БОЖИЙ РАТНИК

И започна Духът Божий вече да ме ръководи, да ми говори. Горните случаи станаха септември месец 1914 година. Тогава беше моето посвещение.

1915 година. Бог действа в мен навсякъде и по всяко време. Нов живот започнах аз. Словото ясно, Божият глас познат, смелостта ми непоколебима. Напред, напред, Костадине, ръката Му е над тебе, ще видиш Неговите чудеса.

Есента ме мобилизираха в град Пловдив. Зачислиха ме като келнер в лекарски стол. Той се намираше под едно от Пловдивските тепета.

Вечер след работа обикалях войниците и им говорех за Бога. Но началникът на болницата, човек невярващ, ми забрани всякаква проповед. Какво да правя? Помолих фелдфебела да ме смени на друго място.

– Не може, Костадине, нямам основание – отговори той. Тогава на молитва ден и нощ! През деня на работа -тайно, вечер – горе на тепето. Цяла седмица продължи моята молитва. И ето Божията чудесна сила! Съвсем неочаквано дойде до болницата едно писмо: „Сменя се и командирова другаде целия команден болничен състав, заедно с командира.“ Дойде нов началник с нови лекари. Един от тях, македонец беше, навярно чул беше за моята набожност и ми подхвърли:

– Костадине бе, кажи нещо за Бога.

– Ех, господин капитан, началникът ми забрани да говоря за Бога…

– Не, Костадине, сега вече си напълно свободен. Говори, говори, колкото искаш. Хайде, обикаляй палатките, работи за Бога. Бог с тебе!

Насърчих се аз, започнах проповеди и молитви. Обикалям палатките и началниците ме насърчават и подкрепят. И Бог се изяви! Там стана следното чудо.

Една вечер, като обикалях палатките, се чу страшен, нечовешки, животински вик. Потръпнах. Може би някого убиваха. Приближи се до мене един войник:

– Не влизай в палатката, бай Костадине. Полудя момчето, Стоянчо. Луд е, беснее, тръшка се, някого ще разкъса.

На следната вечер казах на началника:

– Господин капитан, ще ида при Стоянчо в палатката.

(Бях го лекувал, но полза нямаше.)

– Какво приказваш , Костадине? Господи, Света Богородице, той ще те убие, ще те разкъса! Чуден човек си, жена и деца имаш бе, войник.

Капитанът замина нататък, а пък аз се отправих към палатката на Стоенча. Влязох вътре. Няколко войнишки глави надничаха иззад платнището. Приближих се до болния.

– Я, слушай, Стоянчо, поспри да те науча аз тебе една песничка. Ама внимавай да я запомниш, да я научиш!

И наведен над Стоенчовата глава, запях аз: „Исусе, Сине Божий, помилвай ме…“

Стоянчовият поглед беше мътен, разпилян. Но ето, нещо стана в тоя човек. Завъртя глава, леко повдигна ръце и като от пробуда, кротко ме погледна.

– Сега оставете Стоенча да си спи! – обърнах се аз към влезлите войници.

Излязохме от палатката. Цяла нощ не чухме нищо оттам. Сутринта минавам и се зачудих. Гледам Стоянчо разговаря с един от войниците. Той ми вика:

– Бай Костадине, ти ли беше снощи при Стоенча?

– Аз, зер.

– Ами я го виж де, оздравя. А Стоянчо се ухилил.

– Бай Костадине, сега всички ви виждам, всички ви познавам. Да знаеш колко ми олекна снощи. Какво съм правил по-рано, нищо не помня.

Минава лекарски преглед и войникът води Стоянчо.

– Господин капетан, лудият оздравя. Ето го Стоянчо, дето беснееше. Здрав е и си хортува момчето редовно. Бай Костадин му направи снощи нещо и на, оздравя…

Началникът-лекар се обърна към мене:

– Ти ли ходи снощи при лудия?

– Тъй вярно, господин капитан, аз ходих.

– Ами какво му направи, бе войник?

– Нищо не му давах. Само му попях една песничка. Ето тази: „Исусе, Сине Божий, помилвай ме…“

– Слава Богу, слава Богу! – вика началникът и се прекръсти. – Слави Бога, с песен си го излекувал. Боже, Боже, какво можеш да сториш!

Дадоха на Стоенча след ден-два отпуска две седмици. Той оздравя окончателно.

Две години минаха от началото на войната. Един ден дойде заповед: „Всички тилови войски на фронта!“ Войната ставаше от ден на ден по-тежка. Имаше възможност да се помоля на началника да ме остави на досегашната ми тилова служба. Но не! За всяко нещо от живота си аз съм свикнал да търся най-първо съвета на Бога. Ще попитам първо небесния си Баща. Вечерта отидох на едно от Пловдивските тепета на молитва. Много се молих и ето пак същият познат тих и ясен глас, като надвесен над ухото ми приятел:

„Костадине, ти ще отидеш на фронта.“

1916-1917 година. Тежки изпитания за моя народ. Много, много страдания, глади кърви. През Сърбия, през Македония, та право на Завоя на Черна. Завоят на Черна! Гробницата на моите братя, кръстът на моя народ. Завоят на Черна! По целия фронт се чуваше само тая зловеща дума. Наши братя загиваха с хиляди. Нашите и техните майки плачеха , жените овдовяваха, децата осиротяваха. Сърцето ми преливаше от жалост. Проклета война!

Зачислиха ме в пета рота. Петнадесет дена строево обучение, за да можем да влезем в сражение. Започнаха тежки боеве. Ден и нощ артилерия и мини тресяха планината. Потъмняхме, оглушахме. Наоколо ни разорана земя, смесена с остри като игли шрапнелни парчета, с парцали кървави дрехи и човешки меса. През почивките от сраженията се подсланяхме в дълбоките, изсечени в скалите блиндажи. Там пък беше друг живот – едни въздишаха, други се смееха, а настрани в някое кюше заскрибуцваше гъдулка и затропваше хоро. Войнишки живот!

Имаше заведен в армията ред. Всеки полк да дава по една рота, която да излиза напред, навън от защитените позиции и да копае на открито окопи пред погледа на врага. Това дежурство на ротата продължаваше цяла седмица. Когато ние застъпихме нашия ред на същото топа място, зад гърба ни имаше дълбок блиндаж, изсечен в скалата. Той събираше цялата рота войници, около 350 души.

Като приближихме, хвърлих бърз поглед наоколо. Личеше, че тук са загинали много хора. Скалите бяха черни от засъхнала кръв, а земята миришеше на скотобойна. Ротният командир, млад момък-капитан, заповяда на ротата да влезе в блиндажа. Обърна се към войниците. Гласът му развълнуван треперещ:

– Войници, братя мои. дошли сме в този час на най-страшното място. Вие знаете, пред нас няма наши линии. Напред са французите и англичаните с тяхната артилерия. Тук цяла една седмица ние ще трябва да копаем окопи. Днес се пада ред на нашата пета рота. Много наши братя загинаха тук. И от нас много ще загинат. Много майки, жени и дечица ще изпискат след някой ден. Няма кой да ни помогне, няма кой да ни закриля, няма кой да ни избави.

Бедният мой командир! Като че сега го виждам изправен, с ръка на сабята. Ръката му потрепва и сабята му позвънява. Като каза последните думи – „няма кой да ни избави“, аз се изпънах и извиках така силно, че целият блиндаж прокънтя:

– Има Кой да ни избави, господин капитан, има! Господ Бог и Исус Христос!

Откъде дойде този ерихонски глас у мене, сам не разбрах. Войниците се размърдаха. Най-напред вяло, а после по-силно и смело се чу:

– Вярно, бай Костадине, Господ Бог… Ами какво да правим, за да ни помогне?

– Всички шапки долу, на молитва!

Войниците се молят: „Боже, Боже, Исусе, Исусе!“. „Аллах, Аллах!“ – и турчета имаше между нас. Те се молеха по своему. Една душа бяхме – нямаше българи, нямаше турци, нямаше началници, нямаше подчинени. Бог е един за всички, животът и смъртта едни за всички, гробовете, които ни чакаха, бяха общи за всички ни.

Аз се молех силно на глас: „Господи Боже, Исусе, Сине Божий, пощади майките и дечицата, закрили ни, запази ни под твоето крило“.

Силна, славна молитва беше. Никога после в моя живот не съм се молил така И колко момчета плакаха…

– Сега всички инструменти в ръце и след мене! -извиках аз и пръв излязох навън.

Загракаха в каменливата жълта пръст войнишките кирки. Мястото открито, страшно! Врагът отсреща може би вече гледа с рогатките и пълни оръдията. А ние копаем, копаем с разтуптяни сърца и чакаме мигновената смърт. Копая и аз наведен, със свито сърце. И какво става, чувам на ухото си глас, тих, приятен, отчетлив, каза ми: „Костадине, сега бързо кажи на войниците да бягат в галерията.“ И аз веднага, колкото ми глас държи: „Бягайте, братя, в галерията!“ Последен влязох аз. Веднага след мене на мястото, където ние сега копаехме, се изсипа артилерийски ураган. Захвърчаха купища земя, потъмня, като настъпила нощ отворът на заслона ни. А вътре едни викове, едни молитви – всички плачат, Бога хвалят.

Това беше първата победа над лукавия. Сега си спомних думите, които чух на Пловдивското тепе от устата на Божия служител: „Ти ще отидеш на фронта.“ Ето защо ме изпрати Бог тук!

– Сега всички пак с инструментите навън. Само внимавайте, братя, има не експлодирали фугасни гранати, заобикаляйте ги внимателно.

Копаем пак, но вече без страх, насърчени. След четири часа към пладне отново на ухото ми Божият глас:

„Костадине, кажи на войниците да бягат в заслона!“ Аз пак: „Бягайте, братя!…“ В същия миг след нас си изсипаха вражески железа.

Гледам насреща бяга полковият командир.

– Какво стана с пета рота? – вика с ръце на устата. Капитанът влезе и рапортува:

– Всички сме живи и здрави, господин полковник! Един войник ни спасява.

След малко идва началникът на дивизията, генералът. И той:

– Какво стана с пета рота?

– Всичко е наред, господин генерал! Един войник ги спасявал, навреме ги предупреждавал да бягат в прикритието.

Генералът: „Слава Богу! Слава Богу!“ и се прекръсти нашироко.

Така беше първият ден, така вторият, така цялата седмица. Копаем, копаем и тихият Божий глас шепне: „Костадине, Костадине, кажи на войниците…“ Изкарахме дежурството си цялата седмица. Косъм от главите ни не падна. След нас на същото място дойде друга рота. Още първият ден видяхме как санитарите минаваха край нас с кървавите носилки.

По-късно ме назначиха началник на пост на първа линия. Донесоха ми сандък с патрони. Но аз забраних на войниците да стрелят. След седмица минава фелдфебелът и гледа -сандъкът с патрони непокътнат.

– Костадине, защо патроните стоят неизстреляни?

– Как ще стрелям, господин фелдфебел, там насреща нали хора има? Не ми е позволено от Бога да стрелям и да убивам.

Фелдфебелът донася на ротния, той на дружинния. Един ден идват няколко офицери с фелдфебела. Последният се обърна към мене:

– Костадине, вземи си пушката и излез! Гледай, там насреща е сръбският пост. Открий стрелба по него! Ха сега – огън!

– Аз, господа, няма да стрелям. За вас е лесно да убивате, но на мен не ми е позволено. Нали знаете какво стана на Черна? Вие можете да убивате, но горко ви!

Отидоха си началниците, като оставиха двама войника да ме скланят да стрелям.

– Бай Костадине, стреляй барем веднъж, да се отървеш. В съд ще те дадат бе, ще те застрелят!

– Не, момчета, няма да стрелям.

Отиде работата на военен съд. В залата, където съдът заседаваше, беше генералът с няколко офицера и военният прокурор. Приказваха помежду си, убеждаваха ме:

– Костадине, защо не мислиш за жена си, за децата си? Утре ще те сложим на стрелбището!

– За моята жена и децата ще помисли Небесният Баща! Шепнеха си, махаха с ръце, спориха. Прокурорът беше евреин – Бог да го поживи, ако е жив, мир на душата му, ако е на небето! В разгара на спора го видях, че стана и заговори възбудено:

– Господа, стойте! Какво ще сторим? Това, което този войник върши, не е човешко дело, Божие дело е! Спомнете си чудото, което той с Божията помощ извърши на Завоя на Черна.

Умълчаха се, замислиха се. Дълга стояха с наведени глави. Пошушнаха си пак нещо.

– Хайде, Костадине, иди си в частта – обърна се един от офицерите към мен.

Аз излязох и се прибрах в блиндажа. На другия ден иде фелдфебелът и ми вика:

– Костадине, ротният командир те наказва да идеш да работиш в кухнята. Кашавар ставаш вече. Хайде, вземай с багажа и при кашаварите!

Там прекарах 20-30 дни. Между кашаварската работа правехме къщи и разни служебни постройки. Работата водеше едно младо подофицерче от Тополовград. Гледам го – гълчи, вика, злоби се с хората. Обърне се към един войник:

– Вземи, отнеси там тоя камък!

А камъкът голям, не е за един човек.

На друг подвикне:

– Вдигни тази греда!

А гредата най-малко за трима.

Гледам аз всичко това и го викнах настрана.

– Какво правиш ти, бе? Защо мъчиш хората? Виж, отслабнали са, пожълтели са от глад. Оголели са, месата им се виждат, пръстите им се белеят през ботушите. Ти мене ще слушаш, няма да мъчиш хората, чуваш ли? Ще те убият, бе!

Сви се момчето:

– Ама. бай Костадине, началството иска от мене…

– Мене ще слушаш, пак ти казвам! Туй, дето го правим, скоро ще се разруши.

Поправи се момчето, омекна към хората.

–          Ах, бай Костадине, добре, че дойде! – викат войниците край мене.

–          Една вечер бях на молитва. Чух пак познатия глас:

„Костадине, туй, което сега правите, скоро ще се разруши.“

Каквото навсякъде правех, това и тук. Вечерно време виках войниците на молитва. Научиха се като се мръкне един след друг да напълнят палатката. От сърце се молеха. Далеч по войнишките постове, по блиндажите, по бойната линия, по целия тил се разчуло за мене. Всеки, който минаваше край частта, където работех, се отбиваше да ме види, що за човек съм. Чудото на Черна се беше пръснало по всичките части. Пък аз на всеки по нещо давах – или книжка в ръката, или няколко написани слова, или дума-две за Бога казвах.

– Ех, бай Костадине, олеква ни нашето тегло като те видим – думаха ми войниците.

следваща глава СКЪСВАНЕТО НА ФРОНТА