Съдържание Цялата книга на една страница

2 – ЗАВЕТЪТ И ВЕЛИКОТО ПОРЪЧЕНИЕ

Така взе и чашата след вечеря, и рече: Тази чаша е новият завет в Моята кръв, която за вас се пролива (Лука 22:20).

 

Божествено отредената задача на човека в света е структурирана в отличителна юридическа рамка, изобилно изявена в Писанието. Тази юридическа структура е позната като “завет”. До голяма степен Библията е заветен документ. Дори и бегло четене показва, че тя има силна заветна насоченост: думата “завет” се среща почти 300 пъти в Стария Завет[1] и тридесет пъти в Новия Завет.[2]

 

Заветът в Писанието

 

За да разберем изводите от заветната идея и нейното основополагащо значение за изкупителната истина на Великото поръчение, се нуждаем от малко въведение за произхода на завета.

 

Исторически произход

Взаимно сключваните завети са били честа практика сред древните, примерите за което са многобройни и в Писанието, и в древните небиблейски текстове. Като пример можем да посочим заветите между: Авраам и Авимелех (Битие 21:22-32), Исак и Авимелех (Битие 26:26-31), Яков и Лаван (Битие 31:43-55), Исус Навиев и гаваонците (Исус Навин 9:3-15), и Соломон и Хирам (3 Царе 5:12). Има и много други.

Такива взаимно сключвани завети са подобни на съвременните договори и мирни договори, макар с някои важни различия.[3] Тези човешки завети са сключвани между приблизително равни страни: човек с човек.

Много по-важните върховно установените божествени завети, също са открити в Писанието. Страните в тях определено са неравни: неограниченият Бог и ограниченият човек. Някои от божествените завети, върху които набляга Писанието, са сключените с: Адам (Осия 6:8), Ной (Битие 6:18), Авраам (Битие 15:18), Израел (Изход 24:8) и Давид (Псалм 89:3). Далеч в бъдещето, погледнат от старозаветната перспектива, лежи славният, окончателен “Нов завет” (Еремия 31:31-34). Павел обобщава различните старозаветни завети като “заветите [множествено число] на обещанието [единствено число]” (Ефесяни 2:12). В основата на божествените завети има едновременно общо единство и прогресивно развитие.

 

Юридическо определение

Казано кратко и ясно, заветът може да се определи като:

 

Тържествено установен, правен клетвен съюз, който създава благоприятно отношение между две и повече страни въз основа на конкретни условия, и който обещава благословения за вярно придържане към тези условия и заплашва с проклятия при нарушаването им.[4]

 

Нека да разгледаме основните елементи в нашето определение:

Заветът е правен клетвен съюз. В завета страните тържествено се заклеват да пазят задълженията, очертани в заветния договор. При божествените завети Писанието отбелязва относно Бога: “Понеже нямаше никого по-голям, в когото да се закълне, закле се в Себе Си” (Евреи 6:13). Заветът установява правно задължение, на което може да се позове всяка от страните, ако условията бъдат нарушени. Така заветът установява и защитава определени права.

Освен това всяка от страните на завета трябва да има екземпляр от заветния договор. Затова заветните Десет заповеди бяха записани на две каменни плочи.[5] Всеки камък съдържаше пълен екземпляр на Десетте заповеди за всяка страна, за Бога и за човека.[6]

Заветът установява конкретни отношения. Целта на завета е да установи благоприятни отношения. Същността на Божиите “завети на обещанието” (Ефесяни 2:12) е: “Аз ще бъда ваш Бог и вие ще бъдете Мой народ.” Тази идея се среща многократно в Писанието.[7] Божествените завети установяват благоприятни отношения между Бога и Неговите хора. Чрез завета хората стават тясно свързани с Бога на Сътворението и Изкуплението.

Заветът се защитава и утвърждава. Благоприятните заветни отношения са условни. Те се поддържат само чрез вярно спазване на определените юридически условия. Така за завета, положен пред Израел във Второзаконие 30:15, 19, четем: “Ето, днес положих пред тебе живота и доброто, смъртта и злото… положих пред вас живота и смъртта, благословенията и проклятията”. Покорството на изискванията в завета носи благословения; непокорството носи проклятия.

Заветът се сключва тържествено и официално. Заветите не са случайни, неформални и незначителни уговорки. Те се сключват по най-тържествен начин чрез определени символични действия. Например, в Битие 15 Бог върховно и милостиво сключи Своя завет с Аврам като премина между късовете на животните, които Аврам беше пожертвал (Битие 15:8-17). Символичното заветно действие, представено на Аврам, беше образна “клетва до смърт” от страна на Бога. Той тържествено обеща, че ще изпълни Своето заветно обещание, или ще бъде “убит” (както бяха убити пожертваните животни). Така от еврейския език изразът “да сключа завет” може да се преведе буквално “да отсека завет”.

 

Формална структура

Древните върховно установени завети между имперските царе (“сюзерени”) и по-низши царе, и победени народи или отделни хора (“васали”) често са имали петстепенна структура, очертана обикновено в по-долу споменатия ред. Едно кратко въведение към тази структура ще ни помогне да разберем Божия завет, който също следва този модел.[8]

1. Трансцендентност: Обикновено преамбюл даващ въвеждащо изявление определящо властта на царя сключващ завета.

2. Йерархия: Исторически пролог, обобщаващ царската власт и посредничеството на управлението му чрез напомняне на исторически обстоятелства.

3. Етика: Подробно изложение на законовите постановления, определящи етиката на верния живот под заветния съюз.

4. Клетва: Изложение на санкциите на завета, определяне на обещанията и предупрежденията чрез полагане на официална клетва.

5. Наследяване: Обяснение на споразуменията, пренасящи завета за бъдещи поколения.[9]

Както споменах по-горе, Божият завет следва същия модел. Тази заветна структура се появява често в Библията. Ярък пример е цялата книга Второзаконие, която ще очертая за илюстрация.[10]

1. Трансцендентност (очертаване на върховната власт на Бога, Който сключва завета). Второзаконие 1:1-3 служи като преамбюл към завета, подробно изреден по-нататък. В стих 3 на Израел е казано, че Мойсей говори “на израилтяните всичко, което Господ му е заповядал за тях”. Думата “Господ” е превод от еврейското “Йеова”, което се среща над 6000 пъти в Стария Завет. Това е специалното изкупително заветно име на Бога. Чрез това име Той откри Себе Си на Израел точно преди славното му избавление от Египет (Изход 6:2-7). Името Йеова непосредствено говори за Божието възвишено величие и славна мощ. Той е Който говори и сключва завет във Второзаконие.

2. Йерархия (очертаване на посредничеството на върховната власт на този, който сключва завета). Във Второзаконие 1:6-4:49 откриваме кратко обобщение на заветната история на Израел, което трябва да напомня на Израел за активната историческа роля на Бога в световните дела. Нека да отбележим три характеристики на въпросната йерархия:

(1) Господ е върховен владетел на Израел. Той милостиво води и защитава Израел в пустинята и обеща да победи враговете му в обещаната земя (Второзаконие 1:19-25, 29-31).

(2) Под върховната власт на Бога е установено непосредствено управление на Израел от избрани старейшини (Второзаконие 1:12-16). Те трябваше да управляват от името на Бога (Второзаконие 1:17).

(3) Под ръководството на това управление народът на Израел трябваше да бъде влиятелен пример за добротата на Бога и за Неговата върховна власт в очите на останалите народи. (Второзаконие 4:4-8). Те трябваше да бъдат светлина на света,[11] прилагайки чрез йерархична власт Божието управление в света. Израел като народ беше Божият представител на земята.

3. Етика (очертаване на постановленията на завета). Във Второзаконие постановленията се намират в глави 5:1 до 26:19. В началото на тази част стоят Десетте заповеди (Второзаконие 5:1-21), които са основните, фундаментални правни принципи на Бога. Другите закони, съдържащи се в Изход, Второзаконие и навсякъде другаде, са “казусни закони,” които показват как основният закон трябва да се прилага при дадени примерни обстоятелства.[12]

4. Клетва (очертаване на тържествените санкции на завета). Във Второзаконие 27:1-30:20 са записани санкциите на завета. Тези санкции насърчават етичното поведение като обещават награда и обезсърчават бунта като заплашват с проклятия.

5. Наследяване (очертаващо предаването на заветните споразумения в бъдещето). Във Второзаконие 31-33 Мойсей наближава смъртта (31:2). Той насърчава народа в бъдещето за сила (31:6-8) и участие на всички, включително децата (31:9-13). Покорството осигурява бъдещо продължаване на благословението (32:46-47) върху всички племена на Израел (33:1-29).

Очевидно заветната идея е основополагаща в Писанието. Също толкова очевидно е, че заветът е очертан в конкретни условия, за да се избегне всяко объркване на задълженията и отговорностите.

 

Заветът и Великото поръчение

 

Стигаме до същността на въпроса: дали Христовото Велико поръчение е завет? Ако е, и то ще съдържа петточковата структура на библейския заветен модел. Ще има и други заветни характеристики на Неговото служение. Ако Великото поръчение наистина е завет, тогава всички християни попадат под неговите постановления. Те са задължени от Бога да работят за неговото изпълнение в историята.

 

Помазаникът на завета

Христос е изпълнение на най-основното обещание в завета. В Исус всички обещания на Бога намират своето пълно изражение (1 Коринтяни 1:20).[13] Той е потвърждението на Божиите обещания (Римляни 15:8). Така при раждането му радостта от Божието заветно обещание беше изразена във вдъхновената песен на Захариевото пророчество: “за да покаже милост към бащите ни и да спомни святия Свой завет” (Лука 1:72, курсивът е добавен). Основното обещание на завета (“Аз ще бъда ваш Бог; вие ще бъдете Мой народ”) беше изразено в раждането на Този, Който е наречен “Емануил” (“Бог с нас”, Матей 1:23), Който дойде, за да “спаси хората Си от греховете им” (Матей 1:21).

Христос съзнателно беше “Пратеникът на завета”. Този Пратеник на завета беше пророкуван в Малахия 3:1: “Ето, аз изпращам вестителя Си, който ще устрои пътя пред Мене. И Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, когото вие желаете, ето, иде – казва Господ на силите”. Че Христос идва като ангела на завета е поставено отвъд всяко съмнение в прилагането от Христос на първата част на Малахия 3:1 за Йоан Кръстител, който беше предтечата на Христос. Матей 11:10 дава признанието на Христос относно Йоан: “Това е онзи, за когото е писано: Ето, Аз изпращам вестителя Си пред Твоето лице, който ще устрои пътя Ти пред Тебе”. Така той направи път за ангела на завета.

Едно от най-дългите записани послания на Христос е Проповедта на планината (Матей 5-7). Интересно, изглежда Христос умишлено прави паралел с Мойсей, чрез когото дойде Мойсеевият завет.[14] Той прави това, като се представя на планината (Матей 5:1) като пазител на закона (Матей 5:15), както Мойсей беше представен на планината Синай като законодател (Изход 19:24).[15] Навсякъде в тази проповед се появяват сравнения между Христос и Мойсей (или “Синай”).[16]

Мойсей и Илия, които представляват закона и пророците (Стария Завет[17]), дори се повяват малко по-късно в Христовото служение на планината на преображението, за да му прехвърлят заветната си власт.[18] Те говорят за скорошното му заминаване от света чрез смъртта,[19] с която той официално ще установи Новия завет.

Новият завет беше сключен от Христос, “Пратеника на завета”, в горната стая в нощта преди да бъде разпнат. Той беше сключен между Него и Неговия народ от новозаветната епоха.[20] Новият завет е осъществяването (или “изпълнението”[21]) на няколко прогресивни завета от старозаветната епоха, които развиват Божия изкупителен план.

Ясно е, че Христос представя Себе Си като пратеника на завета, за да установи окончателния осъществен завет между Бога и Неговия народ. И това е важно за разбирането на Великото поръчение като заветно действие.

 

Поръчението и заветът

Отделих тези няколко страници в развиване на заветната тема на Писанието, за да разгледам Великото поръчение от заветна гледна точка. Великото поръчение е обобщение на Новия завет. И ние откриваме в него конкретните структурни особености, характерни за заветите. Тук ще изредим накратко заветните елементи на Великото поръчение. Те ще бъдат подробно обяснени в Част II на това изследване.

Основната структура на Великото поръчение включва следните елементи:

1. Трансцендентно върховенство. Христос дава поръчението от планина, място в Писанието, характеризиращо възвишеност. “А единадесетте ученика отидоха в Галилея, на планината, където Исус им определи” (Матей 28:16).

2. Йерархична власт. От върха на планината Христос обявява, че всяка власт на небето и на земята е Негова. След това изпраща Своите последователи да направят Неговата власт известна и осезаема по цялата земя. “И като Го видяха, поклониха Му се… Тогава Исус се приближи при тях и им говори, казвайки: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всичките народи” (Матей 28:17а, 18-19а).

3. Етични постановления. Тези, които са свързани с Него в кръщението, трябва да научат и да се подчиняват на постановленията на своя Владетел, Христос Исус. “Научете всичките народи… като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:19а, 20а).

4. Клетвено посвещение. Тези, които ще бъдат доведени под благодатната закрила на Христовата власт, трябва да бъдат кръстени в Неговото име, като клетва за заветна преданост към Него. “[Кръщавайте] ги в името на Отца и Сина, и Святия Дух” (Матей 28:19б).

5. Наредби за наследяване. Христос установява Своето поръчение за разпространяването на Неговата власт в пространството (“всички народи”, Матей 28:19б) и във времето (“и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века”, Матей 28:20б).

 

Заключение

 

Многократното наблягане на Писанието върху завета не може да бъде отречено. Нашият Бог сключва завети, Той говори и действа сред хората в историята. Изкуплението, което той дава в Христос, не може да бъде истински и пълно разбрано без да се проследи развитието на завета, изявен в Писанието. Без завета не могат да бъдат разбрани и нашите задачи на християни. Както ще видим по-нататък, заветната рамка на Великото поръчение съдържа в себе си същността на християнската дейност, на призванието на християнина в света.

Нека да се посветим на това призвание, докато вървим към по-пълното му разбиране.



[1] Понякога еврейската дума за “завет” (berith) се превежда или като “съюз” (Авдий 7), или “договор” (Исус Навин 9:6; 2 Царе 3:12).

[2] В Новия Завет на King James Version гръцката дума за “завет” (diatheke) понякога е преведена като “завет”, а понякога като “завещание”.

[3] Заветът и договорът не могат да се приравнят. Вижте Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1986), pp. 65-70.

[4] Едно добро изследване на завета в Писанието има в O. Palmer Robertson, The Christ of the Covenants (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed, 1980).

[5] Изход 31:18; 32:15; 34:1, 4; Второзаконие 4:13. Вижте Meredith G. Kline, “The Two Tables of the Covenant”, chapter 1 in Part Two of The Structure of Biblical Authority, rev. ed. (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, 1972), pp. 113-130.

[6] Интересно е, че в божествените завети пророците бяха Божии “адвокати”. Тяхното служение включваше провеждането на Божия “съдебен процес” срещу Израел заради “нарушаване на договора”. Например, вижте юридическата терминология в Михей 6:1, 2: “Слушайте сега какво казва Господ: Стани – ми казва той – защити своето дело пред планините и нека чуят хълмовете гласа ти, като им кажеш: Планини, и вие, твърди основи на земята, слушайте спора Господен; защото Господ има спор с народа Си и ще се съди с Израел.” Това обяснява също защо в Божия завет са призовавани “свидетели”. Във Второзаконие 30:19 Мойсей казва: “Призовавам небето и земята за свидетели срещу вас днес” (Сравнете Битие 4:26; 31:28; 32:1; Михей 6:1-2)

[7] Битие 17:7; Изход 5:2; 6:7; 29:45; Левит 11:45; 26:12, 45; Второзаконие 4:20; Второзаконие 7:9; 29:14-15; 2 Царе 7:24; Псалм 105:9; Исая 43:6; Еремия 24:7; 31:33; 32:38; Езекиил 11:20; 34:24; 36:28; 37:23; Осия 1:10; Захария 8:8; 13:9; 2 Коринтяни 6:18; Откровение31:3, 7.

[8] По-подробна информация може да се намери в Ray Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1987).

[9] Гръцката дума за “Бог” е theos. “THEOS” може да служи като удобен акроним за запомняне на определящите качества на завета на английски език: Transcendence, Hierarchy, Ethics, Oath и Succession.

[10] За по-задълбочено проучване на тази схема на Второзаконие, виж: Sutton, That You May Prosper, chs. 1-6.

[11] Исая 42:6; 51:4; 60:3.

[12] Интересно е, че структурата на частта с постановленията на Второзаконие дори следва схемата на Десетте заповеди. Първата заповед е обяснена в подробности във Второзаконие 6-11; втората заповед във Второзаконие 12-13; третата заповед във Второзаконие 14; четвъртата във Второзаконие 15:1-16-17; петата във Второзаконие 16:18-18:22; шестата в 19:1-22:8; седмата във Второзаконие 22:9-23:14; осмата във Второзаконие 23:15-25:4; деветата във Второзаконие 24:8-25:4; и десетата във Второзаконие 25:5-26:19. Вижте: James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 199-206 и Sutton, That You May Prosper, App. 1. За допълнителна подобна информация виж: Walter Kaiser, Toward Old Testament Ethics (Grand Rapids: Zondervan, 1983), ch. 8.

[13] Вижте също: Деяния 13:23, 32; 26:6.

[14] Изход 24:8; 34:27; Числа 14:44.

[15] Вижте: R. E. Nixon, Matthew in D. B. Guthrie and J. A. Motyer, eds., The Eerdmans Bible Commentary (3rd ed.: Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, 1970), p. 850. R. H. Fuller, “Matthew,” in James L. Mays, ed., Harper’s Bible Commentary (San Francisco: Harper and Row, 1988), p. 981. Robert H. Gundry, Matthew: A Commentary on His Literary and Theological Art (Grand Rapids: Wm. B. Eerdmans, 1982), pp. 593-596. Ср. William Hendriksen, The Gospel of Matthew (New Testament Commentary) (Grand Rapids: Baker, 1973), pp. 261ff.

[16] Йоан 1:17; Галатяни 4:24-5:2; Евреи 3:2-5; 12:18-24.

[17] 2 Коринтяни 3; Евреи 8; сравнете Матей 5:17.

[18] Матей 17:1-8; Марк 9:2-8; Лука 9:28-36. Вижте също 2 Петрово 1:17.

[19] Лука 9:28-31.

[20] Новият завет е споменат като установен в Матей 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20; 1 Коринтяни 11:25; 2 Коринтяни 3:6; Евреи 8:8; 9:15; 12:24.

[21] Робъртсън го нарича “Заветът на изпълнението”. Robertson, The Christ of the Covenants, ch. 13.