СЛУЧКАТА В КВАРТАЛ „НАДЕЖДА“

Почивах си следобед. И ето пак шепотът на ухото ми:

„Иди в квартал „Надежда“ улица… номер… Там живее семейството на един угрижен мъж. Георги, Георги.“ -повтори гласът Божий. Тръгнах. Не бях ходил никога в този квартал, не знаех никаква улица там. Намерих адреса. Влязох в двора – спретнат, подреден, чист. Отгоре раззеленила се вече асма. Беше наскоро след Гергьовден. Двама мъже разговарят пред входа на къщата.

– Има ли тук някой Георги да живее? Георги – повторих.

– Не, няма тука Георги – отговори някак неуверено единият мъж. – Ние сме квартиранти.

– Ха, чакай, приятелю, хазаинът имаше имен ден по Гергьовден, той се казва Георги – обади се другият.

– Видиш ли как щях да те заблудя. Влез, влез. Само че те сега имат голяма грижа. Детенцето им е болно, душа бере, умира.

„Детенцето им умира!“ – един тежък камък притисна сърцето ми. „Детенцето .им умира!“

Влязох. Голяма, полутъмна, със спуснати пердета стая. Сред стаята легло, на него изпънато дете, момченце на десетина годинки. Личицето му жълто, ръчиците – восък. Неподвижно – същински мъртвец. До главата му, цяла в сълзи, свита млада жена. От другата страна безмълвен мъж.

– Добър ден.

Едва чух отговор. Не мръднаха, цели потопени в морето на своята скръб. Само шепота на жената дочух:

– Едничко ни е, момченце, умира…

Без да кажа нещо за утеха, коленичих и се замолих:

„Господи Исусе, Сине Божий, върни душицата, подари я на майката и бащата“. Много се молих. Погледнах мъжа и жената. И те бяха на колене. По едно време детенцето се помръдна, повдигна восъчната си ръчица, бавно обърна главицата към майка си:

– Мамо, гладен съм.

„Слава Тебе Боже! Слава Тебе! Ето чудото, което извърши!“ – благодарих тихо аз.

Скочиха мъжът и жената, лицата им засияха от радост, учудване и страхопочитание. Детенцето се помъчи да стане, помогнаха му да стане. То пак повтори:

– Мамо, гладен съм…