Съдържание Цялата книга на една страница

15 – ГОСПОДНИЯТ ДЕН

Една от най-големите тълкувателни грешки, правена от библейските учени, е презумпцията, че Библията не може да използва един и същ израз, като “Пришествие,” с различни значения. Голяма част от тази книга е написана за да опровергае тази основна грешка. Както видяхме, в многобройни случаи в Писанието Бог “идва в облаците,” и при описването на няколко различни исторически събития се използват думите за разпадане на вселената. Но щом веднъж разберем това, изглежда се натъкваме на друг проблем: Какво става с Второто Пришествие на Христос? Тъй като толкова много пророчества се оказват в сведения за разрушаването на Ерусалим през 70 от Хр., как можем да сме сигурни, че някое пророчество се отнася за бъдещо, буквално завръщане на Исус Христос?

Има няколко начина да се подходи към този въпрос. Един ползотворен метод е да изследваме честия библейски израз за “Деня на Съда”: Господния ден. Сега, не ме разбирайте погрешно – не казвам, че “Господният ден” се отнася само за края на света и за Последния Съд. Съвсем не е така. Но все пак, едно правилно разбиране на това библейско понятие ще ни даде тълкувателен ключ, метод за постигане на точно, основано на Библията разбиране за Второто Пришествие.

Първата библейска употреба на термина Господния Ден е от пророк Амос, в едно много странно сведение. Говорейки към бунтовните израилтяни, които скоро ще бъдат поразени от асирийците, Амос казва: “Горко на онези, които желаят деня Господен! За какво ви е той? Денят Господен е тъмнина, а не виделина . . .” (Амос 5:19). Важното нещо за нас е да забележим в началото, че този израз никога не е бил използван преди, поне не в Писанието. Въпреки това той изглежда е бил доста разпространена, позната идея в Израел през осми век пр. Хр. Амос не поставя под въпрос неговата валидност: “Господният Ден” наистина е идвал. Това, което Амос се стреми да поправи, е Израилевото погрешно очакване на резултатът на този Ден за тях самите.

Интересният момент (с който да започнем) е този. Тук виждаме Амос просто да използва едно вече разбирано, напълно оформено, добре развито теологично понятие. Самият израз не произхожда (очевидно) от пряко откровение, въпреки това пророците го приемат безрезервно като част от своя речник. Това посочва, че думата трябва да се основава на някое библейско понятие, което било толкова добре познато в Израел, че безспорният израз Господният Ден почти спонтанно идва на ум, за да я опише. Как можем да обясним това? Нашият отговор на този въпрос ще ни заведе до някои изненадващи заключения в няколко области. Нещо повече, той ще ни даде сигурни библейски сведения относно Второто Пришествие на Христос – последният Съден Ден.

Денят на съда в Едем

Библейската образност за Господния Ден, Деня на Съда, започва (както трябва естествено да предполагаме) в Битие. Точно в началото на разказа за сътворението ни се казва, че Бог създаде светлината и я нарече Ден (Битие 1:2-5). Трябва да осъзнаем точно какво се е случило в този момент. Както видяхме в Глава 7, Бог се носеше над създанието, облечен в славната светлина на Облака, светещ като първоначалната Светлина (сравнете Йоан 1:4-5). Това означава, че когато Той създаде светлина, това беше огледален образ, нещо като “клонинг” на Него Самия. Следователно, от самото начало ние сме учени да свързваме Ден и Светлина с Бога. Тази основна асоциация е развита и пренесена в останалата част на седмицата на сътворението, когато първата от двете концепции, които са важни за нашето разбиране на библейската идея за Деня: Денят е по Божия образ. Светлината на деня напомня на Божията ярка, непристъпна Светлина (1 Тимотей 6:16). По тази причина слънцето и зората са използвани в Библията като символи на Бога и на Неговото идване (Псалм 84:11; Исая 30:26; 60:1; Малахия 4:2; Лука 1:78-79; Ефесяни 5:14; 2 Петрово 1:19; Откровение 1:16).

Вторият възглед е, че Денят е времето на съдебна оценка на Бога на Неговите създания, когато всички неща биват съдени от Него. Тук Мойсей отбелязва седем действия на гледане (преценка) и изявление: “Бог видя, че беше добро” (Битие 1:4, 10, 12, 18, 21, 25), достигащи до кулминация при седмата декларация: “И Бог видя всичко, което направи, и ето, то беше много добро” (Битие 1:31). Това твърдение ни води точно към обобщението и заключението:

Така се свършиха небето и земята и цялото тяхно войнство. И на седмия ден, като свърши Бог делата, които беше създал, на седмия ден си почина от всичките дела, които беше създал. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всичките си дела, от всичко, което Бог беше създал и сътворил. Това е произходът на небето и на земята при сътворението им във времето, когато Господ Бог създаде земя и небе (Битие 2:1-4).

Божието “почиване” на седмия ден е важна част от съдебната тема на Деня, защото то в действителност говори за Неговото възцаряване в небето, в преглеждане и съдене на Неговото създание от Неговия престол в Облака на Славата. Всъщност, Неговото седене на престола често е наречено “почивка” в Писанието (1 Летописи 28:2; Псалм 132:7-8, 13-14; Исая 11:10; 66:1).

Така, когато мислим за Деня, ние трябва да мислим първо за Божията светлина на света; второ, трябва да мислим за Божия съд на света. С други думи, първият “Ден на Господа” беше също и първия Ден. По-лесно е за нас да видим всичко това, когато четем Битие 1 в светлината на други текстове от Писанието, но трябва също да помним, че това присъства скрито в текста от началото.

Има още един ранен текст в Битие, който осветлява нашето разбиране на съдържанието на “Деня на Господа.” Видяхме в ранна глава, че когато Адам и Ева съгрешиха, те чуха характерния глас на Облака на Славата да гърми по своя път като експресен влак през Градината: гърмящият Глас на Господа, причинен от удрянето на крилата на ангелите. Буквалният превод на този стих казва:

И те чуха Гласът на Господ Бог минаващ през градината като Духът на Деня, и човекът и неговата жена се скриха от присъствието на Господ Бог между дърветата в градината (Битие 3:8).

С други думи, Адам и Ева чуха звука, който Облакът прави, когато Бог идва като “Духа на Деня,” когато Той идва, както е направил в началото, като Съд. Естествено, този възглед за текста разбива онзи стар, пиетистко-евангелски любим химн, “В градината” (само този факт прави това тълкувание особено привлекателно). Бог не си е правил вечерни разходки през Градината, противно на сантименталните размишления на третокласни евангелски поети. Когато Съдът дойде при Адам и Ева, той дойде във формата на Облака на Славата: с ослепяваща светкавица, изгарящ жар и оглушаващ шум – Духът на Деня.

Следователно, Господният Ден е дефиниран от Писанието като Облака на Славата: “Защото е близо денят, дори е близо Господният ден, облачен ден; ще бъде времето на езичниците” (Езекиил 30:3; сравнете Йоил 2:1-2; Софоний 1:14-15). Където е Облакът, там е Господният Ден, когато Бог изявява Своя съд.

Това прави нашето разбиране на Господния Ден да направи огромна крачка напред. Повече от само сведение за края на света, той трябва по-скоро да бъде разбиран по същия начин като толкова много други понятия в Писанието: първоначално, прогресивно и окончателно. Първоначалният Ден стана в началото, в първия ден (може би е по-точно да се каже, че цялата седмица беше първоначалният Ден в седем етапа). Но също виждаме Деня изявяван прогресивно, в Божиите исторически присъди. В окончателен, краен смисъл ни е казано, че ще дойде Последният Ден, когато Бог ще извърши Своя окончателен съд върху всички неща.

Ден облачен

Още щом видим връзката между Облака и Господния Ден – че Господният Ден е Облакът на Славата идващ в съд, и че Облакът е Денят на Господа в действие – редица библейски идеи започват да идват на мястото си. Например, израилтяните преживяха Господен Ден на брега на Червеното Море, когато Облакът слезе (Изход 13:21-22) и застана между тях и египтяните. За заветния народ Облакът беше Светлина и спасение, но за египтяните той беше Тъмнина (Изход 14:19-20), носеща пълно унищожение (Изход 14:24-25). Идването на Облака беше идването на Господа като “Духа на Деня” в съд. И съдът, както Облака, има две страни: оправдание и защита на верните от една страна, и гибел върху Божиите врагове от друга страна. При съда Бог довежда спасение и гняв, тъмнина и светлина. Точно това Амос имаше предвид, когато се обърна към отстъпилите заветни хора през своето време, които очакваха, че идващият Господен Ден ще ги защити от техните врагове. Проблемът беше, както Амос посочи, че Божиите хора бяха станали врагове на Бога.

Горко на онези, които желаят деня Господен! За какво ви е той? Денят Господен е тъмнина, а не виделина. Както, ако бяга човек от лъв, и го срещне мечка, или, като влезе вкъщи, опре ръката си о стената, и змия го ухапе, така не ще ли бъде денят Господен тъмнина, а не виделина? Дори мрак, без никаква светлина? (Амос 5:18-20).

Библейските пророци видяха, че Господният Ден се изпълнява във всички Божии изкупителни съдби в историята срещу непокорни народи: това беше божественият “ден на разплата” срещу Юда, когато нечестивите ще бъдат унищожени, а праведните спасени и благословени (Исая 2-5; Йоил 1-3); за Вавилон това беше денят на гибел, огън и сриване на вселената (Исая 13:6-13); това беше също денят, когато Едом щеше да преживее Божието отмъщение в кърваво клане, в огън и сяра, и в запустяване, докато Божиите хора са безопасно “събрани” при Него (Исая 34); денят, когато Божият голям меч щеше да се напие с кръвта на египтяните (Еремия 46); наистина, “Денят Господен е близо против всичките народи” (Авдий 15). Когато поставим всички тези текстове заедно, заедно с текстове като Софоний 1 и Псалм 18, става поразително ясно, че пророческите думи Господен Ден означават Съд – съд водещ до гибелта на нечестивите и до спасението на праведните.

Затова той също е използван да опише Първото Идване на Спасителя. В своето последно откровение на Стария Завет Бог казва: “Ето, Аз ще ви изпратя пророк Илия, преди да дойде великият и страшен ден Господен; и той ще обърне сърцето на бащите към чадата, и сърцето на чадата към бащите им, да не би да дойда и да поразя земята с проклетия” (Малахия 4:5-6). И ангел Гавраил (Лука 1:17) и Господ Исус (Матей 11:14) цитират този стих като изпълнен в служението на Йоан Кръстител. “В духа и силата на Илия,” Йоан трябваше да се заеме с възстановително служение на довеждането на бунтовните деца на Израел към праведността на техните бащи, обръщайки “непокорните към мъдростта на праведните, да приготви за Господа благоразположен народ” (Лука 1:17). Но ако хората не се обърнеха от тяхното отстъпление до времето на “великия и страшен ден Господен,” Бог предупреди, Той щеше да дойде и да порази “земята с проклятие.” Тази дума проклятие (или обричане) е технически израз в Писанието, използван да обозначи определени предмети и дори цели градове, които бяха толкова противни на Бога, че трябваше да бъдат поставени “под обричане,” да бъдат напълно унищожени с огън от Божия олтар – принесени като “пълно всеизгаряне” (сравнете Второзаконие 13:16). Точно това стана през първи век. “Илия” дойде, но хората не се покаяха; затова когато дойде великият Господен Ден, цялата земя беше поставена под обричане, напълно отделена за погубление.

Окончателният Господен Ден

След като не може да се приеме, че всички сведения за “Господния Ден” означават едно и също събитие, християните могат лесно да бъдат объркани. Как можем да кажем кой Ден се има предвид в конкретен текст на Писанието? Това не прави ли нашето тълкуване напълно произволно? Съвсем не. Както с всичко друго в Писанието, неговото точно значение зависи от контекста. Той винаги носи общата идея за Божието идване в съд и спасение, но неговото значение във всеки отделен стих може да се разбере чрез изследване на по-големия контекст.

Така се завръщаме на въпроса, с който започнахме тази глава: Как можем да сме сигурни, че някое сведение за “Господния Ден,” “съда,” или Христово “идване” говори за края на света и за Второто идване на Христос? След като изразите за рухване на вселената се използват за съда през 70 от Хр., и поради огромното теологично значение на този съд, някои предполагат, че всички есхатологични събития трябва да се били изпълнени при разрушаването на Ерусалим, и че Второто Пришествие се е случило тогава. Според това тълкувание (което може да бъде наречено пост-всичкоизъм), ние сега живеем в безкрайна епоха на забрава, с буквално никакви пророчества, останали да бъдат изпълнени. Светът просто ще продължи още, и още, и още, и още, докато . . . ?

Вярно ли е такова тълкуване? Трябва да отбележим, поне мимоходом, че Църквата през всички векове никога не е позволявала такъв възглед. Всички изповеди са обявявали бъдещото идване на Христос, възкресението на всички хора и общия съд за основни, неподлежащи на оспорване членове на християнската вяра. Заключителните думи на Атанасиевата Изповед (една от трите универсални изповеди на вярата) подчертават важността на тези истини:

Той се възнесе в небесата; седна от дясната ръка на Бащата, Всемогъщия Бог; от където ще дойде да съди живите и мъртвите.

При Чието идване всички хора ще възкръснат в своите тела и ще дадат отчет за своите собствени дела.
И тези, които са вършили добро, ще отидат във вечен живот; а тези, които са вършили зло, във вечен огън.

Това е вселенската вяра, която ако човек не вярва точно, той не може да се спаси.

Тази основна догма на Вселенската Църква е здраво основана върху Писанието. Макар да има много “Дни на Господа” в историята, Библията ни уверява, че има “Последен Ден,” който ще дойде, Краен Съд, когато всички сметки ще бъдат уредени и праведните и неправедните ще получат своите вечни награди. Винаги, когато използва тази дума, Исус свързва неразделно “Последния Ден” с друго събитие:

Защото слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е пратил. И ето волята на Този, Който ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо, но да го възкреся в последния ден. Защото това е волята на Отца Ми: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот, и Аз да го възкреся в последния ден (Йоан 6:38-40)

Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил, и Аз ще го възкреся в последния ден (Йоан 6:44).

Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден (Йоан 6:54).

Следователно, Възкресението е събитие неразделно свързано със събитията на Последния Ден, окончателния Ден, когато присъдата на Духа в Облака ще бъде абсолютно всеобхватна и завършена, когато ще бъде обявена Божията присъда върху цялото създание. Това е Денят, когато мъртвите ще бъдат възкресени: “онези, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:29).

Възкресението е тълкувателният ключ. Тъй като Исус свърза Възкресението с Последния Ден, можем да го използваме като “ръководство” при изследването на есхатологичните пасажи. Макар мотивът за Господния Ден/разпадането на вселената се среща навсякъде в библейските текстове за съд, отличителният белег на Последния Ден е, че мъртвите ще бъдат възкресени. Възкресението на всички хора е, поради самото свое естество, неповторимо. То не е продължителен мотив, а част от последното есхатологично събитие. Затова, когато Библията споменава Възкресението, тя говори за Последния Ден – последния Съд, окончателния Господен Ден.

Смъртта стана като тиранин, който е бил напълно победен от законния монарх; завързан за краката и за ръцете, както е сега, минувачите му се подиграват, удрят го и го обиждат, без вече да се страхуват от неговата жестокост и ярост, заради царя, който го е победил. Така смъртта беше победена и изложена на показ от Спасителя на кръста. Тя е вързана за краката и за ръцете, всички, които са в Христос, я тъпчат, като минават, и като Негови свидетели я осмиват, подиграват и казват, “О, смърт, къде е твоята победа? О, гроб, къде е твоето жило?”

Св. Атанасий, За въплъщението [27]