Съдържание Цялата книга на една страница

Душевен говор

За християните не е трудно да разберат, че духовните сили, насочени срещу тях от служители на Сатана, могат да бъдат опасни и вредни. Обаче, много от нас ще бъдат учудени да научат, че съществуват ситуации, в които духовните сили, излизащи от вярващите, също могат да бъдат зловредни. В Яков 3:14, 15 апостолът пише на и за християните като предупреждава:

Но ако в сърцето си имате горчива завист и крамолничество, не се хвалете и не лъжете против истината. Това не е мъдрост, която слиза от горе, но е земна, животинска, бесовска.

За да опише определения вид „мъдрост“, Яков използва прилагателни на три низходящи нива: първо, „земна“; после „животинска“ и накрая „бесовска“. Ключът за разбиране на низходящия процес се намира във второто прилагателно, което тук е преведено „животинска“. Гръцката дума е псухикос и се образува директно от псухе, което означава душа. Съответстващата дума би била „душевна“. Преведена по този начин, тя съвпада с библейската картина за човешката личност.

В I Солунци 5:23 Павел се моли:

А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духа, душата и тялото ви без порок…

Тук Павел свързва трите елемента, които съставят пълната човешка личност като ги изброява в низходящ ред: първо -дух; след това – душа; и накрая – тяло.

Духът е тази част от човешката личност, която бе направо вдъхната от Бог при сътворението. Поради това човек може да има пряко единение и общение с Твореца. В I Коринтяни 6:17 Павел казва:

Но, който се съединява с Господа е един дух с Него.

Неправилно би било да се каже „една душа с Него“. Само човешкият дух може да бъде в пряко единение с Бога.

В първоначалния модел на създанието, духът на човека се свързва нагоре с Бога и надолу с душата. Бог общува пряко с човешкия дух и чрез него с човешката душа. Заедно, духът и душата на човека се изразяват чрез неговото тяло.

При падението, в резултат на непокорството на човека, духът му бе откъснат от Бога, и в същото време душата му започна да се изразява независимо от духа му. Това ново „разделено“ взаимоотношение бе както следствие, така и израз на човешкия бунт срещу Бога.

Навсякъде другаде в Новия Завет думата „душевен обозначава дейността на човешката душа, когато тя не е в правилно взаимоотношение с духа му. Следователно, тя описва състояние, което противоречи на Божията най-висша воля. Това може да се разбере като се разгледат накратко два други пасажа в Новия Завет, където се среща думата псухикос – т.е. душевен.

В I Коринтяни 2:14, 15 Павел казва, че

естественият (душевен) човек не побира това, което е от Божия Дух… и не може да го разбере, понеже, то се изпитва духовно.

От друга страна:

…духовният човек изпитва всичко.

Очевидно е, че „душевното“ и „духовното“ се противопоставят едно на друго. „Духовният“ човек действа според Божията воля; „душевният“ човек е извън хармонията с Бога. „Душевният“ човек се стреми да разбере духовната истина с душата си, но не успява да го направи. „Духовният“ човек е свързан с Бога чрез духа си и по този начин може да получава духовни откровения направо от Бога.

В Юда 16-19 апостолът описва категория хора, които са свързани с църквата, но въпреки това, са „роптатели, оплакващи, които ходят по страстите си“. Неговото заключение е:

Тия са които правят разцепления, плътски (душевни), които нямат Духа (т.е. Святия Дух).

Взети заедно, тези пасажи в I Коринтяни и в Юда представят една съответстваща картина на човек, описан като „душевен“. Той очевидно е човек, който се свързва с Църквата и носи обвивка на духовност. В същото време обаче, душата му не е правилно свързана с Бог чрез духа му. Въпреки вярата, която изповядва, той в действителност е бунтовник, извън единение с Бог и Божиите хора. Той е неспособен да разбере духовната истина. Бунтовното му отношение и поведение оскърбяват Божия Дух и причиняват съблазън в Христовото тяло.

Този анализ обяснява низходящите нива на извратената мъдрост, описани в Яков 3:15 – от земна, до душевна, до бесовска. Коренът на проблема е бунт – някаква форма на непокорство спрямо Бог, някаква форма на отхвърляне на Божията власт. Този бунт отделя човешкия дух от Бога и от небесните неща. Той вече се ограничава до нивото на земните стойности и мотиви.

В същото време душата му, която е извън хармония с Бог, се излага чрез своя бунт на демонично влияние, което той не може да различи с притъпените си сетива. Резултатът е някаква форма на мъдрост, която изглежда „духовна“, но всъщност е „бесовска, демонична“.

Цялата трета глава на Яков разглежда един конкретен проблем: неправилната употреба на езика. Нещо повече, цялото послание е адресирано главно, ако не и изцяло, към тези, които изповядват вяра в Христос. Следователно става ясно, че извратената, лъжлива, демонична мъдрост, за която Яков говори, намира своя израз в думи, използвани от християни. Как се е получила тази ситуация?

Съществуват две главни области, в които християните често имат вина що се отнася до думите, които изричат. Първата област са думи, които християните говорят помежду си; втората област – думи, които изговарят към Бога, главно в молитва.

Новият Завет много ясно предупреждава християните как да говорят за другите хора и особено за другите християни. В Тит 3:2 Павел казва, че не трябва да „злословим никого“. Думата никого се отнася за всички хора, независимо дали са вярващи или невярващи.

Гръцкият глагол преведен „злословя“ е бласфемо, откъдето произлиза думата богохулство. Важно е да се разбере, че грехът на „богохулство“ включва не само зли думи изговорени срещу Бога, но също и зли думи изговорени срещу хората. Независимо дали се отнася за Бог или за другите хора, такъв език е забранен за християните.

В Яков 4:11 апостолът се занимава по-конкретно с думите, които християните говорят един за друг:

Не се одумвайте един друг, братя.

Думата преведена „одумвам“ е каталало, което просто означава говоря срещу. Много християни тълкуват това като приемат, че Яков казва да не говорим лъжливо срещу други вярващи. Но това, което той всъщност казва е, че изобщо не трябва да говорим срещу братя вярващи, дори и ако това, което казваме за тях да е истина. Грехът, с който се занимава Яков не е лъжливото говорене, а говоренето срещу някого.

Един от греховете, в които християните най-лесно падат, е клюкарството. Ако то се изключи от някои църковни събрания, едва ли биха останали каквито и да било други разговори.

Английският речник на Колинс предлага следните две дефиниции за „клюкарство“.

  1. Небрежни и празни приказки.
  2. Разговор, включващ зли приказки или слухове относно други хора.

Две от използваните тук прилагателни за клюкарството са празни и зли. Не е достатъчно християните само да избягват злобата в говоренето си. В Матей 12:36 Исус изрично ни предупреждава даже срещу празната реч:

И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден.

Въпреки че Новият Завет изрично забранява клюкарството, много християни го считат за относително „безобиден“ грях. Бог обаче, със сигурност, не го вижда по този начин. В Римляни  1:29-30 Павел изброява някои от последствията от отвръщането на човек от Бога. Ето част от този списък:

…пълни със завист, убийство, крамола, измама и злоба; шепотници, клеветници, богоненавист-ници, нахални, горделиви, самохвалци.

Мястото на шепотниците (или клюкарите) в този списък е важно. Някои от отношенията на сърцето, пряко свързани с клюкарството, са крамола, измяна и злоба. Самите клюкари са изброени наред с клеветниците, богоненавистниците, нахалните, горделивите и самохвалците.

Християните, които се впускат в клюкарстване, може би си мислят, че са „изключения“, но не така ги вижда Бог.

Опасността от такъв вид говорене се вижда от низходящия ред прилагателни в Яков 3:15: „земна, душевна, бесовска“. Християните, които си позволяват да клюкарстват другите хора, особено другите християни, са директно непокорни на Божието Слово. В резултат те виждат, че се намират на хлъзгав, водещ надолу склон. Преди да разберат какво става, те са се плъзнали от „земна“ до „душевна“ и след това от „душевна“ до „бесовска“.

Думите, които тези хора говорят за другите обикновено не се описват като „проклятия“, но ефектът им е същият. Всъщност, те са канали, чрез които демоничните сили се насочват срещу други членове на Христовото тяло. Нещо повече, засягат се не само отделните личности, за които се говори така. В Яков 3:6 апостолът казва:

Между нашите телесни части езикът е, който заразява цялото тяло.

Вярващият, който говори по този начин, всъщност, заразява както себе си така и тази част от Тялото Христово, с която е свързан.

Преди няколко години, докато бях в Европа на служебно пътуване се оказах в една ситуация, която ми даде ново разбиране на опасността от душевното говорене. Подготвях се да говоря на едно много важно събрание, когато бях обхванат от ужасна болка в долната част на коремната област. Страхувайки се, че ще трябва да отложа обещанието си да говоря тази вечер, извиках към Бог за помощ.

В съзнанието ми веднага се появи картина на двама мои приятели християни, които говореха за мене. Те бяха в Съединените Щати на разстояние около 6000 мили. Между нас тримата съществуваше много топло лично приятелство, но двамата ми приятели бяха изказали силно несъгласие с настоящата посока на действие, която бях предприел. Усетих, че в разговора си те ме критикуват и че негативните им думи за мен произвеждаха физическите симптоми, срещу които се борех. Нещо повече, това бе стратегия на Сатана да ме възпре от служение тази вечер.

Разбрах, че трябва да извърша две неща. Първо чрез решение на волята си, простих на приятелите си за думите, които те говореха срещу мен. След това действах според обещанието на Исус в Матей 18:18:

Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята ще бъде развързано на небесата.

С властта на името на Исус вързах сатанинските сили действащи срещу мен и след това се освободих от влиянието на думите изговорени срещу мен от приятелите ми. В следващите пет минути болката в коремната област напълно престана (и никога не се върна вече!). Няколко часа по-късно можах успешно да служа в събранието и имах усещането, че Божията цел бе изпълнена.

По-късно, като се върнах в Съединените Щати, аз се срещнах с двамата си приятели и напрежението между нас престана. Днес нашите взаимоотношения са дори по-близки, отколкото бяха преди.

В Матей 7:1, 2 Исус каза:

Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите,  с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери.

От глагола преведен „съдя“ произлизат думите критика и критикувам. Когато си позволяваме да критикуваме другите, особено нашите братя вярващи, по такъв начин, че произнасяме осъждение над тях, ние сме непокорни на Писанието и по този начин сме виновни за бунтовно отношение към Бог. Това ни излага на „синдрома“ в Яков 3:15: „земна, душевна, бесовска“.

Ако не сме съгласни с поведението на брат християнин, позволено е, и понякога необходимо, да следваме модела на Павел в несъгласието му с Петър относно юдейските практики. В Галатяни 2:11 Павел казва „аз му се възпротивих в очи (на Петър)“.

Павел не започна да критикува Петровото поведение пред съработниците си Варнава и Тит. Вместо това, той отиде право при самия Петър и лично с него изясни различията. Ако Павел бе критикувал Петър зад гърба му, взаимоотношенията между тях щяха да се разпаднат за постоянно. Но във II Петрово 3:15, написано към края на живота му, Петър говори с горещо одобрение за „мъдростта дадена на нашия възлюбен брат Павел“.

В Притчи 27:5 Соломон установява това като принцип на поведение:

Явното изобличение е по-добро от оная любов, която не се проявява.

Друг вид ситуация, в която може да се наложи да говорим за грешките на друг човек е, когато законно сме задължени да служим като свидетел. В този случай наше задължение е „да говорим истината, цялата истина и нищо друго освен истината“. Все пак никой не може едновременно да бъде и свидетел и съдия. В такава ситуация ние не изпълняваме ролята на съдия, но на свидетел. Отговорността за произнасянето на присъдата оставяме на някой друг.

Конкретният грях, срещу който ни предупреждава Исус е заемането на позиция на съдия, когато Бог не я е предназначил за нас. Той също ни предупреждава, че ако си позволяваме да критикуваме другите хора, същите критики, от един или друг източник, ще бъдат отправени и срещу нас.

Проницателният библейски анализ за злото, причинявано от неправилната употреба на езика, вероятно ще остави съвсем малко хора между нас, които биха посмели да претендират, че са „невинни“. Ако разберем, че наистина сме виновни за нараняването на други хора с езиците си и по този начин сме омърсили себе си и Христовото тяло. трябва да се покаем и да потърсим Божието прощение и очистване. Също можем да поискаме прошка от тези, които сме оскърбили.

Освен това, трябва да се научим как да се предпазваме от раняващите и вредни думи, които другите могат да говорят срещу нас. Тази тема ще разгледаме в Част 3.

следваща глава Душевни молитви