Човешката греховност

За да можем да оценим Божията благодат, ние трябва не само да осъзнаваме величието и възвишеността на Бога, но да сме наясно и за греховността на човека. Също както нашите представи за Бога са прекалено човешки, така и представите ни за човека са прекалено божествени.
Библията рисува една много мрачна картина на човека и ако ние сме честни пред себе си, ще признаем, че тази картина отговаря на истината.
Човекът е безбожен грешник. Това е една характеристика, която го придружава още от самото му раждане. Той е отчужден от Бога още в майчината си утроба и веднага щом се роди, започва да се отдалечава от Него, говорейки лъжи (Пс. 58:3). По време на детството си нито един човек не трябва да бъде учен да върши зло: той го върши съвсем естествено. Но той трябва да се учи да върши добро, докато е жив на тази земя (Пр. 22:15).
Човекът е грешник и по природа, и по поведение (Рим. 3:23). Еднакво грешно е и това, което човек е, и онова, което върши. Вътре в него има една дълбока яма, пълна с поквара, един ад от нечестие, едно огромно блато от грях.
Мислите на нито един човек не могат да бъдат изложени на показ (Мат. 15:19). Ако той напише книга, в която цитира своите най-интимни мисли, тя не би могла да бъде издадена: законът не би позволил това. Няма човек, който би се съгласил да тръгне по улиците с плакат, на който е написана най-злата мисъл, която му е дошла в ума през последната седмица.
През всички векове хората са писали мръсни думи по стените на обществените сгради, показвайки по този начин покварата на сърцата си.
Има голяма разлика между това, което един човек представлява, и начинът, по който той се представя пред другите хора. Той не иска хората да го познават такъв, какъвто е, и затова си слага маска. Истинската същност на този човек е скрита. Хората виждат само онова, което той иска да виждат от него. Човекът е лицемер.
Някой беше казал, че човекът е онова, което е в тъмното. Бог казва: „Човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли“ (Йоан 3:19).
Когато един човек види, че другите бъркат или грешат, това му изглежда отвратително. Но когато той извърши същия грях, това се оказва не чак толкова лошо. „И ти, човече, който съдиш ония, които вършат такива работи, мислиш ли, че ще избегнеш Божия съд, като вършиш и ти същото?“ (Рим. 2:3).
Тази виновност включва цялото човечество, всички родени от човешки родители носят този грях. „Няма праведен ни един; няма никой разумен; няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно станаха негодни; няма кой да прави добро, няма ни един“ (Рим. 3:10-12).
Грехът не само е засегнал цялото човечество, той е засегнал и всяка част на човешкото същество – гърло, език, устни, уста, крака, очи… „Гроб отворен е гърлото им; с езиците си мамят. Аспидова отрова има под устните им. Техните уста са пълни с проклятие и горчивина. Нозете им са бързи да проливат кръв; опустошение и разорение е в пътищата им; и те не са познали пътя на мира. Пред очите им няма страх от Бога“ (Рим. 13-18).
Човекът съгрешава пред своя Бог, пред своя ближен и пред себе си.
Вместо да се покланя на своя Бог, той Го обижда, като си прави идоли и им се кланя. Боговете му са образи на човек, на птици, на четирикраки и на пълзящи гадини (Рим. 1:23). Вместо да благодари на Бога за живота, храната, облеклото и жилището си, човекът го проклина. Той не кълне с името на папи, президенти или царе, а изговаря напразно името на Господа, своя Бог (Изх. 20:7). Вместо с любов сърцето му постоянно е изпълнено с враждебност към Бога. Той е щастлив само когато може да забрави Бога, и е тъжен, когато си спомни за Него.
Човекът не само съгрешава пред Бога, той съгрешава и пред своя ближен. Той не само се отдава на грешни удоволствия, но кара и другите да правят същото: „…които, при все че знаят Божието постановление, че тия, които вършат такива работи, заслужават смърт, не само ги вършат, но и одобряват ония, които ги вършат“ (Рим. 1:32). „Защото те не заспиват, ако не сторят зло, и сън не ги хваща, ако не спънат някого“ (Пр. 4:16).
Човекът е егоист. Той винаги трябва да е на първо място. Всичко трябва да е по неговата воля. За да задоволи плътските си желания, той покварява и други хора чрез разврат, блудство и разпуснато сексуално поведение.
За да постигне злите си намерения, той говори лъжи. На него не може да се разчита. „Оставете се от човека, в чиито ноздри е лъх; защото за какво може да се разчита на него?“ (Ис. 2:22). „Проклет да бъде оня човек, който уповава на човека…“ (Ер. 17:5).
Човекът се радва, когато другите изпаднат в беда – радва се, че това не го засяга.
Той излива гнева си и злобата си върху ближния си. Завижда на онези, които имат повече от него, и крои планове как да открадне онова, което не му принадлежи.
Когато един човек намери някой, който е по-праведен от него, какво прави? Опитва ли се да се извиси и да достигне неговото ниво? Не, прави точно обратното. Опитва се да унищожи онзи, който живее по-добродетелно от него и чийто живот го изобличава! (Йоан 3:19, 20).
Човек не само съгрешава пред Бога u пред своя ближен, но съгрешава и пред себе си. Той уврежда тялото си чрез алкохол, разврат и разпуснат живот. Похабява таланта си и пропилява богатството си. Отхвърля добрия съвет и отблъсква най-добрия си Приятел. Ако само можеше да разбере, че той самият е най-големият си враг!
Човекът не обича да си спомня, че Бог му показва милост. „Благодатта – която означава пълно и безусловно прощаване на всички грехове, без Бог да иска или да очаква нещо от онзи, към когото я показва – е един толкова възвишен принцип, толкова противоположен на всички човешки мисли и пътища, че човекът не я харесва. Често пъти, тайно в сърцето си, той я нарича несправедливост. Той самият не може да се държи по този начин и не желае да мисли, че Бог се държи така“ (Дж. Н. Дарби).
За да покаже греховното състояние на човека, Библията използва различни илюстрации. Така например състоянието на човека се сравнява със състоянието на един прокажен (Мат. 8:2) – толкова зло, неизлечимо и заразително е то. Сравнява се и със състоянието на един парализиран (Йоан 5:5), глух (Марк 7:32), ням (Марк 9:17), сляп (Йоан 9:1) и мъртъв в своите прегрешения и грехове (Еф. 2:1). Човекът е едно паднало, мръсно и безпомощно същество, което заслужава ада.
„Върхът“ на човешкия грях бе постигнат преди почти 2000 години. Когато Бог слезе на този свят в Лицето на Иисус Христос, хората видяха единствения съвършен Човек, Който някога е живял, но въпреки това не можаха да Го изтърпят. Той не дойде, за да краде, за да убива или за да разрушава, а за да даде живот, и да го даде изобилно (Йоан 10:10), но въпреки това създанията, които Неговите ръце бяха сътворили, извикаха: „Това е наследникът; хайде да Го убием“ (Лука 20:14). И когато умря на Голготския кръст, Иисус умря за един народ от бунтуващи се грешници – прелюбодейци, пияници, лъжци, крадци и убийци.
Ти би ли умрял за един пияница? Не?
А Той го е направил.
Човек наистина заслужава да отиде в ада, защото в него няма нищо, което да предизвика Божието съжаление или любов, няма нито една причина, поради която Бог трябва да го благослови. Той е нечист и не заслужава нищо друго освен наказание. И въпреки това, Бог изпрати Своя единствен Син, за да умре като Заместник на грешните хора. Такава е истинската благодат.
Тя би трябвало да накара всеки един от нас да възкликне:
Кой съм аз, та заради мен,
Исус Христос да стане плът и да умре?

Необикновена благодат

Нима възможно е това –
умит да бъда от Христа?
Нима за мене Той умря –
аз, който го отведох до смъртта?
Каква чудесна благодат –
безгрешният да стане грешен вместо нас!
Той, Вечният, да слезе от трона на Отца,
лишен от слава, но запазил любовта,
за да даде живота Си за таз земя,
за мене, грешника, та да не умра!
Каква огромна милост е това –
кръвта Си Той за слабия Адам проля!
Сега не се страхувам от смъртта,
защото жив съм веч чрез милостта,
Иисус е мой и Негов аз сега,
облечен в дрехата на правда и на чистота.
Пристъпвам смело към престола на Отца
и чакам да получа венеца на Христа.
Чарлз Уесли