Съдържание Цялата книга на една страница

Живот на радост

Смит Уигълсуърд обичаше да казва: “Никой не е получил повече от живота, отколкото самият аз. За една минута аз получавам онова, което другите получават за месец.” В радостта си приличаше на младеж. Обичаше да се разхожда в гората, познаваше птиците, техния начин на живот и различаваше песента им. Когато веднъж бяха на разходка, неговият по-голям син каза: “Татко, намерихме едно малко кукувиче недалеч от тук.” Той пожела да го види. Въодушевяваше се, като гледаше как малкото птиче дори и при най-малкия шум отваря човчицата си. Тогава прочиташе Псалм 81:10 “Отвори широко устата си и ще ги изпълня.”

Възклицаваше, когато наблюдаваше цветя, лилии, рози и карамфили.

Джеймс Залтер разказва как веднъж отишъл с него на брега на едно блато: “Дължината на блатото беше няколко мили. Покриваше го великолепна искряща пурпурно червена трева.

Уигълсуърд повдигна рамене, постави ръцете си отзад и каза: “Това е великолепно! Това е живот! Това е здраве!” Един по-възрастен човек се спря и учудено наблюдаваше забележителните му движения. Уигълсуърд каза: “Който живее тук, не умира!” Отговорът беше: “Да, господине, само веднъж…” Тихо ромолящия поток разглеждаше като мил припев на песен. “Желая да остана тук през цялата, цялата нощ.” Държеше се като младеж, ловеше пъстърва, пееше, възклицаваше, надсвирваше се с птиците, с червенушките, квичеше със зайците. Отпуските бяха за него святи дни. Стремеше се към определено спокойствие, но никога не оставяше работата, която обичаше. Дори през почивката печелеше души.

Когато той и съпругата му бяха млади, често пътуваха с велосипеди през Шотландия. В един град се натъкнали на събрание на улицата. За сестра Уигълсуърд това била чудесна възможност да се нареди сред присъстващите и да разкаже радостното си свидетелство за спасението. Ръководителят поканил двамата да гостуват и възникнала една чудесна седмица с поредица от събрания. Вечер проповядвали Словото на Бог, а през деня се катерели по хълмовете. По време на тези разходки из планината, той довел при Бога трима души. Той обичаше Северен Валис. Дори когато беше в напреднала възраст, се изкачи до върха на високия Сноудон и изпълнен с недоумение, наблюдаваше изгрева на слънцето.

Един ден през 1905 г. по време на съживлението във Валис, срещнал огромно множество, което стояло на открито. Те се молели, пеели, свидетелствали. Това събрание нямало директен ръководител. Всеки се молил на Господ, както може. Подобри събрания били без начало и без край. Уигълсуърд се радвал на святата атмосфера. След известно време казал на дъщеря си: “Хайде да похапнем нещо! Ще тръгнем по този път и ще видим къде ще ни изведе.” И тъй, те стигнали до чифлик. Срещнали една селянка и попитали: “Искаме храна, а си нямаме и нищо за пиене.” Селянката се извинила заради вида си и всичко наоколо. Тя стояла твърде малко у дома си, голяма част от времето си прекарала на събранията. У дома се връщала, за да нахрани и издои кравите. Приготвила им чай. Уигълсуърд запитал: “Спасена ли сте?” – “Не – отговорила жената. – Не по начина на Еван Робъртс, тъй като аз съм методистка.”- “Добре – казал Уигълсуърд. – Вие можете да бъдете спасена само чрез Исус Христос.” Той отворил Словото и обяснил пътя към спасението. Така имал радостта да доведе тази душа до Исуса. По обратния път намерил и още две души.

Когато бил в Калифорния обичал да бъде в природозащитния парк на Джозеф Валей. Всяка вечер точно в 21.00 часа там имало фойерверки. Хиляди се събирали и когато последвала команда “огън”, от една височина (над 300 м) изхвърляли горящи дървета, та се образувало нещо като огнен водопад. При тези случаи той викал със силен глас: “Алелуя!” Това стряскало хората в долината. Картината на горящи дървета запалвала Петдесятницата в душата му, а огънят се запечатвал дълбоко в него. Веднъж бил на представление, където представяли “Месия”. Ораторията достигала най-високата си точка с мощното “Алелуя”. Тогава всички станали прави. Когато хорът изпял последната си сричка и последната си нота, Уигълсуърд се изправил и извикал: “Алелуя!”, но така, че цялата зала била пронизана от него. На следващия ден във вестниците било поместено: “През целия си живот не съм чувал такъв глас.” При пътуванията си през много страни, той не пропускаше да види Божиите творения. Особено впечатление му правели огромните водопади, тунелите потоци в Швейцария, или Ниагара. Когато ги наблюдавал, сълзи се стичали по страните му: “Господи, Боже мой, нека Живата Вода в мен да тече като тези водопади!” След Ниагарския водопад обикновено посещаваше Ню Йорк, където провеждаше събрания и от него течаха потоци, подобни на ония, които наблюдаваше. При вида на тези великолепни Божии творения, душата му биваше обновена и той хвалеше и величаеше Господа. Виждал съм го да скача, когато Духът беше на него. Той хвалеше Господа с издигнати ръце, а сълзите се стичаха.

За него всяко място беше Ветил, а всяка група от хора, молитвена армия. Тази радост не го напусна до края на живота. Казваше: “Няма за какво да съжалявам. Няма и нищо, за което да се връщам назад.” Когато за рожден ден, или преди Коледа го питаха какъв подарък желае, отговаряше: “Не желая нищо от този свят. Имам всичко, от което се нуждая.” Скръбта не беше никога малко в живота му. През 1913 г. почина неговата толкова обичана съпруга. Тя служи на Бога до последния си дъх. Връщайки се от богослужение, сърцето й спряло да работи. Имала сърдечно увреждане, но благодарение на служението на Уигълсуърд получи особено помазание. През 1915 почива и най-малкият му син. Смъртта остави дълбока рана в сърцето на Уигълсуърд. От писмата може да се счита, че така той се приближил още повече до Господа, че дейността му за Бога станала още по-мощна, обемна и приятна.

следваща глава Голямата духовна борба