Смисълът на мъжеството

В своята книга Прям разговор с мъжете и техните съпруги защитавате авторитета на мъжа в семейството. Какво ще отговорите на феминистките, които смятат този възглед за остарял и обиден?

Важно е да се разбере какво имам предвид под мъжки авторитет. Не се опитвам да защитавам мъже, които тормозят децата си и не зачитат нуждите на съпругите си. За щастие това властническо отношение от XIX век е вече отживелица. Въпреки това Писанието (което е моят критерий за всичко) ясно казва, че основната отговорност на мъжа е да управлява своя дом. Аз поне така разбирам библейските наставления в Ефесяни 5:22-28:

Жени, подчинявайте се на своите мъже като длъжност към Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. Мъже, любете жените си, както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно омиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде свята и непорочна. Така са длъжни и мъжете да любят жените си – както своите тела. Който люби жена си, себе си люби.

Тези стихове, както и много други, отнасящи се до покорството на жената (като например I Петрово 3:1: „И вие, жени, покорявайте се на мъжете си, така че даже ако някои от тях не се покоряват на словото, да се придобият без словото, чрез обходата на жените си“), показват ясно, че мъжът християнин е този, който трябва да ръководи семейството.

Очевидно Бог очаква от него да взема окончателните решения в дома. Съответно и неговата отговорност за последствията е по-голяма. Ако семейството е взело твърде много вещи на кредит, то финансовата криза е негова грешка. Бог държи мъжа отговорен, ако семейството не чете Библията и не ходи на църква. Ако децата са непокорни и невъзпитани, вината отново е главно на бащата (не съпругата на Илий беше критикувана, че е възпитала двама лоши сина – Божият гняв падна върху нейния съпруг. Виж I Царе 3:13).

Какво става със семейство, в което водачът не си е на мястото? Представете си предприятие, чийто директор само претендира, че го ръководи. То се разпада много бързо. Паралелът със семейството е очевиден и не бива да се пренебрегва. По мое мнение Америка се нуждае преди всичко от съпрузи, които да ръководят семействата си, вместо да хвърлят всичките си сили да печелят пари.

Бъдете по-конкретен за отношенията между половете. Да разбирам ли, че не одобрявате равнопоставеността между на съпруг и съпруга?

Точно така. Искам да предложа две основания за идеалната връзка съпруг-съпруга, за да изясня своя възглед. Първо, поради крехкото самочувствие на мъжа и нуждата му да бъде уважаван, както и поради женската уязвимост и копнеж за обич, смятам, че не бива да се променят позициите на съпруга като любящ закрилник и на съпругата, като приемаща тази закрила.

Второ, в семейството трябва да има само един водач, чието мнение да преобладава, когато възникнат различия. Всички знаем, че с двама капитани корабът потъва и че двама готвачи развалят супата. Ако разбирам добре Библията, ръководната роля се отрежда на мъжа. Той обаче не трябва да провокира семейството си, като не зачита личните им чувства и желания. На практика той трябва да поставя техните интереси над своите, дори ако това заплашва живота му. Библията никъде не казва, че мъжът е диктатор или робовладелец.

Съществуват различни модели на взаимодействие между мъжа и жената, но съм забелязал, че в бракове, където съпругът е пасивен и без качества на водач, възникват сериозни усложнения. Никой съвременен модел не е по-добър от традиционната мъжка роля, описана в добрата стара Книга. В крайна сметка неин автор е Създателят на човечеството.

Напоследък много се говори и пише за „истинските“ мъже, които никога не разкриват чувствата си. Смятате ли, че днешните мъже трябва да се научат да бъдат по-открити?

Да, смятам. Мъжете трябва да умеят да плачат, да обичат, да се надяват. Баща ми, който за мен беше символ на мъжественост, проявяваше чувствителност и не се срамуваше да плаче. От друга страна е опасно, ако позволим на чувствата да ни владеят и да определят решението ни в трудна ситуация.

Не бива да допускаме дребните проблеми в живота да ни довеждат до отчаяние и депресия. И мъжете, и жените трябва да знаят как владеят чувствата си и как да бъдат „обективни“ в преценките си.

Коя според вас е най-важната задача на един баща?

За мен най-голямата отговорност на бащата е да покаже на своите деца истинския смисъл на християнството. Тази задача може да се сравни с щафета. Първо вашият баща тича по пистата с палка в ръка, представляваща евангелието на Исус Христос. В подходящ момент той я предава на вас и вие започвате вашата обиколка по пистата. Накрая идва времето, когато внимателно трябва да предадете щафетата на собствените си деца. Всеки състезател ще ви каже, че победата при щафетата зависи от успешното предаване на палката. В този критичен момент всичко може да се изгуби поради забавяне или недоглеждане. Палката рядко се изпуска по време на тичането, когато бягащият я стиска здраво. Но може лесно да падне при смяната на поколенията.

Според ръководните християнски ценности в моя живот най-важната ми цел е да предам щафетата (евангелието) в ръцете на моите деца. Разбира се, че бих искал да дам евангелието и на колкото мога повече хора, но най-важната ми отговорност е към децата ми. Надявам се милиони бащи да се съгласят с мен.

Съгласна съм, че бащата трябва да е духовният водач в семейството, но в нашия дом не е така. Децата ходят на църква в неделя, само ако аз ги събудя и накарам да се приготвят. Аз съм тази, която вечер се моли с тях и ги учи как да общуват с Бога. Ако не върша всичко това, децата ни ще останат без духовно обучение. Хората постоянно ми казват, че трябва съпругът ми да поеме ръководството в дома. Какво ще ме посъветвате да направя?

Това е изключително важен въпрос и в момента е доста противоречив. Както вече споменахте, някои християнски водачи съветват жените да бъдат пасивни и да чакат съпрузите им да поемат духовната отговорност. Те трябва да стоят настрана, докато Бог накара мъжете да поемат ролята, която им е отредил. Но заради малките деца в семейството не мога да се съглася с това разбиране. Ако въпросът касаеше само духовното благоденствие на съпрузите, жената би могла да си позволи да изчака. Но малките момченца и момиченца променят коренно нещата. Всеки ден без християнско обучение е безвъзвратно изгубен за тях.

Затова, ако съпругът ви не приема отредената му от Бога роля на духовен водач, трябва да я поемете вие. Нямате време за губене. Продължавайте да водите семейството на църква в неделя. Молете се с децата и ги учете да четат Библията. Не преставайте и да отделяте време за общуване с Бога. Накратко казано, духовният живот на децата (а и на възрастните) е твърде важен, за да се отложи с няколко години, докато мъжът се опомни. Исус Христос казва ясно, че членовете на собственото ни семейство могат да се окажат най-голямата спънка за нашата вяра и ние не бива да позволяваме това.

Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята! Не дойдох да поставя мир, а нож. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й и снаха против свекърва й. И неприятели на човека ще бъдат домашните му. Който люби баща или майка повече от Мен, не е достоен за Мен. И който люби син или дъщеря повече от Мен, не е достоен за Мен. (Матей 10:34-37)

Този конфликт е съществувал и в нашето семейство. Дядо ми Р. Л. Добсън бил морален човек и не изпитвал нужда от християнската вяра. Баба ми Йоанита поставяла Бог на първо място и била посветена християнка, така че това духовно безразличие я потискало много. Тя сама поела отговорността да представи Исус Христос на шестте си деца. На моменти дядо ми оказвал натиск върху нея, но не за да се отрече от вярата, а за да го остави на мира. Той казвал: „Аз съм честен човек, храня семейството, плащам си данъците и това е достатъчно.“ А тя му отговаряла: „Ти наистина си добър човек, но това не е достатъчно. Трябва да предадеш сърцето си на Христос.“ Това той не можел да разбере.

Баба ми, която била много кротка жена, нямала намерение да натрапва вярата си, нито пък се отнасяла с неуважение към своя съпруг. Само продължавала да се моли и да пости за този, когото обичала. Повече от 40 години отправяла тази молитва на колене пред Бога.

На 69-годишна възраст дядо ми получил сърдечен удар и легнал на смъртно легло. Един ден дъщеря му влязла при него да почисти и оправи стаята. Като минавала покрай леглото му, забелязала, че той плаче. Никой дотогава не бил виждал сълзи в неговите очи.

– Какво се е случило, татко? – попитала тя.

Той отвърнал:

– Скъпа, качи се и повикай майка си.

Баба ми изтичала веднага при него и го чула да казва:

– Зная, че ще умра, и не ме е страх от смъртта, но всичко е толкова тъмно! Не виждам никакъв изход. Изживях живота си, но съм пропуснал най-важното. Искаш ли да се помолиш за мен?

– Дали искам! – възкликнала баба ми. През целия си живот тя била чакала този миг. Тогава коленичила и казала всичко на Бога. По този чуден начин Р. Л. Добсън предал сърцето си на Христос.

През следващите две седмици той пожелал да види някои вярващи, които преди отхвърлял, и им поискал прошка, за да оправи личните си отношения с тях. Починал с усмивка на уста. Преди да изпадне в последна кома, дядо ми казал: „Сега има изход от тъмнината.“ А баба ми получила отговор на неуморните си молитви.

Връщайки се на вашия въпрос, бих искал да предупредя жените да не стават горди и критични към своите съпрузи. Може да има самотни години, през които сама да носите товара на духовното водачество, но Господ е обещал да бъде с вас и в тези трудни моменти.

Постоянно чувам, че не трябва да се гордея прекалено много с успехите на децата си, но ми е трудно. Как да не се радвам, когато синът ми постига успехи в баскетбола и се представя чудесно?

Няма нищо лошо да се радваме на успехите на своите деца. Проблемът възниква, когато родителите се вживяват прекалено много в тези успехи или провали; когато от тях зависи собственото им самочувствие; когато победата се превърне в задължително условие, за да получава детето любов и уважение. Момчетата и момичетата трябва да знаят, че ги приемаме независимо от всичко и защото са Божии творения. Това е напълно достатъчно!

Спомням си за Джон Макей, бивш треньор на футболния отбор от университета в Южна Калифорния. Гледах интервю с него по телевизията по времето, когато неговият син Джон Макей-младши беше преуспяващ футболист. Журналистът спомена нещо за спортния талант на Джон и попита треньора Макей дали е горд с постиженията на сина си. Отговорът му беше впечатляващ:

„Да, доволен съм, че Джон имаше добър сезон тази година. Той свърши чудесна работа и аз се гордея с него. Но дори никога да не беше започвал да играе футбол, пак щях да съм горд с него.“

Треньорът искаше да каже, че оценява и се радва на футболния талант на Джон, но стойността на момчето не зависи само от неговата способност да играе. Така синът няма да изгуби уважението на баща си, ако през следващия сезон се провали и не успее. В сърцето на бащата винаги имаше място за Джон, което не зависеше от неговия успех. Иска ми се да е така с всички деца.

По традиция бащите не участват във възпитанието на децата. Какво мислите за тяхната роля в този процес?

Извънредно важно е бащите да помагат във възпитанието винаги, когато е възможно. Децата се нуждаят от своите бащи и откликват на тяхното мъжко държание, но, разбира се, и съпругите се нуждаят от своите съпрузи. Това се отнася особено за домакини, които са изпълнявали бойните задължения през целия ден и привечер се чувстват като след битка. Съпрузите естествено също са уморени, но ако те могат да се присъединят вечер, достатъчно е да сложат малките тигърчета да си легнат и нищо не би допринесло повече за стабилността в техния дом. Особено съчувствам на майката, която отглежда заедно едно прохождащо и едно-две по-големи деца. Няма по-трудна задача на земята.

Съпрузите, които съзнават този факт, могат да помогнат на жените си с разбиране, любов и опора в тяхната жизненоважна дейност.6

Двете ни деца се подчиняват на всяка дума на баща си, а ако сме на гости, го слушат дори ако само им се намръщи. Аз обаче трябва да викам и заплашвам, за да ме послушат. Защо е така според вас?

Причината е в следните няколко фактора:

1. Бащата е по-склонен да подкрепя думите си с действия, ако децата не се подчиняват, и те са наясно с това.

2. Майката прекарва повече време с тях и както се казва, „близостта води до неуважение“. Поради постоянното напрежение авторитетът й се руши. Искам да наблегна на още нещо.

Обикновено бащата е авторитетът в семейството. Когато беше на 4 години, синът ми Райън ме чу да споменавам за своето детство.

– Татко, ти си бил малко момче? – попита той.

– Да, Райън, дори по-малко от теб – отговорих.

– А бил ли си бебе? – продължи недоверчиво той.

– Да, всеки човек се ражда като съвсем мъничко бебе.

Райън беше озадачен. Не можеше да проумее как може двуметровият му, 80-килограмов баща да е бил бебе. Той се замисли за момент, след което отбеляза:

– Значи тогава си бил „татко-бебе“!

Деветгодишната му сестра реагира по подобен начин, когато за първи път видя филм от моето детство. На екрана аз бях невинно четиригодишно момченце, което язди конче. След като се убеди, че това съм аз, Дейна възкликна:

– И това дете сега ме наказва!

За Дейна и Райън аз не бях просто човек с авторитет, аз представлявах самият авторитет. Такава е детската природа. За малките момченца и момиченца високият ръст, силата и плътният глас на бащата са символ на власт. Ето защо учителите се справят с дисциплината по-добре, отколкото учителките с нежни гласове (с малки изключения). Веднъж една учителка сподели, че да ръководиш нейния клас, е все едно да задържиш едновременно под водата 39 топчета за пинг-понг.

Ето защо майките се нуждаят от помощта на бащите при възпитанието. Не че мъжът е длъжен да се справя с всяко непокорство, но той трябва да е в основата на родителската власт. Децата трябва да са наясно, че Татко е съгласен с мнението на Мама и ще я подкрепи в случай на неподчинение от тяхна страна. Точно това се има предвид в I Тимотей 3:4, където се казва, че бащата трябва „да управлява добре своя дом“.

Какво представлява „кризата на средната възраст“ при повечето мъже?

Това е период на сериозна лична преоценка. В ума на мъжа се появяват смущаващи мисли и той започва да си задава въпросите кой е, защо е такъв и какъв е смисълът на живота му. Започва да се съмнява във всичко. Разочарован е, но не споделя тези мисли и страхове дори с най-близките хора. Това често води до раздяла с любимата в момент, когато му е най-необходима.

Кога се появява кризата на средната възраст и среща ли се при всички мъже?

Периодът на неувереност обикновено се появява през третото и четвъртото, а понякога и през петото десетилетие от живота. Във връзка с този въпрос Лий Стокфорд обяви резултатите от три различни изследвания, включващи повече от 2100 мъже. Заключението е, че 80% от изследваните между 34 и 42 години преживяват някакъв вид травма. Това съвпада и с личните ми наблюдения, особено сред високопоставените, преуспяващи в бизнеса мъже.

Какво преживява мъжът през тази критична възраст?

Д-р Джим Конуей написа книга, озаглавена Мъжете и кризата на средната възраст, която бих искал да ви препоръчам. В нея той описва четири „противника“ на мъжа през този период. Първият е неговото собствено тяло. Без съмнение доскорошният младеж е започнал да остарява. Косата му опадва независимо от отчаяните опити да я запази. „Аз да оплешивея?“ – потръпва той. Освен това забелязва, че силите вече го напускат. Задъхва се дори на ескалаторите. Думите вече имат друго значение за стария Джо. „Търкалящите се камъни“7 сега са в жлъчката му, а в речника му са навлезли непознати в младостта му термини. Когато пътува в командировка, стюардесата вече не го гледа с интерес, а само учтиво му предлага кафе, чай или мляко. Лицето му се е отпуснало и набръчкало, а той отчаяно стои пред огледалото и не вярва на очите си.

Нека обобщим това първо смущение през средната възраст. Мъжът, който наближава 40-те, трябва да признае, че: 1) вече остарява; 2) тези промени са неприятни и неудобни; 3) губи авторитет в един свят, където се цени най-вече младостта и красотата; 4) старостта ще дойде само след две десетилетия, а с нея – болестите и смъртта. Когато мъжът за първи път се сблъска с тези неща, емоционалната му криза не закъснява.

Вторият враг на мъжа през този период е собствената му професия. Обикновено той е недоволен от работата си и смята, че тя го ограничава. Много чиновници и фабрични работници съжаляват, че не са станали лекари, стоматолози или адвокати. В същото време медиците, зъболекарите и юристите се разкайват, че не са си избрали по-лека професия, която да забравят вечер и през почивните дни, в която няма толкова компромиси и злоупотреби и която да им оставя време за почивка и развлечения. Това професионално безпокойство е характерно за мъжете на средна възраст от всички обществено-икономически слоеве. Те осъзнават колко кратък е животът и не искат да пропиляват оставащите дни. От друга страна нямат голям избор. Финансовите нужди на семейството ги принуждават да продължат да работят, за да изпратят децата в колеж, да поддържат къщата и животът да тече. Така те се чувстват притиснати отвсякъде.

Няма да повярвате, но третият „враг“ на мъжа в средната възраст е собственото му семейство. Периодът на неувереност и самовглъбяване може да бъде пагубен за брака. Мъжът лесно се гневи и е груб с най-близките си. Недоволен е, че жена му и децата се нуждаят от него. Дразни се, че винаги искат повече пари, отколкото печели. В момент, когато иска да се усамоти и да се погрижи за нуждите си, сякаш всички изведнъж започват нарочно да го търсят. Пък и точно сега родителите му остават на неговия гръб. Всички тези неща просто го задушават.

Четвъртият, последен „враг“ на мъжа в средна възраст е самият Бог. Манипулиран от своята логика, мъжът се гневи и възмущава от Твореца, като Го обвинява за всичките си проблеми. В резултат се чувства изоставен, необичан и наказан от Бога. Вярата му отслабва и ценностната му система се разклаща. Този фактор най-добре обяснява коренната промяна в поведението му.

Искам да наблегна най-вече на последната точка. През средната възраст роднините и приятелите на мъжа често наблюдават внезапна промяна в характера му.

„Не знам какво става с Лорен – казва неговата съпруга. Сякаш за една нощ се превърна от уравновесен, любящ съпруг и баща в безотговорен самотник. Спря да ходи на църква. Започна открито да флиртува с други жени. Загуби интерес към синовете ни. Дори облеклото му стана модерно и натруфено. Вече се реши напред, за да прикрие плешивостта си. Купи нова спортна кола, която не можехме да си позволим. Много разчитам на него и не разбирам какво се случва.“

Явно този мъж е изпитал промените, които вече описах. Основният му проблем обаче е духовен. Системата му от вярвания е рухнала, а оттам и увереността в библейските принципи. Бракът, верността, отговорността, животът след смъртта, себеотрицанието, християнското свидетелство, честността и още много аспекти от доскорошната му вяра се поставят под въпрос или се отричат. Резултатът е бърза и катастрофална промяна в начина на живот, която шокира семейството и приятелите. Това е често явление през последните години.

На 29 години съм и искам ако е възможно да избегна тази криза. Как да се предпазя?

Твърдо убеден съм, че тази криза идва, когато, както казва Библията, „човек строи къщата си върху пясък“. Възможно е да си християнин и все пак да се влияеш от ценностите и възгледите на света. Така един млад съпруг и баща, който е вярващ, може да се превърне в работохолик, да трупа пари и да гради престиж, да прославя младостта и да търси удоволствия. Тези тенденции често не са съзнателни, но те отразяват безбожните ценности на нашето общество.

Независимо от нехристиянските си възгледи мъжът може да се справя добре през първите 15 години от зрелостта си, особено ако успява професионално. Такъв човек е в сериозна опасност. Винаги, когато изграждаме живота си в противоречие с мъдростта на Божието Слово, ние градим върху пясък. Рано или късно бурите ще ни връхлетят и построеното с много труд ще се сгромоляса.

Накратко казано, кризата на средната възраст е по-тежка за онези, чиито ценности копират разбиранията на този свят. Един мъж, който вярва, че животът е подготовка за вечността, не оплаква изгубената си младост. Бог не се превръща в негов враг, ако той е общувал с Него всекидневно. Отношенията между съпрузите също не са така обтегнати през средната възраст, ако двамата са успели да запазят своето приятелство. Или с две думи, кризата на средната възраст е преосмисляне на неправилните ценности, неразумните цели и недобрия живот дотук.

Това обяснява моето наблюдение, че повечето мъже, които изпадат в такава криза, вече са работили дълги години. Те са изградили могъщите си крепости върху песъчливия бряг на материализма, като са разчитали на парите, общественото положение и успехът да задоволят всички техни нужди. Не им е оставало време за съпругата и децата, за приятелите и Бога. Карай! Блъскай! Действай! Планирай! Влагай! Подготвяй! Предвиждай! Работи! 14-часови работни дни, последвани от уикенд в офиса; отпуската се отлага; отново работа до среднощ… И след 20 години внезапно възниква въпросът за смисъла на всичко. „Това ли наистина искам от живота?“ – се пита мъжът. След като вече се е изкачил по стълбицата на успеха, той изведнъж вижда, че тя е подпряна на погрешната стена.

С всяка дума сякаш описвате мен. Винаги ли ще съм така потиснат и обезверен?

Не. Тази криза има и начало, и край. Може да се направи аналогия с пубертета. И двата периода са сравнително краткотрайни, дължат се на възрастта, причиняват известни изменения и се изразяват в раздразнителност, неувереност, самовглъбеност и объркване. За щастие както пубертетът, така и кризата на средната възраст са само временни. На тях трябва да се гледа като на врати, през които трябва да минем. Искам да кажа, че рано или късно нормалното състояние ще се възстанови (освен ако не допуснете фатални грешки в отчаяните си опити да преодолеете проблема).

Още една дума за работохолиците. Смятам, че забързаният живот на американците е просто безразсъдство. Едва на 43-годишна възраст аз се замислих сериозно за отделните етапи на земното ми съществуване и за техния смисъл. Когато с приятелите ми завършихме гимназия, много от тях отидоха да учат в колежи. След това дойде друг период, през който всички се ожениха. Само след няколко години зачестиха известията за бебета. Моето поколение се движи бавно, но неумолимо през десетилетията, както и всички 2400 поколения, които го предхождат. Струва ми се, че наближава времето, когато приятелите ми ще започнат да умират.

Малко преди да почине през 1978 г., леля ми Наоми Добсън ми писа: „Сякаш всеки ден някой от най-добрите ми приятели или заболява тежко, или умира.“ Тя беше в тази последна фаза на своето поколение. А сега и тя се присъедини към тях.

Какво общо има това с днешния ми живот? Как е свързано с вашия? Нека спрем и помислим за краткотрайността на земните си дни и да намерим нов смисъл във вечните ценности. Защо да умрем без време, изтощени от труд, като пропуснем прекрасните мигове с любимите хора, които имат нужда от нашата любов и внимание? Това е въпрос, върху който всички трябва да се замислим.

Най-накрая искам да насърча онези, които са готови да забавят темпото. Излезете ли веднъж от забързания ритъм, сами ще се чудите защо сте препускали толкова през изминалите години. Има по-добър път.

следваща глава Сексуалността