Вечна сигурност

Въпросът, който сега искаме да разгледаме, е дали спасението се дава на човека веднъж завинаги или човек може да го получи и след това да го изгуби.
Някои хора смятат, че когато един човек действително е спасен, той е спасен завинаги.
Други твърдят, че това е една опасна доктрина, която би могла да насърчи християните да живеят в грях. Те казват, че спасението на един човек зависи от неговия живот и че всеки грях води до загуба на вечния живот.
Ако човек действително разбира евангелието на Божията благодат, той лесно ще види, че първото мнение е правилното. Всеки човек, който наистина е спасен, е спасен веднъж завинаги.
Предлагаме ви няколко библейски текста, които твърдят, че вярващият е осигурен за вечността.
1. Първо, всяко Божие дете е било избрано в Христос още „преди основаването на света“ (Еф. 1:4). Избирането и предопределянето на спасените от Отца осигурява тяхното крайно спасение и вечна осигуреност (Рим. 8:30). (Вижте също и Йоан 6:37.)
2. Спасението зависи не от това, което ние правим за Бога, а от това, което Той е направил за нас. Зависи от делото на Господ Иисус на кръста. Това е едно съвършено и завършено дело (Евр. 10:12). Към него не може да се прибави нищо повече (Евр. 10:18). Всяко съмнение във вечната осигуреност на вярващия накърнява съвършенството на изкупителното дело на Христос.
Основанието за приемането на вярващия от Бога не се намира в него самия, а в Христос. Затова Бог го приема съвършено и напълно (Евр. 10:14). Вярващият става вечен като Самия Христос.
3. Бог е знаел всичко за нас още преди да ни спаси. Знаел е всички грехове, които ще извършим. И въпреки това ни е спасил. Когато Господ Иисус е умрял, Той е умрял за всички наши грехове – минали, настоящи и бъдещи. Всъщност, когато Господ Иисус е умрял, всички наши грехове все още не са били извършени, така че Той е умрял за всичките наведнъж. Затова наказанието за тези грехове е било изплатено наведнъж. Бог няма да иска това наказание да се изплаща два пъти – първо от Христос, а след това и от вярващия. Това би било несправедливо, а Бог не е несправедлив.
4. Както видяхме по-рано, спасението е дар. Бог не е такъв, който днес дава, а утре взима. „Защото даровете и призванието от Бога са неотменими“ (не подлежат на промяна или отнемане) (Рим. 11:29).
5. Спасението се сравнява с раждане (Йоан 3:3). Когато един човек се спаси, той се ражда отгоре. От този момент нататък той става Божие дете (Йоан 1:12). Раждането е нещо окончателно и невъзвратимо. След като стане веднъж, то никога не може да се развали. Едно дете може да натъжи или дори да опозори баща си, но то никога няма да престане да бъде негово дете.
Така е и с новорождението. Християнинът може да съгреши и да натъжи Божието сърце, но Бог си остава негов Баща. Това се вижда съвсем ясно от текста на 1 Йоан. 2:1: „Но ако някой съгреши, имаме Застъпник при Отца.“ Бог все още е наш Отец, наш Баща, дори и когато съгрешим.
Грехът прекъсва общението с Бога, но не и връзката с Бога.
6. Колкото вярващият е неспособен да постигне спасението сам, толкова той е неспособен и да го задържи сам. Когато галатяните са се опитали да направят това, Павел ги е попитал: „Толкова ли сте неразумни, че след като започнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плътта?“ (Гал. 3:3).
7. Бог е платил такава висока цена за Своите хора, че никога не би се отказал от тях. Ако Той ни е спасил, когато сме били Негови врагове, нима би ни изоставил сега, когато сме Негови деца? „Защото, ако бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син, когато бяхме неприятели, колко повече сега, като сме примирени, ще се избавим чрез Неговия живот!“ (Рим. 5:10).
8. Бог обещава вечен живот на вярващия. Колко дълъг е вечният живот? Той не свършва никога. „И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат“ (Йоан 10:28). Вижте също Йоан 3:16 и Йоан 6:47. Бог никога няма да изневери на Своето обещание.
9. Според Римляни 8:30 всички, които са оправдани, ще бъдат и прославени. Да бъдеш прославен, означава да бъдеш занесен на небето, да получиш ново тяло и да бъдеш освободен завинаги от присъствието на греха. Прославянето на вярващия е толкова сигурно, че Бог говори за него като за нещо вече станало: ,,…а които оправда, тях и прослави.“
10. Спасението на вярващия е нещо, което Бог извършва изцяло Сам. Той му осигурява не само самото спасение, но и запазването на спасението.
„Той е силен да опази…“ (2 Тим. 1:12).
„Онзи, който е започнал едно добро дело във вас, ще го завърши докрай до деня на Иисус Христос“ (Фил. 1:6).
„А на Онзи, който може да ви пази от препъване…“ (Юда 24).
11. Запазването на вярващия се осигурява от настоящото служение на Господ Иисус Христос като Първосвещеник и Застъпник, Който стои отдясно на Бога в небето.
Йоан 17:1-26: Христос се моли за Своите Си да бъдат пазени.
Римляни 5:9, 10: „Ще се спасим от гняв чрез Него“, тоест чрез Неговия настоящ живот и служение за нас в небето. Евр. 7:25: „…винаги живее, за да ходатайства за тях.“
1 Йоан. 2:1: „…имаме Застъпник при Отца – Иисус Христос Праведния.“
12. Нищо никога не може да раздели вярващия от Божията любов – „нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание не може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ“ (Рим. 8:38, 39).
13. Вярващият получава Светия Божи Дух, Който остава да обитава в него завинаги. „Той ще ви даде друг Застъпник, който да остава с вас вовеки“ (Йоан 14:16, 17). Вижте също 1 Йоан. 2:27.
14. Вярващият е запечатан в Светия Дух за деня на изкуплението (Еф. 4:30). Освен това Светият Дух е „залог за нашето наследство, докато бъде изкупено притежанието“ (Еф. 1:13, 14). Това гарантира Неговото служение в Божието дете, докато то стигне в небето.
От Всичко казано досега става ясно, че християнинът е пазен с Божията сила чрез вяра за спасение, „готово да се открие в последното време“ (1 Петр. 1:5).
Всеки, който твърди, че това учение е опасно, показва забележителна липса на разбиране на значението на благодатта. И освен това създава погрешната представа, че щом като човек се спаси, той веднага бива обхванат от силното желание да прелюбодейства, да убива и да върши други подобни неща и само страхът от наказание го възпира да не ги върши.
Но какви са фактите?
Фактите са следните:
1. Вместо да насърчава хората да съгрешават, учението за вечната сигурност представлява найсилното основание, поради което хората не трябва да съгрешават. Знанието, че Бог ни е осигурил пълно, свободно и вечно спасение, мотивира вярващия да Му служи завинаги.
Любовта е много по-силен мотив от наказанието. От любов хората са способни да направят такива неща, които никога не биха направили от страх. Любовта привързва сърцето така, както нищо друго не може да го привърже. „За да бъдат благоразумни, хората не трябва да бъдат държани в непрекъснат страх от осъждение. Любовта е най-благородният и най-мощният стимул за подчинение: съзнанието за Божията любов към нас засилва нашето желание да живеем така, че да Му бъдем угодни“ (Робинсън).
Следователно християнинът не живее свят живот, за да запази спасението си, а защото обича Онзи, Който го е спасил. За него е по-голям грях да съгреши против благодатта, отколкото да съгреши против закона.
2. Освен това, когато се спаси, човек получава ново естество (2 Петр. 1:4). Вместо да има силно желание да съгрешава, християнинът получава такава силна омраза към греха, каквато не е имал никога преди това.
Това ново естество не само създава у него ужас от греха, но го и кара да се чувства изключително нещастен, когато извърши някакъв грях. Прекъсването на общението с Отца е една от найголемите трагедии в християнския живот. Той изпитва ужасен срам от това, че се е отдал на грях, който е причинил смъртта на нашия Спасител. Изпитва върху себе си възпитателното действие на един любящ небесен Баща. И съжалява, че на Христовото съдилище ще загуби част от своята награда (1 Кор. 3:15). Едва когато съгрешилият християнин изповяда и остави този грях, общението между него и неговия Господ се възстановява напълно.
Разбира се, един човек може да каже, че е спасен, и независимо от това да отиде в света и да живее в грях.
Тук не става въпрос за отделни прегрешения, а за едно постоянно живеене в грях. Грехът е неговият начин на живот. За такъв човек не можем да кажем, че е бил спасен и след това – изгубен, а че е човек, който никога не е бил спасен, което се вижда от неговото поведение. Той е направил една формална изповед, без никога да е изпитал истински Божията благодат.
Онези, които искрено са се доверили на живия и любящ Спасител, имат твърдото Божие обещание, че със сигурност ще бъдат заведени от Него на небето. Също като автора на тези стихове те могат да кажат с най-твърда увереност:
Името ми от дланите на Твоите ръце прахът на времето не ще покрие.
И буквите, издялани във Твоето сърце, не може нито власт, ни сила да изтрие. Духа си свят в залог си ми дал,
че ще ме пазиш в тази земна хижа.
И че със сигурност ще стигна у дома, закрилян от любов и нежна грижа.