Семейството на фокус

Джеймз Добсън изхожда от вече изградена юдео-християнска ценностна система, за да въведе в семейството от 80-те представата за „дисциплина, любов, самоуважение, лоялност и вярност“.

Ако един човек е напише осем бестселъра, участва в радиопрограми, излъчвани по 900 станции, и в седмични телевизионни предавания, гледани от 50 милиони души, той вече е звезда – истинска знаменитост. Освен ако името му не е д-р Джеймз Добсън.

Висок и симпатичен мъж, едновременно достолепен и смирен, строг, но състрадателен, Добсън едва наскоро стана известен извън християнските среди. Благодарение на неговия консерватизъм разбирането му за първостепенното значение на семейството бързо доби популярност; традиционните ценности, които защитава, отново станаха приемливи, а идеите му – актуални.

Може да се каже, че Добсън носи седем или осем различни „шапки“. Той умее да ги сменя толкова незабележимо, сръчно и често, че след титлата си доктор по философия би могъл да прибави и умел артист. Добсън добре се справя с отговорностите си като баща, съпруг, психолог, писател, радио и телевизионен гост и говорител и асоцииран клиничен професор по педиатрия към Южнокалифорнийския университет. Той е открил тайната как да разпределя приоритетите си и да не допуска една от ролите му да доминира над останалите. И се справя блестящо.

Влиянието му в областта на детската и семейната психология се сравнява с това на д-р Бенджамин Спок отпреди 20 години. Това обаче е единствената им прилика. Добсън е консервативен, сериозен привърженик на строгата дисциплина. Той вярва, че е по-добре да използваш пръчката, за да опазиш детето, и прилага вкъщи това, което проповядва в своите филми, книги и лекции.

„Първото и най-важно нещо е, че съм посветен християнин, обяснява той. Бях възпитан в християнски дом и тези ценности са дълбоко вкоренени в съзнанието ми. Повечето от нещата, които поучавам, са резултат от традиционните християнски разбирания за семейството и дома. Щастлив съм, че Бог ме употребява в живота на хората. Не смятам, че работата ми е напрегната – тя е нещо прекрасно. Най-трудно ми е да държа всичко под контрол и да не допускам професионалните задължения да ми пречат да бъда съпруг и баща.“

Именно това неизбежно напрежение между личния и професионалния живот го подтиква през 1979 г. да запише на касети семинара „Семейството на фокус“. Семинарът, обикновено изнасян лично от Добсън в продължение на ден или два, набляга на теми като християнско възпитание, подготовка за юношество, изграждане на самочувствие, конфликти между родители и деца. И когато от Уърд Пъблишърс (Тексас) му предлагат да запише всичко това на видео, той отказва. Според него никой не би седял да гледа седем филма с човек, който стои пред публика и проповядва традиционни ценности и дисциплина. Впоследствие обаче се съгласява с неохота и днес признава, че опасенията му са били неоснователни.

„Филмовата поредица беше начин да се отговори на нуждите на нашето време, си спомня той. Годишно получавах между 500 и 1000 покани да говоря, но приемах само шест на месец. Това не изглежда много, докато не осъзнаеш, че тези беседи и семинари започват да отнемат почивните ти дни в края на седмицата. Не прекарвах достатъчно време с децата си и чувствах, че пропускам нещо ценно. Филмите ми помогнаха едновременно да изпращам посланието си и да отделям повече време за дома.“

Прожектирани обикновено за седем седмици (а понякога и за седем дни), филмите имат не само моментално въздействие, но и трайно влияние. Експертите от Уърд Пъблишърс казват, че около 50 милиона души вече са ги гледали, което прави средно по 100 000 човека на седмица. Повечето прожекции се провеждат в местните църкви (според последни данни – над 50 000), но много други организации като отбори от Националната футболна лига, Асоциацията на родителите и учителите, както и обслужващия персонал на Военните сили, също са ги гледали.

Филмите бяха направени много лесно. През есента на 1978 г. Добсън изнася актуален семинар, озаглавен „Семейството на фокус“ пред 3 000 човека, събрани в Аудиторията Лори в Сан Антонио. Сред специалните гости са съпругата му Шърли и майка му Миртъл, както и снимачен екип, който трябва да заснеме на видеокасети сесията, продължила ден и половина. С изключение на откриването и няколкото кадъра отблизо на публиката, съдържанието на филмите представлява Добсън, стоящ на подиума или пред голямата дъска за писане. Благодарение обаче на добре подредения му материал и непринудения му подход, подправен с анекдоти, всеки от филмите се гледа леко и бързо. Добсън се позовава на личния си опит като баща на 20-годишно момиче и 15-годишно момче и като дългогодишен клиничен професор по педиатрия към Медицинския факултет на Калифорнийския университет. Той си припомня например първото тържество на дъщеря си, на което бързо разбрал каква е йерархията сред присъстващите момичета. На основата на тези спомени той развива лекции за междуличностното съревнование сред младежите, както и за важността да имаш правилна представа за себе си. Спомените за „ужасната двегодишна възраст“ на сина му са трамплин към проблема с твърдоглавите малчугани и своеволните юноши.

„Моето желание е да свържа днешното семейство с мъдростта на хилядолетната юдео-християнска етика, обяснява той. Принципите не са се изменили и са все още актуални. Спирам се на дисциплината, любовта, самоуважението, лоялността и верността между съпрузите, както и на взаимното посвещение в семейството. Тези идеи не са нови. Никога не съм твърдял, че са мое откритие. И именно защото не аз съм измислил това, което говоря, мога да бъда така твърдо убеден в него. Всъщност то е съществувало векове преди да се родя. Желанието ми беше да взема мъдростта, която е с нас от хиляди години, и да я представя на хората по подходящ и интересен начин. Надявам се да привлека тяхното внимание и да ги мотивирам да правят онова, което сами може би знаят, че е правилно.“

Пример за всичко това е домът на самия Добсън. Макар че е глава на семейството и изкарва хляба, Добсън не се държи като първобитен човек, който влачи малката си съпруга за косата и изисква от нея пълно подчинение. Той поема своята част от чистенето и готвенето, като се възхищава на жена си Шърли (бивша учителка) за нейното умение да поддържа дома. Тяхното партньорство е стабилно, топло и основано на взаимно уважение.

„Женени сме вече 25 години и тя е най-близкият ми приятел. Ако ми остава да живея една-единствена вечер и трябва да избирам с кого да я прекарам, бих избрал Шърли. Ние сме дълбоко привързани и доказателство за силата на любовта ни е, че сме заедно от 25 години и тя продължава да ме запленява.“

Макар че лекциите му са богато изпъстрени с истории от живота на семейството му, Добсън внимава да не поставя Шърли, Дейна и Райън на показ като на витрина. Опасността да прекали с личните примери той забелязва един уикенд, когато някой поискал автограф от сина му, който го придружавал на лекционната му обиколка. Смутеното петгодишно момче казало: „Но аз не мога да пиша!“ От този момент бащата решава да отдели работата от дома. Децата му рядко слушат неговите радиопредавания (които се излъчват 30 минути дневно по 900 радиостанции), не гледат често телевизионните му предавания и не са ангажирани с преуспяващата му дейност, която докарва средно по 6 200 писма на ден в офиса му.

Независимо, че го мислят за „супербаща“, той не желае да възпитава две съвършени деца „по учебник“. Хората може би гледат на Добсънови като на родители за пример, с деца за пример, но самият Добсън рисува далеч по-реална картина:

„Децата ми са здрави, изглеждат щастливи и се справят в училище. Но принципите, които поучавам, не се нуждаят от Дейна и Райън за доказателство. Те ще са валидни дори ако аз се проваля като баща, защото винаги са съществували. Бог не се нуждае от мен, за да докаже това, което е казал за семейството. И тези принципи ще останат валидни дори ако моят дом рухне на парчета (моля се това никога да не става).“ Добсън е уверен, че те ще са актуални и след петдесет години, много след като премине „свободното“ поколение и неговите идеали бъдат изместени от нови модни течения. Той смята, че махалото отново се е люшнало към традиционните ценности. Макар в настоящия момент семейството да е в реална опасност, за щастие хората го осъзнават, търсят отговор и са отворени за информацията, която им се предлага.

„Рядко днес се споменава най-голямата опасност за семейния живот, казва Добсън. Говорим за алкохолизъм, наркотици и изневяра, но най-сериозният проблем е прекалената заетост. Става въпрос за съпрузи, които са твърде изтощени да се разхождат заедно, да се разбират взаимно, да посрещат нуждите си, да намират време за забавления, за децата си, за обща молитва. Съпругът често работи до тъмно, за да осигури добър жизнен стандарт. Съпругата също работи и се опитва да поддържа дома. И двамата са на ръба на изтощението. За мен това е най-лесният начин да се разруши едно семейство.

Вярно е, продължава Добсън, че трябва да се грижим за препитанието си, но има и по-важни неща. Защо ни е стандарт, който не сме имали допреди 30 години? Смятам, че жертваме незаменими неща, като отношенията в семейството – любящата връзка между съпруга и съпругата, родителя и детето. Когато легнеш на смъртното си ложе и започнеш да прелистваш страниците на живота си, едва ли ще си мислиш за новата кола, за мебелите или за квартала, в който си живял. Тогава ще си припомниш кой те е обичал, кой се е грижел за теб и на кого си бил полезен. Ако тези неща са от значение в такъв момент, то те са важни и сега и ние трябва да живеем с тази мисъл.“

Някои хора не биха издържали да се занимават с чужди проблеми, но Добсън е открил в това смисъла на своя живот. Той е принципен човек и неговите принципи са в сърцевината на посланието му.

„Те вършат работа, когато хората ги прилагат, вместо да оставят собствените си нужди да управляват семейството. Днешното поколение е научено да търси своите права и това, погледнато в национален мащаб, крие опасност. Разрешението на проблемите идва тогава, когато ти кажа: „Загрижен съм за теб, както и за самия себе си. Твоите нужди са и мои.“ Това именно прави живота стойностен, а не стиснатите зъби, свитите юмруци или гордото безразличие.“

Подходът на Добсън е миролюбив и печели привърженици всеки път, когато той представя доводите си в разговор, на семинар, чрез филм или в нова книга.

„Винаги е било вълнуващо да проявявам изобретателност при откриването на нуждите и проблемите на хората, както и на начините да им помогна. Не се смятам за кръстоносец, който се опитва да промени света. Правя това, което мога. Това, което зависи от мен.“

следваща глава Романтичната любов