Съдържание Цялата книга на една страница

ПУСТИНЯТА НА ПРОСТИТЕЛНОСТТА

Старият човек е оставил пътника сам на края на пустинята. Пада нощта. Светлините на Християнския Град викат зад него. Мога да си представя как той си мисли за топлината и приятелските разговори около топлото ястие, за съня в топлото легло. Но изражението му става решително и той си казва тихичко: „Няма съмнение кой път трябва да поема. Ще намеря живота си само, когато го изгубя, това е сигурно. Но как мога да знам, че ако тръгна по тази пътека към пустинята, ще се загубя в Бога, а не просто ще се загубя? Спомням си много хора, тръгнали по самотна пътека, която не ги е завела към Града на Бога, а към такива нереални мисли и фалшиви опитности, че умовете и животът им се разрушиха. Със сигурност опасността да избереш живот в Християнския град трябва да се претегли и с възможността да го загубиш в пустинята на духовна заблуда. Сигурен съм, че в тъмнината пред мен е не само пътеката към Божия Град, но има и безбройни врати към ада, където всеки може да се загуби в самотна суета. Как мога да съм сигурен, че съм различил истинската пътека?“

Това, което първо е счел за звезда на хоризонта в съня си, сега приема формата на кръст, стоящ точно над пътеката, срещу него. Той поглежда натам и го забелязва, разпознава го. Тихичко промълвява: „Простителност“. А след това цитира с дълбоко страхопочитание: „Исус също пострада извън портите, за да очисти хората чрез кръвта Си. Нека и ние излезем, бивайки хулени. Защото тук нямаме трайно жилище, но търсим града, който ще дойде.“Да, ще тръгна!“ – казва пътникът ликуващо, пристъпвайки към пустинята.

Когато светлината се скрива напълно, той не вижда нищо освен пясъка и небето, Пътеката се различава от другите, по кръста в далечината на хоризонта. И тъй като е изминал цял ден, ясно е, че пътникът е уморен, жаден, изтощен от топлината. Но точно, когато изглежда, че не може да направи и стъпка повече, една странничка се появява до него.

„След следващия хълм ще намериш извор.“ – казва тя.

„Продължавай, много си близо до него“. – го окуражава още тя.

Съвсем скоро той вече лежи до извора, пиещ вода и ядящ храна, която му дава странничката.

„Това е Пустинята на Простителността.“ – обяснява тя на пътника. „Хората често очакват Божията простителност да е красив парк с фонтани и рекички, и зелена трева. Те не разбират защо тя е пустиня. Но всеки трябва да разбере, че Божията простителност е всичко, всичко! И само в пустинята, един християнин може да не види нищо, да не оцени нищо, но да се надява само на кръста на Исус.“ Тя цитира на пътника няколко пасажа от Галатяни:

„А далеч от мен да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мене е разпнат и аз – за света. Защото нито обрязването е нещо, нито необрязването, а новото създание. И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях и на Божия Израил…

Съразпнах се с Христос и сега вече не аз живея, но Христос живее в мен, и животът, който сега живея в плътта, живея го с вярата в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен. Аз не отхвърлям Божията благодат, защото ако оправданието се придобива чрез закона, тогава Христос е умрял напразно.“

„Мислиш ли, че апостол Павел е минал през тази Пустиня?“ – пита пътникът.

„Да, мина. Години наред апостол Павел работеше много в Града на Религията, за да стане религиозен мъж. Но не намери мир за духа си. Тогава срещна Исус и още отначало Той изявяваше едно нещо на Павел – простителност. Той беше затрупан с нея. Прощението на кръста беше тема на живота му докрай. Но първата опитност от Божието Царство за него беше точно тази пустиня.“

„Значи аз вървя там, където са вървели апостолите?“ Гласът на пътника бе изпълнен с благоговение.

„Спомни си, когато Петър хвърли рибарската мрежа по заръка на Исус и я извади пълна с риба. Отговорът му беше: „Иди Си от мене, Господи, защото съм грешен човек“. Исус отговори: „Не се бой, от сега нататък ще ловиш човеци.“Тук отговорът се подразбира така:“Ще се погрижа за греха ти.“ И когато се върнаха с лодките си, те оставиха всичко, и последваха Исус – в Пустинята на Простителността и в изпълнение на кръста. Когато Исус умря за греховете на Петър и възкръсна за неговото оправдание, и малко преди да го изпълни със Святия Дух, Той каза на този човек, който се отрече от Него три пъти: „Симоне, сине Йонов, обичаш ли ме?….Паси овцете Ми.“След трикратно повторения въпрос и заръка, животът на Петър беше изцерен от Господната простителност.“

„Години наред – й казва пътникът, – се опитвах да отида зад теоретичната, доктринална простителност, вероятно тази, която се говори в Християнския Град, за да проумея простителността сама по себе си. Исках да бъда потопен, кръстен, изгубен в нея. Жадувах да чуя Исус да ми казва лично:“Греховете ти са простени, братко.“ Исках кръвта от кръста да облее сърцето ми и да го очисти.“

„Дошъл си на правилното място. Преди да стигнеш края на тази Пустиня, ще преживееш освобождението от товара на вината, която все още ти тежи като скала. Ще започнеш да ходиш пред Бога без срам. Така както си бил обзет от нуждата да се изградиш, така скоро ще бъдеш обзет от простителността на Бога.

„Обзет от простителността на Бога?“

„Ти ще бъдеш толкова завладян от Божията милост, че ще бъдеш свободен, за първи път през живота си, от мнението на другите хора.“

„Ами! Не и аз.“ – отговаря веднага пътникът.

„Жената, която уми нозете на Исус със сълзите си, беше облята с Неговата простителност дотам, че не й повлияха подигравките и мнението на другите. Или пък изцеленият от проказа – той радостно падна в краката на Исус, благодарящ Му за очистването на тялото му; той получи вътрешното изцеление на прошката. Когато Закхей се качи на дървото, за да види Исус, той гледаше към своята прошка, там на пътя. Той толкова беше обзет от нея, че в онзи ден веригите на алчността се разчупиха в сърцето му. Дошъл си на мястото, където това ще се случи и с теб.“

Пътникът тръгва отново по пътя, заедно с тайнствената си придружителка, ходеща мълчаливо до него още час-два и изведнъж изчезва.

„Каква радост изпитвам!“- извиква пътникът. „Това трябва да са изпитвали учениците, когато са се връщали от Ерусалим след възнесението на Исус.“

На фона на светлината от кръста, пътникът вижда фигурата на друга жена, идваща иззад съседна дюна, крачеща бавно към него по склона. Той като че ли я разпознава. От изражението му разбирам, че тази личност се е отнесла несправедливо към него. Очите й са фиксирани на него.

„Ще ми простиш ли?“ – пита тя.

Пътникът спира, докато жената се приближава, питайки го втори път „Ще ми простиш ли?“ Те са вече лице в лице, когато тя го пита за трети път, „Ще ми простиш ли?“ Тайнствената придружителка отново се появява от едната му страна, и тихо го учи: „Пустинята на Простителността е не само мястото, където ще получиш простителност, но и където ще дадеш. Тази жена е само първата от много други хора от миналото ти, на които ти никога не си простил. Свръхестествената търпеливост, която те обземаше цял ден, ще бъде предизвикана от горчивината, погребана в сърцето ти през всичките тези години. Трябва да направиш избора си. Безплодната, плитка, само на думи прошка от миналия ти живот не е достатъчна дори само, за да бъдеш учтив с тази жена. Но Божията простителност, която те обземаше, може да се прояви сега, ако я оставиш да излезе.

Пътникът се приближава, взема ръката на жената, поглежда я право в очите и й казва: „Разбира се, че ти прощавам!“

Тя плаче. Казва само „Благодаря ти“, и си отива.

Тогава мъжът, който нарече пътника глупак в ресторанта в Християнския Град, идва тичешком и започва да моли за прошка.

„Разбира се, разбира се – отговаря пътникът сърдечно. – Няма нищо. Не си мисли повече за това.“

„Моля те не вземай нещата толкова леко. Аз се НУЖДАЯ от простителността ти. НАИСТИНА ли ще ми простиш, от все сърце?“

„Но аз вече го направих“. – отговаря пътникът. Придружителката му обяснява ситуацията: „Той се нуждае от твоята ПРОСТИТЕЛНОСТ. Не учтивост, но активна, истинска простителност. Той има нужда от твоята ЛЮБОВ.“

„Приятелю, ти си простен“- казва пътникът сериозно и с уважение в гласа си.

С видимо облекчение мъжът въздъхва: „Благодаря ти!“ и изчезва в пустинния въздух. Придружителката му напомня стих от Матей 18 глава:

„Тогава Петър се приближи и Му каза: „Господи, до колко пъти като ми съгреши брат ми да му прощавам? До седем пъти ли?“ Исус му каза: „Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем.“