ЧУДОТО С РАЗБОЙНИКА

В едно от тия села беше. Стоварих пред селската кръчма тежката си раница, пълна с Евангелия, Библии и други книги. Там оставих нещо, колкото да облекча товара си. Попитах за съседното село, през което по Божие повеление ми предстоеше да мина, и тръгнах.

Лете беше, предобедните часове. Минах един дол и навлязох в млада гъста дъбова гора. Вървя и внезапно ме обладава силна Божия благодат. Леко, радостно ми е. И стана нещо чудно и страшно с мене. Една голяма, непреодолима, нечовешка сила ме подхвана и за мой ужас ме издигна нагоре, нагоре, над самите върхове на гората. Гледам с изхвръкнали от страх очи равната под мене гора, ширнала се като огромна ливада. Понесе ме напред силата. Треперещите ми ръце се хващат за върховете на дърветата – израниха се. И летя, летя, все напред летя като огромна птица, наведен, с откъснати клонки в свитите си ръце. Боже, какво стори с мене? Ще падна от тази височина, ще се убия! А силата здраво ме държи и ме носи нататък към определено място. И ето, сложи ме леко, леко като с парашут, на една полянка. Гледам на три-четири метра от моето приземяване един човек – свит на кълбо, пребледнял, позеленял от страх. Цял трепери, в ръцете му пушка и тя подскача. Не може от уплаха и дума да продума. Погледнах го строго.

– Покай се, покай се! – казвам му аз. По едно време се посъвзе и с несвързан треперещ глас каза:

– Евангелие, Евангелие ми дай, дай ми едно Евангелие…

– Евангелие ще си вземеш от селото, там съм оставил и за тебе – сопнах му се аз и продължих напред.

Разбрах за какво този окаян брат ме беше причакал в горския гъсталак с пушка в ръка. Извървях 20-30 метра надолу по полянката, където беше моят път, и чух Божия глас: „Обърни се и го виж. Той е убиец, искаше и тебе да убие. Аз те вдигнах и те сложих пред него, за да убия в него греха. Той ще се покае и ще стане човек.“ (След много време минах пак оттам, човекът коренно се променил, дори проповядвал Словото Божие.)

Аз продължих пътя. Топло лятно време. Наоколо сухо и безводно. Влача натежалите си крака през стърнищата.

– Господи, дай ми водица, много съм жаден. „Погледни хей там, далеч. Виждаш ли оная точка? Това е колиба. Там ще пиеш вода.“ – чух Божия глас.

Наближих. Гледам бостан 7-8 декара. Отдалеч стопанинът вика:

– Ела, ела насам.

А гласът Божий в мене: „Не минавай през бостана.“ Минах по пътеката. Посрещна ме бостанджията, постла рогозка и сряза голяма диня. Приветлив и мил човек беше.

– Кой те научи да бъдеш така любезен с мене, приятелю? На, чужд човек съм, а как ме посрещна…

– Не знам, но като че ли някой ми каза : „Виж, добър човек ти иде, гост, гледай как не минава през бостана, а търси пътеката. Посрещни го добре, най-голямата диня му срежи.“

Починах, наситих се, благодарих на добрия брат и поех дългия си път.

следваща глава НОВИ ДЕЛА