В Божията Слава

16 август 1933 г.

“Четири месеца след като се новородих, на 16 август 1933 г., четири дни преди 16-я ми рожден ден – беше сряда – умирах. Имах твърде много опит в това отношение, за да не знам.

Бяха ме преместили в северната спалня.

Малкият ми брат, 9-годишен, беше до мен, защото не трябваше да бъда оставян сам. Бях много слаб. Температурата стигнала до 420 С в онзи ден. През 1933 нямаше никакви климатични инсталации. Някои хора имаха само вентилатор, който да раздвижва въздуха наоколо, но ние нямахме дори и такъв. Всички врати и прозорци бяха отворени и въпреки това тялото ми беше много студено. В 1 часа температурата беше вече над 370 С и достигна връхната си точка 420 С някъде към 3 часа, а тялото ми бе все така студено, та ме увиха в одеяло. Извадиха всички грейки и нагрети тухли, увиха ги и ги наредиха около мен, опитвайки се да ме стоплят.

В 1:30 ч. следобед на 16 август 1933 г. смъртта дойде и се вкопчи в мен. Казах на малкия си брат: “Тичай и доведи бързо мама! Искам да и кажа сбогом”.

Той изхвръкна от стаята. Когато излезе, цялата стая се озари от Божията слава. (Библията казва в 7-ма глава на Деяния на апостолите, че когато хвърляха камъни по Стефан, той видя Божията слава и Исус, стоящ отдясно на Отца. Ако се върнем към Стария завет, за да научим как се споменава за Божията слава, ще открием, че тя се появява многократно като облак – бял, светъл и блестящ).

Цялата стая се изпълни с тази ярка светлина, по-светла от слънчевите лъчи върху снега, а знаете колко ослепителни са те. И аз влязох в тази слава. Напуснах тялото си и се издигнах. Отидох там, където трябваше да бъде върха на къщата, погледнах обратно в стаята и видях тялото ми да лежи на леглото, очите ми застинали, а устата ми отворена в смъртно изражение.

Видях майка да се навежда над мен и да взема ръката ми в своите ръце. И чух глас да говори на английски, но не видях нищо. Винаги си мисля, че това беше Исус, тъй-като беше мъжки глас.

Той каза: “Върни се! Върни се! Върни се на земята! Твоята работа не е свършена!”

Аз се спуснах надолу и се върнах в стаята. Като се пъхнах обратно в тялото си, казах на мама, която държеше ръката ми в своите ръце: “ Мамо! Няма да умра сега!” Тя си мислела, че искам да кажа, че няма да умра в този момент. А аз исках да кажа, че изобщо нямаше да умирам скоро – щях да изживея моя живот и да работя за Бога.(Една година по-късно бях изцелен тъй-като действах по Божието слово с вяра.)

Когато преминеш във вечността, понятието време там не съществува. В продължение на много години не казах никому за тези мои преживявания. За мен те бяха твърде свети, за да ги разказвам. Но след като бях в служение около 15 години – започнах като баптистки проповедник – Господ започна да ми говори: “Кажи им!” И аз започнах да правя това, което Той ми казваше.

Майка ми бе чувала да говоря за отиването ми до ада, но никога не беше чувала да описвам другото преживяване – отиването в славата. Малко преди да отиде завинаги при Господа на 80-годишна възраст, тя слушала мое поучение по радиото. Поучавах за това “Какво означава да вярваме със сърцето си”, говорех за вътрешния и външния човек и казвах, че да вярваш със сърцето си означава да вярваш с твоя дух – вътрешния човек. За да илюстрирам това поучение, разказах преживяването си със славата. При следващото ми посещение при майка, тя каза: “Сине, никога не бях чувала за това, преди да те слушам по радиото. Но, прибави тя, има нещо повече от това, което знаеш. Нека да ти разкажа от моя страна и от страна на баба ти”.

Тя продължи: “както го разказваш, излиза, че си бил в славата, като че ли за секунди. Всъщност ти беше там повече от 10 минути. Пат тичаше към кухнята и викаше: “Мамо! Мамо! Бабо! Бабо! Кен умира!” Аз бях най-близо до стаята ти и изтичах от кухнята през хола и трапезарията към спалнята ти, но не можах да вляза!“

“Вратата беше отворена, но аз не можах да вляза. Стаята изглеждаше като че ли пълна с нещо. Почувствах присъствието на Бога – Неговата Слава – така че се върнах на масата в трапезарията и наведох глава в молитва”. (Мама не е могла да види вътре, защото беше сляпа от детството ми).

Разказът на баба Дрейк ( 70-годишна по това време ) беше, че тя изтичала след мама. Опитала се да влезе през тази слава и отскочила назад като от гумена топка. Тогава тя се върнала до средата на трапезарията, затичала се към стаята ми и отново отскочила. Върнала до стената на трапезарията, опряла гръб на нея, засилила се през стаята, но не могла да влезе през отворената врата.

“Тогава почти напълно изтощена, тя се облегнала на рамката на вратата и казала: `Защо, Лили? Нищо не разбирам. Стаята е пълна с нещо като мъгла или бял облак! Не мога да видя леглото. Не мога да видя Кенет. Не мога да видя вътре в стаята и не мога да вляза там!`”

Мама продължи: “Казах й: По-добре е просто да почакаме. Стоях там с наведена глава, като се молех в продължение на 10 минути до отворената врата, но баба ти още не можеше да види нищо в стаята. Най-накрая тя каза: `Лили, вдига се, облакът се вдига`”.

“Беше като вдигаща се мъгла. Тя можеше да надзърне малко навътре в стаята, после малко повече. Но не смеехме да влезем, докато това нещо не се изпари докрай”.

Баба е могла да го види с физическите си очи. Тя стояла до вратата и когато казала: “Всичко се вдигна”, мама изтичала през вратата.

Тя каза: “Наведох се над тебе и взех ръката ти в моята, а ти си беше отишъл. И горе долу в този момент ти каза: `Мамо, няма да умра сега`”

От тогава никога не съжалявам християни, които умират, независимо дали са млади, на средна възраст или стари. Да, знам че изцелението ни принадлежи, но все някога всички ние ще си отидем у дома. Никога не ги съжалявам, защото знам къде отиват.

О, съвсем различно е обаче за тези, които не познават Господа!“

следваща глава Битка за изцерение