Домакинята

Като домакиня съм огорчена, че не получавам уважението, на което са се радвали жените от времето на майка ми. Какво е довело до тази промяна в отношението на обществото?

Онези, които искат да направят революция в отношенията мъже-жени, все по-яростно оспорват ролята на жената в семейството. Феминистките движения и медиите са постигнали невероятен успех в тази насока, като са променили начина, по който жените „гледат“ на себе си у дома и в обществото. Постепенно бяха отхвърлени всички елементи на традиционната женственост – и особено тези, свързани с домакинските задължения и майчинството. Така само за едно десетилетие думата домакиня стана нарицателно за експлоатация, потисничество и, простете за обидата, наивност (поне от гледна точка на крайните феминисти). Ще направим голяма грешка, ако допуснем да нарасне това неуважение към жените, решили да отдадат живота си на своите семейства.

Споменахте влиянието на медиите. Смятате ли, че телевизията и киното преднамерено се опитват да разрушат или променят традиционната роля на жената?

Без съмнение. Развлекателната индустрия създаде една коренно различна жена със забележителни способности. През седемдесетте години се появиха „жената-чудо“, „жената-паяк“, „Ангелите на Чарли“ и редица други силни (но привлекателни) жени. Тази нова обществена позиция съм описал по следния начин в книгата си Какво биха искали съпругите да знаят техните съпрузи за жените:

Женският образ, който ни се представя в днешно време, е смешно съчетание между развихрена фантазия и феминистка пропаганда. Съвременната жена е блестяща и великолепна. Тя кара бърза спортна кола, а приятелят й седи до нея и неспокойно си гризе ноктите. От цялото й същество лъха самоувереност и има защо – тя е способна да повали всеки мъж с един удар. Невероятно точна е с пистолета и играе професионален тенис (или футбол). Отговорите й са така спонтанно съвършени, сякаш са предварително обмислени от цял екип професори, скрити в хубавата й глава. Тя е сексуално активна, но никой не може да я накара да се омъжи. Освен това има щастието да бъде вечно млада, никога не се разболява, не греши и не изпада в глупави ситуации. С една дума, тя е съвършена, като изключим само типично женските задължения – готвене, шиене и гледане на деца. Да, тази героиня от екрана е невероятна. Тя стои гордо и безкомпромисно с разкрачена стойка и ръце на хълбоците.

Но тя е нереална – не по-малко фалшива от супергероите на Бърт Рейнолдс и Силвестър Сталоун. Независимо за кой пол става въпрос, тези образи са чиста фантазия.

Какви са последствията от тази промяна в ролята на жената?

Резултатът е едно цяло десетилетие депресия и неувереност у жените. Бог ни е създал полови същества и всяко объркване в това разбиране се отразява унищожително върху личността. Най-засегнати са жените, изпълняващи традиционната си роля – онези, които смятат, че са „обвързани“ в домакинските задължения. Съпругите и майките днес се чудят: „Коя съм аз?“ и нервно се питат: „Каква трябва да бъда?“ Изглежда ние унищожихме старата ценностна система, преди да сме изградили нова, което доведе до всеобщо объркване и апатия.

Сега се наблюдава едно ново изненадващо явление. Неувереността завладява и мъжете и според мен това е неизбежно. Рано или късно хаосът у едната половина от населението се отразява на другата. Така мъжката половина на свой ред започва да изпитва несигурност.

Преди време Джеймз Левин публикува една статия в списание Психологията днес. В нея той представя накратко три книги, свързани с промените при мъжете. Ето как започва той:

След като през последното десетилетие бяха публикувани безброй много книги за положението на жените, сега забелязваме немалко материали за мъжете. Една тема сред тях изпъква на преден план: мъжът е в криза. Зашеметени от женските движения, смутени от традиционното и остаряло разбиране за това, какво е „мъжественост“, мъжете буквално не знаят кои са, какво искат жените от тях и какво самите те искат от себе си.

Истина е, че мъжете днес са объркани. Те знаят, че е глупаво „да се правиш на мъж“ (каквото и да значи това), но не са сигурни как трябва да се държи истинският мъж. Трябва ли да храни и закриля семейството? Е, не точно. Трябва ли да има власт и авторитет? Не и ако жена му се е „осъзнала“. Трябва ли да отваря вратата пред съпругата си, да отстъпва мястото си в трамвая на жените и да се изправя, когато дама влезе в стаята? Кой знае? Той ли е длъжен да защитава родината си във време на война или съпругата му ще отиде да се бие? Да носи ли накити, чорапи и портмонета? Има ли нещо, което го отличава от женската му половинка? Уви, медиите не споменават това.

Отново ще подчертая, че объркването на половете не е в резултат на някакво случайно обществено развитие. То е продукт на преднамерените усилия на онези, които се борят за коренна промяна в семейството, за да омаловажат традиционната роля на мъжа. Забележете, че според Джеймз Левин традиционното разбиране за мъжественост е „остаряло“. Точно така гледат на библейското схващане либералните медии и учените хуманисти.

Искате да кажете да се ограничим с традиционните мъжки и женски задължения, независимо дали ни харесват? Смятате ли, че всяка жена трябва да ражда, дори ако не желае това?

Разбира се, че не. Жената може сама да реши дали да има деца и не желая да налагам мнението си в това отношение. Но има нещо съмнително в това, да се настоява за „права“, които, приложени в универсален мащаб, ще доведат до унищожение на човечеството. Ако жените спрат да раждат, само след 35 години последното поколение ще остарее и ще измре, без да остави потомство. Каква власт притежава жената! Дори водородната бомба не може да ни унищожи така лесно.

Това не е невъзможно. През последните години стана рядкост да откриеш в либералните публикации нещо положително за бебетата. На децата се гледа като на бреме и досада. Те служат за изчерпване на природните ресурси. Те са „човешка бомба“, която унищожава земята. Убеден съм, че това разбиране е една от причините за широко разпространеното малтретиране на деца в нашата страна. И разбира се, то е тясно свързано с аборта – най-позорното явление на ХХ век. Повече от един милион американски бебета се абортират годишно (и общо 55 милиона в целия свят). Това са деца, които никога няма да заемат своето място в обществото. Резултатът е едно застаряващо поколение и все по-малко деца, които да го наследят.

Според мен отношението към ролята на половете е тясно свързано с оцеляването ни. Какво ще стане например, когато нашето поколение достигне пенсионна възраст, а броят на младите работници не се е увеличил? Кой ще поддържа социалното осигуряване, когато остареем и не можем вече сами де се грижим за прехраната си? Кой ще попълва армията, когато страната ни е застрашена? Какво ще стане с икономиката, която ще запада, вместо да се развива?

Е, да. Жените ще са постигнали своето „право“ на аборт и безчадие. Ще са доказали, че никой не може да им налага какво да правят със собствените си тела. Каква победа!

Как бихте отговорили на онези, които твърдят, че да си майка и домакиня е скучно и монотонно бреме?

Те имат право – трябва обаче да отбележим, че на практика всяка професия в определен момент става отегчителна. Какво разнообразие има телефонистката, която по цял ден включва и изключва телефонни връзки на таблото? Или патологът, който от сутрин до вечер изследва бактериални култури под микроскоп? Ами зъболекарят, който цял живот почиства и пломбира зъби? Или прокурорът, затрупан с прашни книги в някоя мрачна библиотека? Или писателят, който изписва страница след страница? Малцина се радват на постоянно „професионално въодушевление“. Преди няколко години при едно пътуване до Вашингтон хотелската ми стая беше до тази на известен виолончелист, дошъл да изнесе концерт в града. През стената чувах как репетираше без прекъсване. Не свиреше красиви симфонични интерпретации, а отново и отново повтаряше отделни части. Репетицията му, повярвайте, започна рано сутринта и продължи до самия концерт. Убеден съм, че когато е излязъл на сцената, мнозина са си казали: „Какъв романтичен живот!“ Аз обаче знаех, че той бе прекарал целия ден в самотната хотелска стая в компанията на своето виолончело. Всеки ще се съгласи, че музикалните инструменти не са най-добрите събеседници.

И така, лично аз се съмнявам, че работата на домакинята е много по-отегчителна от която и да било професия, особено ако жената не е изолирана от своите приятелки. Но що се отнася до важността на крайната цел, никоя друга професия не може да съперничи на отговорността да възпитаваш и оформяш нови човеци!

Искам да напомня на майките и още нещо. Не винаги ще имате сегашните си задължения. Децата ви ще са с вас броени години и един ден ще откриете, че бремето се е превърнало в неясен спомен. Наслаждавайте се на всеки миг от тези години – дори и на трудностите – и с радост вършете своята жизненоважна мисия!

Какво мислите за майките, които работят на пълен работен ден, особено когато това не е по финансови причини?

(В отговор тук препечатваме една статия на д-р Добсън, в която той обхваща тази тема.)

Работещите майки и техните семейства

В Америка се наблюдава постоянно нарастване на женската работна сила. Повече от половината от 84-те милиона жени в страната работят официално, а една на всеки три майки с деца под 6-годишна възраст работи извън къщи и броят непрекъснато се увеличава. Дали за добро или за лошо, този въпрос е един от най-спорните в днешно време. Той предизвиква разгорещени дебати и чести конфликти. Всеки има право на собствено мнение. Ето моето.

Би било доста самонадеяно който и да е специалист по семейството (особено ако е мъж) да учи жените как да живеят. Изборът между кариерата и домакинството е личен и само жената и съпругът й могат да го направят. Истина е, че много често работата се налага поради финансови проблеми. Възможно е причината да е семейна – жената е без съпруг или пък той не работи. Очевидно в такива случаи е нужен нейният финансов принос. Затова ако една майка и съпруга, която е християнка, реши да работи, нейните приятели и близки трябва да се отнесат с необходимото разбиране и толерантност.

Искам обаче да споделя наблюдението си, че работещите съпруги и техните семейства често се изправят пред сериозни проблеми и объркване. За една майка, която има малки деца, работата е свързана с много трудности, които в началото тя не може да осъзнае. Често мотивите, които я карат да започне работа, се групират в три категории. Те й се натрапват по различни начини от феминистката пропаганда. Нека ги разгледаме поотделно.

1. „Всяка американка, която „не работи“, е мамена и експлоатирана от едно общество, в което доминират мъжете. Ако е интелигентна и здравомислеща, тя ще се реализира в някаква професионална кариера.“

Откакто съществува човекът, жените в повечето култури са отговаряли за изграждането на семейното гнездо и отглеждането на децата. Това е било достойно и желано положение. Как стана така, че грижата за дома днес толкова се презира в западния свят? Защо жените, които остават в къщи с малките си деца, са без уважение в обществото? Отговорът на тези въпроси се намира в непрестанните атаки, които медиите отправят към традиционните юдео-християнски ценности.

Следователно много жени работят, защото като майки-домакини не са получили нужното уважение. За да разберем това, нека вземем един пример.

Да предположим, че изведнъж стане непрестижно да си зъболекар. Във всяко списание се появяват по една-две статии за нищожността на зъболекарите, за това, колко са глупави и недодялани. Представете си, че телевизионните реклами, хумористичните предавания и киното също вземат стоматолозите на подбив. Шегите за зъболечението постепенно се заменят с презрение и общо неуважение.

Нека предположим също, че мъжете с бели престилки ги пренебрегват на приеми, а съпругите им ги изолират при различни обществени дейности. Зъболекарите срещат трудности да наемат помощници и сътрудници, защото никой не желае да се разчуе, че работи за тях. Какво ще стане, ако стоматологията внезапно изгуби общественото си положение? Подозирам, че много скоро няма да има кой да ви направи пломбата.

Признавам, че примерът ми е малко краен, но аналогията с жените е очевидна. Домакинята е обект на подигравка, присмех и неуважение. С нея се правят груби шеги, които дори не са смешни. Говорил съм с немалко семейства и много жени се чувстват глупаво и объркано заради решението да си останат у дома. Женски списания, като Супермайки непрекъснато отправят подигравки към тези, които са се посветили на домакинските си задължения. Преобладава мнението, че „има нещо нередно в онези странни същества, които държат на семейните роли и отговорности.“

Митът, че „домакинята не е пълноценна личност“, се отразява на изкривеното разбиране за отглеждането на децата.

2. „Дори когато са под пет години, децата не се нуждаят от изключителните грижи и внимание на своите майки. Те ще станат по-самостоятелни и независими, ако се възпитават в различни условия от различни хора.“

Ако беше вярно, това щеше да премахне чувството за вина в съзнанието на прекалено заетите родители. Но то просто не отговаря на научните изследвания. Преди няколко години участвах в национална конференция за детското развитие, проведена в Маями, Флорида. Буквално всяко изказване на тридневната среща свършваше с едно и също заключение. Отношението майка-дете е жизненоважно за здравословното израстване на детето. Последен говорител на конференцията беше д-р Юри Бронфенбренер, най-големият експерт по детско развитие в наши дни. Той завърши своите бележки с това, че женските отговорности са от такова значение за идното поколение, че бъдещето на нацията ни зависи от това, как ние се отнасяме към жените. Напълно съм съгласен с казаното.

Въпреки това съвременните майки се опитват да убедят себе си, че детските градини и забавачките са подходящ заместител на семейството. Това е невъзможно! То не е имало успех в нито една от страните, където е било приложено. Д-р Бронфенбренер пише:

Майките днес стават все по-изолирани… заради непрекъснатото намаляване на възможността за приятелска подкрепа. С разпадането на общностите, съседските приятелства и големите семейства нарасналата отговорност за отглеждане и възпитание на децата пада изцяло върху младата майка. При тези обстоятелства не е изненадващо, че много жени в Америка са недоволни. Разбирам и споделям техните чувства, но се боя, че разрешението, което намират, ще лиши децата им от грижите и вниманието, които са им така необходими.

Децата не могат да се възпитават сами. Наскоро в разговор в кабинета ми един психолог потвърди този факт. Той изследвал ранните детски години на затворници от държавния затвор в Аризона. Заедно със своите сътрудници се опитвал да разбере кое е общото между тези престъпници, както и да открие причините за антиобщественото им поведение. Първоначално смятали, че причината ще се окаже бедността, но изследванията не потвърдили тези очаквания. Затворниците били от всички общественоикономически слоеве, макар че повечето наистина извинявали своите престъпни деяния с бедността.

Хората, провели това проучване, обаче забелязали нещо общо между тези мъже: липсата на общуване с възрастни през детските им години. Те прекарали по-голяма част от времето си с връстници… или сами. Такова е било детството на Ли Харви Освалд, Чарлз Мансън и редица други извършители на тежки престъпления. Изводът е един. Няма заместител на любящото родителско ръководство през ранните детски години.

Моето твърдо мнение за нуждата от „доучилищни майчини грижи“ не се основава само на научни доказателства и професионален опит. Разбиранията ми са сериозно повлияни от обстановката в собствения ми дом. Нека споделя нещо, което преди години описах в книгата си Какво биха искали съпругите да знаят техните съпрузи за жените:

Със съпругата ми държим сами да ръководим началните години на децата ни, тъй като те (както всички деца) са доста трудни. Дейна е деветгодишна и само след четири години ще навлезе в своята зрялост. Ревнувам я от всичко, което ми отнема тези оставащи дни от нейното детство. Всеки миг ми е скъп. Райън е на четири години. Той не само е в постоянно движение, но и много бързо се променя физиологически и емоционално. Понякога дори се стряскам, като виждам колко динамично се развива малкото ми момченце. Когато се прибирам от няколкодневна лекторска обиколка, Райън видимо се е променил. Изграждането на неговата емоционална и физическа стабилност става постепенно, камък по камък, наставление след наставление. Питам тези, които не съгласни с мен, на кого да поверя този непрестанен процес на развитие? Кой ще направи необходимото, ако съпругата ми и аз сме твърде заети с работа? Коя детегледачка може да ни замени? Коя детска градина би могла да осигури любовта и напътствието, които Райън и Дейна заслужават? Кой ще покаже на дъщеря ми и сина ми моите вярвания и разбирания? Кой ще отговори на техните въпроси? На кого да поверя най-важните им преживявания през деня? Нека всеки направи своя избор, но ние ще използваме шанса сами да оформим двата малки живота, които са ни поверени. Тревожа се обаче за тази нация, която нарича подобна задача „неблагодарна, непълноценна и отегчителна“.

Това ни насочва към третото и последно схващане, което ще разгледаме:

3. „Повечето майки могат да работят на пълен работен ден и въпреки това да се справят отлично с домакинските си задължения дори по-добре, отколкото ако само си стоят у дома.“

Човешкото тяло притежава толкова енергия, колкото в рамките на 24 часа може да изразходва само на едно място.

Невероятно трудно е една жена да стане рано сутрин, да нахрани и приготви семейството, да отиде на работа от 9 до 17 часа и като се прибере в 17:30, да се занимава с домакинството до полунощ. Тя би могла да сготви вечерята и да се справи с основните неща, но няма жена, която след цял ден работа да има сили да посреща нуждите на децата си, да ги обучава, изслушва и възпитава, да изгражда характера и ценностната им система… и освен всичко останало да поддържа здрави брачни взаимоотношения. Този ритъм вероятно може да се поддържа седмица, месец или няколко месеца. Но – години? Не вярвам. Наблюдавал съм как изтощени съпруги стават раздразнителни, намръщени и недоволни, което създава предпоставка за конфликт в дома. Ето защо според мен най-честата причина за развод е прекалената заетост на двамата съпрузи. Това е убиец номер едно на брака!

Накратко казано, обстоятелствата може да изискват майките да работят извън дома. В такива случаи трябва да бъдем толерантни към неизказаните нужди и задължения на тези жени. Решението на мама да работи обаче има дълбоки последствия върху нейното семейство и най-вече върху малките й деца. Това решение трябва да се обмисли сериозно и да не бъде съобразявано със съвременните модни настроения в обществото. И най-важното, нека не омаловажаваме най-благородната професия в света – тази, която оформя детето в годините на неговата най-голяма уязвимост.

Ще завърша с една бележка, която наскоро получих от 10-годишно момче: „Скъпи д-р Добсън, мама работи и татко работи, а аз не зная какво да направя. Брайън.“

Ще дам възможност на американските родители сами да отговорят на Брайън. Вероятно те биха могли да дадат задоволителен отговор.

Уважаеми д-р Добсън,

Изпращам ви статия, която излезе наскоро в Уошингтън Поуст и която ще ви заинтересува. Авторката Мери Фей Бургоин е майка, работеща на пълен работен ден. Тя изразява мнението си от светска гледна точка. Преди години Господ ми показа нещата, които тази жена научава сега чрез много трудности. Надявам се статията да ви хареса.

Радиослушателка

Работещите майки – супержени или роботи

В днешно време Вашингтон, където живея, ми прилича на град, пълен с уморени жени и работещи майки. Няколко месеца бях една от тези, които стават в зори, вземат душ, изсушават косите си, опаковат обяда, измиват чиниите, включват кафеварката и хвърлят един поглед на вестника, за да се уверят, че животът продължава. Ако няма изчезнала обувка, недописано домашно или изгубен гребен, трите ми дъщери тръгват за училище в 8:40, а аз се отправям към „истинския свят“.

Работя в Капитолия като журналист и работата ми е интересна. Следя законодателния процес и интервюирам членовете на конгреса. Чувствам се обаче несигурна, сякаш с единия крак съм стъпила на лед, а с другия – на бананова кора.

Класическият женски проблем през 80-те години е балансирането между брак, майчинство и кариера. Успешното съчетание на трите би било чудесно. Но съдейки по себе си и по опита на много други жени, животът често се оказва постоянен кръговрат от киселини в стомаха, язви и нервни пристъпи.

През 50-те имахме съвсем други проблеми. Преди осемнадесет години завърших колеж. Тогава си представяхме брака и семейния живот в розова светлина и говорехме за сватби, а не за работни места. Скоро след дипломирането животът ни грабна във вихъра си. Една след друга съученичките ми, изгарящи от любов, облечени в бели рокли, заставаха пред украсените олтари и произнасяха клетви за вечна вярност. Бяхме едно романтично поколение, което мислеше само за сребърни украшения, медени месеци на Бермудските острови и къщи в колониален стил с по четири спални.

Разбиранията ми се промениха през 1964 г., когато преживях първите си феминистки настроения, пътувайки с автобус от Филаделфия до Вашингтон. Бях завладяна от книгата на Бети Фрийдън Женската мистика. Тя отвори нова страница в живота ми. Щастливата домакиня беше вече мит. Милиони колежанки, с чудесна възможност за кариера, са били „накарани“ да повярват, че целта на живота им е да си намерят съпруг и да родят деца. И много жени, които не постигат този идеал, стават наркоманки или алкохолички, или изпадат в депресия.

Докато автобусът наближаваше еднофамилните къщи в предградията на Вашингтон, си представях как самотните жени по пеньоари вътре мислено роптаят: „Това ли е животът?“

Времената обаче се промениха. Аз също. На влизане в града сега се оказвам заобиколена от сериозни жени в официални костюми. Размишлявайки за проблемите, предизвикани от феминисткото движение, се питам: „Това ли е свободата?“

През последното десетилетие все повече и повече жени започват работа. Годишно те са почти милион. Според проучванията след Втората световна война броят на работещите майки е нараснал десет пъти. Най-често като причини се изтъкват личното развитие и себереализацията, но повечето жени всъщност работят за пари.

Кариерата се идеализира като единственото средство за преодоляване на личностната криза, на синдрома на супермайката, на домакинската скука и болката от празното семейно гнездо.

Щастливата домакиня сега е заменена от преуспяваща бизнес-дама. Тя се изкачва по стълбите на корпорацията, без да одраска маникюра си, цял ден се движи в безупречен костюм и непокътната прическа, а вкъщи я чакат един боготворящ я съпруг и две чудесни деца.

Истината е, че жените едва сега разбират нещо, което мъжете отдавна знаят – че светът е пълен с безперспективни професии, че всяка работа един ден става отегчителна, че шефовете, колегите и клиентите са нахални, досадни и отблъскващи.

Еднакво впримчена и нещастна можеш да се чувстваш както в кухнята, заобиколена от хленчещи хлапета, така и в луксозния офис.

Майките с кариера се изправят и пред друга действителност – децата. Днес често се пренебрегва тъмната страна на феминизма и малко се говори за отрицателното му влияние върху семейството. Някои експерти дори ни уверяват, че децата на работещите майки не се чувстват потиснати, самотни и пренебрегнати. И като много други, аз също приемах на доверие твърденията, че ако имат свободата да се развиват професионално, жените ще бъдат по-независими, по-интересни и по-любящи съпруги и майки.

Но високопарните статии, които убеждават жената, че може всичко, пропускат един съществен фактор – енергията. Някой бе казал: „Майчинството изсмуква силите.“ Същото се отнася и за напрегнатата кариера, при която животът е постоянно препускане.

За да се опази от разпадане, бракът също се нуждае от вътрешна сила и поддържане. Не можем да надхвърлим собствените си възможности.

Ето защо, както Фрийдън се е уморила да слуша за щастливи енергични домакини, така и на мен ми е омръзнало от статии за преуспяващата, динамична майка-съпруга-жена-чудо, която прави кариера. Тези истории нямат нищо общо с действителността.

Женските разговори в автобуса, на гости или в магазина, както и наставленията, които жената дава по телефона на детето, съпруга, детегледачката или учителя – всичко това издава скритата страна на нейния живот: болни деца, които отиват на училище или остават в къщи сами; бавачки, които позволяват да се гледа телевизия до късно; бебета, будени в 6 часа сутринта, за да бъдат заведени в яслата навреме; нарастващ брой 8-9 годишни деца със собствен ключ от къщи, които остават без надзор до завръщането на родителите им. Какво да кажем за училищните празници, ваканциите и зимните състезания, както и всички други събития, които „пречат“ на кариерата на майката…

Подозирам, че точно по тези причини феминизмът не е привлякъл бедните жени със сини престилки като майка ми, която беше шивачка във фабрика за ризи. Те добре познават обратната страна на монетата.

Като ме гледа как жонглирам между брака, децата и кариерата, майка ми често казва: „Прекалено много внимание отделяш на работата.“

Една вечер, докато се прибирах вкъщи изтощена и притеснена за заетия съпруг, меланхоличната дъщеря и заядливия ми редактор, попаднах на статия за няколко известни феминистки. Прочетох я с голям интерес. Едната пишеше: „Жените вече не са обвързани с традиционните си занимания. Сега те имат богат избор и могат да се противопоставят на стереотипите.“ Съгласна съм с това, но имах чувството, че и тя, и останалите са някак си наивно ентусиазирани по въпроса за „новата жена“. Сякаш гледаха живота през обратния край на бинокъла.

Когато прочетох как едната от тях се справя с всичко, съмненията ми се превърнаха в убеждение. Тя описваше „радостта от равенството“ така: „И съпругът ми, и аз работим у дома. Имаме едногодишно дете, за което се грижим заедно с помощта на детегледачка.“

Нямах сили дори да се изсме.

следваща глава Семейството