Съдържание Цялата книга на една страница

Освен изповед: провъзгласяване, благодарение и хваление

В молитвата за освобождение, посочена в 18 глава, първоначалният фокус беше върху истината, разкрита в Евреи 3:1: Исус е „Първосвещеникът на нашата изповед“. Този принцип трябва да управлява и по-нататъшното ни взаимоотношение с Господ Исус. За да призовем постоянното служение на Исус като Първосвещеник на наша страна, ние трябва във всяка ситуация, в която попаднем, да откликнем с подходяща библейска изповед.

В повечето ситуации имаме три възможности: да направим положителна, библейска изповед, да не направим никаква изповед, или да направим отрицателна, не библейска изповед. Ако направим положителна изповед освобождаваме служението на Исус да ни помогне и да посрещне нашата нужда. Ако не направим никаква изповед, тогава се оставяме на милостта на обстоятелствата около нас. Ако направим отрицателна изповед, ние се излагаме на зли, демонични сили. В 12 глава, разглеждаща темата за самонанесените проклятия, бяха дадени различни примери, които показват как отрицателните думи освобождават действието на зли и негативни сили в живота на хората.

Важно е да разграничим библейската изповед на искрена вяра че такива неща като самозалъгване, неоснователно убеждение или философия от вида „ума над обстоятелствата“.

Има три основни различия. Преди всичко „изповедта“ в библейския смисъл на думата е ограничена до твърденията и обещанията в Библията. Тя се състои в това да изговорим с устата си онова, което Бог вече е казал в Словото Си. Изповедта не може да надхвърли това.

Второ, изповедта е ограничена и от условията, които се отнасят за даденото обещание. По-голямата част от обещанията в Библията са условни. Бог всъщност казва: „Ако ти направиш това, тогава Аз ще направя другото“. Ако не сме направили необходимото „това“ нямаме право да очакваме, че Бог ще извърши съответното „друго“. Изповедта е валидна само ако са изпълнени необходимите условия. Тя никога не е заместител на покорството.

Трето, изповедта не може да бъде доведена до някаква удобна „система“, която се управлява от човешката воля. Според Римляни 10:10 изповедта е резултатна, само ако произтича от вяра в сърцето. Има съществено различие между вяра в сърцето и вяра в ума. Вярата в ума е резултат на собствените ни мисловни процеси. Всичко, до което тя води, са думи, лишени от сила. От друга страна, единствено Святият Дух извиква вяра в сърцето. Тя произвежда думи, заредени със силада извършат това, което е изповядано. Това, което Бог е обещал на сърдечната вяра, е просто извън обсега на умствената вяра.

Святият Дух ревниво пази Своя суверенитет при изработването на вяра в сърцето. Той не е податлив на „чародейство“. Никой не може да Го манипулира, да Го заплаши или да Го накара да извърши нещо, което е противно на Неговата воля. Що се отнася до тази вяра, в Ефесяни 2:8, 9 Павел казва, че тя не е „от сами вас; това е дар от Бога, не чрез дела, за да се не похвали никой„. Умствената вяра често клони към самохвалство и самоувереност. От друга страна искрената, сърдечна вяра смирено признава своята пълна зависимост от Бог.

Когато имаме предвид тези качества, изповедта – правилно разбрана и практикувана – може да бъде решаващ фактор в християнския живот. В Яков 3:4, 5 апостолът сравнява езика с кормилото на кораб. Въпреки че то е съвсем малко в сравнение с цялостната конструкция на кораба, именно то определя курса, който корабът следва. Ако се използва правилно то ще доведе кораба невредим до желаното пристанище. Ако се използва погрешно ще причини корабокрушение.

Това се отнася за начина, по който използваме нашата вяра. Правилната изповед може да ни въведе във всички благословения, които Бог е обещал на вярата. Погрешната изповед може да ни отведе много много далеч – в опасни, неизследвани морета, където ни чака корабокрушение.

Често хората не желаят да поемат отговорността за думите, които изговарят. Според Исус обаче, тя е неизбежна:

Защото от думите си ще се оправдаеш, и от думите си ще се осъдиш.
(Матей 12:37)

Думите ни или ще потвърдят нашата праведност в Божиите очи, или ще ни доведат под осъждение. Няма средно положение.

Според Римляни 10:10 вярата, която е в сърцето, става напълно резултатна само, когато е изповядана с устата. Това е така и за неверието. Когато изразим неверието си с думи, ние освобождаваме неговата отрицателна сила да работи срещу нас и да задържи благословенията, които Бог е обещал на вярата.

Авторът на Евреи предлага още две предупреждения, които се отнасят до важността на правилната изповед. В Евреи 4:14 той казва:

И тъй, като имаме велик Първосвещеник Исуса, Божия Син, Който е преминал до най-високите небеса, нека държим това, което сме изповядали.

В Евреи 10:21, 23 отново четем:

…и като имаме велик Свещеник над Божия Дом… нека държим непоколебимо надеждата, която изповядваме, защото е верен Оня, Който се е обещал.

И в двата пасажа съществува пряка връзка между нашата изповед и служението на Исус като наш Първосвещеник. Същият принцип се вижда навсякъде в Новия Завет: нашата изповед е тази, която ни обединява с Исус като наш Първосвещеник и освобождава за нас Неговото свещеническо служение.

Другото основно ударение В тези пасажи пада Върху думата „държим„. Важно е да направим правилната първоначална изповед, но само по себе си това не е достатъчно. Във всяка следваща ситуация, в която се срещаме със същите неща, трябва съответно да потвърждаваме първоначалната си изповед.

В Евреи 10:23 авторът ни предизвиква не само да държим изповедта си, но да я „държим непоколебимо„. Очевидно той допуска, че е възможно да срещнем различни ситуации, които да ни накарат да се поколебаем. „Колебанието“ може да се изрази В това, че не успяваме да поддържаме правилната първоначална изповед или дори в това, че сме заменили положителната изповед с отрицателна. Във Всеки случай предупреждението да останем непоколебими показва, че насоченият срещу всички нас натиск има една цел: да ни накара да отстъпим или дори да отхвърлим първоначалната правилна изповед.

Концепцията за правилната изповед изглежда много проста, вероятно дори простовата: относно всеки проблем или изпитание да казваме точно и единствено това, което Библията казва за него и да постоянстваме в това. Да, просто е, но не е лесно! Всъщност, от личен опит и от наблюдения върху живота на другите хора, аз стигнах до извода, че това вероятно е най-трудното изпитание за характера и посвещението на християните.

Това е изпитанието, с което се среща всеки мъченик, застанал срещу обвинения, заплахи и мъчения. Той има едно върховно посвещение – до край да отстои своята изповед на истината. Когато обвиненията идват от хора, които са видимите ни врагове, нещата поне са ясни. Но има и друго изпитание, което по-трудно се разпознава, при което обвиненията са вътрешни, насочени срещу ума от невидими демонични сили. И все пак целта е същата – да се отстои изповедта на истината с непоколебима решителност, докато тези невидими сили не бъдат накарани да замълчат и да се махнат.

Всеки християнин, който успешно издържи този изпит, може да бъде сигурен, че ще бъде победител и че като такъв ще наследи благословенията, които Бог е обещал на тези, които побеждават.

Но, за да бъде даден пълен победоносен израз на вярата, трябва да разгледаме още едно библейско схващане, което ни отвежда отвъд изповедта. То е „провъзгласяването“. Думата произлиза от латинския глагол, който означава извиквам или извиквам високо и предполага силно, уверено отстояване на вярата, което не може да бъде заглушено от никакво противопоставяне или неодобрение. Тя включва в себе си преход от позиция на защита към позиция за атака.

Такова преживяване е описано от псалмиста в Псалм 118:11-17. Враговете му го бяха обкръжили от всички страни, готови да го унищожат, но Господ се намеси и му даде победа. Преминаването му от защита към атака е описано в стихове 15 и 17:

Глас на радост и на избавление се чува в шатрите на праведните;
десницата Господна върши храбри дела… Аз няма да умра, но ще живея, и ще разказвам делата Господни.

Радостното, уверено провъзгласяване на псалмиста на всичко, което Бог направи за него, бе това, което подпечата неговата победа. Ако правилно се практикува, то ще извърши същото и за нас.

Когато практикуваме уверено провъзгласяване на всичко, което Бог е снабдил за нас чрез жертвата на Исус, това съвсем естествено ще ни доведе до две други форми на изразяване -благодарение и хваление. То ще бъде единственият подходящ отговор, ако истински вярваме в онова, което провъзгласяваме. Там където има искрена вяра, провъзгласяването й винаги ще бъде последвано от благодарение и хваление.

Въпреки че благодарението и хвалението са тясно свързани, между тях съществува различие. Казано с прости думи – благодарим на Бог за това, което върши; хвалим Го за това, което е. Свързани заедно хвалението и благодарението ни дават пряк достъп до Божието присъствие.

Това живо и образно е описано в Псалм 100:4

Влезте в портите Му със славословие. И в дворовете Му с хваление; Славословете Го и благославяйте името Му.

Псалмистът описва два етапа при приближаването ни към Бог. Първо, влизаме в портите Му с благодарение(славословие), след това преминаваме през дворовете Му с хваление. Това ни въвежда непосредствено в Божието присъствие. Ако не изпълним тези изисквания, за да влезем, можем пак да си викаме към Бог, но само от разстояние. В Неговата милост той ще отговори на нашия вик, но няма да имаме пряк достъп до Неговото присъствие.

Благодарението и хвалението са най-непосредствените начини, по които вярата ни може да откликне на Бог. Когато Бог ни даде обещание за благословение или разкрие нещо, което е снабдил за нас, ние трябва да отговорим на това като Авраам и да приемем Божието Слово за истинно от момента, в който то е изговорено. Затова, логично е веднага да започнем да Го хвалим и да Му благодарим. Не трябва да чакаме докато получим или преживеем във физическия свят изпълнението на обещанието или това, което Бог е снабдил.

Във II Летописи 20 този принцип е илюстриран чрез едно събитие от времето на царуването на Юдейския цар Йосафат. Царят получи известие, че голяма армия нашественици се приближава срещу него от юг. Йосафат знаеше, че няма военните ресурси, за да се противопостави на тази армия. В последствие той призова целия народ да търси Божията помощ чрез обща молитва и пост.

Бог отговори на тяхната молитва чрез пророческо слово изговорено от един левит, което упътваше Йосафат да поведе людете си срещу врага по определен маршрут. То също съдържаше думи на уверение и насърчение:

Не бойте се, нито да се уплашите от това голямо множество; защото боят не е ваш, но Божий… Не ще да е потребно вие да се биете в тоя бой; поставете се, застанете, и Вижте със себе си извършеното от Господа избавление.

До този момент нищо не се беше променило във военната обстановка, но Йосафат прие Божието обещание чрез вяра, без да изисква повече доказателства. На следващия ден той .

..нареди някои от тях да пеят Господу и да хвалят великолепието на Неговата святост като излязат пред войската, казвайки: Славословете Господа, защото милостта Му е до века.

Това със сигурност не беше общоприетият начин, по който една армия навлиза в бой, но успя! В момента, в който чу хвалението а Своя народ, Бог се намеси свръхестествено и суверенно като изпрати дух на разделение между различните национални групи, които съставляваха нахлуващата армия. Внезапно, без всякаква видима причина, те започнаха взаимно да се избиват, докато напълно се самоунищожиха. Не бе необходимо хората на Юда да се бият, а само да отидат и да съберат користите от изкланите си врагове. Бог се намеси по този начин, защото Неговият народ откликна с вяра на обещанието Му, без да чака повече потвърждения.

Тук са показани два важни принципа. Първо, Бог очаква да Го хвалим за обещанията, които ни дава, без да чакаме първо да ги видим изпълнени. Второ, принесеното с вяра хваление освобождава свръхестествената Божия намеса на наша страна. Накратко казано, вярата започва да хвали Бог преди обещаната победа, а не след нея.

В Новия Завет, в Деяния 16, преживяването на Павел и Сила чудесно илюстрира същите принципи. Те изгониха демон от една слугиня и поради тази причина бяха несправедливо арестувани, жестоко измъчвани и бити, и след това оковани и хвърлени в най-добре охраняваната част на затвора. Нямаше нито лъч светлина в тъмнината, която ги обгръщаше, нямаше никакъв източник на утешение или насърчение във физическата ситуация, никаква сигурност в това, което бъдещето щеше да донесе.

И все пак в духа си те знаеха, че нищо не може да промени вечната Божия вярност и нищо не може да им ограби победата, която Христос е спечелил за тях. Логиката на тяхната вяра победи логиката на обстоятелствата. Посреднощ, в най-тъмния час, те запяха химни и хваление към Бог.

Хвалението извърши за тях същото, което извърши и за армията на Йосафат – то освободи свръхестествената Божия намеса да подейства на тяхна страна.

Внезапно стана голям трус, така че основите на тъмницата се поклатиха и веднага всички врати се отвориха и оковите на всичките се развързаха.
(Деяния 16:26)

В Псалм 50:23 Бог обобщава това, което трябва да научим от опита на армията на Йосафат и от Павел и Сила в затвора:

Който принася жертва на хвала, той Ме прославя; и на онзи, който оправя пътя си, ще покажа Божието спасение.

Божието спасение е вече завършено чрез жертвата на Исус на кръста. Нищо, което казваме или правим, не може да го промени. Но когато отговорим с жертва на благодарение и хваление, ние позволяваме на предимствата на спасението да се проявят в живота ни. Както Йосафат, както Павел и Сила, и ние трябва да се научим да принасяме тези жертви с вяра, преди в действителност да бъдем облагодетелствани.

В Псалм 20:5 Давид заяви:

В името на нашия Бог ще издигнем знамена.

В Песен на Песните 6:10 невястата Христова е обрисувана като: „страшна като войска със знамена“. Три от най-ефективните „знамена“, които Бог ни е дал отново са провъзгласяванеблагодарение и хваление.

Първо издигаме знамето на провъзгласяване. С вяра смело изговаряме обещанието от Божието Слово, което се отнася за конкретната ситуация или посреща съответната ни нужда. След това продължаваме като благодарим на Бог, отново с вяра, за истината, която сме провъзгласили. И накрая преминаваме от благодарение към тържествуващо хваление. Всичко това трябва да го правим от чиста вяра, без да чакаме някакви видими промени в нашата ситуация.

По Своя Си начин и на Своето време Бог отговаря на нашата вяра, точно както отговори на вярата на Авраам. Истината, която сме провъзгласили и за която сме благодарили на Бог и сме Го хвалили, става реалност в нашия живот.

Когато издигаме тези три знамена на провъзгласяване, благодарение и хваление, постигаме две цели наведнъж. Първо, осигуряваме си обещаните Божии благословения, които сме провъзгласили. Второ, отстраняваме сатанинските сили, които ни се съпротивляват като се стремят да задържат благословенията от нас. По този начин, навлизайки заедно в нашето наследство.