СРЕЩАТА С АНГЕЛА. ПРИЕМАНЕ НА СВЯТИЯ ДУХ

По пътя от Пловдив до София бях в тягостно състояние, в душевно раздвоение. Имаше ли истина в думите на братята руси? Не се ли бяха отклонили от евангелската правда? Вглъбен в себе си, без мисъл за външния свят, крача аз към дома. Изморен не от пътя, а от смущение във вярата, прекрачих прага на своя дом. Исках да остана в усамотение. Помолих жената да вземе децата и да отиде в магазина на ул. „Гробарска“.

Като останах сам, легнах на леглото си, но веднага станах да се помоля. В същият миг щом коленичих, през мен премина огромна сила като електрически ток. Така мощна, че ще ме смаже, ще ме погуби. И ето, пред мене блестящ ангел, също като човек, без разлика, но сияещ – очите ми ще ослепеят от слънчевия му блясък. Какво лице, какви слънчеви дрехи! Същинско сияние на слънчев утринен изгрев.

Ангелът сложи ръце на раменете ми. Моите ръце се опряха на неговите. Чудно! Опирам се на силно, могъщо тяло, а същевременно чувствам мекота, нежност, като че тяло без кости. Натисна ме ангелът и внезапно се отдръпна назад, удари ме силно по главата. Черепът ми се удари на темето. След миг раната заздравя. От всичко това болка не почувствах.

Тогава дойде Святият Дух в мене. Започнах да говоря думи на непознат език. Какъв беше, не можах да разбера. Същевременно онемях за родния си език – не можах дума да продумам! След сърдечна, силна молитва говорът ми се възвърна.

Това благоволение – Святият Дух – Бог ми даде през есента на 1919 година.

През зимата се сближих с група мои съмишленици. Разказах им за чудесата, които Бог благоволи да ми изяви. Трогнаха се хората. Молих се и тях Бог да благоволи. И някои получиха кръщение със Святия Дух. Създадох връзки в града, поведох кореспонденция със съмишленици и близки и далечни селища на страната.

Това беше началото на евангелското дело в България. Аз бях на синора на голяма буренясала нива. Молех Бога да укрепи моя дух. Това беше през 1920 година.

В тихите часове на моя живот стана нещо обикновено да бъда повикан от Духа Божий, да бъда изпращан тук и там, където имаше нужда да се помогне във вярата, в изцелението на болни души. И аз бях винаги готов. Случваше се да тръгна на път веднага, неотдъхнал от тежко завръщане. Аз бях слуга на Бога, ратник на една велика истина, която разцъфтяваше, за да докосне сърцата на хиляди мои братя и сестри.

Така се случи и сега. „Костадине, тръгни за село Брест.“ Само тези няколко думи. Къде е това село? Нито съм ходил там, нито пък името му съм чувал. „Иди.“ И аз тръгвах. И ето доказателство, че гласът беше от небето. Щом слязох на гарата, към мене се стрелна врабешко ято от селски деца.

– Чичо, чичо, ела да ти покажем кои хора търсиш. Ще те заведем до къщата, където са.

Децата ме заведоха до един дом, където заседаваше съборът на баптистите. Като ме видяха, че влизам, много се зарадваха. Разпитваха ме това-онова. Научили се, че съм петдесятник. Там за първи път и аз чувах тази дума „петдесятник“.

– Откъде сте взели това учение? Къде пише за него в Стария и Новия завет? – питат.

Аз взех Библията. Чета им от Стария и Новия завет. Благодарение на добрата си памет познавах подробно Словото. Говорих им за Святия Дух и милост Божия посети цялото събрание. Всички, около 500-600 души, насочиха вниманието си към мене. Над братята се разля една топлина, едно оживление, една радост. А там в мнозинството две момчета от събора запищяха, та цялото събрание настръхна. След това всички паднаха в силна молитва.

Събранието водеха двама пастори румънци. Те се отнесоха строго с мене, но всички баптисти-софиянци взеха моята страна. След молитвата се обърнах към братята:

– Какво почувствахте, особено вие, които преди малко така силно извикахте? – и посочих двете момчета, които развълнуваха събранието.

– Радост, голяма радост, голяма благодат! – стаята гръмна от викове.

Румънските пастори, които преди молитвата поддържаха, че всичко, което стана в събранието в мое присъствие, било от лукавия, наведоха виновно глави.

– Не е така, както мислехме. От Святия Дух е.

Съборът завърши. Всички поеха пътя си към родни села и градове, радостни, с лекота в душите, утвърдени във вярата.

Наскоро след това събитие Бог ме праща в друго село. „Костадине, иди там…“ Гласът тих, чист, приятен, същински човешки глас, но неизразимо нежен. Аз свикнах вече с него и не се боях, както в първите дни.

Като чух Божието поръчение, в същия момент видях във видение самото село като на кино. Ето рекичката през него, хълмовете, които го обграждаха. Не някой цар или император ме праща посланик в чужда държава, а самият Бог, Цар на Царете, ме изпраща да извърша Неговото дело! Щастливи бяха тези времена за мене.

Отидох в посоченото село. Първо потърсих кмета да разреши събранието. Нямаше го. Хайде при попа. Зарадва се Божият ратник, помогна. На събранието се събраха много хора – двеста-триста души. За нощуване се скараха. Свещеникът ме дърпа към дома си, други викат: „Не, отче, у нас ще бъде!“ Мнозинството победи. Поведе ме един благочестив брат към дома си. Там пък друго махленско събрание с 20-30 души. Така обиколих няколко села.

следваща глава ЧУДОТО С РАЗБОЙНИКА