V. Заветно наследяване: 7 – ВРЕМЕТРАЕНЕТО НА ВЪРХОВНАТА ВЛАСТ

И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20б).

 

Както няколко пъти отбелязах в това изследване, съвременните християни пренебрегват величието на Великото поръчение. В тази глава ще разгледам друга страна от това величие, омаловажавана от твърде много добронамерени коментатори на писанието: Очакваният резултат от Великото поръчение в историята. Като въведение и преди да изложа причините за прогреса на Благовестието, ще кажа накратко какво вярвам относно очакванията. После ще се върна, за да ги подкрепя с библейски основания, намиращи се във Великото поръчение и на други места.

Очакването от влиянието на Поръчението е, че Благовестието на Исус Христос постепенно и все повече ще побеждава по света, докато голямото мнозинство от хората и обществата попаднат под неговата благодатна и свята власт. Крайното следствие ще бъде, че по цялата земя ще се наложат небивали (макар и не съвършени) правда, мир и благоденствие. С други думи, Библията представя славно оптимистично очакване за бъдещото обръщане на хората и народите по времето на тази настояща епоха на Благовестието. Този възглед за прогрес в историята е познат като постмилениализъм,[1] защото учи, че Христос ще се завърне след като милениалните условия са се разпространили по света.

А сега към настоящата задача. Спрямо светлото бъдеще за света, спечелено от Великото поръчение, нека разгледаме първо:

 

Упълномощаване за Поръчението

 

Тази точка трябва да се подчертае: На светска основа не може убедително да се защитава никакво оптимистично очакване за бъдещето на човечеството. Това славно постмилениално очакване по никакъв начин, вид, или форма не се основава на хуманистична теория или природни еволюционни сили.[2] Не можем да имаме големи очаквания за бъдещето на човека на основата на самия човек, защото “копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога” (Римляни 8:7-8). Когато е оставен сам на себе си, светът на човека се покварява и унищожава, като класически пример е времето на Ной (Битие 6:5).

Надеждата за прогреса на човечеството под благовестието не е свързана и със собствените сили, мъдрост или разум на християнина.[3] Оставени на своите собствени усилия, ние християните доста бързо научаваме, че “отделени от Мене не можете да направите нищо” (Йоан 15:5). Всъщност, това е добре показано и в историческия контекст, в който е дадено самото Великото поръчение. Поръчението беше дадено от Христос на малка група изплашени християни, които неотдавна Го бяха изоставили и бяха избягали.[4] Тези хора се скриха изплашено заради силната съпротива срещу Христос, породена от юдеите и упражнявана от Римската империя,[5] съпротива, за която Той пророкува, че ще става още по-силна по време на тяхното поколение.[6]

А сега Христос идва, за да заповяда на тези страхливи ученици да занесат Благовестието на “всички народи” (Матей 28:19), започвайки първо от Ерусалим (Лука 24:47)! Сега им е заповядано да приемат предизвикателството да проповядват името на Христос в Ерусалим, столицата на Израел и мястото на Христовото разпятие, и Рим, столицата на “народите” на Римската империя, под чиято власт беше изпълнено разпятието! Как можеха те да останат смели пред такова страшно бъдеще? Със сигурност то би изложило живота им на опасност между яростната юдейска съпротива[7] и непоследователната римска правна система![8] И как можем да очакваме днес да имаме успех с Благовестието срещу нашата съпротива? Хуманистичната съпротива е добре финансирана, добре подготвена и има могъщи властови позиции!

Независимо от това, както ще видим, на основата на Божията върховна воля и Божиите принципи ни е осигурено славно бъдеще, защото Бог “върши всичко по решението на Своята воля.”[9] Учениците и тогава, и днес трябва да знаят, че Всемогъщият Бог прави всички неща, дори злите намерения на човека, да работят за Неговата слава и доброто на Неговия изкупен народ.[10]

По отношение на величието на това Велико поръчение към народите, нашата заповед не е да “правим тухли без слама.” Славната надежда идва “не чрез мощ, нито чрез сила, но чрез Духа Ми, казва Господ на силите” (Захария 4:6б). Можем да сме сигурни, че всъщност “за всичко имаме сила, чрез Онзи, Който ни подкрепя” (Филипяни 4:13). Защото “Бог е силен да преумножи всякакво благо, така че като имате всякога и във всичко достатъчно във всяко отношение, да изобилствате във всяко добро дело. . . . Този, който дава семе на сеяча и хляб за храна, ще даде и ще умножи вашето семе за сеитба, и ще направи изобилни плодовете на вашата правда” (2 Коринтяни 9:8, 10).

Вместо върху греховен натурализъм, очакването за победата на Благовестието е основано върху висш супернатурализъм, който включва могъщото, променящо духовно влияние на Божието и Христово Слово, “живо, деятелно, по-остро от всеки двуостър меч, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето” (Евреи 4:12). Всъщност, Благовестието на Исус Христос е истинската Божия сила за спасение, първо на юдеина, а след това и на езичника.[11] И Великото поръчение добре осведомява учениците за това.

 

Основанието за надежда

Няма да разглеждам изчерпателно “основанието за надежда”, защото го направих по-горе (Глава 3-4). Но го въвеждам тук като напомняне. Сигурната основа за славната надежда за изкуплението на човечеството е върховната власт на Исус Христос, Господарят на господарите и Царят на царете.

Трябва да помним, че Великото поръчение започва с тази възвишена декларация: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18б). Тази власт обхваща небето и земята, и е “над всяко име, което се именува.”[12] Христос има властта да изпълни Своята воля сред хората.[13] Той има “всяка власт” да заповяда на тези слаби, пипкави и уплашени ученици да се захванат с променящото света дело, което Той иска да се свърши. Тази власт включва и триединния Бог, защото кръщението е в “името на Бащата, и Сина, и Святия Дух” (Матей 28:19б). Каква сила имат смъртните хора или дори адът срещу такава власт?

 

Силата за надеждата

Чрез Божията благодат – и единствено чрез Божията благодат – можем да вършим Господното дело с надежда за успех: “Затова, любезни мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилствайте всякога в Господнето дело, като знаете, че в Господа трудът ви не е празен” (1 Коринтяни 15:58). Макар да сме слаби и сами, на нас ни е обещано, че Христовата благодат ни е достатъчна, “защото силата Ми в немощ се показва съвършена” (2 Коринтяни 12:9а). Неговата сила се усъвършенствува в нашата слабост. Увереността за продължаването на завета чрез Великото поръчение е дадена предвид тези истини.

Думите на властта, предявена от Христос, поставят ударението точно върху Този, на Когото е дадена властта. Точният ред на думите в началото на Великото поръчение е: “Дадена Ми е всяка власт на небето и на земята.”[14] Граматически в изреченията в гръцкия език върху думите, които първи се произнасят, се поставя ударение (това се нарича “пролепсис”); тук тези подчертани думи са: “даде Ми се.” Стоящ там, сред учениците, пред и заедно с тях в своето възкресенско тяло, беше точно Този, Който току-що беше победил смъртта! Той отвори устата си към тях и обяви, че притежава необходимата власт да им помогне. Самото Му присъствие беше урок: Той има властта да направи немислимото.[15]

Нещо повече, макар и скоро да щеше да се завърне телесно на небето (Деяния 1:9), Той им остави обещание, което дава сила: “Ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20б). Той не само привлича вниманието им с “ето,” но и отново гръцкият синтаксис е поучителен. Гръцкият език има спрежения. Тоест, неговите глаголи не се нуждаят от местоимения, за да се определи значението им. Съдържащото се в глагола окончание дава идея за местоимението. Но когато местоименията се използват с глагола, както е тук, това значи, че върху твърдението се поставя голямо ударение. Както казва Робъртсън: “Когато се изразява подложното местоимение, има известно ударение, тъй като подлогът е вече в глагола.”[16]

На гръцки Христос можеше да каже просто: “С вас съм” (Гр.: meth humon eimi). Но Той е много по-категоричен; той е решен да даде съвсем ясна представа на тези слаби ученици. Тук той казва буквално “Аз съм с вас” (Гр.: ego meth humon eimi). Както отбелязва Ленски: “Ego определено е категорично”, означаващо по същество: “Самият Аз.” Тоест той казва: “Самият Аз съм с вас.” Намерението е ясно: Неговите изплашени, страхливи ученици трябва “да приковат очите и сърцата си върху Него.”[17] Този, Който претендира за “всяка власт на небето и на земята,” и Който е възкръснал от мъртвите, ще бъде с тях.[18]

Вярващите имат достатъчно сила за задачата да евангелизират света и за труда на християнско преобразяване на обществото, който пряко следва от евангелизирането.[19] Християнинът има пребъдващото присъствие на възкресения Господ на славата[20] чрез духовното действие на обитаващия в него Святи Дух,[21] за Когото Христос казва, че дава “сила отгоре” (Лука 24:49). Християнинът не трябва да чете вестници и да се страхува от посегателствата на различните клонове на светския хуманизъм в историята, защото светският хуманизъм във всичките си прояви е само един идол за унищожаване.[22]

 

Трайността на надеждата

И това упълномощаващо, даващо сила присъствие не е ограничено за апостолската епоха на църквата. Четири пъти в тези три стиха Христос говори за “всяка” или „всичко.” В стих 18 заявява “всяка власт.” В стих 19 заповядва обучаването на “всичките народи.” В стих 20а заповядва пазенето на “всичко, което съм ви заповядал.” В стих 20б обещава “Аз съм с вас през ‘всичките дни’[23] – до окончателния край на времето.”[24]

Тук обещанието на Христос е заветно обещание, установяващо наредбите по наследяването. Неговото присъствие ще бъде с Неговия народ през цялото време, докато е на земята. Граматиката тук предполага, че той ще бъде с тях във всеки един ден, през “всичките дни”, които им остават. И поради величието на предстоящата им работа – Той им заповядва да “научат всичките народи” – Неговото второ идване, което ще приключи епохата на Благовестието, по необходимост лежи в далечното бъдеще. Както Брус проницателно отбелязва: “всичките дни, както се подразбира, могат да бъдат много; видението на бъдещето се удължава.”[25] Независимо от това възкръсналият Христос обещава, “Самият Аз” с “всяка власт на небето и на земята” съм с вас до този далечен край.

 

Целта на Поръчението

 

Показах, че чрез наследяването на завета могъщият Христос обещава да бъде винаги със Своите хора. Но това само прави славното очакване за обръщането на света и следващото от него славно бъдеще само теоретична възможност. С Христовото присъствие тежестта на работата със сигурност не е съкрушителна.

Но ще стане ли така в действителност? Наистина ли евангелизацията на света – включвайки всички хора и народи – е очакваната цел на Великото поръчение? Търсим важен смисъл в съответствието между Господната молитва и Великото поръчение: трябва ли с вяра да се молим “Да дойде Твоето царство, да бъде твоята воля на земята, както е на небесата” (Матей 6:10) и след това да работим действително за изпълнението на Поръчението да “научим всичките народи”?

Беше ли прав някога Жан Калвин (1509-1564), пишейки следното относно Христос и Великото поръчение?

 

Той трябва да притежава върховна и наистина божествена власт да заповядва, да обяви, че в Неговото име е обещан вечен живот, че цялата земя лежи в Неговата власт, и че се разгласява учение, което ще покори всеки стремеж към себевъзвисяване и ще доведе целия човешки род до смирение.[26]

 

Накратко: те трябваше да доведат всички народи до покорство на вярата чрез разгласяване на Благовестието навсякъде и трябваше да подпечатат и да удостоверят своето учение чрез белега на Благовестието.[27]

 

Беше ли обичаният коментатор Матю Хенри (1662-1714) в съгласие с библейската заповед, когато перифразира Христовата заповед във Великото поръчение: “Направете всичко, което можете, да направите народите християнски народи”?[28]

Безспорно Христос очаква точно това. Нека да видим:

 

Надеждата е потвърдена

По-рано в Глава 4 отбелязах как Христос насочва Поръчението към всички общества и народи, а не само към отделни хора. В Глава 5 показах как мисията на Христовия народ е да “научи” онези, за които то е предназначено. Тук отивам по-далеч за да разгледам важния факт, че Христос напълно очаква народите да бъдат обърнати и доведени под Неговата благодатна власт.

Отново трябва да уточня, това, което казвам, за да разпръсна всички погрешни впечатления. Не твърдя, че всичко във Великото поръчение е насочено към обществено обновление, и че останалото е странично. Първоначалното влияние на Великото поръчение неизбежно работи първо върху отделни хора, спасявайки ги от техните грехове и давайки им нови сърца. Тогава тези спасени хора, които са спасени и са получили нови сърца, са задължени да живеят нов живот. На всички християни Писанията заповядват: “изработвайте спасението си със страх и трепет; защото Бог е, Който според благоволението Си действа във вас да желаете това и да го изработвате” (Филипяни 2:12б-13). Християните трябва да пленят всяка своя мисъл и да я подчинят на Христос (2 Коринтяни 10:56). Християнската обществена промяна неизбежно изисква масово спасение на множества отделни хора. Християнското обществено обновление подразбира лично спасение на отделни хора.[29]

След като накратко отбелязахме това, се обръщам към думите на Великото поръчение, както действително са произнесени от нашия Господ. Приложимата тук част от Христовата заповед е напълно ясна: “научете всички народи, като ги кръщавате в името на Бащата и Сина, и Святия Дух.” Че Той напълно очаква успешното научаване на всички народи, може да се обоснове върху следното:

Първо, граматическата структура на заповедта очаква световни обръщания. Гръцкият глагол matheteuo (“научавам”) тук е в деятелен залог и е следван от съществително във винителен падеж, ethne (“народи”). Освен това, важно е да разберем, че този глагол matheteuo е “обикновено непреходен глагол, [но е] използван тук като преходен.”[30] Тоест, matheteuo прехвърля своето действие (научаването) към свое пряко допълнение (народи). Matheteuo се появява само два пъти в Новия Завет в деятелен залог и съчетан с винителен падеж, тук и в Деяния 14:21.[31] Текстът в Деяния е полезен при разбирането на значението на граматическата структура.

В Деяния 14:21 четем: “И след като проповядваха благовестието в този град и научиха много ученици, върнаха се в Листра, Икония и Антиохия.”[32] Тук на всички е ясно, че “многото” са били “научени.” Кой би оспорил ясното твърдение, че апостолите наистина “научиха” (активното наклонение на matheteuo) “многото”, които са изрично споменати? Същото граматично отношение е използвано в Матей 28:19, където четем заповедта: “научете всичките народи.” Как е възможно някои хора да не разбират, че Христовата заповед включва действителното научаване на “всичките народи”? Не е ли думата “народи” във винителен падеж и следователно пряко допълнение на обучаващата работа на Църквата? В допълнение, Ленски заявява за тази заповед да научаваме: “това повелително наклонение разбира се ‘да превърнат в ученици,’ а неговото несвършено време предава мисълта, че това действително ще бъде направено.”[33]

Второ, езиковото значение на думата matheteuo подкрепя учението за очакването на световно обръщане към вярата. Както отбелязах по-рано в друг контекст, гръцкият глагол matheteuo не означава просто “свидетелствам.” Той включва действителното довеждане на личността или личностите под авторитетното влияние и наставление на обучаващия. Той включва действително създаване на ученик на Христос.

Трето, допълващата и равностойна заповед очаква световни обръщания към вярата. Очевидно е, че заповедта да обучават действително очаква обръщането и обучаването на народите, защото тези народи после трябва да бъдат кръстени: “научете всичките народи, и кръщавайте ги” (гр.: autous). Според Христовата заповед, тези, които са научени, трябва да бъдат кръстени, което действие ясно изобразява тяхното идване под властта на триединния Бог, т.е. превръщането им в християни.[34] В оригиналния гръцки език местоимението в множествено число autous (“тях”) се отнася за съществителното в множествено число ethne (“народи”). От народите се очаква да станат християни чрез обучение и чрез кръщението да бъдат белязани като наистина намиращи се под Божието управление.

Мнозина се опитват да заобиколят тази точка като твърдят, че местоимението “тях” не се отнася за “народите”, а за онези, които са направени ученици.[35] Те предполагат, че не народите като народи, а отделни хора измежду народите ще бъдат кръстени. Смятат така, защото местоимението autous (“тях”) е в мъжки род, докато съществителното ethne (“народи”) е в среден род. Обикновено местоименията се съгласуват по род със съществителните. Отправената идея е, че съществителната форма на глагола “правя ученици” е mathetes, което е в мъжки род.

Този възглед не изглежда да има достатъчно однования, защото поставя съществително (“ученик”) там, където в действителност има глагол (“правя ученици”). И прави това въпреки че има подходящо предшествуващо съществително, което е отделено от местоимението само с една дума.[36] То също налага едно общо правило отвъд необходимостта. Grammar на Уайнър отбелязва: “Характерна особеност на местоименията, били лични, показателни или относителни, е, че нерядко приемат различен род от този на съществителните, към които се отнасят, като се зачита значението на съществителните, а не техния граматически род . . . както е в Матей 28:19. . . .”[37] Робъртсън категорично заявява: “В Матей 28:19 autous се отнася за ethne.” Той също посочва, че “личните местоимения понякога са използвани свободно според смисъла.”[38] Ленски се съгласява.[39]

Обучението е за “всичките народи” (Матей 28:19а). Проповядването на покаяние е за “всичките народи” (Лука 24:47). Защо всичките народи да не бъдат кръстени? (Матей 28:19б)? Всъщност, не очакват ли това и старозаветните пророци? Например Исая 52:12-15 пророкува за Христос:

 

Ето, Служителят Ми ще благоуспее,

ще се възвиси и издигне, и ще се възнесе твърде високо.

Както мнозина се чудеха на Него

(толкова беше обезобразено лицето Му, повече от лицето на който и да е човек,

и образът Му – от образа на който и да е от човешките синове),

така Той ще поръси много народи;

царете ще затворят устата си пред Него.” (Курсивът е мой.)

 

Четвърто, на други места есхатологията на Писанието очаква световни обръщания към вярата. Макар мястото да възпрепятства пълно разглеждане на доказателствата, ще избера само два типа доказателства за научаването и за кръщаването – християнизацията – на света.[40]

Съществуването и очакванията на Христовото царство. Че Христовото царство присъства мощно и влиянието му расте е очевидно от следните съображения:

1. Времето на царството дойде в служението на Христос. “Времето се изпълни, и Божието царство наближи” (Марк 1:14-15).[41]

2. Царството беше обявено за присъстващо и действащо по време на Неговото служение. “Но ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас” (Матей 12:28).[42]

3. По времето на Неговите слушатели то щеше да покаже своята сила: “Истина ви казвам: Има някои от тук стоящите, които никак няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство, дошло в сила” (Марк 9:1).[43]

4. Сега Христос е при Божия престол, управлявайки и царувайки над Своето царство: “На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол” (Откровение 3:22).[44]

5. Неговото управление ще нараства, за да обхване целия свят, докато сломи всяка съпротива: “Той, като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога, и оттогава нататък чака, докато се положат враговете Му за Негово подножие” (Евреи 10:12-13).[45]

Замисълът и следствията от Христовото изкупление. От новозаветния текст е очевидно, че Христовият замисъл в спасението е да осигури изкуплението на света, както показах по-горе.[46]

1. Той умря, за да изкупи “света.” Гръцката дума за “свят” (kosmos) обозначава света като система от хора и неща. Бог създаде този свят на хора и неща; Христос дойде, за да го изкупи за Бога. “Бог не е пратил Сина в света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17).[47]

2. Той умря с очакването да привлече “всички хора” при Себе Си: “И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си” (Йоан 12:31).[48] Христос е наречен “Спасителят на света”, заради цялостния замисъл и масивното влияние на Неговото изкупително дело. Великото поръчение е средството, чрез което Бог ще привлече всички хора към Христос.

 

Отричане на надеждата

Въпреки ясното твърдение на Великото поръчение, има влиятелни евангелски християни, които по някакъв начин пропускат очевидното. На една академична дискусия върху този въпрос някои евангелски християни поддържаха “безполезността да се опитваме да променим света в настоящата епоха.”[49] Диспенсационалистичният теолог Харолд Хьохнър например отговори на постмилениалната надежда по следния начин: “Просто не мога да приема тяхната основна презумпция, че можем да направим нещо значително, за да променим света.”[50]

Друг евангелски християнин, Алберт Дагер, каза: “Да се ‘научат всичките народи’ или да се ‘направят ученици [измежду] всичките народи’ не означава, че всеки народ като цяло ще научи един ден пътищата на истината. Великото поръчение изисква от нас да отидем при всички народи и да научим ‘всеки, който ще бъде спасен.’”[51] Интересно е да отбележим, че за да омаловажи славното очакване на Поръчението, Дагер трябва да прибави думи към текста. Следните думи в курсив показват неговите текстови добавки: “направят ученици [измежду] всичките народи”, “отидем при всичките народи” и “научим ‘всеки, който ще.’” Христос просто казва: “научете всичките народи”, без всичките тези разкрасявания. Основният въпрос е този: научаването (дисциплинирането) на народите означава да разпространим властта на Божието царство в историята.

Една издадена наскоро евангелска книга прави опит за изграждане на силна теза срещу очевидното значение на Великото поръчение, теза, която е основен предмет на тази книга. Популярният автор Хал Линдзи енергично напада тълкуванието на Великото поръчение, което предлагам тук. Той цитира Великото поръчение със забележки върху превода и след кова коментира тези забележки: “И тъй идете и направете ученици от [гръцки = измежду] всичките народи [ta ethne на гръцки = езичниците], като ги кръщавате. . . . Нищо в тези текстове от Великото поръчение не води до заключението, че ще обърнем света и ще господстваме над него.”[52]

По-късно, след като цитира постмилениалисти, които разглеждат Поръчението така, както го представям, той коментира:

 

Те тълкуват заповедта “научете всичките народи” така, че да означава християнизирането на обществото и на културата, и систематичното завземане на всички правителства[53] по света.

 

Има много важна причина, освен онези, изброени по-горе, това тълкуване да не може да се подкрепи с Библията. Оригиналният текст на Матей 28:19 не позволява това тълкувание. Конструкцията в родителен падеж означава “част от цялото.” Думата “народи” е същата гръцка дума (ethne), която разгледах в четвърта глава. . . .

 

Никога не е имало и никога няма да има напълно християнска нация докато Господ Исус Христос лично не царува на тази земя.[54]

 

В отговор казвам, че има много важна причина тълкуването на Линдзи да не може да се подкрепи: Няма абсолютно никакъв родителен падеж на думата “народи” в Матей 28:19! Ако няма родителен падеж, не може да има “конструкция в родителен падеж.” Това, което той приема за родителен падеж в действителност е винителен, за което ни обвинява нас! Следователно неговата “много важна причина” е плод на неговото въображение. Освен това Писанията, които цитирах по-горе, очакват християнски свят като следствие от разпространението на Благовестието на Исус Христос.

Доналд Барнхаус, диспенсационалистичен предвестник на Линдзи, Хънт и други, цитирани дотук, със сигурност греши, когато изтъква идеята за постоянния малцинствен статус на християнството. Той се опитва да прави това на основа на твърдението в Деяния 15:14: “Затова, заедно, те означават да ‘призове измежду,’ да вземе нещо от неговата среда. Това е което прави Бог. Той посяга и изважда хора. Бог няма да спаси всеки във Филаделфия, или Ню Йорк, или Сан Франциско, или Роктаун Сентър, или къде да е. Не, Бог казва: ‘Спасявам този, и онзи, и тези, и онези и този човек и онзи човек.’”[55]

Но тогава какво остава от това, че Той е Спасителят на света (Йоан 4:42) и всички хора (Йоан 12:32)? Защо ни заповядва да “научим всичките народи, кръщавайки ги” (Матей 28:19)?

Хаус и Айс твърдят за различни следвъзкресенски поръчения на Христос: “В нито един от тези текстове няма нито реч, нито тон, които да подкрепят идеята за християнизация на света.”[56] Но както показах, точно това е “речта” и “тонът” на Великото поръчение. Интересно е, че тези диспенсационалистични[57] автори са в противоречие с други диспенсационалисти, които пък енергично настояват, че Великото поръчение включва самото научаване на народите. Диспенсационалистът У. Х. Грифит Томас пише:

 

Английският израз “правя ученици от всичките народи” е двусмислен, защото буквалният превод от гръцки език е по-скоро “правя всички народи ученици”, а не “правя ученици измежду всички народи”; така поръчението обхваща цели народи, вместо да посочва отделни хора измежду тях (сравнете Деяния 14:21, което означава, че апостолите “направили много хора ученици”). . . .

 

Матей ни дава целта и обхвата на Великото поръчение, а текстове като Деяния 14:21 и 15:14 дават действителните резултати.[58]

 

И амилениалистите[59] не са имунизирани против отричането на победата, която е в същината на Великото поръчение и на други места в Писанието. Един иначе превъзходен труд, озаглавен Евангелизиране съсредоточено върху Бога от реформисткия теолог Р. Б. Кайпър не вижда никаква окончателна победа за Великото поръчение преди второто идване: “Исусовите притчи за синаповото семе и за кваса (Матей 13:31-33) учат за растежа на Христовото царство; и растежът на сатанинското царство очевидно се подразбира от тъжния въпрос на Спасителя: ‘Когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?’ Този двоен процес [на едновременния растеж на Христовото царство и на сатанинското царство] се вижда в настоящите събития. Езическите народи бавно се християнизират, докато християнските народи се връщат към езичеството.”[60]

По същия начин Антъни Хьокема пише: „Едновременно с растежа и развитието на Божието царство в историята на света след идването на Христос виждаме растежа и развитието на царството на злото.”[61] И в отговор на постмилениалното тълкувание на Матей 28:18-20, както е изложено от Лорен Бетнер,[62] Хьокема твърди: “Ясното значение на [Матей 13:36-43] е, че сатанинското царство, ако можем да го наречем така, ще продължи да съществува и да расте едновременно с растежа на Божието царство, докато Христос се върне. Новият Завет дава признаци за продължаващата сила на това ‘царство на злото до края на света.’”[63] Хендрикус Беркхоф също представя паралелно развитието на доброто и злото.[64]

 

Заключение

 

Трябва да си зададем важни въпроси относно очакването на Великото поръчение. Например, тъй като Великото поръчение е заветно задължение, няма ли то разпореждания за наследяването, които са предназначени да осигурят неговото продължаване и изпълнение? Трябва да размислим кое е по-силно – греховната поквара или благодатното изкупление?[65] Не е ли Благовестието “Божията сила за спасение” (Римляни 1:16)? Нима Сатана има също толкова велико поръчение? Да не би Христос да се бори за равенство до последните мигове на историята? Нима Антихрист ще надделее в историята, в която Христос влезе и упълномощи Своята Църква?[66]

Всяко такова не-постмилениално мислене се препъва във величието на Великото поръчение. Защото в това Поръчение намираме живо очакване за причиненото от Благовестието обръщане на света. Очакване, което е напълно съвместимо с учението на Писанието във всичките му части. Очакване, което не налага вмъкване на думи в текста. Славна надежда, която е напълно съизмерима с получената власт и постановената цел.