БОГ МЕ СЛЕДИ

Напуснахме селото си Лясковец и се прибрахме в софийската къща, която купихме с баща ми. По това време ни се роди друго дете – момиче. В големия град трябваше да се търси препитание. От старата, преди войната, кръчма и гостилница помен нямаше. Принудих се да наема в централния битпазар едно магазинче за зеленчук, заградено с четириетажни богаташки къщи. Там бяха малките магазинчета: вехтошарски, колониални, манифактурни, зеленчукови, месарски и какви ли не още от онова време. На същото място е изграден сегашният грамаден ЦУМ. С тази скромна търговийка започнах да печеля хляба на семейството си.

Беше към края на деня. Някои от съседите затваряха магазинчетата си, трещяха вече ролетките, тракаха ръждясали кофари. Помислих си, че е време и за мене. Точно в този момент откъм улицата се зададе един скромно, почти бедно облечен мъж. Под мишницата му една дебела книга. Не бях виждал такава дотогава. Задмина човекът всички от площадчето и право при мене. Пък за първи път го виждам, съвсем непознат. Изправи се, взе книгата с двете ръце, (видно бе, че е много тежка) подаде ми я и каза:

– На, вземи тази книга, за тебе е.

Мисля си аз: „Откъде – накъде този човек на мене книга ще ми носи?“ Още се колебая да посегна ли да я взема.

– Вземи, вземи! Това е добра книга, добро ще сполучиш с нея.

– Защо ми е книга на мене, приятелю? На виж, аз тук се занимавам не с книги, а с ябълки, зеле и пипер. Какво ще я правя твоята книга?

– Вземи, вземи я, ти казвам. Ще сполучиш… Посегнах и поех книгата. А тя тежи, тежи, току-речи два килограма, че и повече. Питам човека:

– Е, ами каква е тази книга, приятелю?

– Черковна е, за Бога, за светиите, за ангелите и архангелите, за пророците пише в нея.

– Ти по-добре я дай на някой попски син тази книга. Аз съм кръчмарско чедо. Защо ми е?

Той тъй, аз тъй – не отстъпва човекът, стои, не мърда от мене. В това време ме налетя една мисъл: „Господи, защо този човек така упорито ми натрапва книгата си? Дали не го чакат дома гладни дечица и жена? Колко пъти и при мене, и при съседите е идвал някой гладен нещастник -часовник залага, дрехи от гърба съблича.“ Може би! И сърцето ми се нажали.

– Е, добре, приятелю, ще я взема. Колко струва?

– Четири лева.

– На ти пет – и подавам му петолевка.

– Не, четири лева струва, повече не.

Не взе това, което му предлагах, точно четири лева взе.

Занесох книгата дома. Оставих я на полицата и няколко дена не я погледнах. Но една мисъл започна да ме безпокои. „Тази книга е за тебе“ – все чувам човекът да ми казва, покой не ми дава. Една вечер поех книгата от полицата. Взех да чета. Чета, а взе да ми се чете все повече и повече. Чета вкъщи вечер до късно, при тръгване на работа я взема под мишница и в свободното време чета, чета. Цялата, от кора до кора я прочетох. Имахме стара привичка, още от село останала, да си погуляваме вечер в бащината кръчма. Отказах се от тая моя слабост.

1914 година. Започнах книгата втори път отначало. Свърших четенето през месец ноември. Един ден се усамотих в размишления. Какво придобих аз от тази книга? Каква полза, какви знания ми донесе тя? Много от прочетеното аз не разбирам: сътворението на света, Мойсей, Содом и Гомор, потоп… Много неизвестни, непонятни неща. Стоя и мисля, мисля – цели три часа в съсредоточение. Точно в този момент, като че ли някой ми внуши да прочета 11 глава от Евангелие на Матея, 25 стих: „Благодаря ти, Отче, Господи на небето и земята, загдето си утаил това от мъдрите и разумните, а си го дал на младенците“.

И веднага в мисълта ми: „Ще се моля Синът Божий да ми се открие. Ако не, ще захвърля тази книга, в огъня ще я изгоря.“ Тъй и сторих. Денем, нощем все повтарям: „Открий ми се, открий ми се.“ Нощно време жена ми и децата спят, а аз ставам от леглото и с часове: „Открий ми се, открий ми се…“

И една нощ, както се молех, чух на ухото си съвсем ясно и отчетливо човешки шепот: „Няма Бог! Яж, пий и умри!“ Уплаших се. Всички спят. Наоколо няма никой. Събрах сили и смелост. Рекох: „Добре, това го знам. Но ти кой си? Кажи кой си?“ Вместо отговор видях пред себе си силует на човешки образ – не светъл, а нечист, отблъскващ, с цвят на извадено от огън гаснещо парче желязо. „Я, това е дявол! Това е дявол! Има нечисти духове значи! Щом има дяволи, има и Бог! Бог има!“ Това ме насърчи. С нови сили започнах аз пак: „Господи, открий ми се. Господи, открий ми се. Ето, даде ми се да видя врага, изяви ми Твоето присъствие…“ Така цели двадесет дни непрекъснато ден и нощ се моля. Точно по това време дойде у нас един непознат дотогава за мен човек. Убеден съм, че това не беше никаква случайност, а по Божие внушение. Заговори ме той:

~ А бе, Костадине, четеш Библия, а виждам – малко я разбираш. Защо не идеш на улица „Осоговска“? Там се събират неделен ден хора – четат Библията, пеят, говорят за Бога, за светци, за пророци. Иди, иди, братко, там много неща ще научиш.

следваща глава ПЪРВОТО ЧУДНО ВИДЕНИЕ