в съприкосновение с Божието послание, така и за такива, които никога не са го чули: „понеже ние всички ще застанем пред Божието съдилище“ (Римляни 14:10). Този съд Бог е предоставил на Своя Син. Няма да се съди това, което е станало отвъд границата на смъртта, а делата тук и днес: „защото всички трябва да застанем открити пред Христовото съдилище, за да получи всеки според каквото е правил в тялото, било добро или зло“ (2 Коринтяни 5:10). От този съд никой не е изключен: вярващи, равнодушни, свободомислещи, заблудени, езичници… накратко – целият свят (Деяния 17:31).

2. Критериите за съда. Критериите за Божия съд не подлежат на никакъв произвол: никой не се предпочита и никой не се ощетява (1 Петрово 1:17; Римляни 2:11). Бог ни е известил Своите критерии. Ние ще бъдем съдени според библейската мярка: „… словото, което говорих, то ще го съди в последния ден“ (Йоан 12:48). Нека обобщим най-важните критерии според Светото писание:

а) Според Божията справедливост. Трябва да бъдем напълно сигурни: „Наистина Бог няма да извърши беззаконие, нито Всемогъщият ще изкриви съда.“ (Йов 34:12), защото той е справедлив съдия (2 Тимотей 4:8). Тук няма да има никакви извъртания и изопачения, защото истината и справедливостта ще се изявят в пълна светлина: „Господи, Боже Всемогъщи, истинни и праведни са Твоите присъди“ (Откровение 16:7).

б) Според мярката на това, което ни е поверено. Нито един човек не е еднакъв с друг, и на всекиго е поверено нещо различно. Неевангелизираните езичници имат минимални познания за Бога, изхождащи от мирозданието (Римляни 1:20). и от тяхната съвест (Римляни 2:15). Един богат човек има повече възможности да подкрепи разпространението на евангелието, отколкото един беден. Надареният с интелектуални способности има особена отговорност. Има разлика между този, който живее при диктатура с многобройни ограничения, и този, който може да действа в свободна страна. Господ казва в Лука 12:48: „И от всеки, на когото много е дадено, много и ще се изисква; и на когото много са поверили, от него повече ще изискват.“

в) Според нашите дела. Бог познава делата на всеки един от нас и ще въздаде на всекиго според делата му (Римляни 2:6). Дела да както извършените ни действия (Матей 25:34-40), така и неизвършените (Матей 25:41-46). Действията на всички хора са записани в Божиите книги и въз основа на тях те ще бъдат съдени (Откровение 20:12-13).

г) Според нашите плодове. Това, което правим в името на Исус (Лука 19:13) – нашето поведение, нашите действия – обозначено от Библията като нетленен плод (Йоан 15:16). Той е основният критерий за преценката в съда (Лука 19:16-27). Когато всички мъртви дела изгорят, трайното ще бъде възнаградено (1 Коринтяни 3:14).

д) Според нашата любов. Любовта е един особен плод, защото е най-големият от всички (1 Коринтяни 13:13). Тя е изпълнението на закона (Римляни 13:10). Тук се има предвид това, което правим в любовта си към Бога (Матей 22:37) и любовта към Исус Христос (Йоан 21:15). Самопожертвувателната любов се отличава от любовта по сметка: „Защото, ако обичате само онези, които обичат вас, каква награда ви се пада?“ (Матей 5:46). Фарисеят Симон беше поканил Исус в своята къща, без дори да му даде вода да си измие краката, грешницата обаче помаза краката Му със скъпоценно миро (Лука 7:44). Тя получи прошка за много повече грехове и затова отдаде на Господа много повече любов (Лука 7:47). Любовта е плод на Духа (Галатяни 5:22), тя има вечно значение.

е) Според нашите думи. Според казаното от Исус нашите думи имат решаващо значение за вечността. Този аспект на съда може би осъзнаваме в най-малка степен.

„И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат хората, ще отговарят в съдния ден, защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“ (Матей 12:36-37).

ж) Според нашата отговорност. Ние сме призвани към отговорност според сътворената структура на личността ни. Бог ни е дал голяма свобода да носим тази отговорност. Също и в случаи на заблуда ние сме отговорни за своите действия. Въпреки че неподчинението на Адам е станало не по негова воля, а чрез заблуда, той е трябвало да понесе последиците. Тъй като заблудите във вярата водят към погибел, библейските предупреждения в това отношение са много настойчиви (напр. Матей 24:11-13; Ефесяни 4:14; 5:6; 2 Тимотей 2:16-18). По тази причина лъжеучителите в сектите не бива да бъдат подценявани относно последиците от техните действия.

з) Според отношението ни към Исус Христос. Нашето лично отношение към Божия Син е решаващият момент: „Който вярва в Сина, има вечен живот, а който не слуша Сина, няма да види живот, а Божият гняв остава върху него“ (Йоан 3:36). Грехът е навлякъл проклятие на всички хора (Римляни 5:18). Единственият изход е нашата връзка с Христос: „И така, сега няма никакво осъждане на тези, които са в Христос Исус“ (Римляни 8:1).

3. Присъдата в съда. Всеки отделен човек ще бъде съден индивидуално, според гореспоменатите критерии. Няма да бъде пропуснат нито един аспект в живота на човека. Какво ще гласи крайната присъда? Ще има разделение на хората на две, формулирано от Исус по следния начин: „Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот и малцина са онези, които ги намират“ (Матей 7:13-14).

Няма никакъв „среден път“ за нерешителните и няма никакво неутрално място между небето и ада. Накрая – както вече виждаме и в този живот – ще различаваме само спасени и погинали. На едната група Господ ще каже: „Елате вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света“ (Матей 25:34), а другите ще чуят: „Не ви зная откъде сте… махнете се от Мен всички вие, които вършите неправда“ (Лука 13:25-27). В последната група влизат не само невярващите и езичниците, но и хора, които са знаели за посланието на Исус, но не са му служили в послушание. Те ще казват учудено: „Ядохме и пихме пред Теб и в нашите улици си поучавал“ (Лука 13:26).

4. Нашите позиции. Според Библията след смъртта няма никакви възможности за спасение. Решението трябва да се вземе в този живот, затова Господ Исус казва: „Борете се да влезете през тясната врата“ (Лука 13:24). В съда ще бъдат отворени книгите, съдържащи всички подробности на нашите дела (Откровение 20:12). Блажени са тези, чиито имена са записани в книгата на живота. Нехристиянските религии нямат никаква спасителна сила. Как ще бъдат спасени хората, които никога не са чували спасителното послание, но са се стремели към Бога (Деяния 17:27) и към вечния живот (Римляни 2:7), това не знаем. Но за нас, които сме чули евангелието, няма никакво извинение, никакво измъкване (Евреи 2:3), ако не приемем спасението. Ние сме имали възможността да се спасим. Как се приема това спасение, е обяснено подробно в приложението (част I, т. 10).

 

 

ВСП7: Какво става с децата, които са умрели твърде рано, за да могат да вземат някакво решение? Какво става с пометнатите и душевно болните? Те изгубени ли са?

ОВСП7: В основата на този проблем лежи въпросът от кой момент нататък зародишът става човек. Ако вярваме на светските мнения, добиваме впечатлението, че това зависи от произволните индивидуални схващания или държавни законодателства. Търсейки надеждни критерии за началото на човешкия живот, нека видим какво казва Библията по този въпрос. Ние ставаме индивидуални личности след сливането на мъжкото семе с женската яйцеклетка. При развитието на всеки ембрион имаме работа с директното въздействие на Твореца: „Защото Ти си образувал чреслата ми, обвил си ме в утробата на майка ми. Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това“ (Псалм 139:13-14). При посвещаването на Еремия Бог казва, че Той го е видял като личност далеч преди неговото раждане и му е поверил избраната от Него задача: „Преди да ти дам образ в корема, познах те, и преди да излезеш от утробата, осветих те. Поставих те за пророк на народите“ (Еремия 1:5).

Ние твърдим: Човекът е индивид още от самото начало и според многобройните библейски текстове (напр. Лука 16:19-31; Евреи 9:27) той е вечно творение, чието съществуване никога не престава.

Но къде отива човекът, след като е прекрачил прага на смъртта? Отговорът е еднозначен при тези хора, които са чули евангелието и са били в състояние да вземат решение. Божията воля е също недвусмислена: „Господ… заради вас търпи дълго време, понеже на иска да погинат някои, а всички да дойдат на покаяние“ (2 Петрово 3:9). Спасението и погибелта зависят само от нашата воля. Ние имаме свободата да тръгнем към небето или към ада. Двата пътя са предоставени на нашия избор (Второзаконие. 30:19; Еремия 21:8).

Споменатите в горния въпрос групи хора нямат възможността да вземат това жизненоважно решение. Според едно средновековно лъжеучение се е смятало, че душите на некръстените деца след смъртта отиват в погибел. Тук става дума за небиблейското учение, че кръщението спасява малките бебета. Според централните библейски учения спасителна сила има не кръщението, а вярата в Господ Исус Христос (Деяния 16:31). За отговор на горния въпрос кръщението няма да ни помогне, защото при пометнатите деца това е невъзможно. Отговора намираме в Божиите норми: „Наистина Бог няма да извърши беззаконие, нито Всемогъщият ще изкриви съда“ (Йов 34:12), защото Неговите присъди са напълно справедливи (Откровение 16:7) и ще бъдат извършени, без да се взема предвид светското положение на дадената личност (1 Петрово 1:17; Римляни 2:11). Трябва да бъдем сигурни, че гореспоменатите хора няма да погинат. Те самите не носят никаква вина за съдбата си. Когато при Господ Исус са били доведени малки деца (дори и бебета), неговите ученици са видели в това ненужно натоварване на своя Учител, който и без това е имал тежък ден. Но тъкмо при тези обстоятелства Исус посочва по забележителен начин децата като наследници на небесното царство: „Оставете децата да дойдат при Мен; не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство“ (Марк 10:14).

 

ВСП8: Длъжен ли е бил Юда да предаде Исус, за да се осъществи спасението?

ОВСП8: Трябва да припомним, че спасението се осъществява не чрез Юда, а чрез Господ Исус. Неговата смърт е била необходима, за да бъде изработено спасението за хората. Един абсолютно безгрешен човек е трябвало да понесе върху Себе Си присъдата над греха на мястото на грешниците. Според Божия план „Той беше предаден за прегрешенията ни и беше възкресен за оправданието ни“ (Римляни 4:25). При разпятието са участвали чрез намерения и дела много хора – както римляни, така и юдеи: Синедрионът (Марк 14:64), събраното множество (Йоан 19:7; Деяния 13:28); Пилат (Марк 15:15) и римските войници (Марк 15:24). Юда също е бил пряк участник чрез предателството си. Това не е било принуждение от Бога за него, а неговото свободно решение. Това, че Господ Исус е предвидил действията на Юда (Йоан 13:21-30) и че това е описано подробно в Стария Завет чрез пророците (Захария 11:12-13), се основава на Божието всезнание, а не на Неговата принуда. Мотивите на Юда не могат да се разпознаят еднозначно в библейските текстове. Хайнрих Кемнер формулира дори възможността Юда да е искал нарочно да доведе Господ Исус до такава стресова ситуация, за да може Той най-после да демонстрира силата Си на Израел. Юда изобщо не е могъл да си представи, че Исус без всякаква съпротива ще допусне да бъде умъртвен. Въпреки че много хора са участвали директно в убийството на Исус, те не са същинските виновници, защото Исус е умрял заради греховете на цялото човечество. Всеки един от нас е участник в смъртта на Исус, защото „Той беше наранен поради нашите престъпления, бит беше поради нашите беззакония; на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме“ (Исая 53:5).

Отричането на Петър от Исус пред една незначителна слугиня може да се сравни с предателството на Юда. Съществената разлика между тези двама души се състои не в техния грях, а в покаянието. Тъй като Петър се е покаял за своето отричане (2 Коринтяни 7:10: „Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, за което не съжаляваш; а скръбта по света докарва смърт“), на него му е било простено. Юда също би получил прошка, ако я беше потърсил на правилното място – при Исус. Юда не се е върнал при своя Господар, затова остава „горко“-то за неговите дела: „Защото Човешкият Син наистина отива, според както е било определено; но горко на този човек, чрез когото се предава!“ (Лука 22:22)

 

ВСП9: Мога ли да родя дете, след като знам, че вероятността то да погине е 50%? (Въпрос на наскоро повярвала млада жена)

ОВСП9: Много съпружески двойки не искат да имат деца с оглед на нарастващото замърсяване на околната среда или на заплахата от война при днешния потенциал на въоръженията. Сега в ГФР имаме отрицателен прираст на населението, което към края на века ще намалее с около два милиона – от 61 на 59 милиона. Мартин Лутер ни разкрива един друг възглед, отговаряйки на известния въпрос какво би направил, ако знаеше, че утре светът ще загине: „Бих насадил едно ябълково дръвче.“

Горният въпрос изразява голямото съзнание за отговорността, която не само че се съобразява с вечността, но й дава приоритет. За да му дадем отговор, трябва най-напред да изясним два други въпроса: какво казва Библията относно броя на децата и тяхното спасение. Според реда на Сътворението ние сме създадени мъж и жена. първата получена от Бога заповед към човека гласи: „Плодете се и се размножавайте“ (Битие 1:28); тя никога не е била отменяна. Способността да се раждат деца е също дар от Бога, както и самите деца: „Ето, наследство от Господа са децата и награда от Него е плодът на утробата“ (Псалм 127:3). На многото деца се гледан като на особено благословение: „Блажен човекът, който е напълнил тула си с тях (децата)“ (Псалм 127:4). „Жена ти ще бъде като плодовита лоза сред дома ти, децата ти – като маслинени издънки около трапезата ти. Ето, така ще се благослови човекът, който се бои от Господа“ (Псалм 128:3-4). Бог не само ни подарява деца, но Неговата воля е те да дойдат при Него:

„Затова да вложите тези мои думи в сърцето си и в душата си и да ги вържете като знак на ръката си, и да бъдат като превръзки над очите ви. Да учите на тях синовете си, като говорите за тях — когато седиш в къщата си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш“ (Второзаконие 11:18-19).

Ако следваме тези Божии наставления, резултатът няма да закъснее: „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път, и то няма да се отклони от него дори когато остарее“ (Притчи 22:6). При такова възпитание децата приемат вярата и се спасяват. Има и едно богато Божие благословение: „Аз любя онези, които Ме любят, и онези, които Ме търсят ревностно, ще Ме намерят“ (Притчи 8:17). Бог има особена любов към младежите, които се обръщат към Него: „Помня за теб милеенето ти, когато беше млада, любовта ти, когато беше невяста, как Ме следваше в пустинята, в непосята земя“ (Еремия 2:2).

Като вярващи ние трябва да раждаме децата си с увереността, че възможността те да погинат в никакъв случай не е 50%; те имат Божието благословение, ако ги възпитаваме библейски. Опитът на много вярващи семейни двойки показва, че децата им намират пътя на вярата, ако от малки ги наставляваме в Библията.

 

ВСП10: В Библията пише, че Бог предопределя съдбите на хората. Можем ли тогава да говорим за свободна воля, след като решенията за спасение или погибел са взети отдавна?

ОВСП10: Учението за предопределението е представено предимно от Калвин и Августин. Това е едно учение, което изхожда от божественото предопределение, че хората са предвидени за вяра или неверие, спасение или погибел. Заради тази двойна възможност говорим за „двойно предопределение“. Нека видим какво казва Библията по този въпрос.

В отговорите на горните въпроси беше изтъкната преди всичко свободата на човека относно неговото решение. Тук би могло да се създаде впечатлението, че единствено човекът е активната страна, а Бог е пасивната. Това обаче не е в духа на Библията. В Римляни 9:16-18 четем: „И тъй, не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, а от бога, който оказва милост. … И така, към когото иска, Той показва милост, и когото иска закоравява.“ Тук ударението пада недвусмислено на божието действие. Човекът се намира също така в активната и свободно формираща ръка на Твореца, подобно на глината в творящата ръка на грънчаря: „Но, о, човече, ти кой си, че да отговаряш против Бога? Направеното нещо ще каже ли на онзи, който го е направил: Защо си ме направил така? Или грънчарят няма власт над глината, с част от същата буза са направи съд за почит, а с другата част – съд за непочтена употреба?“ (Римляни 9:20-21) Тача че ние нямаме никакви заслуги към спасението. Свободното решение на човека е неотделимо от Божия свободен избор. Идеята за предопределението може да се докаже със следните библейски стихове:

Матей 22:14: „Защото мнозина са призвани, а малцина – избрани.“

Йоан 64-65: „Но има някои от вас които не вярват. Защото Исус отначало знаеше кои са невярващите и кой е онзи, който щеше да Го предаде. И каза: Затова ви казах, че никой не може да дойде при Мен, ако не му е дадено от Отца.“

Ефесяни 1:4-5: „Както (Бог Отец) ни е избрал в Него (Исус) преди създанието на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос по благоволението на Своята воля.“

Римляни 8:29-30: „Защото, които предузна, тях и определи да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя; а които предопредели, тях и призова, а които призова, тях и оправда, а които оправда, тях и прослави.“

Деяния 13:48: „И езичниците, като слушаха това, се радваха и славеха Божието учение; и повярваха всички, които бяха отредени за вечния живот.“

Относно библейското разбиране за предопределението основополагащо значение имат следните аспекти:

1. Моментът. Предопределението става при всички положения далеч преди нашето съществуване: преди създаването на света (Ефесяни 1:4), преди зачеването (Еремия 1:5) и от самото начало (2 Солунци 2:13).

2. Служението. Предопределението се съдържа в служението за Бога. Например Бог определя Соломон, за да построи храма (1 Летописи 28:10), рода на Леви – за свещеническа служба (Второзаконие 18:5), Исус определя ученици за апостоли (Лука 6:13; Деяния 1:2), Павел става „избран съд“ за мисионер сред езичниците (Деяния 9:15), всички вярващи са предопределени да принасят плод (Йоан 15:16).

3. Без оглед на заслугите на личността. Предопределението не става според човешките заслуги и мерила. Бог гледа много повече на нищожното: Израел е най-малкият народ (Второзаконие 7:7), Мойсей не е никакъв оратор (Изход 4:10), Еремия е твърде млад (Еремия 1:6), към Христовата църква принадлежат най-вече незначителните в този свят (1 Коринтяни 1:27-28).

4. За спасение, а не за погибел. Какво е Божието намерение за човека – спасение или погибел? Бог недвусмислено открива Своето намерение спрямо нас: „Както овчарят търси стадото си за деня, когато се намира между разпръснатите си овце, така и Аз ще потърся овцете Си и ще ги избавя от всичките места, където бяха разпръснати в облачния и мрачен ден“ (Езекиил 34:12). Исус обобщава причината за Своето идване на този свят с думите: „Защото Човешкият Син дойде да спаси погиналото“ (Матей 18:11). Чрез Исус бог сам търси хората, предопределени за вечния живот. Божията воля за спасение е насочена към цялото човечество: „Който (Бог) иска да се спасят всичките хора и да достигнат до познание на истината“ (1 Тимотей 2:4). Тази Негова воля е разкрита и в 1 Солунци 5:9: „Защото Бог ни е определил не на гняв, а да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос.“ Между спасение и предопределение в Писанието откриваме здрава и неделима връзка, докато между проклятието и предопределението не намираме такава. Следователно Бог не предопределя никого за погибел. Бог закоравява сърцето на фараона едва въз основа на упоритото му езическо поведение и в никакъв случай това не е предопределено от раждането му. Библията непрекъснато свидетелства, че може да стане „твърде късно“, но тя никъде не учи, че има предопределение за ада. С убийството на Йоан Кръстител Ирод преминава тази граница, така че Исус не му отговаря (Лука 23:9).

Ние смятаме, че е вярно и едното, и другото (твърдения, които се допълват!): Бог определя човека за спасение. Когато блудният син решава: „Ще стана да отида при баща си“ (Лука 15:18), баща му излиза да го посрещне и приеме (Лука 15:20). Когато приемем спасението като наше свободно решение, чрез нас се осъществява Божето благословение: „Наистина те възлюбих с вечна любов“ (Еремия 31:3), и те избрах преди създаването на света (Ефесяни 1:4). Преди ние да се решим за Бога, Той отдавна се е решил за нас. Бог очаква и уважава свободното ни решение; но без Неговата милост не е възможно никакво приемане (Римляни 9:16). При колко хора Божието предопределение (Филипяни 2:13) и свободната човешка воля сочат в една посока (Филипяни 2:12), знае само Господ.

 

ВСП11: Можете ли научно да докажете, че има ад?

ОВСП11: Науката има своите граници, които са твърде ясни, но за съжаление доста често се прекрачват. Възможностите за познание и обяснение достигат дотам, докъдето можем да измерваме процесите в материалния свят. Там, където те нито могат да се измерват, нито да се изразяват в числа, науката е безпомощна. По тази причина естествените науки не бива да прекрачват тези граници, защото в противен случай престават да бъдат науки и се превръщат в спекулации. Така че науките не дават информация за произхода или края на този свят. Също така, по въпросите за отвъдния свят не можем да очакваме отговори от науката.

Щом като тя не може да ни каже нищо за съществуването на ада, има едно своеобразно място, откъдето можем да почерпим сведения за това: Голготският кръст ни сочи реалността на небето и ада. Кръстът е най-добрият тълкувател на Писанието. Ако хората достигаха до небето като на поточна линия, то той би бил излишен. Ако имаше друга религия или някакъв друг път за достигане на спасението, Бог не би умъртвил по този начин любимия Си Син: наистина има ад. Господ Исус направи всичко, за да можем да избегнем ада. Без делото на Голгота всички ние бихме отишли в погибелта (Римляни 5:18). Бихме могли да обобщим кръста с едно изречение: „Там Божият Син ни спаси от ада.“ Нямо нищо по-велико от Голгота, което да е направено за човека. Господ Исус е проповядвал настойчиво за любовта и милостта, благостта и справедливостта, приканващи към небето, но за ада Той е говорел с особена сериозност. Наричал го е бездънната бездна, място, „където червеят им не умира и огънят им не угасва“ (Марк 9:44) и „вечно наказание“ (Матей 25:46). Знаейки тази реалност, Той ни предупреждава с нарастваща настойчивост, за да не попаднем там:

„Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли, защото по-добре е за теб да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла“ (Матей 5:29-30).

„… по-добре е за теб да влезеш в живота куц или недъгав, отколкото с две ръце или с два крака да бъдеш хвърлен във вечния огън“ (Матей 18:8).