НОВОРОЖДЕНИЕ

1933 година

Кенет Хегин се новоражда на 16 г. след едно драматично преживяване – посещение на ада. Лекарите са му казвали, че няма да преживее 16-та си година. И когато става на 16 ляга парализиран на легло. Една вечер на 22 април 1933-та в 8 без 20, събота вечер, умирайки, три пъти напуска тялото си и отива до „портите на ада“.

„Вие знаете моята история. Бях новороден на 22 април 1933-та в 8 без 20, събота вечер в южната спалня на улица „405- северен колеж”, в град Манкини, Тексас.

В тази южна стая имаше камина. На полицата над нея бе часовникът на дядо. Майка, баба и най-малкият ми брат Пат седяха в стаята до мен, защото състоянието ми се беше влошило. Докторът беше повикан. Щом дядовия часовник удари 7:30 часа, сърцето ми спря да бие. И аз почувствах, по-бързо отколкото ти би щракнал с пръсти, как кръвта ми спря да се движи надолу, на върха на пръстите на краката ми. Краката ми се вцепениха. Това вцепеняване се разпростираше по краката ми, глезените, колената, бедрата, стомаха, сърцето – и аз изскочих извън тялото си.

Не изгубих съзнание; изскочих от тялото си, както плувец скача от трамплин в плувен басейн. Знаех, че съм извън тялото си. Можех да виждам семейството си в стаята, но не можех да контактувам с тях.

Бях намислил да се сбогувам с мама, баба и малкото ми братче, но изскочих от тялото си преди да мога да кажа думите до край.

Започнах да се спускам – надолу, надолу в една яма, както ти би слизал в кладенец или в пещера. Не знаех, че физическият ми глас беше отразил всичко това.

Когато се опитвах да кажа сбогом знаех, че слизам към това място. И тримата присъстващи от моето семейство свидетелстваха по-късно: “Когато каза сбогом, гласът ти звучеше така, сякаш идваше някъде от дълбоко – от пещера или нещо подобно”.

А аз продължавах да се спускам с краката надолу, и все по-надолу. Можех да погледна нагоре и да видя светлините на земята. Най-накрая те изчезнаха. Тъмнината ме обгръщаше отвсякъде – по-тъмна от всяка нощ, която човек някога е виждал. Изглеждаше така сякаш можеше да се разреже с нож. Не би могъл да видиш ръката си, дори ако е на два сантиметра от носа ти. Колкото по-надолу слизах, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше,докато накрая можех да видя под мен снопове светлина, които играеха върху стената от тъмнина. И аз стигнах до дъното на ямата.
Когато стигнах до дъното на ямата, видях коя беше причината сноповете светлина да играят по стената от тъмнина. Пред мен, отвъд портите или входа на ада, видях гигантски оранжеви пламъци с бял гребен. Бях привлечен към ада като метал от магнит. Знаех, че вляза ли веднъж през тези врати, няма да мога да се върна обратно. Направих усилие да забавя спускането си, защото когато стигнах дъното на ямата имаше още път надолу. Осъзнавах факта, че някакво същество ме пресрещна на дъното на ямата. Не го погледнах. Втренченият ми поглед бе прикован върху портите и все пак знаех, че съществото беше там, от дясната ми страна. Не знаех това, докато много години по-късно не го открих в книгата на Исая, че Библията казва: “Преизподнята отдолу се раздвижи поради тебе, за да те посрещне когато дойдеш: поради тебе събуди мъртвите…” (Исая 14:9)

Когато се опитах да забавя спускането си, съществото ме хвана за ръката, за да ме вкара вътре. Когато то ме хвана, далеч над тъмнината заговори глас. Звучеше като мъжки глас, но на знам какво каза. Дали беше Бог, Исус, ангел или някой друг, не зная. Не говореше на английски, а на някакъв чужд език. Мястото просто се разтресе от няколкото думи, които гласът изрече! И съществото пусна ръката ми. Някаква сила така ме всмукваше от към гърба, че ме издърпа назад. Полетях извън входа на ада, докато стигнах в сенките. В този миг сякаш бях всмукан обратно и полетях с главата нагоре, през тъмнината. Преди да стигна до върха, можех да видя светлината, както човек, който излиза от кладенец.

Стигнах до верандата на дядовата ми къща. Живеехме в една от онези старомодни къщи, които се строяха в Тексас, с веранда, опасваща почти цялата къща. Дойдох от към южната страна на къщата. Можех да видя дядовата порта, която се полюшваше, и огромните кедрови дървета в двора. На верандата се задържах само за секунда. После влязох направо през стената – не през вратата или прозореца, и се намърдах в тялото си точно както сутрин човек пъха крака в обувката си.

Преди да скоча в тялото си видях на края на леглото баба, която ме държеше в прегръдките си. Влизайки в тялото си, аз можех да общувам с нея.

Казах й – а откъде ли го знаех? – “Бабо, отивам си отново и няма да се връщам”.

Тя промълви: “Сине, мислех си, че този път няма да се върнеш!”

Попитах: “Бабо, къде е мама? Искам да се сбогувам с нея”.

Огледах стаята – нямаше я.

Баба ми отвърна: “Сине, казах на майка ти, че ти си отиде и тя се втурна навън, молейки се”.

И тогава я чух. Тя беше около северната страна на къщата. Върна се откъм верандата, молейки се с всички сили.

По-късно хората ми казаха, че са я чули как плаче и се моли на няколко пресечки от тук.

Когато казах: “Искам да се сбогувам с мама”, баба викна: “Лили!”, но не можеше да я надвика, защото майка ми се молеше много гръмко.

Ако не си готов да си отидеш, ти искаш някой да бъде с теб. Толкова ме е страх! Казах: “Бабо, не ме оставяй! Страхувам се, че ще си отида преди да си се върнала! Искам някой да бъде с мен! Не ме оставяй!” И тя ме прегърна отново.

После продумах: “Кажи на мама, че съм се сбогувал. Кажи и, че я обичам. Кажи и, че и благодаря, че остана с нас”. (Татко ни изостави, когато бях 6-годишен и мама остана да изхранва сама четири деца. С всичките си грижи, едва прохождаща във вярата, без да знае как да възложи проблемите си на Господа, тя беше стигнала до пълно физическо и умствено изтощение и нервна депресия).

Казах: “Нека мама знае, че й благодаря за всичко, което направи за мен и за всички нас. Кажи й, че съжалявам за всяка бръчка, която съм и причинил, и за всеки бял косъм на главата й. И я моля да ми прости.”

Почувствах, че се изплъзвам и казах: “Бабо, тръгвам отново. Ти ми беше като втора майка, когато маминото здраве се разклати”.

Четирите деца отидохме да живеем при различни хора, когато майка се разболя. Аз се преместих да живея при баба ми по майчина линия. Тя винаги ме наричаше “мое момче” и казваше: “Целуни ме точно тук, целуни ме точно тук”. Така, че аз я целунах по бузата и и казах сбогом.

Сърцето ми спря за втори път. Това е така реално за мен днес, повече от половин век по-късно, както в онзи ден.

Почувствах как кръвта ми спира. Пръстите на краката ми започнаха да замръзват – след това и краката, глезените, коленете, бедрата, стомаха и сърцето. Изскочих извън тялото си и започнах да се спускам надолу, надолу и все по-надолу. О, зная, че това траеше секунди, но изглеждаше като цяла вечност. Надолу, надолу, докато тъмнината напълно ме обгърна. Светлината отгоре изчезна. Колкото по-надолу отивах, толкова по- горещо и по-тъмно ставаше, докато отново стигнах дъното на ямата и видях входа на ада или портите, както ги наричам. Осъзнавах, че онова същество ме посрещна.

Помъчих се да забавя спускането си – уж плавах надолу, а пък имаше някаква сила, която ме влачеше все по-надолу. Онова същество ме хвана за ръката. После гласът заговори отново – беше мъжки глас на чужд език. Не разбрах какво каза, но когато заговори, цялото място се разтресе. Съществото ме пусна. Беше като всмукване откъм гърба ми. Изобщо не се обръщах наоколо, просто доплавах обратно до сенките на тъмнината. В този миг бях дръпнат с главата напред. Видях светлините на земята над мен, преди да изляза от ямата. Единствената разлика този път беше, че когато се изкачих горе, се намерих при краката на леглото. Първият път се появих на верандата. Този път изникнах направо до леглото си. Останах там за секунда. Можех да видя тялото си на леглото. Виждах баба си, която седеше там и ме държеше в ръцете си. Скочих от края на леглото в тялото си през устата. Когато се върнах в моето тяло, можех да общувам с баба. Казах и: “Бабо, аз ще си отида отново и този път няма да се върна”. Тя отново каза: “Сине, мислех, че вече няма да се върнеш”.

“Бабо, къде е дядо? Искам да се сбогувам с него”.

“Сине, знаеш, че дядо ти слезе до източната част на града да си събира наемите от къщите”.

“О, казах – сега си спомням. Просто забравих за момент”.

После прибавих: “Бабо, кажи сбогом на дядо. Никога не съм знаел какво е да имаш баща. За мен той замести татко. Даде ми дом, когато нямах такъв. Кажи му, че му благодаря, че го обичам и му казвам сбогом”.

След като оставих вест за единствената ми сестра, най-голямата между нас, и за най-големият ми брат, попитах: “Къде е Пат?” Пат беше малкото ми 9-годишно братче.

Баба каза: “А-а, той изтича до съседите да извика доктора отново”.
Оставих послание за всеки един от тях и сърцето ми спря за трети път.

За трети път кръвообращението ми спря. Отново усетих внезапното вцепеняване на пръстите на краката си, а после на краката, глезените, коленете, бедрата, стомаха и сърцето ми, които умираха – аз изскочих от тялото си и започнах да се спускам.

Дотогава си мислех: “Това не се случва на мен. Това е просто халюцинация. Не може да бъде истина!”

Но сега си помислих: “Това е за трети път. Сега вече няма да се върна!” Тъмнината ме обви, по-тъмна от всяка нощ, която човек е виждал. Библията говори за мъже и жени, които ще бъдат хвърляни във “външната тъмнина”, където ще бъде “плач и скърцане със зъби” (Матей 8:12).

Извиках в тъмнината: “Боже! Аз принадлежа към църквата! Кръстен съм във вода” (Всъщност аз му казвах: “Не трябва да вървя в тази посока, това не е правилната посока!”) Чаках отговор, но само ехото на собствения ми глас проехтя в тъмнината. Втори път извиках малко по-силно: “Боже, аз принадлежа към църквата! Кръстен съм във вода!” Чаках отговор, но само ехото на собствения ми глас ехтеше през тъмнината. Ако извикам пред църквата така, както изкрещях третия път, те биха изгубили ума и дума от страх. И въпреки това, ако съм сигурен, че това ще ги изплаши от ада и ще ги насочи към небето, ще го направя. Категорично ще го направя! Буквално крещях: “БОЖЕ! БОЖЕ! АЗ ПРИНАДЛЕЖА КЪМ ЦЪРКВАТА! КРЪСТЕН СЪМ ВЪВ ВОДА!” Но виждате ли, въпреки че кръщението във вода е правилно, въпреки че принадлеженето към църква е правилно, нужно е много повече от това, за да избегнеш ада и да отидеш на небето!

А всичко, което чувах бе само ехото на собствения ми глас, което ехтеше в тъмнината.

Отново стигнах дъното на ямата. Отново усетих как горещината ме удари в лицето. Отново приближих портите на ада. Съществото ме хвана за ръката. Възнамерявах да се отбранявам, ако можех, за да не вляза в ада. Успях само да забавя спускането си за миг надолу, то сграбчи ръката ми.

Благодаря на Бога, че гласът проговори. Не зная кой беше – не виждах никого – просто чух гласа. Не зная какво каза, но каквото и да бе то, мястото се разтресе и съществото пусна ръката ми. Беше като всмукване откъм гърба, което ме дръпна назад, далеч от входа на ада, докато се озовах в сенките. Тогава бях изхвърлен нагоре с главата напред.

Докато се изкачвах в тъмнината, започнах да се моля. Духът ми или човекът, който живее в моето физическо тяло, е вечен, духовен човек. Започнах да се моля: “О, Боже! Идвам при Тебе в името на Господа Исуса Христа, моля Те да ми простиш греховете и да ме очистиш от всички тях.“ Появих се отстрани на леглото си. Разликата между трите преживявания беше, че първият път се изкачих откъм верандата, втория път – до краката на леглото, а третия път – точно отстрани на леглото и скочих в тялото си. Когато влязох в тялото си, физическият ми глас пое молитвата ми точно по средата на изречението. Молех се от духа си, а физическият ми глас пое молитвата и продължи да се моли.

Това се случи през 1933 г. Тогава нямаше много автомобили както днес; бе по време на рецесията! Казаха ми, че между мен и майка ми, която се молела толкова високо, уличното движение спряло до две пресечки от едната и другата страна на къщата ни.

Искам да знаете, че се чувствах сякаш два тона товар падна от гърдите ми. Вътре в себе си усетих мир. Погледнах дядовия часовник на полицата – показваше 7:40 ч. на 22 април 1933 г. в южната спалня и от тогава съм спасен.“