Съдържание Цялата книга на една страница

Да благославяме или да проклинаме

Да предположим, че хората ни ругаят, проклинат, противопоставят ни се и ни преследват поради вярата ни в Христос. Да предположим, че разпространяват злонамерени лъжи за нас и използват всякакви нечестни и незаконни средства, за да ни навредят. Можем ли да си го върнем като произнесем някакво проклятие срещу тях? Новозаветният отговор на това е едно ясно и категорично НЕ!

В Римляни 12:9-21 Павел изброява различни принципи, които трябва да управляват християнското поведение. В стих 9 той започва с една изключително важна подбуда:

…любовта да бъде не.нелицемерна.

Всички други насоки, които следват, са просто различни начини, по които християнската любов се изразява.

В стих 14 той напътства християните как да отговарят на тези, които се стремят да им навредят:

Благославяйте ония, които ви гонят, благославяйте, и не кълнете.

В стих 21 той завършва с едно още по-общо приложение на този принцип:

Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто.

Има само една сила достатъчно мощна да победи злото – доброто.  С каквото и зло да се сблъскаме,  винаги трябва да отговорим със съответното добро. Иначе ще открием, че злото е прекалено силно за нас.

В I Петрово 3:8, 9 Петър прави подобно предупреждение срещу погрешна реакция в отговор на злото:

А, най-после, бъдете всички единомислени, съчувствителни, братолюбиви, милостиви, смиреномъдри. Не въздавайте зло за зло или хула за хула, а напротив благославяйте; понеже на това бяхте призовани, за да наследите благословение.

По този начин, като побеждаваме злото с добро, ние съучастваме в Христовия триумф над злото, както е описано във II Коринтяни 2:14, 15:

Но благодарение Богу, Който винаги ни води в победително шествие в Христа, и на всяко място изявява чрез нас благоуханието на познанието на Него. Защото пред Бога ние сме Христовото благоухание за тия, които се спасяват, и за ония, които погиват.

Както Мария от Витания, която изля скъпото миро върху главата на Исус, така и ние изпълваме цялото място около нас със сладко ухание. Дори и тези, които ни се противопоставят и ни критикуват, са благословени от това благоухание (виж Марк 14:3-9). Това посочва едно основно различие между Стария и Новия Завет. В Стария Завет Бог често използваше Своите хора като инструменти за осъждение над другите хора. Например, при въвеждането на Израел в ханаанската земя, Бог използва Исус Навин и неговата армия като инструменти за Свето осъждение над ханаанците, които населяваха земята преди тях. Има и много други примери в Стария Завет, когато Божиите слуги произнасяха проклятия над хора, които бяха непокорни и се противопоставяха на Бог. Резултатът бе същият, какъвто би бил ако сам Бог беше произнесъл тези проклятия.

В Исус Навин 6:26, например, след като израилтяните бяха завладели и унищожили Ерихон, Исус Навин произнесе следното проклятие върху всеки, който някога би се опитал да го изгради наново на същото място:

Проклет пред Господа оня човек, който стане да съгради тоя град Ерихон; със смъртта на първородния си син ще тури основите му, и със смъртта на най-младия си син ще постави портите му.

Около 500 години по-късно, по време на царуването на цар Ахаав над Израел, това проклятие бе изпълнено, както е записано В III Царе  16:34:

В неговите дни [дните на Ахаав] ветилецът Хийл съгради Ерихон; тури основите му със смъртта на първородния си син Лавирон, и постави вратите му със смъртта на най-младия си син Селув, според словото, което Господ говори чрез  Исуса Навиевия син.

Това е жив пример за невидимите сили, които постоянно действат в човешката история. И Въпреки това те толкова често се пренебрегват! Колко светски историци, описващи това събитие днес, биха проследили назад във времето смъртта на тези двама млади мъже до думите, изговорени от един Божий служител 500 години преди това?

Важно е да се отбележи, че в III Царе 16:34 авторът изтъква, че проклятието било изпълнено „според словото, което Господ говори чрез Исуса Навиевия Син“. Исус Навин бе каналът, по който дойде проклятието, но неговият източник бе Господ. Единствено този факт има значение за съответния резултат.

Давид беше друг Божий служител, който произнесе проклятия, чиито резултат се прояви много поколения след това. В Псалм 69:22-25 и В Псалм 109:6-13 той произнася поредица от проклятия върху неназован човек или група от хора, поради предателство и нелоялност спрямо един праведен мъж, който несправедливо е бил обвинен и осъден. Около хиляда години по-късно, след смъртта и възкресението на Исус, апостолите разбраха, че проклятията на Давид са се изпълнили над предателя на Исус – Юда Искариотски (вижте Деяния  1:15-20).

Някои от пророците след Давид също произнасяха проклятия, които освобождаваха действието на Божия съд по различни начини. В IV Царе 1:9-12, например, Илия призова огън от небето, който унищожи последователно два отряда войници, изпратени, за да го арестуват. В IV Царе 2:23, 24 неговият последовател Елисей прокле група деца, които му се присмиваха, в резултат на което 42 деца бяха разкъсани от мечки.

По-нататък, Бог използва Елисей, за да изцели по чудотворен начин сирийския генерал Нееман. В замяна на това, той предложи на Елисей множество от скъпи подаръци. Елисей обаче, отказа да ги приеме като по този начин показа на Нееман, че няма начин, по който той може да „плати“ за полученото от Бог изцеление. По-късно слугата на Елисей, Гиезий, подтикнат от алчност, догони Нееман и го убеди да му даде солиден дар от сребро и облекло (IV Царе 5:1-27).

Когато Гиезий се върна, Елисей, чрез свръхестествено откровение, го изобличи за неговата алчност и безчестие. След това той произнесе Божието осъждение над него:

Затова, Нееманавата проказа ще се залепи за тебе и за рода ти до века. И той излезе от присъствието му прокажен, бял като сняг.

Ефектът от проклятието на Елисей бе видим и моментален. Гиезий бе заразен от проказа в същата напреднала форма, от която Нееман бе току-що изцелен. По-нататък същата болест се предаваше във всяко следващо поколение на Гиезиевия род.

Има една важна характеристика, която е обща за всички изброени по-горе проклятия, независимо дали са изговорени от Исус Навин, Давид, Илия или Елисей – всяко едно от тях изразяваше върховно осъждане от Всемогъщия Бог. Те не идваха от ума или волята на човека, който ги е изговорил, не бяха просто израз на човешки гняв или отмъстителност.Според суверенната Си воля, Бог избра човешки канали, чрез които да разпореди Своето правосъдие. В Библията няма стих, който да показва, че Бог се е отказал от правото Си да извършва това, но в Новия Завет Бог избра да използва Своите служители най-вече като инструменти за милост, а не за осъждение. Контрастът между двата завета се вижда в Лука 9:51-56. Исус беше проводил пред Себе Си пратеници, които да подготвят Неговото приемане в едно самарянско село, през което възнамеряваше да мине, но самаряните отказаха да Го приемат. В отговор на това Яков и Йоан попитаха: „Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби (както стори и Илия)?“

В отговор Исус ги смъмри за отношението им казвайки:

Вие не знаете на какъв сте дух; защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси.

Исус не отрече, че Илия бе призовал огън от небето да изтреби враговете му. Нито постави под въпрос способността на Яков и Йоан да направят същото. Вместо това, Той им припомни, че те са в период, когато Бог използва Своите служители по по-различен начин. Те бяха призвани да бъдат инструменти на Божията милост, а не на Неговото осъждение.

Въпреки това в Новия Завет са описани няколко случая, когато Божии служители произнасят проклятие. Сам Исус даде един от най-съдбовните примери. Когато отиваше към Ерусалим и беше гладен, Той приближи едно смокинено дърво, за да откъсне ранните плодове, които дървото трябваше да е родило през този сезон. Като откри, че дървото е пълно с листа, но няма плод. Той каза:

Отсега нататък да няма плод от тебе до века.

(Матей 21:19)

На следващия ден, когато Той и учениците му минаваха покрай дървото, видяха, че то бе изсъхнало от корените. Петър отбеляза:

Учителю, виж, смоковницата, която Ти прокле, изсъхнала

(Марк 11:21)

В отговор Исус предаде на учениците Си същата власт, която Самият Той бе демонстрирал като прокле смокиненото дърво:

Истина ви казвам: Ако имате вяра, и не се усъмните, не само ще извършите стореното на смоковницата…

(Матей 21:21)

С други думи Той им даде власт да произнасят проклятия подобни на това, което Той произнесе върху дървото.

Много коментатори виждат в това смокинено дърво прототип на религията, в която е деградирало практикуването на Моисеевия Закон. Тя е пълна с „листа“, т.е. с външна религиозна форма, но не дава истинския плод на Закона, който Исус обобщи като: „правосъдие, милост и вярност“ (Матей 23:23). В резултат на това искрено търсещите, които са гледали към тази форма на религия, за да задоволят духовния си глад са били отхвърлени празни и разочаровани. Само за едно поколение под Божието осъждение, цялата система била обречена да „изсъхне от корените“.

Учениците, очевидно, не видяха никаква значимост в безплодното смокиново дърво и щяха да го отминат. Исус беше Този, Който предприе действие и след това поръча и на учениците Си да действат по същия начин. В следващите поколения, този урок сякаш се губел на повечето християни. Разбира се, има моменти, когато се срещаме с такива „безплодни смоковници“, т.е. измамливи религиозни системи, които разочароват тези, които наистина жадуват за истината на Евангелието. Дали просто да подминем тези смокинени дървета без да ни е грижа? Или да предприемем същото агресивно действие, което Исус демонстрира?

В Матей 10:14-15, когато изпрати първите ученици да проповядват евангелието, Исус им даде подобен вид власт да се справят с тези, които отхвърляха тях и тяхното послание.

И ако някой не ви приеме, нито послуша думите ви, когато излизате от дома му, или от онзи град, отърсете праха от нозете си. Истина ви казвам, по-леко ще бъде наказанието на содомската и гоморската земя в съдния ден, отколкото на онзи град!

Чрез това действие на отърсване на праха, апостолите, всъщност, щяха да предадат тези, които ги отхвърлят на Божието осъждение, което в крайна сметка щеше да бъде по-тежко от осъждението върху обитателите на Содом и Гомор.

Апостолите на Новия Завет приеха тази заповед на Исус буквално. След като известно време Павел и Варнава служеха с голям успех в Антиохия Писидийска, най-накрая, техните противници ги изгониха от града. Деяния 13:51 описва отговора на апостолите:

А те отърсиха против тях праха от нозете си, и дойдоха в Икония.

Случаи като този потвърждават един вече установен принцип в Стария Завет – благословенията и проклятията никога не са твърде отдалечени едно от друго. Когато благословенията се предлагат, но биват отхвърляни, почти неизбежно на тяхно място идват проклятията. Когато, под Закона на Мойсей, Израел навлезе в Ханаан, Бог изиска от тях да призоват върху себе си благословенията, обещани за послушание или проклятията, които следват непокорството. Трета възможност нямаше. Същото се отнася и за тези, които имат Евангелието с всички изявени в него благословения, които те съзнателно и преднамерено отхвърлят. Почти неизбежно те се излагат на съответните проклятия.

На остров Кипър Бог бе отворил път на Павел и Варнава да споделят евангелието с Римския проконсул1 Сергий Павлий. Обаче един магьосник, т.е. човек, който практикува окултизъм, наречен Елима, се стремеше да пречи на разговора им с про-консула. Павловият отговор на това предизвикателство на Сатана е описан в Деяния  13:9-12:

Но Савел, който се наричаше и Павел, изпълнен със Святия Дух, се вгледа в него и рече: „О, ти, пълен с всякакви лукавщини и с всякакво коварство, сине дяволски, враже на всичко що е право, няма ли да престанеш да извращаваш правите пътища на Господа?
И сега, ето. Господната ръка е върху тебе; ти ще ослепееш и няма да виждаш слънцето за известно време“. И на часа падна на него помрачаване и тъмнина; и той се луташе, търсейки да го води някой за ръка.
Тогава управителят, като видя станалото, повярва, смаян от Господното учение.

Ефектът от Павловите думи върху Елима бе толкова внезапен и повратен, колкото и проклятието за проказата, което Елисей произнесе над Гиезий. Авторът на Деяния изтъква, че в този момент Павел бе „изпълнен със Святия Дух“. Следователно думите му не бяха резултат от неговата плътска реакция  срещу  противопоставянето,  но  представляваха  Божието върховно осъждение над магьосника, произнесено чрез Святия Дух. Проконсулът, силно впечатлен от тази демонстрация на върховенството на Исус над Сатана, веднага повярва.

Този случай посочва решаващата точка при определянето на това дали има ситуации, в които е правилно християните да произнесат проклятие. Ако мотивът е реакция на нашата плътска природа, като например гняв или възмущение, желание за отмъщение или себеоправдаване и себепрославяне, тогава да се произнесе проклятие в такава ситуация ще бъде грях. Нещо повече, то ще донесе по-голяма вреда на този, който го е изговорил, отколкото на онзи, към когото е било насочено.

В Римляни 6:16 Павел набляга на опасността, която крие поддаването на такава сатанинска мотивация:

Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на оня, комуто се покорявате, било на греха, който докарва смърт, или на послушание, което докарва правда?

Може да сме изкушени да потърсим моментно удовлетворяване на някакъв зъл импулс като си позволим да произнесем проклятие, но ако го направим ние предаваме себе си като слуги на автора на изкушението – Сатана. Той не се задоволява само с временно влияние над нас. Той използва изкушението като отбор, през който да Влезе и да завземе постоянен контрол над живота ни. Нашето временно поддаване може да се превърне В постоянно заробване. По този начин, този, който използва проклятие, за да навлече зло върху някого, навлича на себе си много по-голямо и по-дълго и трайно зло.

От друга страна, Новият Завет дава ясни примери за ситуации, в които Святият Дух суверенно избира да произнесе проклятие чрез Божий служител. Ако откажем да признаем тази възможност, ние се затваряме за един от начините, по които Бог може да иска да ни използва. Единствената сигурна гаранция е да развиваме взаимоотношение със Святия Дух, в което да сме чувствителни както към Неговото подтикване, така и към Неговото въздържане. Ако имаме някакво съмнение относно чистотата на мотивите си или за водителството на Духа, със сигурност трябва да замълчим.

Това, че при определени обстоятелства Святият Дух може да ни подтикне да произнесем проклятие, стана много реално за мен при един случай в моето служение. Беше в средата на 60-те години. По това време бях служител в една църква, разположена във вътрешността на Чикаго. Сградата, с която църквата граничеше непосредствено, бе клуб. Той се беше превърнал в център на всевъзможни пороци – наркотици, проституиращи мъже и жени, схватки с ножове.

Една вечер бях на платформата в църквата и водех молитвено събрание, в което се молехме за града Чикаго. По средата на молитвата, без каквито и да било предварителни размишления, се чух да казвам на висок глас: „Аз поставям Господното проклятие над този клуб!“ След това събранието продължи както обикновено. Лично аз не мислех много върху това, което бях казал.

След около 2 месеца, в 3 часа през нощта, бях събуден от спешно телефонно обаждане, с което ми съобщиха, че църквата е в пламъци. Облякох се и се втурнах към местопроизшествието. Когато пристигнах, разбрах че гореше не църквата, а съседния клуб. Обаче вятърът, идващ от Мичиганското езеро, раздухваше пламъците към църквата. Точно когато нейното разрушение заедно с клуба изглеждаше неизбежно, посоката на вятъра изведнъж се промени на 180 градуса и раздуха пламъците в обратната посока.

Накрая клубът бе напълно унищожен, а църковната сграда пострада съвсем малко от пушека като загубите бяха напълно възстановени от застраховката. Нямаше жертви, никой не бе наранен. След като направиха оглед на това, което се беше случило, шефът на пожарната служба каза на един от старейте в църквата: „Вие сигурно имате специални връзки с Този там горе!“

Личната ми реакция бе благоговение примесено със страх. Нямах никакво съмнение, че това, което бях наблюдавал бе действието на проклятието, което бях изговорил преди два месеца. Не съжалявах за това, което бях направил. Чувствах, че Бог се беше намесил чрез праведно осъждение уравновесено с милост. В същото време осъзнах по нов начин грандиозната сила, която може да бъде освободена чрез думите изговорени от Божий служител. За себе си реших да моля Бог за Неговата благодат никога да не използвам тази сила погрешно.

В известен смисъл, опожаряването на този клуб разкрива една библейска истина, която е важна за цялата тема благословения и проклятия – силата на езика е неизмерима, било то добро или зло. С езика можем да благославяме или да кълнем, можем да изграждаме или да събаряме; можем да нараним или да изцелим, можем да извършим голямо добро или точно толкова голямо зло.

Силата на езика е плашеща и поради това, че ние самите не можем да я контролираме. Личният ни опит отново и отново ни кара да признаем истината от Яков 3:8: „но езика никой човек не може да го укроти“. Следователно, има само един сигурен метод – да предадем езика си на Бог, да Го помолим Той да го контролира вместо нас, чрез Святия Си Дух.

От полза ще ни бъдат две молитви на Давид, които са пример и за нас, който да следваме:

Господи, постави стража на устата ми, пази вратата на устните ми.

(Псалм 141:3)

Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми нека бъдат угодни пред Тебе, Господи, канара моя и избавителю мой.

(Псалм 19:14)

––––––––––

1 Старши римски офицер.