ПРЕДГОВОР

„И Енох ходи по Бога и не се намери вече, защото Бог го взе“ (Битие 5:24)

Беше май 1928 година, когато за първи път срещнах дядо Костадин. Тогава той живееше със семейството си на ул.“Средна гора“ в София. Човек с незавидно телосложение и светли очи, в които се съзираха ясно Божията любов, проницателност и доброта. Добре избръснатото му лице се украсяваше с грижливо подкастрени черни мустачки. Винаги усмихнато, то отразяваше духовната чистота и сериозност. Паралелно с неговата проповедническа работа той имаше малко магазинче за материалната издръжка на семейството си, което в този момент се състоеше от жена и три невръстни деца. Двамата му големи синове бяха вече женени и живееха отделно. В малката кухничка стояха няколко чувала, пълни с орехи. Това беше начинът, по който семейството се прехранваше. В работата вземаха участие всички, включително малките деца Христо и Верка – едни чупеха орехите, а други отделяха ядките. Спомням си, че тогава дядо Костадин взе приготвените торбички с готови ядки и заедно отидохме да ги разнесем по разни бакалски дюкяни.

Жена му, баба Костадиница, както я наричахме всички, беше винаги покорна и смирено споделяше семейните несгоди, приемайки ги за неразделна част от тяхното служение на Бога. Без ропот и огорчение, а с молитва и радост те служеха на Бога с цялото си сърце и с целия си дом. Църквата на дядо Костадин не беше само малка група, която се събираше в кухничката им, а цяла България. Понякога напускаше дома си с месеци и дори семейството му не знаеше дали е в Чирпан, Меричлери, Стара Загора или някъде от отдалечените от всяко превозно средство и изостанали в духовно отношение кътчета на България. Селата бяха едни от главните обекти за евангелизация на дядо Костадин Томов. Той дълбоко разбираше изтерзаната селска душа и знаеше как да проникне в нея. Воден изключително от Божия Дух, винаги навреме и на място пристигаше там, където нуждата то зовеше. Понякога се налагаше да остане седмици или месец на едно място. И така през служението на този съвременен светия се основаха многобройни общества и църкви из селата на Южна и Западна България. Той никога не носеше багаж или куфари при пътуване, имаше само това, което беше на гърба му, но въпреки това беше винаги чисто и спретнато облечен, понеже Божият народ посрещаше нуждите му относно храна и облекло.

Особен обект на внимание за евангелизиране от дядо Костадин бяха децата. През деня, когато възрастните трябваше да работят на полето, той събираше децата и ги учеше да пеят духовни песни. Четеше им от Книгата на живота, молеше с тях. В джобовете винаги имаше по някой бонбон или карамел, които им раздаваше, особено, когато ги срещаше за първи път. Сега много от тези деца са вече майки и бащи, а някои пастори и проповедници. Те са видимият плод от служението на Костадин Томов, скъпоценните камъни в короната му, която той, както много други светии сега носи в небесна слава. Те ще блестят вечно, както звездите на небосклона.

А българските вярващи никога няма да забравят делото и духовния подвиг на дядо Костадин Томов при изграждането и разширяването на Божието царство в нашето Отечество. Той ще остане добър пример на подражание за всички поколения български християни.

ХАРАЛАН ПОПОВ