Съдържание Цялата книга на една страница

XXX

1. За благополучието на императорите ние молим вечния Бог, истинския Бог, живия Бог. Самите императори предпочитат по-скоро той, отколкото останали- те богове, да е благосклонен към тях. Те отлично знаят кой им е дал властта. А понеже са хора, знаят кой им е дал и душата. Чувстват, че той е единственият Бог, под чиято власт се намират, на когото единствено отстъпват първенството, след когото стоят на първо място пред и над всички богове. И как да не го знаят, след като стоят над всички хора, които от своя страна приживе стоят над всички мъртви.

2. Императорите схващат докъде се простират възможностите на властта им и благодарение на това проумяват, че Бог съществува – разбират, че не могат да устоят срещу него, а само чрез него. Нека императорът се опита да воюва срещу небето, да покачи небето като пленник на триумфалната си колесница, да праща своя охрана на небето, да налага данъци на небето. Няма да успее.

3. Велик е затова, защото е по-нищожен от небето. Той принадлежи на този, комуто принадлежат и небето, и цялото творение. Направен е император оттам, откъдето е направен човек, преди да стане император. Оттам му е изпратено могъществото, откъдето му е изпратен и духът.

4. Натам, нагоре вдигаме взор ние, християните, с прострени ръце, защото сме невинни, с открита глава, защото няма от какво да се червим, без човек, които да ни подсказва, защото се молим от сърце, ние измолваме винаги за всички императори дълъг живот, спокойно управление, сигурен дом, силна армия, верен сенат, лоялен народ, мирен свят и всичко, което може да си пожелаят един народ и един цезар.

5. За тези неща не мога да моля другиго, освен онзи, който знам, че ще ме разбере, защото само той може да ми ги предостави и защото аз съм този, които трябва да ги измоли, аз, неговият раб, който единствен го почита, които отива на смърт в името на учението му, които му поднася най-голямата и най-обилна жертва, поискана от самия него – молитвата, отправена от една целомъдрена плът, от една непорочна душа, от един свят дух.

6. Аз не му поднасям зърна тамян за по един ас, смола от арабско дърво, нито две глътки чисто вино, нито кръв от болен вол, жадуващ за смъртта си, нито пък, след всички тези нечистотии, една опетнена съ- вест. Чудя се защо, когато най-порочните жреци сред вас оглеждат жертвите, се обследва гръдта на жертва- та, а не на самите жертвопринасящи.

7. И така, докато простираме ръце към Бога, нека железни куки ни разкъсват, нека огнени езици ни обгръщат, нека мечове прерязват гърлата ни, нека зверове връхлитат върху ни. Самото поведение на молещия се християнин е подходящо за всякакъв вид мъчение. Хайде, достойни управници, изтезавайте ду- шата, която се моли на Бога за императора! Да, очевидно престъплението ще се окаже там, където е истинският Бог и верността към Него.

следваща глава XXXI